"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ТРЕТА

В католическа Европа, Страстната седмица е време за поклонение и събирания. Бизнесцентровете и училищата затварят вратите си, влаковете и хотелите са претъпкани, а жителите на живописните градове на Стария свят се приготвят за щурма на чуждестранните туристи.

Венеция е едно от най-популярните места за онези, които търсят да съчетаят свещеното и светското. Серенисима е пъстър гоблен от църкви и катедрали, достатъчни да задоволят духовните нужди и на най-ревностния богомолец. Но тя е и хилядолетно място за развлечения, чиито тесни улици и павирани алеи, приютили множество заведения, са способни да задоволят и най-изтънчените земни желания.

Вече трети ден, точно в два без петнайсет, Смит премина между редиците маси, разположени пред „Кафе Флориан“ на площад „Сан Марко“. Винаги избираше една и съща маса близо до малък подиум, на който стоеше роял. Пианистът щеше да пристигне след няколко минути и точно половин час в заведението щеше да се разнася музиката на Моцарт или Бах, примесена с глъчката на стотиците туристи, които се стичаха на площада.

Сервитьорът, който обслужваше Смит през последните два дни, забърза към клиента си. Американецът — не можеше да бъде друг с този специфичен акцент — беше добър клиент; тоест такъв, който не разбираше от качество на обслужването и даваше щедър бакшиш независимо от работата на келнера. Съдейки по елегантния пепелносив костюм и обувките ръчна изработка, сервитьорът бе стигнал до заключението, че клиентът му е проспериращ бизнесмен, който, след като е приключил със сделките си, е решил да се отдаде на няколко дни туризъм за сметка на компанията.

Смит се усмихна на келнера, поръча обичайното кафе с мляко и сандвич с пушено филе и заразлиства днешния брой на „Интернешънъл хералд трибюн“, докато попадна на страницата за бизнес.

Късната му следобедна закуска пристигна точно в мига, когато пианистът удари началните акорди на една Бахова кантата. Смит пусна две бучки захар в кафето си и започна усърдно да го разбърква. Отвори вестника и заоглежда пространството от своята маса до Палата на дожите.

През повечето време площад „Сан Марко“ с постоянните си тълпи бе съвършеното място за среща с човек, който бяга. Но беглецът закъсняваше с един ден. Смит се запита дали Юрий Данко изобщо е успял да напусне Русия.

Когато се срещнаха за пръв път, Смит работеше в ИМИИЗАСАЩ. Данко беше негов колега от Медицинската изследователска дивизия на Руската армия. Това се случи в луксозния грандхотел „Виктория-Юнгфрау“ край Берн. Там на неофициална конференция се бяха събрали представители на двете държави, за да обменят информация относно напредъка в постепенното съкращаване на програмите си за биологическо оръжие. Срещите се провеждаха паралелно с официалните посещения на международни наблюдатели.

Смит никога не се бе занимавал с вербуване на агенти. Но подобно на всички останали членове на групата от Съединените щати той беше подробно осведомен от служителите на контраразузнаването в ЦРУ за това как другата страна може да направи постъпки и опити за вербуване. През първите няколко дни на конференцията Смит неусетно се сприятели с Данко. Макар че постоянно бе нащрек, високият тромав руснак му стана симпатичен. Данко не криеше, че е патриот. Но както сподели със Смит, тази работа бе от голямо значение за него, защото не желаеше децата му да живеят със страха, че някой луд човек може да пусне биологическо оръжие, за да упражнява терор или да си отмъщава.

Смит отлично си даваше сметка, че такава вероятност — и то не малка — наистина съществува. Русия се намираше в период на промени, криза и несигурност. Междувременно продължаваше да разполага с огромен арсенал от биологическо оръжие, складирано в ръждиви контейнери под недотам строгия надзор на изследователи, учени и военни, на които в повечето случаи не плащаха достатъчно и които не успяваха да изхранят семействата си. Тези хора можеха и да не устоят на изкушението да продадат нещичко на черно.

