"Уайнсбърг, Охайо" - читать интересную книгу автора (Андерсън Шъруд)

Част втора

Дейвид Харви от Уайнсбърг, Охайо, бе внук на собственика на фермата Джеси Бентли. Когато стана дванадесетгодишен, отиде да живее при стария Бентли. Майка му, Луиз Бентли, детето, което се роди в оная нощ, когато Джеси търчеше из полята и молеше бога да го дари с мъжка рожба, израсна във фермата, стана жена и се омъжи за младия Джон Харди от Уайнсбърг, който по-сетне стана банкер. Луиз и мъжът й нямаха щастлив брак и всички смятаха, че вината е в нея. Тя бе дребна, с проницателни сиви очи и тъмни коси. Още от дете бе предразположена към нервни пристъпи и ако не бе разлютена, биваше мълчалива и навъсена. Из Уайнсбърг се мълвеше, че пиела. Мъжът й, банкерът, внимателен и кадърен човек, какво ли не направи, за да я ощастливи. Щом взе да трупа добри пари, купи й просторна тухлена къща на Елм Стрийт в Уайнсбърг и бе едничкият мъж в градчето, който поддържаше кочияш за кабриолета на жена си.

Ала Луиз не можеше да се зарадва на нищо. Тя изпадаше в полуистерични гневни припадъци и тогава или не обелваше нито дума, или ставаше буйна и свадлива, сипеше ругатни, разярено крещеше. Веднъж грабна кухненския нож и заплаши да намушка съпруга си. Друг път нарочно подпали къщата и доста често се залостваше в стаята си дни наред и не искаше никого да види. Животът й, почти отшелнически, даваше храна за какви ли не приказки. Говореше се, че взема опиати, че бяга от хорските очи, защото често е толкова пияна, та състоянието й не може да се скрие. А понякога в летните следобеди се измъкваше от къщата и сядаше в кабриолета. Освобождаваше кочияша и като грабваше поводите в свои ръце, препускаше в лудешки бяг из градските улици. Даже да се изпречеше пешеходец на пътя й, тя караше право напред, а стъписаният човечец побягваше накъдето му видят очите. Хората от Уайнсбърг взеха да мислят, че тя нарочно иска да ги премаже. След като обиколеше няколко улици, сечейки остро завоите и шибайки неспирно конете, тя се понасяше извън града. По междуселските пътища, когато уайнсбъргските къщи се скриеха от погледа й, тя отпускаше поводите, конете забавяха ход и нейното диво, безразсъдно настроение минаваше. Унасяше се в мисли и си говореше сама. Някой път сълзи напираха в очите й. Но когато стигнеше града, отново започваше лудешкото препускане по смълчаните улици. Ако не беше авторитетът на съпруга й и уважението, което вдъхваше у хората, градският съдия-изпълнител отдавна да я бе арестувал, и то не един път.

Малкият Дейвид Харви растеше под един покрив с тази жена и както може да се предположи, в детството му нямаше много радост. Тогава бе прекалено невръстен за да има собствено мнение за хората, ала не бе никак трудно да си състави определено мнение за жената, която бе негова майка. Дейвид бе скромно и послушно дете и дори уайнсбъргчани доста време го имаха за малко глуповат. От малък имаше странен навик — вторачваше продължително тъмните си очи в предмети и хора, но сякаш не ги виждаше. Чуеше ли, че се говори за майка му или че тя ругае по баща му, спотулваше се нейде подплашено. Ала нявга не намираше скривалище и се сащисваше. Тогава прилепяше лице до някое дърво или до стената — ако си бе вкъщи, — затваряше очи и се мъчеше да не мисли. Имаше навика сам да си говори и настроения на тиха печал започнаха да го обсебват още в ранно детство.

Когато отиваше във фермата да види дядо си, Дейвид се чувстваше напълно доволен и щастлив. Често му се искаше да не се връща въобще в града и веднъж, прибирайки се след дълго гостуване на дядо си, преживя нещо, което остави трайни следи в съзнанието му.

