"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ВТОРА

В Пентагона работят близо двайсет и три хиляди души — военни и цивилни. Помещават се в уникална сграда на площ почти четири хиляди квадратни метра. За всеки, който търси сигурност, анонимност и информация за най-сложните комуникационни системи в света плюс достъп до силовите структури във Вашингтон, по-подходящо място от това не може да се желае.

„Съоръжения под наем“ заема съвсем скромна част от офисите в блок Е на Пентагона. Както се вижда от наименованието му, отделът се занимава с намиране, поддръжка и охрана на сгради и земя за армията — всичко от складовите бази в Сейнт Луис до пространствата на пустинята Невада, използвани за експериментални полигони на въздушните сили. Поради безславното естество на работата в „Съоръжения под наем“ работят повече цивилни, отколкото военни. Идват на работа в девет сутринта, чинно изпълняват задачите си за деня и си тръгват в пет. Събитията от световен мащаб, които приковават колегите им към бюрата дни наред, нямат никакво значение за тях. Повечето от тях харесват този начин на работа.

Натаниъл Фредрик Клайн също го харесваше, макар и по съвсем други причини. Офисът му се намираше в самия край на един от коридорите, сгушен между врати с надпис „ЕЛЕКТРИЧЕСКА ИНСТАЛАЦИЯ“ и „ПОДДРЪЖКА“. Само че зад тях нямаше сервизни помещения, а бравите им не се отключваха и с най-съвършената кодова карта. Тези стаи бяха част от тайния офис на Клайн.

На вратата на кабинета му нямаше табелка, само вътрешен номер на Пентагона: 2Е377. Ако някой попиташе за него, малкото му колеги, които го бяха виждали, биха го описали като мъж малко над шестдесетте, среден на ръст, невзрачен, без каквито и да било особени белези, с изключение на дългия нос и очилата с метални рамки. Вероятно някои биха се сетили да споменат строгите му, вечно смачкани костюми, а може би дори навика бегло да се усмихва, докато върви по коридора. Сигурно бяха чували, че понякога викат Клайн при началниците или пред конгресната комисия. Но това лесно се обясняваше с високата му длъжност. Някои може би знаеха също, че му е поверено да се грижи за имотите, от които Пентагонът притежава дял или наема по целия свят. На това можеше да се дължи фактът, че рядко го виждаха да се мярка наоколо. Всъщност не беше лесно да се каже кой е Натаниъл Клайн или с какво се занимава.

В осем часа вечерта Клайн все още седеше на бюрото в скромния си офис, който по нищо не се отличаваше от останалите в крилото. Той го беше доукрасил с няколко лични вещи: карти на света, тъй както са си го представяли картографите през XVI век; антикварен глобус върху поставка и голяма снимка на Земята от Космоса, поставена в рамка.

Макар малцина да го знаеха, но вкусът на Клайн към световните мащаби идваше пряко от настоящата му длъжност: да бъде очи и уши на президента. От своя офис без табелка на вратата той ръководеше организация със свободна структура, известна като Приют Едно. Създадена от президента след ужасяващия проект „Хадес“, Приют едно играеше ролята на предупредителна алармена система и възможност за таен отпор на държавния глава.

Тъй като Приют едно работеше извън обсега на обичайната за военното разузнаване бюрокрация и далеч от зоркия поглед на Конгреса, тя нямаше нито официална организация, нито щаб. Вместо акредитирани оперативни служители Клайн наемаше мъже и жени, които наричаше „променливи числа“ — доказани специалисти в своите области, по някакво стечение на обстоятелствата изпаднали от оборота на обществения живот. Повечето — но със сигурност не всички — притежаваха известна военна подготовка, бяха носители на множество отличия и награди, но поради търкания с началството бяха предпочели да подадат оставка. Имаше и цивилни: бивши следователи — държавни и федерални; лингвисти, говорещи свободно по десетина езика; лекари, обиколили света и свикнали с най-тежки условия на живот. Най-добрите от тях — като полковник Джон Смит — принадлежаха към двата свята.

Всички притежаваха едно качество, чиято липса бе накарала Клайн да отхвърли доста от потенциалните служители: животът им беше само техен. Имаха малко или никакви роднини, малко отговорности и професионална репутация, която би задоволила и най-строгите изисквания. Това бяха неоценими предимства за човек, изпратен в опасна мисия на хиляди мили далеч от дома.

Клайн затвори папката с доклада, който четеше, свали очилата си и потърка уморените си очи. Възнамеряваше да се прибере у дома, където да го посрещне неговият кокер-шпаньол Бък и с наслада да обърне един пръст малцово уиски, след което да хапне от вечерята, оставена във фурната от прислужницата. Тъкмо се канеше да стане, когато вратата между кабинета му и съседната стая се отвори.

