"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

4

Дейвид Уеб мина през терминала на националното летище и през автоматичните врати излезе на препълнената с хора платформа. Прочете табелите и тръгна по пътя към паркинга за краткосрочно паркиране. Според плана трябваше да отиде до най-крайната пътека вдясно, да завие наляво и да продължи да върви край редицата паркирани коли, докато не види сив понтиак металик, модел 1986, с инкрустирано разпятие, закачено на огледалото за обратно виждане. На шофьорското място трябваше да го чака мъж с бяло таке. Уеб трябваше да се приближи до него и да му каже през отворения прозорец: „Полетът беше много гладък.“ Ако мъжът махне такето си и запали мотора, Дейвид щеше да седне на задната седалка. Нищо повече не беше необходимо.

Уеб и шофьорът не си и казаха нищо повече. Шофьорът обаче се пресегна под таблото, извади микрофон и заговори тихо, но ясно: „Нашият товар е на борда. Моля да се започне прикриване на смени с коли.“

Дейвид си помисли, че тези екзотични процедури граничат с комичното, но тъй като Алекс Конклин го беше проследил до залата за отпътуване на „Рокуел Джет“ на летище „Лоуган“, а след това беше се свързал с него по частния телефон без записващи устройства на Питър Холанд, прие, че двамата знаят какво вършат. На Уеб му мина през ум, че всичко това има общо с телефонното обаждане на Mo Панов, преди девет часа. Всичко това се потвърди, когато самият Холанд се обади по телефона и настоя Уеб да стигне с колата до Хартфърд, да вземе самолет от Брадли до Вашингтон, добавяйки многозначително, че не иска по-нататъшни усложнения с телефонни разговори, частни или държавни самолети.

Тази държавна кола обаче излезе от националното летище, без да губи време. Струваше му се, че след няколко минути те вече летяха по магистралата и, с по-малка скорост, през предградията на Вирджиния. Свиха към частната порта на скъп жилищен комплекс с градини. Имаше табела с надпис ВИЛА ВИЕНА по името на района, в който се намираха. Мъжът от охраната очевидно позна шофьора и му направи знак да влезе, когато тежката бариера на входа се вдигна. Едва тогава шофьорът заговори на Уеб:

— Господине, на това място има пет отделни сектора, разположени на голяма площ. Апартаментите в четири от тях имат законни собственици, а петият, който е най-отдалечен от входа, е притежание на Управлението и е със собствен път и охрана. На по-здравословно място от това не можете да бъдете, господине.

— Не се чувствам болен.

— Няма и да бъдете. Вие сте по грижите на директора на Централното управление и вашето здраве е много важно за него.

— Добре е да зная това, но вие как го знаете?

— Аз съм част от екипа, господине.

— В такъв случай, как се казвате?

Шофьорът замълча за миг, а когато отговори, Дейвид изпита неприятното усещане, че го изстрелват назад във времето — време, в което той отново се връща. — Ние нямаме имена, господине. Нито вие, нито аз.

„Медуза“.

— Разбирам — каза Уеб.

— Ето тук. — Шофьорът зави по една кръгова алея за коли и спря пред двуетажна постройка в колониален стил, чиито бели колони с орнаменти изглеждаха сякаш направени от карарски мрамор. — Извинете, господине. Едва сега забелязах, че нямате багаж.

— Не, нямам — каза Дейвид и отвори вратата.

— Как намираш временната ми квартира? — запита Алекс и посочи с ръка подредения с вкус апартамент.

— Прекалено подреден и чист за един свадлив стар ерген — отговори Дейвид. — И откога си падаш по пердета на розови и жълти маргаритки?

— Почакай да видиш тапета в спалнята. На розови пъпки е.

— Не държа да го видя.

— Твоята стая е със зюмбюлчета… Не бих познал, че е зюмбюл, дори да подскочи и да застане под носа ми, но камериерката ми каза.

— Камериерка?

— Чернокожа, на около петдесет години, с тяло на състезателка по самбо. Тя също държи две ютии под полата си, а се носят слухове, че има и два наострени бръснача.

— Някаква си камериерка.

— Някакъв мощен патрул. Не оставя нито един калъп сапун или топче тоалетна хартия, които не са от Лангли. Тя е десета категория за заплащане, а някои от тези клоуни й оставят бакшиши.

