"Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))" - читать интересную книгу автора (Валмики)ПЕСЕН СЕДМАДвубой между Лакшман и Меганад.Лакшман пада повален без признаци на живот.Десетоглавият повика съветниците си: „Велика погибел, братя, ни връхлита. Наполовина е разбита войската ни. Сега кажете с какво да срещнем враговете.“ И Маляван — на Равън тъста, — чиято мисъл бе чевръста, макар и в старческа глава, премъдри каза му слова: „Откак доведе тука Сита, поличби лоши до пресита връхлитат ни. И тях доведе. Възпява се в самите веди божественият Рама, сине, а и в пураните. Ще гине войската ти и още как, щом станал си на Рама враг. С велики демони се той пребори и повали ги като по-велик. Не е човек, а бог е Рама, който превъплътил се е в човешки лик. Пожар е за леса от зли постъпки, на всички знания е той обител. И Шива с Брама му слугуват. Кой ли борба да води с Рама би опитал? Върни му ти обратно Сита. Почитай го, ще те почита!“ За Равън бяха зли стрели тез думи и че го боли, не скри, а се развика: „Старче, млъкни и махай се. Макар че си стар, заслужено за тия слова врата ти ще извия. Лицето си самин зачерни, варди го тук да се не мерне!“ Старикът бавно се оттегли, прониквайки в бедата: „Негли самият Рама вече иска смъртта на Равън. Тя е близка.“ Тогава рипна, зъл от яд, синът на Равън — Меганад: „Ще дам добър урок аз утре на рижите маймунски мутри. Сега не ще се хваля. Само веднъж да съмне.“ И баща му на царските си колене положи го, едва ли не от думите му хванал вяра, че утрото ще му докара победа над врага и слава. От изток взе да зазорява и слънцето огря табуни неизчислими от маймуни пред градските врати. В халка градът бе стегнат от войска. Като внезапна буря лете вълна от страх и смут измете народ от къщи и палати — на бойниците ги запрати. Забравили страха си, зли, оттам захвърляха скали, дървета, брадви, боздугани — честта си всеки вече брани. Планински върхове изсипват се отгоре и дъжд от обли боздугани е зашибал с гърмовен грохот по гърбините маймунски като в деня на общата световна гибел. Едни върху стената с демони се вчепкват, а други връщат им обратно канарите и начаса ракшасите сами умират, от собствените камъни на пепел стрити. И Меганад, узнал, че вража сила отвсякъде града е връхлетяла, преграждайки й пътя, вик нададе и спусна се насреща й от вала. „Къде е царят на Кошала и брат му, славени от цяла вселена като най-добри стрелци? Сугрива где се скри? Ангад къде е и Двивид? И другите от тоя вид смелчаци като Нал и Нил? И Хануман ли се е скрил — нали бе силен той и смел, на всяка земна мощ предел? Но най ми трябва Вибхишан, изменникът — на вража сган продал отечество и братя — на оня свят да го изпратя.“ Издумал яростно това, стрела постави. Тетива опъна толкова надире, че зад ухото му изсвири. И почна бързо да изпраща стрела подир стрела свистяща. Прилича всякоя стрела на змия, само че с крила. Маймуни падат покосени — не може никой да засени гръдта си от самите тях и от пронизващия страх. Не мислят вече за победа, а всеки гледа пред съседа да може да избяга първи, и то през трупове и кърви. Пронизваше с по десет остриета противниците си тоз силен мъж и страшно лъвският му вик ечеше по бойното поле нашир и длъж. Синът на Вятъра когато видя, че войнството космато отстъпва в пълен безпорядък, с подскок дори за него рядък скала из корена изтръгна и зъл като смъртта той тръгна връз Меганад да я стовари. Но оня мигом го превари, в небето литна, а на пита двуколката му бе разбита ведно с конете и коларя. Синът на Вятъра