— Натаниъл?

Беше елегантна жена, няколко години по-млада от него, със светли очи и прошарена руса коса, прибрана на кок. Носеше син делови костюм, чиято строгост се подчертаваше от перлена огърлица и филигранна златна гривна.

— Мислех, че си си отишла, Маги.

Маги Темпълтън беше негова секретарка през десетте години, откак работеше в Агенцията за национална сигурност.

— Кога за последен път съм си тръгвала преди теб? — Тя вдигна старателно изскубаните си вежди. — Добре, че не го направих и сега. Ела да видиш нещо.

Клайн я последва в съседната стая — голяма компютърна зала, пълна с монитори, сървъри и периферни устройства, снабдени с най-модерния правителствен софтуер. Клайн се възхити на сръчността и бързината, с която Маги работеше върху клавиатурата. Приличаше на виртуозно изпълнение на концертиращ пианист.

Освен президента единствено Маги Темпълтън беше наясно с какво точно се занимава Приют едно. Тъй като знаеше, че ще има нужда от опитен и сигурен човек за своя дясна ръка, Клайн бе настоял тя да започне работа с групата от самото начало. Маги беше работила за него в Агенцията за национална сигурност и имаше над двадесетгодишен опит като главен администратор в ЦРУ. Но най-важно за Клайн бе, че тя е част от семейството. Маги беше сестра на Джудит, неговата съпруга, която бе починала от рак преди години. Самата Маги бе изстрадала достатъчно: мъжът й, таен агент на ЦРУ, не се завърна от мисия в чужбина. Съдбата беше отредила Маги и Клайн да останат единствените роднини.

Маги почука по екрана с елегантно оформения си нокът.

„ВЕКТОР ШЕСТ.“

Двете думи примигваха в средата на екрана като уличен светофар на безлюдна пресечка в провинциално градче. Клайн усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Отлично знаеше кой е Вектор шест; лицето на мъжа изплува в съзнанието му толкова ясно, сякаш стоеше пред него. В редките случаи, когато се появяваше на екрана на компютъра, кодовото име Вектор шест действаше като предупредителен сигнал за Клайн.

— Да отворя ли съобщението? — спокойно попита Маги.

— Да, ако обичаш…

Тя докосна няколко клавиша и на екрана изникна шифровано съобщение от букви, символи и цифри. Натисна други няколко клавиша, за да активира програмата за разшифроване. След секунди се появи и текстът на съобщението:

Дори ако по някакъв начин трето лице успееше да декодира съобщението, това меню на безименен френски ресторант беше безсмислено и подвеждащо. На последната си среща с Вектор шест Клайн беше въвел простичък код. Смисълът на съобщението нямаше нищо общо със средиземноморската кухня. Беше сигнал за екстремна ситуация, молба за незабавно изтегляне.

Клайн не се поколеба.

— Моля те, изпрати следния отговор: „Резервация за двама“.

Пръстите на Маги затракаха по клавиатурата, за да напечатат отговора. Краткото изречение полетя към два военни сателита и след това се върна отново на Земята. Клайн не знаеше къде се намира Вектор шест в момента, но имаше ли достъп до лаптопа си, можеше да свали и да дешифрира съобщението.

„Хайде! Обади се!“

Клайн провери часа на изпращане на съобщението: оттогава бяха минали осем часа. Как беше възможно?

Часовата разлика! Вектор шест действаше на осем часови пояса разстояние в източна посока. Клайн погледна часовника си: всъщност съобщението бе изпратено преди по-малко от две минути.

На екрана се появи отговор: „Резервацията потвърдена.“

После екранът стана черен и Клайн въздъхна. Вектор шест не се задържаше в Интернет повече, отколкото бе необходимо. Контактът беше установен, маршрутът предложен, приет и потвърден. Вектор шест нямаше повече да използва този канал за свръзка.

Когато Маги излезе от мрежата, Клайн седна на единствения друг стол в помещението и започна да се пита какви обстоятелства бяха накарали Вектор шест да потърси връзка с него.

За разлика от ЦРУ и другите разузнавателни агенции Приют едно не поддържаше мрежа от чуждестранни агенти. Въпреки това Клайн имаше множество контакти с чужбина. Едни от тях беше установил по времето, когато работеше в агенцията; други бяха резултат от случайни срещи, прераснали в отношения, основани колкото на доверие, толкова и на взаимен интерес.