Смит и Данко започнаха да се срещат извън редовното време на конференцията. Когато дойде време групите участнички да се завърнат в родните си страни, между двамата вече се бе породило приятелство, основано на взаимно уважение и доверие.

През следващите две години те се срещаха многократно — в Санкт Петербург, Атланта, Париж и Хонконг — всеки път в рамките на официални конференции. Но при всяка следваща среща Данко изглеждаше все по-потиснат. Той не употребяваше алкохол, но въпреки това понякога езикът му се развързваше и Данко заговаряше за лицемерието на своите военни началници. Намекваше, че Русия нарушава спогодбите си със Съединените щати и останалия свят. Привидно се водеха преговори за съкращаване на програмите за биологическо оръжие, но всъщност изследванията в тази област продължаваха с ускорен ход. И — което беше най-лошото — все повече руски учени и техници изчезваха от страната и не след дълго се появяваха в Китай, Индия и Ирак, където имаше повишено търсене и неограничени средства за прилагане на техните умения.

Смит беше проницателен изследовател на човешката природа. След поредното мъчително откровение на Данко той му каза:

— Аз мога да ти помогна в тази работа, Юрий. Ако наистина го искаш.

Данко реагира като покаял се грешник, който най-после се е освободил от бремето на греха си. Съгласи се да предостави на Смит информацията, която според него би заинтересувала Съединените щати. Условията му бяха само две: да контактува единствено със Смит и с никого другиго от американското разузнаване; и второ: Смит да обещае, че ако с Данко се случи нещо, той ще се погрижи за семейството му.

— Нищо няма да ти се случи, Юрий — каза американецът тогава. — Ще умреш в собственото си легло, заобиколен от внуци.

Сега, като гледаше тълпите, които излизаха от Палата на дожите, Смит си припомни тези думи и се замисли. Беше искрен, когато ги казваше. Но Данко закъсняваше с двадесет и четири часа и сега мисълта за казаното го изпълваше с горчивина.

„Но ти нито веднъж не си ми споменавал за Клайн — помисли си Смит. — Не си ми казвал, че вече имаш свръзка в Съединените щати. Защо, Юрий? Да не би Клайн да е твоят таен коз?“

Нови тълпи прииждаха с гондоли и катери, които акостираха на кейовете пред лъвовете на площад „Сан Марко“. Повечето туристи излизаха с блеснали очи от внушителната базилика, заслепени от разкоша и величието й. Смит се вглеждаше в лицата им: на младите двойки, които се държаха за ръце, на бащите и майките, които водеха децата си, групите, скупчени около своите гидове, които се опитваха да надвикат гълчавата на десетки различни езици. Той държеше вестника на нивото на очите, но погледът му безспирно блуждаеше над ръба му, изучавайки хората в търсене на познатото лице.

„Къде си? Какво толкова ужасно си открил, заради което е трябвало да издадеш тайните си и да си рискуваш живота?“

Тези въпроси го измъчваха. Тъй като Данко беше прекъснал всякаква връзка, нямаше как да получи отговори на тях. Според Клайн руснакът щеше да дойде през разтърсваната от война Югославия, трябваше да се крие и да си проправя път през хаоса и мизерията в този район, докато достигне крайбрежието. Там щеше да се качи на кораб, който да го откара през Адриатическо море до Венеция.

„Само стигни дотук и си в безопасност.“

„Гълфстрийм“ чакаше в готовност на венецианското летище „Марко Поло“; на кея до Палацо Приджиони на Рио ди Палацо беше швартован бързоходен катер. Смит щеше да качи Данко на борда три минути след като го забележи. Час по-късно щяха да излетят.

„Къде си?“

Смит тъкмо понечи да отпие от кафето си, когато мярна нещо с периферното си зрение: едър мъж, присламчил се към опашката на туристическа група. Можеше да бъде един от туристите. Носеше непромокаемо найлоново яке и шапка за голф; гъстата брада и огромните слънчеви очила скриваха лицето му. Но в този човек имаше нещо необичайно.