До града го докара един от ратаите. Човекът бързаше да си свърши някаква работа и остави момчето в началото на улицата, където живееха семейство Харди. Бе есен, започна да се здрачава, а небето бе забулено в облаци. На Дейвид нещо му стана. Беше му противно да се върне в дома, в който живееха майка му и баща му, и тласнат от внезапен импулс, реши да избяга от къщи. Намисли да се върне във фермата при дядо си, ала загуби пътя и часове наред броди по междуселските пътища, разплакан и изплашен. Ливна дъжд, светкавици раздираха небето. Разпаленото въображение на момчето виждаше и чуваше в мрака страхотни неща. Лека-полека Дейвид взе да вярва, че е попаднал в чудовищна незнайна пустош, където преди не е стъпвал човешки крак. От вси страни го обгръщаше безпределна тъма. Вятърът свиреше в дърветата и го караше да потръпва от ужас. В един миг конски впряг затрополи по пътя, дето тичаше момчето, ала то се стресна и се прехвърли през една ограда. Хукна напреко през полето, стигна до някакъв друг път и като се свлече на колене, опипа меката почва под себе си. На тоя свят не му бе останал друг близък, освен дядо му, ала то се боеше, че няма и него да открие в тоя непрогледен мрак. Прибирайки се от града, някакъв фермер дочу плача му и го отведе в бащината му къща. Ала момчето бе капнало от умора и толкова разстроено, че не си даваше сметка какво бе станало с него.

Бащата на Дейвид случайно разбра, че синът му е изчезнал. Срещна на улицата ратая от фермата на Бентли и узна, че синът му е вече в града. Но след като момчето не се появи вкъщи, Джон Харви вдигна тревога и с още неколцина мъже тръгнаха да го търсят извън града. Слухът, че Дейвид е отвлечен, бързо обиколи улиците на Уайнсбърг. Когато момчето се прибра, цялата къща тънеше в мрак, но майка му се появи и крепко го притисна в прегръдките си. Дейвид сметна, че тя мигом се е преобразила. Просто не можеше да повярва, че такова приказно нещо става с него. Със собствените си ръце Луиз Харди окъпа изнемощялото дете и му приготви вечеря. Не го пусна сам да си легне, а когато сложи нощничката си, тя духна лампата, седна на един стол и го взе в обятията си. Цял час остана на стола, притиснала до гърди детето си. И непрекъснато тихо му говореше. Дейвид не можеше да проумее кое бе предизвикало промяната в нея. Вечно свъсеното й недоволно лице сега бе станало най-смиреното и най-благото в света, мислеше си момчето. То се разплака и майка му го притисна още по-силно до себе си. И все така продължаваше да му говори с тих глас. Това не бе оня суров и режещ глас, с който разговаряше с баща му, той приличаше на ромоленето на дъжд върху листата на дърветата. Скоро заприиждаха разни мъже да съобщят, че още не са намерили момчето, ала тя го накара да се скрие и да се смълчи, докато ги отпрати. Момчето реши, че това ще да е някаква игра, която майка му играе с мъжете от града, и започна радостно да се смее. Дори повярва, че загубването му и ужасът в нощната тъма бяха незначителна работа. Помисли, че с готовност би преминал през същото страхотно изпитание още хиляди пъти, стига да е сигурен, че в края на дългия и черен път ще завари нещо толкова мило като майка му — такава, каквато бе сега.

В последните години на своето детство Дейвид виждаше майка си твърде рядко и за него тя стана просто жената, с която бяха живели някога заедно. Ала не можеше да заличи образа й в съзнанието си — колкото по-голям ставаше, толкова по-релефно го виждаше. Щом навърши дванайсет години, Дейвид отиде да живее на фермата при дядо си. Старият Джеси пристигна в града и открито настоя да поеме грижата за момчето. Старецът бе развълнуван, но решен да постигне своето. Разговаря първо с Джон Харди в канцеларията на Уайнсбъргската спестовна банка, а сетне заедно се отправиха към къщата на Елм Стрийт да обсъдят въпроса с Луиз Харди. И двамата очакваха от нея скандал, ала се излъгаха. Тя остана съвсем спокойна и когато Джеси разкри целта на посещението си и подробно изложи какви са предимствата момчето да дойде при него, да живее на чист въздух в безбурната атмосфера на старата ферма, Луиз кимна в съгласие.

— Там атмосферата не е опорочена от моето присъствие — злобно подхвърли тя. Раменете й се разтресоха, сякаш всеки миг ще избухне в ярост. — Фермата е за момче, тя никога не е била място за мен — продължаваше Луиз. — Ти никога не си ме искал и естествено въздухът в твоята къща никога не ми се е отразявал добре. Той бе като отрова за кръвта ми, но за Дейвид няма да е така.

Луиз се обърна и излезе, като остави двамата мъже в тягостно мълчание. После се затвори в стаята си за няколко дни, както често се случваше. Дори когато багажът на момчето бе стегнат и дойдоха да го вземат, тя не се показа. Откъсването на детето внезапно я промени и тя като че стана по-малко свадлива с мъжа си. Джон Харди сметна, че всичко се развива благополучно.

