"Неизживени спомени" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

4

Гонт се върна с две обикновени порцеланови чинийки нож и две вилици.

— Всичко е нагоре с краката — призна си той и отвори кутията с кейка. — Ще си потърся къща веднага щом нещата тук се канализират, но засега мисля да живея над магазина. Горе няма къде да стъпиш от кашони. Господи колко мразя кашоните! Кого ще ми препоръчате…

— О, не, не толкова голямо! — запротестира Поли. — Не бих могла да го изям!

— Разбрано — отвърна весело търговецът и положи парчето шоколадов кейк в една от чиниите. — Това ще е за мен. Яж, Мурджо, яж! Така добре ли е?

— Дори по-тънко.

— Не мога да режа по-тънко от това — засмя се и отряза парченце от кейка. — Ухае божествено! Много съм ви задължен. Поли.

— О, няма защо.

Наистина ухаеше прекрасно, а Поли не беше на диета. Първоначалният й отказ не бе просто проява на учтивост. През последните три седмици в Касъл Рок беше истинско лято, но в понеделник времето изведнъж захладня и ръцете й реагираха изключително болезнено на промяната. Болката вероятно щеше да поутихне, след като ставите й свикнеха с по-ниските температури (винаги бе ставало така и макар да не беше сляпа за неумолимото прогресиране на болестта тя се молеше и този път да й се размине). Но от сутринта положението бе направо нетърпимо. В такива случаи никога не можеше да бъде сигурна в ръцете, които все по-малко я слушаха, и в началото отказа кейка от страх, че няма да се справи.

Сега свали ръкавиците си и раздвижи плахо дясната ръка. Свирепа, хищна болка прониза ставите й и пропълзя към лакътя. Поли раздвижи ръка отново и стисна устни в очакване. Болката този път бе по-слаба и това я поуспокои. Всичко беше наред. Нямаше да изпита изцяло удоволствието от яденето на кейк, но щеше да се справи. Взе внимателно вилицата, като се стараеше да свива пръстите си, колкото се може по-малко, и пое първата хапка. Гонт я гледаше със съчувствие.

„Сега ще започне да ме успокоява — помисли си тя мрачно. — Ще ми каже какъв тежък артрит е имал дядо му или бившата му жена, или Бог знае кой.“

Но той не го направи. Просто хапна от кейка и затвори театрално очи.

— М-ммм, зарежете шиенето и кройките! Та вие трябва да отворите ресторант!

— О, не съм го правила аз, но ще предам комплиментите на Нети Коб, моята хазяйка.

— Нети Коб? — повтори замислено и лапна поредната хапка.

— Да, познавате ли я?

— О, едва ли. — Звучеше като човек, който внезапно се е върнал в действителността. — Не познавам никого в Касъл Рок, но ако има начин да ви отнема Нети…

— Никакъв — отвърна Поли през смях.

— Щях да ви питам за агентите за недвижими имоти. Според вас кой е най-надежден?

— О, всички са крадци, но Марк Хоупуел изглежда по-стока от останалите.

Той се задави от смях, закашля се и сложи ръка на устат; си да спре дъжд от трохи. Ако ръцете й не бяха толкова болни, тя би го потупала дружески по гърба. Чужд или не този мъж й харесваше.

— Ох, извинявайте! — смутолеви той, все още кашляйки. — Но сте напълно права. Наистина са крадци.

Ако беше друг тип жена, ако не криеше толкова усърдие собственото си минало, Поли би попитала Лийлънд Гонт за толкова много неща. Защо е дошъл в Касъл Рок? Къде е бил, преди да дойде там? Дълго ли ще остане? Има ли семейство? Но тя не беше такъв човек и затова с удоволствие отговаряше на неговите въпроси. Още повече, че никой от тях не се отнасяше лично до нея. Той искаше да разбере що за градче е Касъл Рок, каква е клиентелата по Мейн Стрийт през зимата, дали има някъде наблизо ресторантче, където би могъл да похапва, какви са застраховките и стотици други неща. Докато говореха, той извади малко кожено тефтерче от джоба на синия си блейзър и внимателно записа всяко име, което спомена.

Когато Поли погледна към чинията си, парчето кейк вече бе свършило. Ръцете все още я боляха, но тя се чувстваше далеч по-добре, отколкото когато бе пристигнала. Спомни си, че заради болките почти се беше отказала да идва, но сега се радваше, че все пак е дошла.

— Трябва да тръгвам — каза тя и погледна часовника си. — Розали ще си помисли, че ми се е случило нещо.

Гонт старателно сложи чиниите една върху друга, подреди вилиците отгоре и затвори капака на кутията.

— Ще ви я върна, щом свърши кейкът. Става ли?

— Разбира се.

— Сигурно още този следобед — сериозно каза той.

— О, няма нужда да бързате толкова — подметна през рамо, докато Гонт я изпращаше към вратата. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

— Благодаря ви, че наминахте. — За миг си помисли, че той отново ще се „ръкува“ с лакътя й, и я обзе глупаво отвращение от сухите му ръце. Той обаче не я докосна. — Благодарение на вас денят, от който толкова се страхувах, се превърна в истинска премиера.

— Не се притеснявайте, всичко ще се нареди.

Поли отвори вратата да излезе, но се спря. Не беше любопитствала за миналото му, но имаше нещо, което й бе направило силно впечатление и за което не можеше да не попита.

— Стоката ви е много интересна…

— Благодаря.

— … но никъде не видях цени. Защо?

Той се усмихна.

— Това е малък каприз от моя страна, Поли. Винаги съм смятал, че удоволствието от покупката идва с пазарлъка. Сигурно съм бил източен търговец на килими в предишния си живот, макар че в днешно време хората не вярват в такива работи.

— Значи се ориентирате според клиента? — реши да го под разни малко тя.

— Може да се каже — съгласи се напълно сериозно собственикът и дълбочината на кадифените му очи отново я порази. — По-скоро бих го нарекъл определяне на цената според необходимостта.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Или поне така ми се струва.

— Радвам се тогава — усмихна се той.

— Е, господин Гонт, желая ви успешен ден…

— Лийлънд, ако обичате. Или само Лий.

— Значи Лийлънд. И не се притеснявайте за клиентите, според мен до петък ще трябва да си наемете човек да ги изкарва от тук в края на работното време.

— Дано да сте права. Би било чудесно.

— Довиждане.

— Чао — подхвърли той и затвори вратата след нея. После застана зад стъклото и проследи с поглед Поли Чалмърс, която тръгна надолу по улицата и в движение сложи ръкавиците на болните си ръце — безформени и толкова контрастиращи с останалата част от тялото й, което, макар да не бе забележително, все пак беше стройно и красиво. Гонт се усмихна. Устните му се дръпнаха назад над неравните зъби и лицето му стана свирепо и хищно.

— Точно ти ми трябваш — прошепна в празния магазин. — Ще свършиш чудесна работа.