"Уайнсбърг, Охайо" - читать интересную книгу автора (Андерсън Шъруд)

Част трета

Участта на Луиз Бентли, която стана мисис Джон Харди и живееше в тухлена къща на Ели Стрийт в Уайнсбърг, е плод на недоразумение.

За да бъдат разбрани жени като Луиз, за да може да стане животът им поносим, трябва много, много да се направи. Да се напишат мъдри книги и да живеят мъдро хората наоколо им.

Рожба на изтънчена и похабена от труд майка и на сприхав, суров и мечтателен баща, който никак не се зарадва от появата й на белия свят, още от дете Луиз растеше нервна и капризна, една от ония свръхчувствителни жени, каквито по-късно ерата на индустриализма взе да бълва безчет.

Детските си години изкара във фермата на Бентли, мълчаливо, потиснато дете, което имаше потребност от обич повече от всичко на света, а не получаваше никак. Навърши петнайсет години и замина да живее в Уайнсбърг при семейството на Албърт Харди, собственик на магазина за продажба на двуколки и файтони и член на градския съвет по образованието.

Луиз отиде в Уайнсбърг, за да учи в тамошната гимназия, а живееше у Харди, защото Албърт Харди и баща й бяха приятели.

Харди, търговецът на каруци от Уайнсбърг, както хиляди свои съотечественици от онова време, бе голям ентусиаст по въпроса за образованието. Самият той се бе издигнал в живота без знания, добити от книги, ала бе убеден, че ако познаваше книгите, работите му щяха да тръгнат далеч по-добре. На всеки, който стъпеше в магазина му, той говореше за науките, а вкъщи направо бе подлудил домашните си с неспирното натякване за ползата от ученето.

Имаше две дъщери и един син — Джон Харди, и неведнъж дъщерите му заплашваха, че ще напуснат училище. В интерес на истината, с уроците те кретаха едва-едва, колкото да не ги изхвърлят.

— Ненавиждам книгите и ненавиждам всеки, който обича книгите — разпалено заявяваше Хариет, по-малката сестра.

В Уайнсбърг, както и във фермата, Луиз не бе щастлива. Години наред бе мечтала за мига, когато ще се откъсне от село, преместването в дома на Харди очакваше с нетърпение, смяташе го за гигантска крачка по пътя на своето избавление. Мислейки си за тия неща, вечно си представяше, че градът е само веселие и живот, че там мъжете и жените живеят волно и щастливо, че обичта и приятелството са така естествени, както ласката на вятъра по лицето. След безмълвието и тягостната нерадост във фермата на баща й, тя копнееше да стъпи в топла атмосфера, която да пулсира с ритъма на живота и на действителността. Може би в семейството на Харди Луиз би получила нещо от топлотата, за която така жадуваше, ако не бе грешката, дето допусна още с пристигането си в града.

Луиз си навлече ненавистта на сестрите Харди, Мери и Хариет заради своята прилежност към учението, и нямаше представа за техните настроения към науките. Луиз бе срамлива и през първия месец не завърза никакви познанства. Пък и всеки петък следобед един от ратаите пристигаше с двуколката в Уайнсбърг и я отвеждаше въз фермата за края на седмицата, така че ни веднъж тя не прекара свободния съботен ден с хора от града. Чувстваше се самотна и объркана и през цялото време залягаше над книгите. Мери и Хариет обаче смятаха, че със своята ученолюбивост тя се мъчи да ги злепостави. В желанието си да се представи добре Луиз се стараеше да отговаря на всеки въпрос на учителя. Тя подскачаше възбудено и очите й блестяха. А когато отвръщаше на въпроси, на които другите в класа не можеха да отговорят, тя щастливо се усмихваше. „Ето, направих го заради вас — сякаш казваха очите й. — Не си давайте зор. Ще отговарям вместо вас. Докато съм тук, на целия клас ще бъде по-лесно.“

У дома след вечеря Албърт Харди почваше да хвали Луиз. Някой от учителите му бил говорил възторжено за нея и Харди сияеше.

— Ето, пак чувам същото — започваше той, впервайки недоволен взор в дъщерите си, а после се извръщаше с усмивка към Луиз. — И друг учител я похвали за усърдието й. Всички в Уайнсбърг ми говорят колко е умно момичето. Срам ме хваща, че не казват същото за собствените ми дъщери. — И като се надигаше от масата, търговецът закрачваше из стаята, запалил вечерната си пура.

