"Град Отчаяние" - читать интересную книгу автора (Кинг Стивън)

2.

Мери продължаваше да го държи за рамото и щом той сви встрани от платното, пръстите й се впиха повторно в плътта му.

— Какво правиш? Питър, какво правиш?

— Спирам. Тоя включи буркана, затова трябва да отбия и да изчакам.

— Хич не ми харесва тая работа — Мери тревожно се огледа. Не се виждаше нищо освен пустош, далечни хълмове и безкрайна синева. — Какво сме направили?

— Най-вероятно сме превишили скоростта. — Питър гледаше в страничното огледало. Над надписа „ВНИМАНИЕ, ОБЕКТИТЕ МОЖЕ ДА СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ“ се видя прашната бяла врата на полицейската кола. Тя се отвори и отвътре се показа крак. Човекът стъпи на шосето, трясна вратата и си намести шапката с периферия („Сигурно не я носи, докато шофира — помисли си Питър. — Пречи му да вижда“). Мери се извърна да го огледа. Устата й провисна от ужас.

— Божичко, тоя да не е тренирал футбол!

— В най-добрия случай — добави Питър. Опитваше се набързо да пресметне колко е висок полицаят: ако приемеше, че покривът на колата му е на метър и половина от земята, то мъжът, който приближаваше, беше висок най-малко метър и деветдесет. И тежеше поне сто и двайсет кила. Ако не и сто и петдесет.

Мери пусна рамото му и се притисна до вратата, сякаш се опитваше да се скрие от исполина. На едното си бедро ченгето носеше пистолет с гигантски размери; ръцете му обаче бяха празни — не се виждаше нито папка, нито кочан. На Питър това никак не се понрави. Нямаше представа как да го изтълкува, но вътрешният глас му подсказваше, че нещата не вървят на добре. През дългите години, които бе прекарал зад волана, беше отнесъл четири глоби за превишена скорост още като юноша и една дупка в талона преди три години, когато празнуваха Коледа в университета. Никога не му се беше случвало да бъде спрян от ченге с празни ръце, а това го плашеше. Сърцето му подскачаше в гърдите — дори да си внушаваше, можеше всеки момент да заподскача наистина.

„Не ставай глупав — успокояваше се той. — Превишена скорост — това е, просто си превишил скоростта. Ограничения на подобно шосе са пълна безсмислица и всеки го знае, но този господин сигурно си има план за глобите. А когато става дума за глоби, пешкира опират шофьорите от другите щати. Позната история. Как й беше името на онази песен на Ван Хален? «Схрускай ги сладко»“…

Полицаят спря до колата, катарамата на кожения му колан беше на височината на очите на шофьора. Вместо да се наведе, вдигна тежката си ръка (на Питър му се стори, че вижда свински бут) и направи някакъв нетърпелив жест.

Младият мъж свали очилата си без рамки, напъха ги в джоба си и смъкна стъклото. Чуваше забързаното дишане на Мери.

Бавно и невъзмутимо полицаят приклекна и широкото му, безизразно лице се появи в полезрението на семейство Джаксън. Тъмната сянка, хвърляна от широкополата шапка, сякаш разсичаше челото му. Кожата му болезнено се беше зачервила и Питър си каза, че дори гигантите изпитват същата непоносимост към слънцето като Мери. Очите на полицая бяха светлосиви и безизразни. Или поне Питър не можеше да разчете нищо в тях. Внезапно долови миризма на одеколон, може би на „Олд Спайс“.

Ченгето не му обърна внимание, вместо това погледът му зашари из купето на акурата, спирайки се най-напред на Мери (типична американска съпруга — бяла, с хубаво лице и стегнато тяло), сетне на фотоапаратите и чантите, разхвърляни на задната седалка, заедно с пликовете смет, която бяха насъбрали по време на пътуването. Боклукът не беше много — бяха напуснали Орегон само преди три дни, от които ден и половина гостуваха на Гари и Мариел Содерсън, където слушаха стари плочи и си припомняха миналото.

Очите на ченгето се задържаха върху издърпания пепелник. Питър си каза, че онзи сигурно търси фасове от цигари с марихуана. Усети внезапно успокоение. Не беше докосват трева близо петнайсет години, през живота си не бе опитвал кокаин и откакто му надупчиха талона след онова Коледно парти, почти беше зарязал пиенето. Случваше се по време на рокконцерт да пуши канабис — това беше единственият му досег с наркотиците, а Мери никога не беше посягала към дрогата. Понякога сама се наричаше „наркотична девственица“. В пепелника нямаше нищо друго освен две смачкани обвивки от дъвки, на задната седалка не се виждаха нито кутии от бира, нито бутилки от вино.

— Господин полицай, знам, че карах малко бързо…

— Ама здравата се изплашихте, а? — попита го любезно исполинът. — Няма страшно! Ще може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на возилото?

— Разбира се — каза Питър и бръкна в задния си джоб за портфейла. — Колата обаче не е моя. На сестра ми е. Връщаме я в Ню Йорк вместо нея. Тя учеше в Рийд Колидж; Рийд е квартал на Портланд.

Усещаше, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Чудно как ченгетата те карат да си глътнеш езика, все едно в багажника ти е скрит обезобразен труп или отвлечено дете. Спомни си, че след онова коледно празненство, когато ченгетата го бяха спрели по магистралата за Лонг Айлънд, пак не можеше да спре да дърдори, дрън-дрън-дрън, докато полицаят мълчаливо провери документите му, сетне направи проба за алкохол.

