"Град Отчаяние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

3.

Питър дръпна ръчката и полицаят се отмести, за да може да се отвори вратата. Покривът на колата криеше главата му. Мери стисна още по-силно и болезнено ръката на Питър и той се обърна към нея. Слънчевите изгаряния по бузите и челото й се открояваха още по-ярко на фона на бледото й лице. Очите й сякаш бяха станали по-големи.

„Не излизай от колата!“ — прошепна тя.

„Няма как“ — отговори й той също тъй безгласно и стъпи с левия си крак на асфалта. За момент Мери сякаш се опита да увисне на ръката му, но Питър рязко издърпа дланта си измежду пръстите й и се изправи в цял ръст до колата. Имаше странното чувство, че стои разкрачен и нечия сила му пречи да събере коленете си. Полицаят го гледаше отвисоко. „Метър и деветдесет и осем — каза си Питър. — Толкова трябва да е.“ Подобно на ням филм пред очите му премина лентата на събитията, които предстояха: огромното ченге просто щеше да извади пистолета от кобура, да натисне спусъка и сивото вещество, което Питър Джаксън толкова дълго време се беше опитвал да превърне в професионална гордост, щеше да се разплиска като локва по покрива на сестриния му автомобил. После онзи щеше да издърпа Мери от колата, да залепи лицето й върху багажника, преди да я нагъне като кифла. Щеше да я изнасили ей така на банкета до пустото шосе, без да се стеснява от заслепителната слънчева светлина, без дори да свали кавалеристката си шапка. И докато й го буташе, щеше да крещи: „Искаш да ти дарят орган, а, госпожичке? Ето ти! Ето ти дарен орган!“

— Какво има, господин полицай? — попита Питър, въпреки че нещо го стискаше за гърлото и едва отлепи пресъхналите си устни. — Мисля, че имам право да знам.

— Елате отзад, господин Джаксън.

Полицаят се обърна и обиколи акурата, без да се огледа дали ще го последват, Питър се подчини и на свой ред направи няколкото крачки до багажника. Краката сякаш не следваха собствената му воля, ами някой ги командваше с дистанционно управление.

Полицаят застана до багажника и посочи нещо с дебелия си показалец. Питър проследи пръста и чак сега забеляза, че номера на колата го няма — беше останало само черното правоъгълно петно, защитено от прахта и слънцето.

— По дяволите! — изруга Питър. Беше разтревожен, но в същото време отново усещаше известно облекчение. В крайна сметка, имаше си крушка опашка. Слава Богу! Погледна напред и без особена изненада установи, че вратата му е затворена. Мери я бе дръпнала обратно. Толкова беше вглъбен той в тази… случка… подробност… както и ще да го нарече…, че дори не беше чул тръшването.

— Мер! Хей, Мер!

Тя подаде глава през прозореца си и обърна изгореното си от слънцето лице към двамата.

— Проклетият номер е паднал по пътя! — подвикна Питър и едва не се разсмя.

— Какво?

— Не, не е паднал — поправи го полицаят от Деспърейшън. Отново клекна — все по същия плавен, почти елегантен начин — и бръкна под бронята. В продължение на няколко секунди пръстите му играеха по ламарината, докато сивите му очи наблюдаваха хоризонта. Пит започваше да се чувства по-уютно в присъствието на полицая: сякаш човекът от рекламата на „Марлборо“ бе изникнал от небитието, за да извади двамата с жена му от затруднение.

— Аха! — измърмори полицаят и се изправи. В шепата си държеше предмета, заради който бе ровичкал под бронята. Протегна ръка към Питър и разтвори пръсти. На розовата му длан (огромна в сравнение с него) стоеше покрита с прах част от голям винт. От единия си край металът блестеше — там, където беше откъртено липсващо парче.

Питър се вгледа в бурмата, после обърна очи към полицая.

— Не разбирам.

— Спирахте ли във Фалон?

— Не…

Нещо изскърца и вратата на Мери на свой ред се отвори. Тя я затръшна, после заситни с маратонките си по песъчливия банкет, за да се присъедини към двамата.