Смит продължи да наблюдава и изведнъж го забеляза: леко накуцване с левия крак. Левият крак на Юрий Данко по рождение беше по-къс с около два сантиметра от десния. Дори специално изработената подметка на обувката не можеше напълно да скрие накуцването.

Смит се завъртя на стола си и нагласи вестника, така че да следи действията на Данко. Доста ловко използваше прикритието на туристите, беше се присламчил достатъчно близо, за да го помислят за част от групата, и същевременно стоеше дотолкова встрани, че да не привлича вниманието на гида.

Групата остави базиликата и тръгна към Палата на дожите. За по-малко от минута туристите стигнаха до външната редица от маси на „Кафе Флориан“. Неколцина се отделиха от групата и се отправиха към малкия снекбар, чийто вход беше до вратата на кафенето. Бъбрейки оживено, те минаха покрай масата на Смит. Той не помръдна. Вдигна поглед едва когато Данко се изравни с него.

— Столът е свободен.

Данко се обърна. Явно беше познал гласа му.

— Джон?

— Аз съм, Юрий. Хайде, сядай.

Руснакът се настани на стола. На лицето му се четеше смущение.

— Но господин Клайн… Теб ли изпрати? Да не би да работиш…

— Не тук, Юрий. Да, аз дойдох да те изтегля.

Данко поклати глава и махна на преминаващия сервитьор, за да си поръча кафе. Извади цигара и я запали. Въпреки брадата лицето на Данко беше съвсем измършавяло. Докато се мъчеше да запали цигарата си, ръцете му трепереха.

— Още не мога да повярвам, че те виждам…

— Юрий…

— Всичко е наред, Джон. Не ме проследиха. Чист съм — Данко се отпусна в стола си и се загледа в пианиста. — Страхотно, нали? Имам предвид музиката.

Смит се наведе напред.

— Добре ли си?

Данко кимна.

— Вече съм добре. Не ми беше лесно да стигна дотук, но…

Той прекъсна думите си, когато келнерът донесе кафето.

— В Югославия беше много трудно. Сърбите са параноици. Бях с украински паспорт, но въпреки това пак ме проверяваха много старателно.

Смит се бореше със стотиците въпроси, които напираха в главата му и се мъчеше да се съсредоточи върху следващата стъпка.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш или да ми дадеш веднага?

Данко сякаш не го чу. Вниманието му бе приковано в двама карабинери — италианската милиция, които бавно се разхождаха сред туристите с провесени на гърдите автомати.

— Много полиция — промърмори той.

— Празник е — отговори Смит. — На празник винаги пускат допълнителни патрули. Юрий…

— Трябва да кажа нещо на господин Клайн, Джон — Данко се наклони през масата. — Това, което смятат да направят… не е за вярване. Това е лудост.

— Какво смятат да направят? — настоятелно попита Смит, като се стараеше да контролира гласа си. — Кои са те?

Данко нервно се огледа наоколо.

— Уредил ли си всичко? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Можем да тръгнем веднага.

Докато бъркаше в джоба, за да извади портфейла си, Смит забеляза двамата карабинери, които вървяха между масите. Единият се смееше, сякаш другият току-що му беше разказал виц. После се отправиха към бара със сандвичи.

Смит отброи няколко лири, после ги остави на масата. Тъкмо се готвеше да стане от стола си, когато сякаш цялата вселена експлодира.

— Джон!

Викът на Данко беше прекъснат от оглушителния шум на автоматични откоси. След като бяха подминали масата им, двамата карабинери неочаквано се бяха обърнали и сега стреляха с автоматите си. Смъртоносното олово от двете дула надупчи тялото на Данко, което от силата на куршумите се бе прилепило към облегалката на стола. Столът се прекатури.