— Мер? Би ли извадила документите на колата от жабката? Малък найлонов плик, заедно със застрахователната полица на Дий.

Тя дори не помръдна. Питър я погледна с крайчеца на окото си, видя, че е замръзнала на седалката си, бръкна в портфейла си и затърси книжката си. Трябваше да е там, в някое от многото отделения. Нямаше къде другаде да бъде…

— Мер? — отново се обърна към съпругата си, този път по-нетърпеливо. Внезапно усети страх. Ами ако беше изгубил проклетата шофьорска книжка? Какво, ако я е изпуснал на пода у Гари, докато е прехвърлял съдържанието на джобовете си (когато пътува, човек винаги взема със себе си толкова ненужни неща) от едните джинси в другите? Разбира се, не можеше да е сторил подобна глупост, но според закона за гадостта навярно се беше случило точно това.

— Няма ли да ми помогнеш, Мер? Моля те, извади проклетите документи.

— О, да, разбира се.

Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да изскърца подобно на стара, ръждясала машина, включена за пръв път от години в електрическата мрежа. Отвори жабката и започна да рови във вътрешността й, изваждайки част от съдържанието, за да бръкне по-надълбоко. Питър забеляза ситни капчици пот по слепоочието й. Кичури от късата й, тъмна коса бяха направо мокри, нищо че климатикът вееше хладен въздух право в лицето й.

— Не мога… — понечи да каже Мери, но се сепна и с неподправено облекчение добави: — Тук са.

В същия миг и Питър погледна в отделението на портфейла си, където държеше визитните картички, и забеляза книжката. Не можеше да си спомни кога я е сложил там — как изобщо бе му минало през ума — но книжката стоеше пред очите му. На снимката изобщо не приличаше на преподавател по английски в Нюйоркския университет, по-скоро на безработен с основно образование (и възможен масов убиец). И все пак си беше той, достатъчно ясно си приличаха с портрета, та нямаше защо да се притеснява. Документите си бяха в тях, Господ си стоеше на небето, всичко си идваше на място.

„Освен това — мислеше си Питър, докато подаваше документите на полицая, — тук не е Албания. Може и да не се ориентираме много добре, но все пак не сме в Албания.“

— Питър?

Той се обърна, пое плика и й смигна. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но нещо не се получи. Навън мощен порив на вятъра засипа колата с пясък. Малки зрънца шибнаха Питър по лицето и той инстинктивно затвори очи.

Изведнъж му се прииска да се намира далеч от Невада, ако може на три хиляди километра от мястото, на което беше спрял.

Извади документите за собственост на Деирдре и ги подаде на полицая, който обаче продължаваше да преглежда книжката.

— Гледам, че сте съгласен да станете дарител на органи — отбеляза той, без да вдига очи. — Мислите ли, че е разумно?

Питър го изгледа изненадан.

— Ами…

— Това ли е регистрацията на автомобила, господине? — смени веднага темата ченгето и посочи с поглед жълтата хартийка.

— Да.

— Бихте ли ми я подали.

Питър се пресегна през прозореца. Полицаят, който все така клечеше като индиец на слънцето, държеше с една ръка шофьорската книжка на Питър а с другата — документите на колата. Сякаш цяла вечност местеше поглед от едното на другото. Питър усети, че някой го докосва по бедрото, и стреснато подскочи, преди да осъзнае, че това е Мери. Пое ръката й в своята и пръстите им мигом се вплетоха.

— Сестра, казвате? — попита най-накрая полицаят. Изгледа и двамата със сивите си очи.

— Да…

— Името й е Фини, а вашето Джаксън.

— Деирдре беше омъжена в продължение на година, след като завърши гимназия и преди да се запише в колеж — обясни Мери. Гласът й беше спокоен, любезен, не издаваше никаква уплаха. Питър би се заблудил, ако не усещаше тревогата по върховете на пръстите й. — Реши да запази фамилията на мъжа си, това е.

— Година, хм… Между гимназията и колежа. Да се омъжи. Тц-тц.

Главата му остана сведена над документите. Питър следеше движенията на шапката му, докато онзи препрочиташе съдържанието им.

Малкото облекчение, което почувства, отново се изпаряваше.

— Между гимназията и колежа — повтори полицаят, без да вдига глава. Лицето му се криеше, а в съзнанието на Питър отново прозвуча гласът му: „Виждам, че сте съгласен да станете дарител на органи. Мислите ли, че е разумно? Тц-тц!“

Полицаят ги погледна.

— Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?

Ноктите на Мери се впиха в дланта му, но Питър не усети нищо. Изведнъж почувства как нещо се преобръща в корема му. Струваше му се, че е дете, направило беля.

— Какво… — понечи да попита Питър.

Полицаят от Деспърейшън се надигна. Все едно гледаха как се движи товарен асансьор. Главата изчезна, на нейно място се появи разкопчаната яка на ризата, сетне лъскавата значка и диагоналната ивица на кожения колан. Най-накрая Питър впери поглед в познатата отпреди малко катарама, в пистолета и парчето плат каки закриващо копчетата на дюкяна му.

Гласът отново прозвуча този път от другата страна на колата:

— Излезте от колата, господин Джаксън!