И така малкият Дейвид отиде да живее във фермата с Джеси Бентли. Две от сестрите на стария бяха още живи и живееха в къщата. Те се бояха от брат си и рядко проронваха дума, ако той бе наблизо. Едната от тях, която на младини се славеше с огненочервените са коси, бе родена за майка и пое грижата за момчето. Всяка вечер, когато Дейвид си легнеше, тя влизаше в стаята му, присядаше на пода и оставаше там, докато момчето заспи. Почнеше ли дрямката да тегне над клепачите му, тя добиваше смелост и шепнешком разказваше разни истории, които момчето сетне мислеше, че е сънувало.

Топлият й глас го зовеше с най-нежни имена, на момчето му се присънваше, че майка му се е променила, дошла е при него и вечно ще бъде мила, каквато бе в нощта след бягството. То също добиваше смелост, протягаше ръка и милваше в тъмата лицето на старицата, приседнала на пода, което я караше да прелива от щастие. Всички във фермата станаха по-радостни, откакто Дейвид се пресели сред тях. Суровите и неумолими черти в характера на Джеси Бентли, които караха всички в къщата да се дърпат настрана, да се свиват и мълчат, черти, които навремето присъствието на малката Луиз не можеше да смекчи, след идването на момчето почнаха видимо да се заглаждат. Сякаш бог се бе смилил и изпратил мъжка рожба на стария фермер.

Човекът, който се бе обявил за едничкия верен божи служител от долината на Уайн Крийк и бе молил бога в знак на благосклонност да го дари със син от утробата на Катрин, взе да мисли, че бог чак сега е чул молбите му. Той бе само на петдесет и пет, а изглеждаше като на седемдесет, толкова бе съсипан от мисли и кроежи. Сполучиха усилията му да разшири владенията си, малко бяха чифлиците по долината, които да не са негови, ала въпреки всичко до идването на Дейвид той бе горчиво отчаян човек.

Две страсти клокочеха у Джеси Бентли и помежду им в съзнанието му цял живот се водеше битка. Едната бе старата му страст. Той искаше да бъде божи човек и водач измежду избраниците на бога. Нощните му скитания из горите и полята го сближиха с природата, а у ревностно набожния човек има сили, които се предават пред силите на природата. След като Катрин му роди дъщеря, а не син, скова го дълбоко отчаяние, сякаш невидима ръка го повали със съкрушителен удар, но този удар като че смекчи себелюбието му. Продължаваше да вярва, че бог може всеки момент да му се яви иззад облаците или с ветровете, ала вече не изискваше тази благосклонност. Сега почна да се моли истински за нея. Често пъти го разкъсваха съмнения, взе да мисли, че бог е изоставил света. Оплакваше орисията си, задето не се е пръкнал в по-прости и по-благи времена, когато само по знак от някой облак в небесната вис хората напускали домове и земи и тръгвали из пустинята да създават нов човешки род. Трепейки се денонощно да направи фермата по-плодоносна и да разшири именията си, той жалееше, че не може да вложи неизтощимата си енергия в издигането на храмове или в изтребването на неверници — с една дума — на действия, които прославят божието име на земята.

Ето за какво копнееше Джеси, ала копнееше също и за друго. Той бе израснал и съзрял в Америка, в годините след Гражданската война, и като всички от онова време, бе засегнат от силните въздействия, съпътстващи зараждането на съвременната индустриализация. Джеси взе да купува машини, те му помагаха да върши кърската работа с по-малко работници; често си мислеше, че ако бе по-млад, би зарязал земеделието и би отворил в Уайнсбърг фабрика за селскостопански машини. Джеси свикна да чете вестници и списания. Дори изобрети машина за направа на телени огради. Смътно почна да проумява, че култът към древните времена и земи, който сам подхранваше у себе си, е далечен и чужд на промените, дето ставаха в съзнанието на хората. Започваше най-материалистичната ера в историята на човечеството, когато войните щяха да се водят без патриотизъм, когато хората щяха да забравят бога и да се интересуват само от нравствените еталони, когато жаждата за власт щеше да изтласка желанието да служиш и когато в жестоката, главоломна надпревара на човечеството за печалби, красотата щеше да бъде почти напълно забравена. И всичко това се разкриваше пред очите на Джеси, божия служител, както и пред хората около него. Ненаситната му алчност разпалваше желанието да натрупа пари по-бързо, отколкото позволяваше земеделският труд. Неведнъж отскачаше до Уайнсбърг и говореше по въпроса на зет си, Джон Харди.