Смит нямаше време да разсъждава върху случилото се; мигом се хвърли към малкия подиум. Куршумите свистяха край него и откъртваха парченца камък и дърво. Пианистът направи фатална грешка: опита да се изправи. Един откос го разкъса на две половини. Секундите се точеха бавно, сякаш бяха мед. Смит не можеше да повярва, че убийците действат така невъзмутимо, със смъртоносна безнаказаност. Едно знаеше със сигурност: че лъскавото черно тяло на рояла, чиито бели клавиши страховито летяха във всички посоки, пазеше живота му, като поемаше върху себе си армейските куршуми залп след залп.

Убийците бяха професионалисти; разбраха, че времето им е изтекло. Хвърлиха автоматите си, приклекнаха зад една обърната маса и свалиха военните си якета. Отдолу бяха облечени в сиви и жълтокафяви анораци. От джобовете си извадиха рибарски кепета. Като се възползваха от всеобщата паника, те се втурнаха към „Кафе Флориан“. Влетяха през главния вход и единият от тях закрещя:

— Убийци! Убиват всички! За Бога, викайте полиция!

Смит вдигна глава точно навреме, за да види как убийците се шмугват в крещящата тълпа от посетители. После погледна Данко, който лежеше възнак, а гърдите му бяха надупчени. От гърлото му се изтръгна приглушен животински рев. Скочи иззад подиума и с лакти си запробива път. Тълпата го повлече към служебния вход и алеята отзад. Задъхан, Смит бясно се заозърта във всички посоки. Вляво зърна за секунда сиви якета, които изчезваха зад ъгъла.

Убийците много добре познаваха района. Те прекосиха две лъкатушещи алеи и стигнаха до тесен канал, където за каменен кей беше привързана гондола. Единият скочи вътре и грабна веслото, другият отвърза въжето. След секунди се понесоха по канала.

Онзи, който гребеше, спря за момент, за да запали цигара.

— Днешната работа беше доста лесна — каза той на партньора си.

— Наистина, твърде лесна за двайсет хиляди долара — отговори вторият. — Но трябваше да убием и другия. Швейцарският шеф нареди съвсем ясно: мишената и всеки, който осъществи контакт с нея.

— Баста!1 Изпълнихме договора. Ако швейцарският шеф иска…

Думите му бяха прекъснати от възклицанието на гребеца:

— По дяволите!

Вторият стрелец се обърна в посоката, в която сочеше неговият приятел. При вида на приятеля на жертвата, който тичаше по алеята край канала, челюстта му увисна.

— Застреляй тоя кучи син! — изкрещя той.

Гребецът извади големокалибрен пистолет.

— С удоволствие.

Смит видя как гребецът вдига ръка, пистолетът се насочва, а гондолата се олюлява. Осъзна глупостта си — преследваше въоръжени убийци, без да има дори нож. Но образът на Данко караше краката му да тичат сами. Оставаха му по-малко от петдесет метра. Гребецът не можеше да се закрепи неподвижно, за да стреля.

Двадесет фута.

— Томазо…

Гребецът Томазо тайно си пожела партньорът му да млъкне. Виждаше, че обезумелият непознат приближава, но какво значение имаше това? Очевидно не носеше оръжие, иначе досега щеше да го е използвал.

После забеляза нещо друго, което се виждаше между подовите дъски на гондолата: приличаше на батерия с разноцветни жици… такива, каквито самият той често бе използвал.

Викът на Томазо бе прекъснат от експлозия. Огненото кълбо погълна гондолата и я подхвърли на шейсет метра във въздуха. За миг не се виждаше нищо друго освен черен, задушлив пушек. Смит се удари в стената на една стъкларска фабрика. Не видя нищо след експлозията, но усети мириса на горящо дърво и обгорена плът, които заваляха на късове като дъжд от небето.

Всред ужаса и страха, които се възцариха на площада, един мъж остана спокоен. Стоеше скрит зад постамента на един от гранитните лъвове на „Сан Марко“. На пръв поглед приличаше на петдесетгодишен, но вероятно мустаците и козята брадичка го състаряваха. Носеше спортен костюм френска кройка на едри карета, с изкуствено жълто цвете на ревера. Около врата му бе вързана мека вратовръзка. Случайният наблюдател би го сметнал за конте, вероятно пожизнен академик или пенсионер с вкус към старомодния шик.