Двете сестри се споглеждаха и отегчено поклащаха глави. Безразличието им вбесяваше бащата.

— На вас говоря, вземете си бележка! — крясваше той, като ги гледаше вторачено. — Големи промени предстоят в Америка и само в науката е надеждата на бъдните поколения. Луиз е дъщеря на богат човек, но не я е срам да учи. Вие трябва да се засрамите, като я гледате как тя напредва.

Търговецът грабваше шапката си от окачалката край вратата и се приготвяше за вечерната си разходка. Пред прага се спираше и поглеждаше назад. Такава ярост имаше в очите му, че Луиз се стресваше и побягваше по стълбите към своята стая. Сестрите се разбъбряха за свои неща.

— Чуйте какво ви говоря — ревваше търговецът. — Мързеливи сте и мисълта ви тече лениво. Равнодушието ви към просветата се отразява върху характерите ви. И пет пари няма да струвате. Запомнете думите ми — Луиз така ще ви изпревари, че никога няма да я догоните!

Влуден, той излизаше навън и на улицата продължаваше да се тресе от гняв. Вървеше, като мърмореше и ругаеше, но щом стъпеше на Мейн Стрийт, настървението му позаглъхваше. Спираше се да побъбри за времето или за реколтата с някой търговец или с фермер, пристигнал в града, и забравяше за дъщерите си. Ако се сетеше за тях, вдигаше рамене:

— Е, момичетата са си момичета — измънкваше той философски.

Луиз слизаше в стаята, където седяха двете сестри, но те не й обръщаха никакво внимание. Една вечер — бе живяла в къщата вече повече от шест седмици, — сломена от неизменната хладина, с която я посрещаха, Луиз не издържа и избухна в сълзи.

— Я престани да цивриш и върви горе при учебниците си — скастри я Мери Харди.

Стаята, която заемаше Луиз, бе на втория етаж на Хардивата къща и прозорецът й гледаше точно над овощната градина. В стаята имаше печка и всяка вечер Джон Харди качваше наръч дърва и ги хвърляше в сандъка край стената. На втория месец от пребиваването си в града Луиз се прости с надеждата да се сприятели със сестрите Харди и след вечеря веднага се качваше в стаята си.

Въображението й почна да си играе с мисълта да се сдружи с Джон Харди. Когато влизаше в стаята й, прегърнал наръч дърва, тя си даваше вид, че е потънала в уроците, ала жадно го следеше с очи. След като момчето изсипеше дървата в сандъка и се обърнеше да си върви, тя свеждаше глава и цялата пламваше в руменина. Решаваше да го заговори, но не можеше дума да продума и се вбесяваше на собствената си глупост, когато той вече не бе в стаята.

Съзнанието на селското девойче бе завладяно от мисълта да се сближи с младежа. Вярваше, че у него ще открие онова качество, дето цял живот бе търсила у хората. Имаше усещането, че висока стена я отделя от другите хора на този свят и че живее на ръба на някакъв сгушен вътрешен кръг от живота, който за останалите е съвсем разбираем и леснодостъпен. Взе да я преследва като фиксидея убеждението, че само някаква безстрашна постъпка от нейна страна ще направи по-различни отношенията й с хората и както човек отваря врата и прекрачва от една стая в друга, така тази постъпка ще й помогне да премине към нов живот. Ден и нощ все за тия неща мислеше и макар онова, което желаеше пламенно, да бе някаква топлинка и близост, то все още нямаше осъзната връзка с любовта. Още нищо в главата й не се бе избистрило и изборът й бе паднал на Джон Харди, защото й бе под ръка и защото — за разлика от сестрите си — не се държеше недружелюбно с нея.