— Те имат ли изобщо нужда от сервитьори?

— Ученият сервитьор Уеб, а?

— Джейсън Борн е бил сервитьор. Конклин замълча, после заговори сериозно:

— Да отидем при него — каза той и, накуцвайки, се запъти към фотьойла. — Между другото, чака те тежък ден, до обяда е далече. Ако искаш питие, зад онези червеникаво-кафяви кепенци до прозореца има пълно барче. Не ме гледай така, нашата черна Брунхилда каза, че са червеникаво-кафяви.

Уеб се засмя и погледна приятеля си. Смехът му беше гърлен и искрен.

— Това изобщо не те притеснява, нали, Алекс?

— Не, по дяволите, и ти знаеш това. Скри ли от мен алкохола, когато ви посетих с Мари?

— Тогава нямаше и следа от стрес…

— Стресът няма нищо общо — прекъсна го Конклин. — Взех решение, защото само това можех да направя. Изпий едно питие, Дейвид. Имаме да говорим и искам да си спокоен. Виждам в очите ти възбуда.

— Веднъж ми каза, че всичко се отразява в очите — каза Уеб, като разтвори червеникавите кепенци и се пресегна за бутилка.

— Казах ти, че същественото е зад очите. Никога не се хващай за първото впечатление… Как са Мари и децата? Предполагам, че са пристигнали благополучно.

— Гледах до втръсване плана на полета, заедно с пилота и се уверих, че ще са добре, след като той накрая ми каза да се махам или сам да поема управлението. — Уеб си наля питие и се върна до стола срещу агента в оставка. — Къде сме, Алекс? — попита той и седна.

— Точно където бяхме снощи. Нищо не е станало, няма промени, с изключение на това, че Mo отказва да остави пациентите си. Взеха го тази сутрин от апартамента му, укрепен като форт и го откараха под стража в кабинета. Ще го доведат тук по-късно следобед, след като сменят четири коли в подземни паркинги.

— В такъв случай това е открита защита и никой вече не се крие, така ли?

— Би било безсмислено. Заложихме неочакван капан в парка „Смитсън“ и нашите хора много биеха на очи.

— Но нали затова капанът би успял? Нали това е неочакваното? Уж грешка, а всъщност…

— Неочакваното дава резултат, а не глупостта — Конклин енергично разтърси глава. — Вземам си думите назад. Борн би могъл да превърне глупаците в умници, но не и специално подготвена група за наблюдение. Прекалено много усложнения има.

— Не разбирам.

— Колкото и добре да са обучени тези мъже, тяхната първа грижа е да защитават и спасяват живота на хората. Те също трябва да координират действията си и да дават отчети за тях. Това са професионалисти, а не случайно и за грошове наети типове, на които им виждат сметката, щом оплескат нещата.

— Звучи много мелодраматично — отбеляза Уеб, отпи от питието и се облегна назад. — Струва ми се, че и аз действах така, нали?

— То беше по-скоро идея, отколкото реалност, но пък и истина за хората които използваше.

— Тогава пак ще открия тези хора и отново ще ги използвам — заяви Дейвид и сграбчи чашата с двете си ръце. — Той ме принуждава да се покажа, Алекс! Чакала плаща, за да ми види картите.

— О, млъкни — каза раздразнено Конклин. — Сега ти ставаш мелодраматичен. Звучиш като в най-долнопробен уестърн. Ако се покажеш, Мари ще овдовее, а децата ще останат без баща. Това е реалността, Дейвид.

— Не си прав — поклати глава Уеб, загледан в чашата. — Той ме преследва и аз също трябва да тръгна след него. Той се опитва да ме измъкне навън, но аз ще го изпреваря. Това е единственият начин да го махна от живота си. В крайна сметка, Карлос се изправя срещу Борн. Ние сме пак там, където бяхме преди тринадесет години. „Алфа, Браво, Каин, Делта, Каин е Карлос, а Делта е Каин.“

— Това беше шантавият код в Париж, преди тринадесет години! — прекъсна го остро Алекс. — Делта от „Медуза“ и силното му предизвикателство към Чакала. Но тук не е Париж и е тринадесет години по-късно!