Само че се движеше прекалено бързо. Ехото от стрелбата на площада едва заглъхна и той се запъти по посока на бягащите стрелци. Трябваше да направи избор: да тръгне след тях и американеца, който ги гонеше, или да отиде при ранения мъж. Изобщо не се поколеба.

— Доторе!2 Направете път! Аз съм лекар!

Треперещите туристи мигновено реагираха на перфектния му италиански. За секунди той коленичи до разкъсаното от куршуми тяло на Юрий Данко. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че Данко вече не се нуждае от никаква помощ освен, разбира се, от Божията. Въпреки това притисна два пръста до врата му, сякаш търсеше пулс. В същото време другата му ръка бе заета с якето на Данко.

Хората бяха започнали да се изправят, да се оглеждат. И да го забелязват. Неколцина тръгнаха към него. Макар и още да бяха в шок, те все пак можеха да задават въпроси, които той би предпочел да избегне.

— Ей, ти там! — каза рязко докторът на един младеж, който приличаше на студент в колеж. — Ела тук и ми помогни.

Той дръпна студента и го накара да хване ръката на Данко.

— Сега стискай… Казах, стискай!

— Но той е мъртъв! — запротестира студентът.

— Идиот! — сопна се докторът. — Още е жив. Но ще умре, ако не почувства малко човешка топлина!

— Но вие…

— Трябва да потърся помощ. Ти стой тук!

Докторът си проправи път през тълпата, струпана около убития мъж. Не го беше грижа за погледите, отправени към него. Известно беше, че повечето свидетели са неблагонадеждни и при най-добрите обстоятелства. В подобни условия нито един от присъстващите не би могъл да го опише точно.

До слуха му достигна воят на първата полицейска сирена. След минути целият площад щеше да бъде ограден с кордон и да гъмжи от карабинери. Щяха да бъдат набелязани потенциалните свидетели; разпитите щяха да се проточат с дни. Докторът нямаше да се остави в този капан.

С изненадваща бързина стигна до Моста на въздишките, прекоси го, мина покрай сергиите, където амбулантни търговци предлагаха сувенири и щамповани фланелки, и се вмъкна във фоайето на хотел „Даниели“.

— Добър ден, хер доктор Хумболт — поздрави го портиерът.

— Добър ден и на теб — отговори мъжът, който не беше нито лекар, нито Хумболт. За малцината, на които бе необходимо да знаят истинското му име, то беше Питър Хауъл.

Хауъл не се изненада, че новината за касапницата още не е стигнала до оазиса от августовско спокойствие на „Даниели“. Малка част от външния свят успяваше да проникне в този дворец от XIV век, строен за дожа Енрико Дандоло.

Хауъл зави към разкошната гостна и се отправи към малкия бар в ъгъла. Поръча си бренди и когато барманът му обърна гръб, за секунда затвори очи. Беше виждал много мъртъвци през живота си, бе предизвиквал и сам бе ставал жертва на крайно насилие. Но това хладнокръвно, безмилостно убийство на площад „Сан Марко“ бе успяло да го разтърси.

Изпи половината бренди на една глътка. Когато алкохолът проникна в кръвта му, Хауъл усети как се отпуска. Бръкна в джоба на сакото си.

Бяха изминали десетки години от времето, когато бе започнал да изучава джебчийския занаят. Той усети как пръстите му напипаха листа хартия от джоба на Данко и му стана приятно, че не е изгубил ловкостта си.

Прочете изречението веднъж, после втори път. Въпреки че резултатът можеше да се предвиди, беше се надявал, че нещо от написаното на листа ще му даде отговор на загадката защо Данко е бил убит. И кой би могъл да извърши това. Но думите не му говореха нищо, освен една: „Биоапарат.“

Хауъл сгъна листа хартия и го прибра. Пресуши останките от брендито си и направи знак на бармана за още едно.