Сестрите Харди, Мери и Хариет бяха малко по-големи от Луиз. Но в познанията си по някои въпроси бяха доста напреднали. Те живееха както всички млади девойки от градчетата на Средния запад. В ония години младите момичета не изоставяха градчетата ни, за да се учат по колежи из източните щати, и понятия за класови различия все още не съществуваха. Дъщерята на безимотния труженик имаше същото обществено положение, както и дъщерята на фермера или търговеца, а богаташи тогава още нямаше. На девойката се гледаше така — или е хубава, или не струва. Ако бе хубава, тя си имаше някой момък, който идваше у дома й в неделя или в сряда вечер да я види. Понякога тя излизаше с младежа на танци или на църковни сбирки. През останалото време го посрещаше у дома си и за тази цел й се отстъпваше гостната. Там никой не й пречеше. Цели часове двамата оставаха напълно сами. Понякога снижаваха пламъка на лампите и двамата млади се прегръщаха. Бузите им пламваха, косите се разрошваха. А след година-две, ако стремлението един към друг нараснеше и станеше неудържимо, те се оженваха.

Една вечер — беше през първата й зима в Уайнсбърг — Луиз преживя нещо необичайно и то още по-силно разпали жаждата й да срути стената, която според нея я делеше от Джон Харди. Беше сряда и веднага след вечеря Албърт Харди си взе шапката и излезе. Младият Джон качи дървата и ги остави в сандъка на Луизината стая.

— Май сериозно учиш, а? — непохватно изломоти той и се измъкна, преди тя да му отговори.

Луиз го чу, че излиза от къщата и я обзе лудешки порив да хукне подире му. Отвори прозореца, надвеси се навън и тихичко извика:

— Ей, Джон, мили, Джон, върни се, не излизай!

Нощта бе облачна и тя не виждаше далеч в тъмата, ала както чакаше, стори й се, че чува лек, приглушен шум, сякаш някой пристъпва на пръсти сред овошките в градината. Сепна се уплашено и бързо затвори прозореца. Треперяща от вълнение, цял час се разхожда из стаята и когато силите й да чака се свършиха, промъкна се в коридора и се спусна надолу в малката, прилична на килерче стаичка до стълбите, която имаше врата и откъм гостната.

Луиз бе решена да осъществи дръзкото деяние, което седмици наред не й даваше покой. Бе сигурна, че Джон Харди се е притаил под прозореца й в градината и се готвеше да го свари там и да му каже, че иска да я прегърне, да я подържи в ръце, да й разкаже своите мисли и мечти, тя да сподели своите мисли и копнежи.

— В тъмното ще е по-лесно да се признаят някои неща — шепнеше си тя, докато стоеше в тъмното килерче и пипнешком търсеше другата врата.

Изведнъж Луиз осъзна, че не е сама в къщата. В гостната, от другата страна на вратата, мъжки глас тихо заговори и вратата се открехна. Луиз едва успя да се шмугне в тясната ниша под стълбата, когато Мери Харди и нейният момък влязоха в тъмното малко килерче.

Луиз седя на пода в непрогледния мрак цял час и попиваше всичко. Без думи Мери Харди и приятелят й, дошъл да прекара вечерта с нея, разкриха пред селското девойче тайнството между мъжа и жената. Свела ниско глава, Луиз се сви на малка топка и не помръдна. Струваше й се, че по чудатата воля на боговете Мери Харди бе дарена с дар богат й недоумяваше срещу какво толкова протестира, макар да бе по-голяма от нея.

Младият мъж взе Мери в прегръдките си и започна да я целува. Тя се кикотеше и съпротивляваше, а той я притискаше още по-силно. Цял час продължи боричкането помежду им и после се върнаха в гостната, а Луиз припна нагоре по стълбите. Бе стигнала вратата на стаята си, когато чу Хариет да казва на сестра си:

— Надявам се, не сте вдигали много шум. Не бива да смущавате оная мишка, заровена в уроците си!

Луиз написа до Джон Харди бележчица и късно през нощта, когато в къщата всички спяха, се спусна надолу и я пъхна под вратата му. Боеше се, че не го ли направи веднага, смелостта ще я напусне. В бележката бе опитала да изрази съвсем точно какво иска:

Доста дълго Луиз не знаеше как ще завърши дръзкият й опит да си осигури любим. Донякъде не бе наясно със себе си — иска ли го или не. На моменти й се струваше, че да те притиснат и целунат — това е цялото тайнство на живота, но после я завладяваше друг импулс и тя се дръпваше уплашена. Облада я отколешната женска страст да бъде обладана, ала представите й за живота бяха така смътни, та й се струваше, че само ако Джон Харди докосне ръката й, ще й бъде достатъчно. Чудеше се дали той тъкмо това ще разбере. На следващия ден по време на вечерята, докато Албърт Харди говореше, а двете сестри си шушукаха и се кискаха, Луиз не вдигна очи към Джон, гледаше само в масата и скоро-скоро се измъкна. Вечерта излезе вън от къщи и се прибра чак когато бе сигурна, че Джон вече е качил дървата в стаята й. След като няколко нощи поред се ослушваше напрегнато и не чу никакъв зов откъм мрака на овощната градина, Луиз едва не се поболя от мъка и реши, че няма начин да разруши стената, която я отделя от радостите на живота.