— А след още пет години ще бъдат осемнадесет, след още пет — двадесет и три. Какво, по дяволите, искаш да направя? Да живея с призрака на този кучи син, надвиснал над семейството ми? Да се страхувам всеки път, когато жена ми или децата излизат от къщи и да живея в страх до края на живота си?… Не, не и не! Аналитикът може да излезе с двадесет стратегии, а ние ще използваме комбинации от може би шест и ще сме благодарни, а когато Чакала и аз застанем лице в лице… Аз имам предимство. И ти си на моя страна.

Конклин преглътна и премигна.

— Това е много ласкателно, Дейвид, прекалено ласкателно. Чувствам се по-добре в собствената си среда, която е на няколко хиляди мили от Вашингтон. За мен тук винаги е било малко задушно.

— Не беше така, когато ме изпрати в Хонконг с онзи самолет. Досег щеше да си решил половината уравнение.

— Онова беше по-лесно. Долнопробна операция на окръг Колумбия, която миришеше на развалена камбала. Толкова беше развалена, че дразнеше носа ми. А това сега е Карлос.

— Именно, Алекс. Това е Карлос, а не глас по телефона, който никой от нас не познава. Имаме работа с позната и предсказуема величина.

— Предсказуема? — прекъсна го Конклин и се намръщи. — Това е налудничаво. Как така предсказуема?

— Той е ловецът, който ще тръгне след миризмата.

— Първо ще я изследва с много опитен нюх, после ще провери следите под микроскоп.

— Тогава ще трябва да бъдем автентични, нали?

— Предпочитам безопасния начин. Какво имаш предвид?

— В евангелието на Свети Алекс пише, че за да устрои капан, човек трябва да използва голяма, дори опасно голяма част от истината.

— Тази глава се отнасяше за обекта под микроскоп и мисля, че току що го споменах. Каква е връзката тук?

— „Медуза“ — каза тихо Уеб. — Искам да използвам „Медуза“.

— Ти не си с всичкия си — отговори Конклин също толкова тихо. — Споменаването на това име е под такава строга забрана, колкото и твоето, та дори и по-голяма.

— Алекс, носеха се слухове и истории из цяла Югоизточна Азия, които прехвърлиха Китайско море и стигнаха до Колон и Хонконг, където негодниците тичаха да вложат парите си. „Медуза“ не беше тайното зло, за което я имаш.

— Слухове и истории, да, разбира се — прекъсна го бившия офицер от разузнаването. — Кое от онези животни не вдигна ръка с оръжие или нож срещу стотиците мишени по време на така наречените им „обиколки“? Деветдесет процента от тях бяха убийци и крадци от батальоните на смъртта. По думите на Питър Холанд, по време на операциите на север не е срещнал участник от онази команда, когото да не му се е искало да очисти.

— А без тях петдесет и осемте хиляди жертви щяха да бъдат далеч над шестдесет хиляди. Отдай заслуженото на животните, Алекс. Те познаваха всеки сантиметър от територията. Те — всъщност ние — изпратиха много повече служебна информация, отколкото всички части от Сайгон, взети заедно.

— Дейвид, аз имах предвид, че между „Медуза“ и правителството на САЩ не може да има никаква връзка. Нашето участие никога не е било регистрирано, а още по-малко признато. Самото име се прикриваше. Няма закон за ограничаване на военните престъпления, а „Медуза“ беше официално определена като частна организация, сборище от бесни единаци, които искаха да корумпират Югоизточна Азия по познатия и използван от тях начин. Ако някога се установи, че зад „Медуза“ е стоял Вашингтон, репутацията на много важни хора от Белия дом и Държавния департамент ще бъде срината. Сега те са посланици на властта в световен мащаб, но преди десет години буйни младши служители от Командуването в Сайгон… Ние можем да се примирим със съмнителна тактика по време на война, но не и с това да бъдем съучастници в избиването на цивилни хора и в отклоняването на милиони, като и за двете, без да съзнават това, плащат данъкоплатците. Има неща, които ние не искаме никога да излязат наяве и „Медуза“ е едното от тях.

Уеб отново се облегна назад, този път обаче напрегнат и с поглед, закован в стария си приятел, който някога за кратко време беше негов смъртен враг.

— Ако онова, което е останало в мен като памет, ми служи, то Борн беше определен като човек от „Медуза“.