Контингентът от чуждестранни агенти беше разнороден: египетски лекар, сред чиито пациенти бе и по-голямата част от политическия елит на страната; компютърен предприемач в Ню Делхи, който доставяше оборудване и поддържаше компютрите на правителството; банкер в Малайзия, специализиран в прехвърляне, укриване и изтегляне на офшорни фондове по цял свят. Тези хора не се познаваха помежду си. Нямаха нищо общо освен приятелството си с Клайн и компютърните лаптопи, които им бе раздал. Клайн им се бе представял като бюрократ средна ръка, но всички знаеха, че всъщност е нещо много повече. И приемаха да му служат вместо очи и уши не само от приятелски чувства и вяра в институцията, която той представляваше, но и защото разчитаха да получат помощ от него, в случай че родните им държави се превърнеха в опасно място за живеене.

Вектор шест бе един от многото.

— Нейт?

Клайн обърна поглед към Маги.

— Кой ще отговори на обаждането? — попита тя.

„Добър въпрос…“

Когато излизаше в чужбина, Клайн винаги използваше картата си на служител на Пентагона. Ако трябваше да се среща със свръзка, гледаше да е на обществени и безопасни места. Най-подходящи бяха официалните служби в посолствата на Съединените щати. Но Вектор шест не се намираше в близост до посолство. Беше в движение.

— Смит — каза накрая Клайн. — Моля те, Маги, свържи ме с него.

Смит сънуваше София, когато дочу настоятелното звънене на телефона. Двамата седяха на брега на река, в сянката на огромни постройки. В далечината се виждаше голям град. Въздухът беше горещ, изпълнен с аромат на розово масло и на София. Кайро… намираха се при пирамидите на Гиза, в покрайнините на Кайро.

Секретната линия…

Смит бързо седна на кушетката, където беше заспал с дрехите, след като се прибра от гробищата. Зад мокрите от дъжда прозорци вятърът стенеше, тъмните облаци се сгъстяваха. Като бивш военен интернист и хирург, работил на бойното поле, Смит бе развил способността да се събужда и разсънва мигновено. Това се бе оказало полезно, когато работеше в ИМИИЗАСАЩ, където често открадваха по малко време за сън между дългите часове изтощителна работа. Щеше отново да му се налага да се възползва от тази способност. Изтощен и измъчван от спомени, се бе прибрал у дома, беше си стоплил супа, после, излегнат на кушетката, се бе заслушал в шума на дъжда и бе задрямал.

Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора: минаваше девет. Беше спал два часа. Само един човек можеше да го търси на тази линия. Каквито и да бяха новините, скоро нямаше да помирише възглавница.

— Добър вечер, господин Клайн.

— Добър вечер и на теб, Джон. Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ти.

— Не, сър. Вече хапнах.

— В такъв случай кога можеш да дойдеш във военновъздушна база Андрюс?

Смит пое дълбоко дъх. Клайн обикновено бе спокоен и делови. Рядко говореше така рязко и по същество.

А това означаваше, че нещо се е случило — и то внезапно.

— След около четиридесет и пет минути, сър.

— Добре, Джон, и си вземи багаж за няколко дни — после затвори.

Смит загледа втренчено безмълвната слушалка в ръката си.

— Да, сър.

Сред неизкоренимите навици, добити по време на подготовката му, беше и стягането за път. Смит го правеше машинално: три минути за душ и бръснене; две минути за обличане; още две за последна проверка и прибавяне на едно-две неща към вече приготвената пътна чанта, която стоеше в килера. На излизане включи алармената система, изкара колата си на алеята и затвори металната врата на гаража с дистанционното.

Заради дъжда пътуването до военновъздушна база Андрюс продължи повече от обичайното. Смит не спря пред главния вход, а сви към черния вход за камионите на доставчиците. Пазач, облечен в пончо, разгледа ламинираната му карта за самоличност, провери дали името му фигурира в списъка на персонала и му махна да влезе.

Смит бе излитал много пъти от база Андрюс и я познаваше добре. Не му беше трудно да намери хангара със самолетите на ескадрилата, които в повечето случаи се използваха от офицерите. Остави колата на паркинга, далеч от самолетните писти, извади от нея багажа си и тръгна към огромния хангар.

— Добър вечер, Джон — поздрави Клайн. — Отвратително време, нали? А вероятно и още ще се влошава.

Смит остави чантата си на земята.

— Да, сър. Но само за хората от флота.

Този път Клайн дори не се усмихна на изтърканата му шега.

— Извинявай, че те измъкнах от къщи в такава вечер. Случи се нещо непредвидено. Ела с мен.

Смит се огледа и тръгна след Клайн към кафенето. В хангара имаше четири самолета „Гълфстрийм“, но не се виждаше никой от персонала. Предположи, че Клайн им е наредил да излязат, за да останат двамата насаме.