— Ти си банкер, имаш възможности, каквито аз никога не съм имал — говореше Джеси и очите му искряха. — Все за това мисля. В тая страна предстои да се извършат велики неща, могат да се спечелят страшно много пари! Пари, колкото не съм сънувал в живота си! С тази работа ти трябва да се захванеш! Де да бях по-млад и да имах твоите възможности!

Джеси Бентли крачеше напред-назад в канцеларията на банката, говореше и се разпалваше още повече. Преди години го удари нещо като парализа и оттогава лявата му страна остана малко увредена. Като приказваше, левият му клепач нервно потрепваше.

Късно една вечер подкара каруцата към къщи, падна нощта, звездите огряха небето и тогава Джеси разбра, че му става все по-трудно да си възвърне старото чувство към оня личен и близък бог, който обитава небето над него и всеки момент може да протегне ръка, да го докосне по рамото и да му възложи някаква героична задача. Мисълта на Джеси не можеше да се откъсне от новостите, за които четеше по вестници и списания, от богатствата, които можеха да се натрупат без усилие от проницателни хора, които умеят да купуват и продават. Идването на Дейвид спомогна много да се възвърне старата му вяра с възродена сила и той реши, че най-накрая бог е погледнал благосклонно към него.

А за самото момче животът във фермата почна да се разкрива в хиляди непознати и примамливи страни. Благото отношение на всички наоколо разтвори кроткото му сърце и той престана да се държи с хората така подплашено и срамежливо, както преди. Вечер, преди да си легне след дългия ден на приключения из оборите и полята, след изтощително препускане от нива на нива с дядо си, искаше му се да прегърне с благодарност всички в къщата. Ако Шърли Бентли, старицата, която присядаше накрай леглото му всяка вечер, не излезеше тутакси да го посрещне, той се провикваше от подножието на стълбите и бодрото му гласче звънваше из тесните коридори, където години наред бе властвала само тишината. Събудеше ли се сутрин, звуците, които долитаха до леглото му през отворените прозорци, го изпълваха с радостен трепет. С потрес си спомняше за живота в Уайнсбърг, за яростния глас на майка му, който вечно го разтреперваше. А тук, на село, всички звуци бяха приятни. Събуждаше се призори и дворът около обора също се разбуждаше. Хората в къщата се размърдваха. Ратай мушваше в ребрата Илайза Стаутън, тъпоумната девойка, и тя шумно се изкикотваше, далеч откъм пасбищата измучаваше крава и говедата в обора дружно й отвръщаха, коняр сгълчаваше коня, който чешеше пред вратата на конюшнята. Дейвид скокваше от постелята и се спускаше през прозореца. Хората, които щъкаха наоколо, възбуждаха мисълта му и той понякога се питаше какво ли прави майка му в града.

От прозорците на стаята си момчето не виждаше какво става около обора, дето се сбираха ратаите, за да започнат утринните си задължения, но чуваше гласовете им и цвиленето на жребците. Разсмееше ли се някой от работниците, засмиваше се и той. Надвесваше се през отворения прозорец и надничаше в овощната градина, където се тътреше тлъста свиня, следвана от цялото си прасило.

Всяка сутрин момчето броеше прасенцата: „Четири, пет, шест, седем“ — бавно изричаше той и плюнчейки пръст, отбелязваше чертички върху перваза на прозореца. Дейвид се спускаше да нахлузи панталона и ризата си. Пламваше от желание да излезе навън. Като слизаше сутрин, вдигаше такава тупурдия по стълбите, сякаш някой се мъчи да събори къщата, както обичаше да казва леля Кали, икономката. Пробягваше по коридорите на дългата стара къща, като затръшваше вратите след себе си, отиваше пред обора и се оглеждаше в очакване и почуда. Мислеше, че кой знае какви изумителни неща могат да се случат на такова място през нощта. Ратаите го изглеждаха и прихваха от смях. Хенри Стрейдър — вече възрастен човек, който работеше във фермата, откакто Джеси стана неин собственик — преди идването на Дейвид никой не го бе чувал да се закача, сега всяка сутрин подхвърляше една и съща шега. Тя странно се харесваше на Дейвид и той се кискаше и пляскаше с ръце.

— Я ела насам да видиш! — подвикваше старият човек. — Бялата кобила на дядо ти си е скъсала черния чорап!

Ден след ден през дългото лято Джеси Бентли препускаше от чифлик на чифлик по цялата долина Уайн Крийк и внукът му не се отделяше от него. Пътуваха с удобен стар файтон, теглен от бялата кобила. Старецът се почесваше по рядката си побеляла брада и на глас почваше да крои планове за добиви от нивите, които наглеждаха, и за дела на бога в кроежите на хората. Понякога поглеждаше Дейвид и се усмихваше щастливо, а после задълго сякаш забравяше за съществуването му. От ден на ден съзнанието му се връщаше все повече към ония мечти, дето изпълваха живота му, когато заряза града и се върна на село. Веднъж — беше следобед — здравата стресна Дейвид, като остави тия мечти напълно да го покорят. Неволно момчето стана свидетел на обред, който завърши нелепо и насмалко не разруши близостта, на която се радваха помежду си.