— Напълно правдоподобно обяснение и отлично прикритие — съгласи се Конклин, като отвърна на погледа на Дейвид. — Ние се върнахме в Там Куан и „открихме“, че Борн е бил страдащ от параноя тасманийски авантюрист, който изчезнал в джунглите на Северен Виетнам. В онова много творческо досие нямаше ни най-малък намек за вашингтонска връзка.

— Но всичко това е лъжа, нали, Алекс? Имало е и има вашингтонска връзка и Чакала знае това. Той го е знаел, когато е открил двама ви с Панов в Хонконг. Открил е имената ви в руините на онази къща на „Виктория Пийк“, където по общо мнение Джейсън Борн трябваше да бъде застрелян. Потвърдил го е снощи, когато неговите пратеници са се доближили до вас в парка „Смитсън“. Накрая той е разбрал, че всичко, на което е вярвал в продължение на тринадесет години, се потвърждава. Участникът в „Медуза“, известен като Делта, е бил Джейсън Борн, а Джейсън Борн е творение на американското разузнаване и все още е жив. Жив е, крие се и е под закрилата на своето правителство.

Конклин стовари юмрук върху страничната облегалка на фотьойла.

— Как ни откри? Как ме намери? Всичко, абсолютно всичко беше така тайно. Макалистър и аз го проверихме!

— Мисля си за няколко възможности, но да отложим този въпрос, защото сега нямаме време. Трябва да действаме, като не забравяме, че това, което знаем е известно и на Карлос… „Медуза“, Алекс.

— Какво? Как да действаме?

— Ако Борн е бил изтеглян от „Медуза“, нашите операции са се съобразявали с това. Иначе как би могъл да бъде създаден ключът Борн? Онова, което Чакала не знае или още не е предусетил, е до каква степен това правителство, и специално някои хора от правителството, ще продължат да пазят „Медуза“ в пълна тайна. Както посочи, някои много важни личности от Белия дом и Държавния департамент биха могли да изгорят…

— И изведнъж ние се сдобиваме с няколко наши Валдхаймовци — Конклин кимна, намръщи се и сведе поглед. Очевидно го налегнаха тежки мисли.

— Нуй Дап Ранх — каза Уеб, почти шепнешком. При звука на ориенталските думи Алекс отново остро погледна Дейвид.

— Това е кодът, нали? — продължи Уеб. — Нуй Дап Ранх — „Горгоната“.

— Ти си спомни.

— Едва тази сутрин — отговори Джейсън Борн, а очите му гледаха студено. — Когато Мери и децата се качиха в самолета и се скриха в мъглата над Бостънското пристанище, аз внезапно се озовах там, в друг самолет, по друго време, радиото пропука и се чуха думите: „Горгона, Горгона, прекъсвам… Горгона, чуваш ли? Прекъсвам!“ Изключих проклетата машина и огледах мъжете в кабината, която изглеждаше готова да се разпадне в бурята. Изучавах всеки поотделно и се питах, дали ще се измъкнат живи, дали аз ще остана жив, а ако не оцелеехме, как ли щяхме да умрем. Тогава видях как двама от мъжете навиват ръкавите си. Показаха се онези отвратителни малки емблеми, които ги държаха подвластни…

— Нуй Дап Ранх — каза Конклин. — Лице на жена със змии вместо кичури коса. Горгона. Ти отказа да ти направят такава.

— Та кога не съм го смятал за белег на отличие — прекъсна го Уеб-Борн и примига. — Всъщност, дори обратното.

— В началото служеше за разпознаване, а не като критерий или белег за отличие. Беше една сложна татуировка от вътрешната страна на ръката, под лакътя. Само един художник в Сайгон изработваше модела и цветовете.

— Оня беше специалист. Направи много пари в онези години.

— Всеки офицер от щаба на командването, свързан с „Медуза“, имаше татуировка. Те бяха като вманиачени деца, които намират пръстени с тайни кодове в пликчета с бонбони.

— Не бяха деца, Алекс. Вманиачени да, мога да се обзаложа за това, но не и деца. Бяха заразени с един гаден вирус, наречен безотговорност, и във вездесъщото командване в Сайгон се пръкнаха доста милионери. Истинските деца бяха осакатени и избивани в джунглите, докато много типове с изгладени униформи каки разполагаха с лични куриери, които сновяха из швейцарските банки.