— Всичко наред ли е, синьоре? — попита барманът загрижен, когато му поднесе питието.

— Да, благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

При вида на безизразното изражение на Хауъл барманът се оттегли.

„С нищо не можеш да ми помогнеш, старче. Не ти си човекът, който ми е нужен.“

Когато отвори очи, Смит се стъписа при вида на гротескните лица, които се взираха в него. Понечи да се отдръпне и откри, че е подпрян на вратата на някакъв магазин. Бавно се изправи на крака и инстинктивно започна да проверява дали не се е наранил. Нямаше нищо счупено, но лицето му пареше. Прокара ръка по бузата си и пръстите му се обагриха с кръв.

„Поне съм жив.“

Не можеше да каже същото за убийците, които се бяха опитали да избягат с гондолата. Експлозията, която беше раздробила лодката на парчета, бе убила и седящите в нея. Дори ако полицията намереше очевидци, от тях нямаше да има полза: професионалните убийци често бяха майстори на дегизировката.

Мисълта за полицията накара Смит да се раздвижи. Тъй като бяха почивни дни, всички магазини покрай канала бяха затворени. Наоколо не се виждаха хора. Но воят на полицейската сирена ставаше все по-силен. Явно властите бяха свързали убийството на площад „Сан Марко“ с взрива на канала. Сигурно свидетелите им бяха казали, че убийците са побягнали в тази посока.

„И тук ще се натъкнат на мен… Същите свидетели ще ме свържат с Данко.“

Полицията щеше да се заинтересува от отношенията между Смит и мъртвия човек, защо са се срещали и за какво са си говорили. Щяха да разкрият факта, че Смит е бил офицер в Американската армия. По-нататък разпитът щеше да се задълбочи още повече. Но в крайна сметка Смит не би могъл да им каже нищо, което да обясни убийството.

Изправи се на крака, избърса лицето си, доколкото можа, и изтупа костюма си. Направи няколко колебливи крачки, после тръгна бързо. Пресече моста и потъна в сенките на оградено секеро, работилница за гондоли. Преполови разстоянието между двете близки пресечки и влезе в малка църква, сгушена сред сенките. Излезе през вратите от другата страна. След няколко минути се озова на алеята до Канале Гранде и се изгуби в тълпата, която неуморно сновеше край брега.

Когато излезе на площад „Сан Марко“, той беше опасан от полицейски кордон. Карабинери с мрачни лица държаха автоматите на гърдите си и създаваха жива бариера между гранитните лъвове. Европейците и особено италианците са добре обучени как да се държат след инцидент, който представлява явна терористична атака: гледат право пред себе си и не спират, за да позяпат. Така направи и Смит.

Мина по Моста на въздишките, влезе през въртящите се врати на хотел „Даниели“ и се запъти право към мъжката тоалетна. Наплиска лицето си със студена вода и дишането му постепенно стана равномерно. Погледна в огледалото над умивалниците, но видя само тялото на Данко как отскочи назад, когато куршумите се забиха в него. Чу виковете на минувачите, крясъците на убийците, когато го видяха да тича към тях. После — ужасяващата експлозия, която ги хвърли във въздуха…

И всичко това в град, който се смяташе за един от най-безопасните в Европа. Какво, за Бога, бе донесъл Данко със себе си, заради което го бяха унищожили?

Смит изчака още няколко секунди, след това излезе от тоалетната. Във фоайето нямаше жива душа, освен Питър Хауъл. Беше се свил на една маса зад голяма мраморна колона. Без да каже и дума, Смит взе чашата си с бренди и пресуши съдържанието й. Хауъл го гледаше с разбиране.

— Вече започвах да се чудя какво става с теб. Хукна да гониш онези мръсници, нали?

— Чакаше ги гондола — отговори Смит. — Мисля, че планът им е бил да се впишат в местния пейзаж. Никой не би ги потърсил в гондола.