— Разбира се, че сме спирали — възрази тя и на свой ред погледна в едрата длан на полицая (документите на колата, както и шофьорската книжка на Питър продължаваха да стоят в другата), преди да се обърне към него. Вече не изглеждаше уплашена, или поне не толкова уплашена, колкото преди малко и Питър се успокои. Вече се самообвиняваше в параноя и идиотизъм, но пък и вътрешният му глас продължаваше да го навива, че подобно запознанство с полицай си имаше своите…

(Мислите ли, че е разумно?) …твърде характерни особености.

— Бензиностанцията, Питър, не си ли спомняш? Имахме достатъчно бензин в резервоара, ти самият каза, че можем да изкараме до Елай, но си поръчахме газирана вода, за да не се чувстваме неудобно, ако използваме тоалетната. — Тя отново погледна полицая и дори се опита да му се усмихне. Толкова беше висок, че за да види очите му, трябваше да наведе главата си назад. На Питър цялата сценка му заприлича на разговор между баща и дъщеря, в който малкото момиче се опитва да развесели баща си след изтощителния работен ден. — Тоалетната беше чиста.

Полицаят кимна с разбиране.

— На „Фил Мор Фаст“ ли спряхте или на „Бърк’с Коноко“? Спогледаха се с Питър, но явно не беше сигурна. Той самият вдигна безпомощно ръце:

— Не си спомням. Дори бях забравил, че изобщо сме спирали.

Полицаят вдигна ръка и запрати парчето метал сред пясъците на пустинята, където щяха да изминат милиони години, преди да му се случи нещо. Освен ако някоя любопитна птица не се решеше да го изследва по-отблизо.

— Обзалагам се, че си спомняте дали е имало деца наоколо. Големи деца предимно. Едно или две достатъчно големи, за да не се знае деца ли са изобщо, или не. По-малките са карали скейтборд или ролери.

Питър кимна. Спомни си как Мери го беше питала защо хората изобщо живеят тук — защо са дошли и какво ги е накарало да останат.

— Значи е било „Фил Мор Фаст“.

Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.

— Алфи Бърк не им дава повече да припарят. Разкара ги веднъж завинаги. Подли копелета.

При тези му думи Мери извърна глава към Питър и на него му се стори, че тънка усмивчица играе по крайчеца на устата й.

— Това да не е някаква банда? — попита Питър. Все още не разбираше за какво точно става дума.

— Доколкото може да се говори за банди в градчета като Фалон — поясни полицаят. Отново вдигна шофьорската книжка на Питър пред очите си, погледна я и я свали до бедрото си. Но не му я върна. — Повечето са отрепки. Едно от заниманията им е да крадат автомобилни номера с чужда регистрация. За тях това е своего рода проява на героизъм. Предполагам, че са откъртили вашата, докато сте си поръчвали питиетата или сте били в клозета.

— И вие знаете за това и ги оставяте ненаказани? — учуди се Мери.

— Фалон не е моят град. Много рядко ходя там. Техните проблеми не са мои проблеми.

— Какво да правим с липсващия номер? — попита Питър.

— Искам да кажа, това си е неприятност. Колата е регистрирана в Орегон, но сестра ми отиде да живее в Ню Йорк. Тя мразеше Рийд…

— Мразеше ли го? — учуди се полицаят. — Че защо?

Питър усети погледа на Мери върху себе си. Може би й се искаше той да сподели част от доброто настроение, което я обземаше. На него обаче не му беше забавно. Ни най-малко.

— Казваше, че да се ходи на училище там, е все едно да си учиш уроците насред концерт на Грейтфул Дед. Както и да е, взе самолета и замина за Ню Йорк. Двамата с жена ми решихме, че ще е забавно да се качим на колата й и да я прекараме до Ню Йорк. Деирдре ни остави и багаж, дрехи най-вече…

Отново се разприказва и му трябваше усилие да се спре.

— Какво да правя сега? Няма как да прекосим всички щати без номер, нали така?