— Внимателно, Дейвид. Може би говориш за някои много важни хора от правителството.

— Кои са те? — попита тихо Уеб, докато държеше чашата пред себе си.

— За онези, които знаех, че са затънали до шия в мръсотията, се уверих, че са изчезнали с падането на Сайгон. Но аз напуснах оперативната работа няколко години преди това, а никой не говори много за онова време и изобщо нищо за Горгоната.

— И все пак ти може би имаш нещо предвид.

— Разбира се, но нищо конкретно, нищо, което макар и малко да служи за доказателство. Това са възможности, основаващи се на начин на живот, недвижимо имущество, което не би трябвало да притежават, места, където не би трябвало да си позволяват да ходят или постове в корпорации, оправдаващи заплати и сделки с акции, при положение, че нищо в миналото им не оправдава тези длъжности.

— Ти описваш цяла мрежа — каза Дейвид напрегнато, с гласа на Джейсън Борн.

— Ако я има, то тя е много затворена — съгласи се Конклин. — Много специална.

— Направи списък, Алекс.

— Ще има много празни места.

— Тогава първоначално се придържай към важните хора в правителството, които бяха свързани с командването в Сайгон. Може дори да включиш и онези, които притежават недвижимо имущество, а не би трябвало да го имат, или онези, които са на високо платена работа в частния сектор, а не би трябвало да я имат.

— Повтарям ти, че подобен списък ще бъде безполезен.

— Но не и при твоята интуиция.

— Дейвид, какво общо, по дяволите, има това с Карлос?

— Част от истината, Алекс. Опасна част, признавам, но съвсем ясна и неопровержима за Чакала.

Стреснат, някогашният офицер се загледа в приятеля си.

— Как?

— Ето кога идва ред на твоето творческо мислене. Ако излезеш с петнадесет или двадесет имена, ти непременно ще улучиш три или четири мишени. Веднъж като установим кои са те, ние ще упражним натиск и ще ги изцедим по различни начини, като предаваме една и съща информация: някогашен участник в „Медуза“ е на път да направи непоправимото. Човек, който дълги години е бил на сигурно място, всеки момент ще пръсне главата на Горгоната. Разполага и с всичко необходимо — имена, извършени престъпления, информация за тайните сметки в швейцарски банки. Проверка на талантите на стария Свети Алекс, когото всички познавахме и почитахме. Пуска се слух, че има някой, който иска този опасен и неблагодарен предател повече от нас.

— Илич Рамирес Санчес — допълни меко Конклин. — Карлос Чакала. И онова, което ще последва, е също толкова невъзможно. По някакъв начин — единствено Бог знае как — се разчува, че се свиква среща между двете заинтересовани страни. С други думи заинтересувани от едно съвместно убийство, при което първата страна не може да участва активно, поради деликатната природа на високите им официални постове. Така ли е?

— Горе-долу е така, с изключение на това, че същите могъщи мъже във Вашингтон могат да се доберат до самоличността и мястото, където се намира този така желан и бъдещ труп.

— Естествено — съгласи се Алекс и недоверчиво кимна. — Те просто махат с магическата пръчка и всички забрани, които се прилагат за строго поверителните архиви, падат, и получават исканата информация.

— Точно така — каза твърдо Дейвид. — Защото онзи, който ще се срещне с комисарите на Карлос, трябва да бъде толкова важна особа и толкова истински, че Чакала да няма друг избор, освен да го приеме. Той не трябва да има никакви съмнения и мисълта за капан трябва да изчезне още при появата й.

— Искаш да накарам розичките да цъфтят в снежните януарски виелици на Монтана ли?

— Нещо подобно. Всичко трябва да стане през следващите един-два дни, докато Карлос още търси обяснение на това, което се случи в парка „Смитсън“.

— Невъзможно!… О, по дяволите, ще се опитам. Ще се приготвя за работа и ще накарам Лангли да ми изпрати всичко, което ми трябва, разбира се при секретност Четири нула… Мразя дори мисълта да изпусна онзи от „Мейфлауър“, който и да е той.

— И не трябва — каза Уеб. — Който и да е той, няма да се провали толкова бързо. За Чакала не е характерно да оставя толкова видими следи.