повтаря зова за бой, но Меганад страхливо дърпа се назад. Вместо към него, той отиде при Рама, сипейки обиди, Стрели и боздугани разни. Но Рама, без да се раздразни, трошеше ги, и то без труд. От гняв обхванат като луд, задето е безсилен с тия оръжия, реши с магия да смае Рама. О, заблуда. Врагът на змиите Гаруда нима страхува се от змия или пък Рама от магия? Магиите на Брама и на Шива подвластни са на Рама, тъй че как с магията си демон ще го плаши, освен ако не бъде той глупак? Отгоре пламнала жарава изсипва или я сменява с потоп от струя многоводна, пробил самата преизподня. И демони, и демоници крещят свирепи, страшнолици сред диви бесовски игри: „Коли! Мушни! Хапи! Удри!“ И дъжд от кости. И порой от кърви руква и от гной, примесен с град от камънак. По пладне той извиква мрак и в миг стъмява се така, че даже своята ръка човек не вижда. Взе да бяга войската, сплашена от мага, ревейки: „Иде гибелта ни. Ще бъдем в тъмното изклани.“ Погледна Рама с присмех мага, а своите с усмивка блага. С една стрела му развали магията. Така в мъгли Се вбиват слънчеви лъчи в зори и после не ЛИЧИ от тях дори нищожна сянка. Войската тръгна пак към Ланка. Лакшман в ръката с лък, пламтящ от ярост, помоли се и Рама разреши му начело на войската да застане, и хукна той напред неудържимо. Очите му — кървящи рани, ръцете — цели великани, а тялото му — Хималая, но алена. И от оная страна задават се отбрани войници, всички с боздугани, с дървета, с нокти и скали. Крещят: „Ура! Сечи! Коли!“ Маймуните крещят: „Ура за Рама!“ Всяка си избра противник, равен ней по сила, и втурна се напред, решила каквото е решил врагът: победа пълна тоя път! Свистят юмруци, лакти, лапи и челюст друга челюст хапе. Маймуните не жалят бърни. Назад не може да ги върне отчаяният вражи напън, а над противника изхапан се носи вик: „Удри! Ръгни! Ръчищата му изтръгни!“ И страшно тоя зов гърми навред из деветте земи. Насам-нататък страховити тела се носят без главите. От ужас и възторг обзети, отгоре гледат боговете. Гореща кръв изпълва всички ями, над нея пръст и прах се наслоява, застивайки в кора, тъй както пепел от трупове по жертвена жарава. Тела, от мечове раздрани, приличаха с червени рани на цветовете от калина — свесла по десет, по стотина. Лакшман и Меганад във дива борба се вкопчват. Не надвива обаче никой — с равна сила природата ги е дарила. Опита Меганад с измама — при демоните честност няма, — но скоро го разкри Лакшман и от омраза обладан, разби му бойната двуколка с коларя, та дори от болка не смогна оня да изстене. Под смъртоносното свистене на ударите Меганад си мислеше: „От тоя свят отивам си.“ И свойта пика запрати с ярост най-велика и със надеждица последна. Заби се пиката, заседна в Лакшмановата гръд прекрасна. Съзнанието му погасна. Синът на Вятъра — грамадна скала — сега безсилен падна. Безстрашни, хукнаха накуп врази към неговия труп. Решиха да го вдигнат, но напразно — Лакшман е Шеша, змията-крепител на цялата земя. Назад засрамен се върна всеки, който бе опитал. Бог Шива каза на Парвати: „Не може никой да изпрати в света на мъртвите тогова, чиято ярост е сурова и щом от нещо се разпали, сама разпалва, без да жали, с пожари пъклени земята и всички четирнайсет свята. И над промяна, над покой безпрекословно властва той. Слугуват му човек и бог. На всичко смисъла дълбок могъл би този да отгатне, когото Рама с благодатни прозрения ще надари.“ Денят угасна. Свечери. Войската върна се назад и собствения си отряд започна всеки да оглежда — един загрижен, друг с надежда. |
|
|