— Освен…

— Освен онзи, който ги е наел да убият Данко. Нямал им е доверие и не е бил сигурен, че ще си затварят устата. Гондолата беше взривена със С-4 с прикрепен часовников механизъм.

— Идеята е била да се предизвика силен взрив. Чу се чак на площада.

Смит се наведе към събеседника си.

— А Данко?

— Действали са безпогрешно — отвърна Хауъл. — Съжалявам, Джон. Пристигнах на мястото максимално бързо, но…

— Направил си това, за което те бях повикал — да ме прикриваш, докато изтеглям Данко. Нищо повече не би могъл да сториш. Данко ми каза, че е чист, и аз му повярвах. Беше нервен, но не защото е предполагал, че го следят. Имаше друго. Намери ли нещо?

Хауъл му подаде листа хартия. По всичко личеше, че беше откъснат от евтин бележник. Той погледна изпитателно събеседника си.

— Какво има? — попита Смит.

— Нямах намерение да шпионирам — каза Хауъл. — А и съм позабравил руския. Разбрах само една дума — той направи пауза. — Никаква представа ли нямаш какво може да е донесъл Данко?

Смит заразглежда ръкописното съобщение. И той като Питър Хауъл забеляза първо думата „биоапарат“. Това беше руският център за изследвания, проектиране и произвеждане на биологическо оръжие. Данко често говореше за него, но доколкото Смит знаеше, работата му никога не го бе отвеждала там. А може би не беше така? Възможно ли беше да е ходил в „Биоапарат“? Дали не бе открил нещо ужасно и единственият начин да го извади оттам не беше да го донесе сам?

Хауъл следеше реакцията на Смит.

— И мен ме изплаши до смърт. Има ли нещо, което би желал да споделиш с мен, Джон?

Смит погледна през масата към дребничкия англичанин. Питър Хауъл бе прекарал целия си живот в служба на Британската армия и разузнаване — първо в Специалните служби на Военновъздушните сили, а след това в МИ 6. Той беше опасен хамелеон, чиито действия винаги оставаха в сянка. „Пенсионира“ се, но не изостави изцяло професията си. Мъже като Хауъл бяха необходими навсякъде и онези, които го търсеха — правителства или частни лица, знаеха как да го намерят. Той можеше да си позволи да подбира задачите си, но имаше едно желязно правило: на първо място винаги стояха услугите за приятели. Беше помогнал на Смит да издири създателите на програма „Хадес“. И този път не се поколеба да прекъсне почивката си в Хай Сиера в Калифорния, когато приятелят му го помоли да подсигурява изтеглянето във Венеция.

Понякога Смит протестираше срещу ограниченията, които Клайн му налагаше в качеството му на променливо число. Например нямаше право да издава на Хауъл каквато и да било информация, свързана с Приют едно — нито че такава група съществува, нито че самият той членува в нея. Не се съмняваше, че Питър има известни подозрения. Но тъй като беше професионалист, Хауъл предпочиташе да ги запази за себе си.

— Това може да се окаже нещо голямо, Питър — тихо каза Смит. — Налага ми се да се върна в Щатите, но трябва да науча нещо и за двамата убийци — кои са и, което е по-важно, за кого са работили.

Хауъл го погледна замислен.

— Както ти казах, дори и най-беглият намек за „Биоапарат“ е в състояние да ме държи буден няколко нощи подред. Имам приятели във Венеция. Ще видя какво мога да науча — той направи пауза. — Твоят приятел Данко имаше ли семейство?

Смит си припомни снимката на красива тъмнокоса жена с дете, която Данко му бе показал веднъж.

— Да, имаше.

— Тогава направи каквото трябва. Аз знам как да те намеря, ако е необходимо. И — за всеки случай — ето ти адреса на мястото край Вашингтон, където отсядам понякога. Снабдено е с всички възможни средства за сигурност. Човек никога не знае кога ще му се наложи да остане на спокойствие.