— Чакала? Нима мислиш, че това е самият Чакал?

— Не той самият, разбира се, от платените му хора е, който едва ли ще носи на врата си табела с името на Чакала, и ние няма да му вярваме.

— Китаец?

— Не се знае. Той може да разиграе това, а може и да не го направи. За него нещата се развиват в геометричен план. Всичко, което върши, е логично, независимо от това, че логиката му изглежда нелогична.

— Чувам един мъж от миналото, един несъществуващ човек.

— О, имаше го, Алекс, наистина го имаше. И сега пак е тук. Конклин погледна към вратата на апартамента. Думите на Дейвид внезапно пробудиха друга мисъл у него.

— Къде е куфарът ти? — попита той. — Нали си донесъл някакви дрехи?

— Никакви дрехи. Дори тези ще хвърля в каналите на Вашингтон. Но първо трябва да се срещна с друг мой стар приятел, друг гений, който живее в противоположния край на града.

— Да се опитам да позная кой е той — каза агентът в оставка. — Възрастен чернокож, с невероятното име Кактус и гениален фалшификатор на документи: паспорти, шофьорски книжки и кредитни карти.

— Точно така.

— Управлението може да свърши цялата работа.

— Не толкова добре и с прекалено много бюрокрация. Не искам никакви следи, дори при секретност Четири нула. Това е солова акция.

— Добре. Какво тогава?

— Залавяй се на работа, нали си оперативен работник. До утре сутринта искам много хора да се раздвижат.

— Това е невъзможно!

— Не и за теб. Не и за Свети Алекс, царят на тъмните операции.

— Приказвай каквото си щеш, но аз съм загубил форма.

— Бързо ще се възстановиш. То е като секса и карането на колело.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— След като се консултирам с Кактус, ще наема стая в „Мейфлауър“ — отговори Джейсън Борн.

Калвър Парнъл, магнат в хотелиерството от Атланта, чието двадесетгодишно практикуване в този бизнес го бе довело до поста шеф на протокола в Белия дом, сърдито затвори телефона в кабинета си, записвайки шеста ругатня в официалния си работен бележник. При изборите и сега, при подмяната на персонала в Белия дом, той беше заместил предишния служител от администрацията — жена от добро семейство, която не знаеше нищо за политическите последици от списъка за покани на хиляда и шестстотинте. По-късно, с най-голямо раздразнение, откри, че самият той е във война с една от своите помощнички — друга жена на средна възраст, възпитаничка на някакъв идиотски престижен колеж в източните щати. Като капак, тя се оказа известна дама от вашингтонския хайлайф, която даваше заплатата си на някаква префърцунена танцова група, чиито участници се перчеха по бельо, ако изобщо носеха такова.

— Идиотщина! — ядосваше се Калвър, прокарвайки ръка през прошарения си бретон. Вдигна телефона и набра четири цифри. — Дай ми Редхед, сладурче — пропя той, като засили и без това подчертания си южен акцент.

— Да, господине — каза поласканата секретарка. — Той говори по друга линия, но аз ще прекъсна. Почакайте един момент, господин Парнъл.

— Ти си прекрасна!

— О, благодаря ви! Само за момент.

Това винаги минава, помисли си Калвър. Малко масло от магнолия винаги действа по-добре от кората на чворест дъб. Тази мърла, първата му помощничка, трябва да получи урок от началниците си южняци. Тя говореше така, сякаш някой зъболекар янки беше пломбирал всичките й зъби.

— Ти ли си, Кал? — долетя гласът на Редхед и прекъсна мислите на Парнъл, докато той пишеше седмата мръсотия в тефтера си.

— Идиотски прав си, мой човек, и ние имаме проблем. Пак е оная френска кучка. Подбрала е имената на всички юнаци от Уолстрийт за една маса за приема на двадесет и пети, в чест на новия френски посланик и разправяше, че трябвало всички да ги махнем заради някаква групичка ексцентрични танцьорчета. Казва, че тя и първата дама много държали на това. Доста френски кръгове и интереси са насочени към тези паралии от Уолстрийт. А джабулата в Белия дом може да ги качи на върха. Всеки жабар на борсата ще си помисли, че са хванали целия град за ушите.