Накрая, един понеделник вечерта — две-три седмици след като бе написала бележката — Джон Харди се появя на уреченото място. Луиз окончателно се бе простила с мисълта, че той ще откликне и доста дълго въобще не чуваше зова му откъм овощната градина. Предишния петък, когато един от ратаите дойде да я откара във фермата, необясним порив я тласна да извърши нещо, което после я стъписа, и сега, когато Джон Харди стоеше под прозореца и настоятелно и тихо зовеше името й в мрака, тя се разхождаше из стаята и се чудеше какъв бе оня порив, подбудил я да извърши такава щуротия.

Ратайчето, младо момче с черни къдрави коси, бе дошло да я вземе по-късно и пътуваха за фермата по тъмно. Луиз, чието съзнание бе изпълнено с мисли по Джон Харди, се опита да поведе разговор, но момчето се смути и не продума нищо. Спомени от самотното й детство нахлуха в главата й и с пронизваща болка тя си даде сметка за новата, мъчителна самота, която я обгръщаше напоследък.

— Мразя всички — крясна ненадейно Луиз и се впусна в такава тирада, че подплаши спътника си. — Мразя баща си, мразя и стария Харди — яростно заяви тя. — Уча се в градското училище, но и това ми е противно!

Ала Луиз още повече подплаши ратайчето, като се извърна и облегна лице на рамото му. Смътно се надяваше, че както онзи младеж прегръщаше Мери в тъмното килерче, и момчето ще я притисне в ръце и ще я целуне, но нищо подобно — момчето изпадна в паника. Зашиба кончето с камшика си и заподсвирква с уста:

— Май пътят е неравен, а? — гласно изломоти той. Ала Луиз така се разлюти, че като се пресегна, грабна шапката му и я запокити на пътя. Когато момчето скокна от каручката, за да си я вдигне, Луиз не го дочака, продължи напред и го остави пеша да бие пътя до фермата.

Луиз Бентли прие Джон Харди за свой любовник. Не към това се стремеше тя, но младежът така бе изтълкувал постъпката й, а Луиз бе толкова жадна да постигне онова, другото, че не оказа никакъв отпор. А когато след няколко месеца и двамата се изплашиха, че тя е на път да стане майка, отидоха една вечер в околийската община и се ожениха. Живяха известно време у Хардиви, а после си взеха своя къща. Цяла година Луиз се мъчеше да накара съпруга си да проумее онзи смътен и неуловим глад, който я бе тласнал да напише бележката и който все още оставаше неуталожен. Стотици пъти тя пропълзяваше в прегръдките му и се опитваше да му обясни, ала напусто. Той признаваше само собствените си представи за любовта между мъжа и жената, затова не я слушаше, а почваше да целува устните й. Това още повече я притесняваше и накрая тя пожела повече да не я целува. Не знаеше какво иска.

Ала когато тревогата, подмамила ги да се оженят, излезе фалшива, Луиз изпадна в бяс и му наговори горчиви и обидни неща. След време се роди синът им Дейвид, ала тя не можеше да го кърми, пък и не знаеше иска ли това дете или не. Понякога стоеше при него в стаята по цял ден, обикаляше го, от време на време се примъкваше близо и го докосваше нежно с пръсти, но имаше и дни, когато не искаше нито да зърне, нито да доближи до оня дребен къс човешка плът, който бе влязъл в дома й. Случеше ли се Джон Харди да я упрекне, че е жестока към детето, тя се изсмиваше.

— Ха, мъжка рожба е, каквото и да стане, ще си постигне своето — озъбваше се тя. — Виж, ако бе женска рожба, няма на света нещо, което не бих направила за нея.