Полицаят заобиколи акурата и застана отпред. Така и не желаеше да се раздели с шофьорската книжка и жълтата регистрация на името на Деирдре. Коланът му скърцаше при всяка крачка. Полицаят се обърна срещу колата и застана с ръце зад гърба си. Беше се навъсил и се взираше съсредоточено. Според Питър приличаше на богат ценител на изкуството, застанал в центъра на изложбена зала. „Подли копелета“ — беше казал преди малко. На Питър му се струваше, че за пръв път чува непознат да се изразява по подобен начин.

Полицаят се върна при тях. Мери се присламчи до Питър, но личеше, че уплахата я е напуснала. Наблюдаваше едрия човек насреща с любопитство, нищо повече.

— Предният номер си е на мястото — осведоми ги ченгето. — Можете да го закачите отзад. Така спокойно можете да стигнете до Ню Йорк.

— О — въздъхна Питър. — Добре, така и ще направя.

— Гаечен ключ имате ли? Отвертка? Мисля, че инструментите ми ме чакат на рафта в градския гараж — усмихна се полицаят. Усмивката огря цялото му лице, промени дори очите му; сякаш друг човек стоеше насреща им. — А, това е ваше — сети се той най-сетне и подаде документите на Питър.

— Мисля, че в багажника има кутийка с инструменти — подхвърли Мери. Гласът й звучеше някак лекомислено или поне така се струваше на Питър. „От облекчението е“ — мина през ума му. — Забелязах я, докато прибирах несесера си. Встрани от резервната гума.

— Господин полицай, искам да ви благодаря.

Вместо отговор мъжагата само му кимна. Погледът му обаче минаваше покрай Питър, насочен към планините, които се намираха вляво.

— Върша си работата.

Питър се разходи до вратата на колата и вътрешно се питаше защо изобщо двамата с Мери се бяха уплашили в началото.

„Чисти глупости“ — укоряваше се той, докато издърпваше ключовете от стартера. На ключодържателя висеше нарисувано ухилено лице, което го преследваше навсякъде — или поне когато наоколо се навърташе личността на Деирдре. Господин Усмивчо Усмивкин (както тя го беше кръстила) беше запазена марка на сестра му. На повечето си писма лепеше сияещия му яркожълт лик освен в случаите, когато я обхващаше отчаяние и го заместваше със зелената физиономия на тъжния двойник — с отпуснати в нещастна гримаса уста и проточен език. „Всъщност, не се уплаших. Нито пък Мери.“

Това, последното, беше мазна лъжа. Той се беше изплашил здравата, а за малко Мери да изгуби ума и дума от ужас.

„Добре де, може и да съм се попритеснил — оправдаваше се вътрешно Питър, докато търсеше ключа за багажника. — Сигурно е имало защо.“ Мери и едрият полицай изглеждаха като колаж от вестниците — главата й едва-едва достигаше най-долните му ребра.

Питър отвори багажника. Вляво стояха сгънати грижливо (и покрити с найлонови пликове, за да не се цапат от прахта по пътя) дрехите на Деирдре. В средата се виждаше несесерът на Мери, сложен върху двата куфара които се допираха до резервната гума. Всъщност „резервна гума“ беше силно казано, поне според Питър. Предметът спадаше към онзи сорт големи понички, които освен да те откарат до близкия сервиз, за друго трудно можеха да послужат. При условие, че сервизът е наистина близо.

Питър погледна зад поничката, но не намери нищо.

— Мер, не виждам…

— Ето там — посочи му тя. — Сивата кутийка, не я ли виждаш? Просто се е скрила под гумата.

Той можеше просто да навре пръсти в отвора между гумата и стената, но кой знае защо реши за по-лесно направо да вдигне омекналата поничка и да извади кутийката изпод нея. Докато се опитваше да опре гумата в бронята на колата, чу как Мери изведнъж пое дълбоко въздух. Все едно внезапно се беше сетила за нещо забравено.

— А! — отбеляза полицаят. — Какво е това там?