Джеси и внукът му пътуваха из отдалечена част на долината, на доста мили от дома. Гората стигаше досами пътя и насред нея водите на Уайн Крийк, подскачайки игриво по камъчетата на дъното, бързаха към далечната река. Джеси бе странно умислен цял следобед, а сега изведнъж се разприказва. Спомените му се зареяха назад, към оная нощ, когато се изплаши от мисълта, че може да се появи някой гигант, да плячкоса и ограби именията му, и отново като в същата нощ, когато хукна през нивите, молейки бога да го дари със син, така се развълнува, та сякаш обезумя. Спря коня, слезе от двуколката и накара Дейвид да го последва. Прекатериха се през някаква ограда и поеха по брега на поточето. Момчето не обръщаше внимание на бръщолевенията на дядо си, подтичваше край него и недоумяваше какво ще стане. Ненадейно изскочи заек и бързо се стрелна в гората, момчето запляска с ръце и затанцува от радост. Вдигна очи към високите дървета и му домъчня, че не е мъничко зверче да се катери без страх по висините. Спря, взе в ръка камъче, запрати го край главата на дядо си право в храсталаците.

— Хей, животинче, събуди се. Хайде, покатери се по дървото — крещеше той с пискливото си гласче.

Джеси Бентли крачеше под дърветата с наведена глава, а мозъкът му вреше от напрежение. Тая трескавост се отрази на момчето, скоро то млъкна и някак посърна. Старецът си бе втълпил, че сега е моментът да изтръгне думичка от бога или знак от небесата, че старец и момче коленичили в самотен път насред гората ще могат да предизвикат чудото, което той бе чакал толкова години.

— Тъкмо на такова място онзи, другият Давид пасял овцете си, когато се явил баща му и му рекъл да отиде при Саул — мърмореше си старецът.

И като сграбчи грубичко момчето за рамото, той се прекрачи през едно повалено дърво, излезе на малка равна полянка, свлече се на колене и започна да се моли на висок глас.

Страхотен, непознат досега ужас скова Дейвид. Той приклекна под едно дърво и впери очи в сведения доземи старец. Коленете му се разтрепераха. Струваше му се, че при него не е само дядо му, а има още някой, който може да му причини зло, който не е благ към него, а жесток и опасен. Момчето се разплака, протегна ръка към малка пръчка и здраво я стисна. Когато Джеси Бентли, завладян от своята страст, се надигна и пристъпи към Дейвид, детето загуби ума и дума и телцето му се разлюля от уплаха. Над гората тегнеше напрегната тишина и ненадейно от тая тишина гръмна дрезгавият и настоятелен глас на стареца. Хванал момчето за раменете, той изви глава към небесата и закрещя. Лявата половина на лицето му потръпваше в гърч, ръката, сграбчила рамото на детето, потръпваше също.

— Прати ми своето знамение, о, боже — ревна той. — Ето ме в нозете ти с момчето, на име Давид. Слез при мен от небесната вис, дай ми знак за присъствието си.

С писък на ужас Дейвид се обърна, отскубна се от ръцете, които го притискаха, и побягна през гората. За нищо на света не можеше да повярва, че човекът, който бе вдигнал нагоре лице и дереше гърло срещу небето, бе неговият дядо. Момчето си внуши, че се бе случило нещо необяснимо и страховито, че по някакво чудо опасен злодей се бе вселил в тялото на благодушния му дядо. То тичаше с всички сили надолу по ската, хлипаше и пак тичаше. Препъна се в коренаците на едно дърво, строполи се, удари главата си, ала пак се надигна и се помъчи да хукне отново. Главата му се пръскаше от болка, след няколко крачки то се свлече неподвижно на земята, Джеси го пренесе в двуколката и там, когато дойде на себе си, стоплено от нежната ласка на дядовата му ръка, ужасът го напусна.

— Да се махаме оттука! В гората има някакъв страшен човек — настоятелно замоли момчето, а Джеси отмести очи към короните на дърветата и от устните му пак се отрониха слова към бога:

— С какво съгреших пред тебе, господи? — шепнеше той безгласно и повтаряше многократно въпроса си, докато караше лудешки по пътя, притиснал нежно към гърдите си кървящата главица на детето.