— Зареждат един самолет с резервоари с голяма вместимост — обясни началникът му, като погледна часовника си. — Ще приключат след десет минути.

Подаде на Смит стиропорова чаша, пълна с черно кафе, от което се вдигаше пара, и го погледна изпитателно.

— Джон, става въпрос за едно изтегляне. Затова бързаме толкова.

„И се нуждаем от променливо число.“

Благодарение на армейското си минало Смит добре познаваше термина „изтегляне“ в смисъла, в който го използваше Клайн. Това означаваше да се измъкне някой или нещо от място или ситуация максимално бързо и незабелязано — обикновено в принудителни обстоятелства и при много строго разписание.

Но Смит знаеше също, че има хора — военни и цивилни, които са специалисти в този вид работа.

Когато изказа последното на глас, Клайн му отвърна:

— В този случай имам известни съображения. Не бих желал да замесвам никоя друга служба — поне засега. Освен това познавам човека — ти също.

Смит трепна.

— Извинете, сър?

— Човекът, с когото ще се срещнеш и когото ще изтеглиш, е Юрий Данко.

— Данко…

В съзнанието на Смит изникна образът на едър, мечешки тромав мъж, няколко години по-възрастен от него, с приятно кръгло лице, осеяно с белези от някогашно юношеско акне. Юрий Данко, син на миньор от Добнец, роден с един увреден крак, се беше издигнал до чин полковник в Медицинската изследователска дивизия на Руската армия.

Смит не успя да скрие изненадата си. Знаеше, че преди да подпише тайния договор, чрез който стана член на Приют едно, Клайн беше изследвал под лупа целия му живот. Значи Клайн бе наясно, че Смит познава Данко. Но никога по време на кратките срещи шефът му дори не беше намеквал, че самият той има някакви връзки с руснака.

— Данко член ли е на…?

— На Приют едно? Не. И ти не бива да споменаваш, че членуваш. Данко знае само, че му изпращам един приятел да го изтегли. Това е всичко.

Смит не повярва на думите му. Клайн никога не разкриваше обстоятелствата докрай. Но в едно беше сигурен: шефът му никога не би изложил на опасност оперативен агент, като му спести информация, която е необходимо да знае.

— При последната ни среща — продължи Клайн — двамата с Данко установихме прост код, който да се използва само при спешни случаи. Беше меню от ресторант. Цената — 8 евро — посочва датата, 8 април, след два дни. Или след един, според европейското време. Специалитетът е морски дарове, което говори за начина на придвижване на Данко: по море. „Белини“ е коктейл, който е бил приготвен за пръв път в „Харис бар“ във Венеция. Времето, в което ресторантът е затворен — между два и четири следобед, посочва часа, в който свръзката трябва да бъде на уреченото място.

Клайн направи пауза.

— Прост, но много ефективен код. Дори ако някой разгадае шифъра и прихване съобщението, ще му бъде невъзможно да открие някакъв смисъл в менюто.

— Щом като Данко може да дойде на срещата едва след двадесет и четири часа, за какво е тази паника? — попита Смит.

— Защото Данко се е паникьосал — отговори Клайн, видимо разтревожен. — Може да пристигне във Венеция преди уреченото време, а може и да закъснее. Ако се окаже първото, не бих искал да чака напразно.

Смит кимна, докато отпиваше от кафето си.

— Разбирам. А сега дойде ред на най-важния въпрос: защо Данко иска да го изтеглим?

— Само той може да ни обясни съображенията си. Повярвай ми: аз също искам да ги чуя. Данко заема изключително важна позиция. Никога не би се изложил на риск…

Смит вдигна вежди.

— Освен ако…

— Освен ако не е бил принуден.

Клайн остави чашата си с кафе.

— Не мога да твърдя със сигурност, Джон, но мисля, че Данко се е сдобил с информация. Ако е така, значи смята, че трябва да ми я съобщи.

Той погледна над рамото на Смит към един сержант от въздушната полиция, който влезе в хангара.

— Самолетът е готов за излитане, сър — енергично доложи сержантът.

Клайн хвана Смит за лакътя и двамата се отправиха към вратата.

— Тръгвай за Венеция — тихо каза той. — Срещни се с Данко и виж с какво разполага. И побързай.

— Ще го направя. Сър, има нещо, което ще ми трябва във Венеция.

След като излязоха навън, Смит вече нямаше нужда да понижава глас. Барабаненето на дъжда заглуши думите му. Само от кимването на Клайн пролича, че Смит изобщо е казал нещо.