И двамата се взираха в багажника. На непознатия дори му беше леко забавно или поне любопитно. Очите на Мери сякаш се опитваха да изскочат от орбитите си, такъв ужас се беше изписал в тях. Устните й чак се бяха разтреперили. Питър се обърна и огледа отново багажника, опитвайки се да види предмета, който тя фиксираше. В отделението за резервната гума е имало нещо, скрито някъде под поничката. За момента Питър не знаеше какво точно бе то, но вътрешният глас му подсказваше, че не иска и да научи. Нещо отново се раздвижи в корема му. Червата му сякаш се разтопяваха вътре в тялото; мускулите, които се предполагаше, че ще ги стягат, отказваха да му се подчиняват. Питър стискаше, колкото сили имаше, задника си, но и него не усещаше. Всичко сякаш принадлежеше на друг, той със сигурност сънуваше, трябваше да сънува.

Ченгето го изгледа отвисоко, в светлосивите му очи продължаваше да липсва каквото и да е изражение. После бръкна в отделението за резервната гума и извади оттам найлонов пакет. Пакетът беше доста голям, колкото бутилка, и беше здраво натъпкан с кафяво-зеленикава трева. Отворът беше запечатан със скоч. От едната страна на найлона стоеше залепено кръглото, жълто лице на Усмивчо Усмивкин — типичен символ за празноглавките от типа на сестра му, чието най-върховно преживяване би могло да се озаглави „Обиколка на американските потайности в компанията на Бонго-Бонго и неговите хлебарки“. Беше забременяла друсана, със сигурност се бе сгодила за Роджър Фини още по-друсана, а Питър знаеше, че причината да напусне Рийд (където едва бе изкарала минимума, за да продължи в по-горен курс) бяха несметните количества дрога, които се консумираха край нея и на които тя трудно би могла да устои. Преди да напуснат Портланд, той бе проверил цялата кола за скрити запаси — не толкова скрити нарочно, колкото забравени от по-стари времена. Бе погледнал под дрехите й, Мери дори бе пребъркала самите тях (въпреки че и двамата се водеха от едни и същи подозрения, никой не бе казал на глас какво точно търси), но и двамата бяха пропуснали да проверят под овехтялата резервна гума.

Проклетата му гума.

Полицаят стисна пакета, все едно беше домат. Бръкна в джоба си, извади оттам швейцарско ножче, избра най-тънкото острие и го разтвори.

— Полицай — опита се да го спре с прегракнал глас Питър, — полицай, нямам представа как…

— Ш-шт — прекъсна го исполинът и направи тънък разрез в единия крак на торбичката.

Питър усети как Мери се хваща за ръкава му. Пое ръката й и този път той вкопчи пръсти в нейните. Пред погледа му изплува за миг бледото, хубаво личице на Деирдре, русите й, естествено къдрави коси, които се спускаха над раменете й и напомняха за Стиви Никс, очите й, които винаги го гледаха някак объркано.

„Ти, тъпа кучко — мислеше си той. — Трябва да си благодарна, че не мога да те докопам в този момент.“

— Господин полицай… — на свой ред проговори Мери.

Полицаят я заплаши с тежката си длан, сетне поднесе пакета до носа си и започна да души със затворени очи. След секунда ги отвори и отпусна ръката с пакета. Протегна отново ръка, този път към Питър:

— Дайте ми ключовете, господине.

— Полицай, мога да обясня…

— Дайте ми ключовете.

— Ако само…

— Глух ли сте? Дайте ми ключовете от колата!

Едва-едва бе повишил тон, но това бе достатъчно за Мери да заплаче. Питър продължаваше да се чувства някак далеч от цялата тази история, която само привидно го засягаше; механично пусна ключодържателя на Деирдре в разтворената длан на полицая и прегърна през раменете разтрепераната си съпруга.

— Страхувам се, че и двамата ще трябва да ме придружите — продължи ченгето. Очите му се спряха първо върху Питър, после върху Мери, най-накрая отново върху Питър. Едва сега Питър си даде сметка какво толкова го беше смущавало в тях. Колкото и да бяха светли — с цвета на мъглата при изгрев слънце — погледът в тях беше някак безжизнен.

— Моля ви — прохълца Мери. — Станала е грешка. Сестра му…

— Качвайте се в колата — посочи полицаят собствения си автомобил. Сините светлини на покрива продължаваха да мигат; вместо да бледнеят на фона на пустинното небе, сякаш още по-ярко се набиваха в очи. — Ако обичате, господин и госпожа Джаксън, по-бързо!