— Стига, Кал — прекъсна го разтревоженият Редхед. — Може би имаме и по-голям проблем.

— Какъв проблем?

— Когато навремето бяхме в Сайгон, ти чувал ли си за нещо или някого с името Горгона?

— Слушал съм много за епеци на зарове — изкикоти се Парнъл, — но не и за Горгона. Защо?

— Човекът с когото току-що разговарях — ще се обади пак след пет минути — сякаш ме заплашваше. Всъщност той направо ме заплашваше, Кал! Спомена за Сайгон, подхвърли, че тогава се е случило нещо ужасно и повтори Горгона няколко пъти, като че ли аз би трябвало да хукна и да се скрия.

— Остави тоя мръсник на мен! — избоботи Парнъл. — Зная за какво говори това копеле! Това е оная нахакана кучка, първата ми помощничка — тя е проклетата Горгона. Дай на оня глупак телефона ми и му кажи, че съм наясно с всичките му идиотщини.

— Моля те, Кал, кажи ми истината.

— По дяволите, нали беше там, Редхед… Въртяхме няколко игрички, дори няколко малки казина, и някои тъпанари загубиха доста ризи, но нямаше нещо, което войниците да не са правили, нали!… Ние просто го направихме на по-високо равнище и само дето обърнахме няколко проститутки, които се разхождаха из улиците… Не, Редхед, онази елегантна мръсница, така наречената помощничка, си мисли, че е научила нещо за мен. Затова действа през теб, нали всички знаят, че сме приятели… Кажи на оня лигльо да ми се обади и ще го уредя с оная кучка! Ей, приятел, тя направи грешен ход! Моите юнаци от Уолстрийт са вътре, а нейните сладурчета са вън!

— Добре, Кал. Направо ще му кажа да се свърже с теб — каза Редхед, известен още като вицепрезидент на САЩ, и затвори телефона.

Телефонът иззвъня след четири минути и думите бяха направо изстреляни към Парнъл.

— Горгона, Калвър, ние всички сме в беда.

— Не, ти ме слушай, дървена главо и аз ще ти кажа кой е в беда! Тази Горгона е най-долна мръсница! Един от нейните тридесет или четиридесет скопци може да е хвърлял епеци в Сайгон и това да е струвало загубата на няколко от най-рекламираните й гърли срещу плащане в брой, но тогава на никого не му пукаше, а и сега на никого не му пука. И специално на един полковник от военноморските, който от време на време обича да поиграва на покер. Той в момента седи в Овалния кабинет. И още повече, копеле, когато той научи, че тя се опитва да позори смелите момчета, които искаха само малко развлечения, докато водят тази неблагодарна война…

Александър Конклин затвори телефона във Виена, Вирджиния. Провал едно и провал две… а и той никога не беше чувал за Калвър Парнъл.

Председателят на федералната комисия по търговия Албърт Армбрустър изруга и затвори душа, като чу пискливия глас на жена си в пълната с пара баня.

— Какво, по дяволите, има, Мами? Не мога да взема един душ, без да ми пречиш.

— Може би беше от Белия дом, Ал! Нали знаеш, че винаги говорят с нисък глас и винаги казват, че е спешно.

— Мамка му! — извика председателят, отвори стъклената врата и отиде гол до телефона. — На телефона Армбрустър. Какво има?

— Има криза, която изисква незабавното ви внимание.

— Да не е за хиляда и шестстотинте?

— Не и се надяваме никога да не се стигне до там.

— Тогава кой, по дяволите, сте вие?

— Някой, който е толкова разтревожен, колкото ще бъдете и вие. След всичките тези години!

— Разтревожен за какво? За какво говорите?

— За Горгоната, господин председател.

— О, Господи! — Стихналият глас на Армбрустър неволно се извиси в панически вик. Той се овладя начаса, но твърде късно. Попадение едно. — Нямам представа за какво говорите… Каква е тази Горгона? Никога не съм чувал за нея.

— Добре, чуйте сега, господин „Медуза“. Някой е разбрал всичко: дати, отклоняване на материални части, банки в Женева и Цюрих. Дори имената на шестима куриери, които действаха извън Сайгон и още по-лошо… Господи, най-лошото! Други имена — безследно изчезналите, за които се доказа, че никога не са участвали в бойни действия… осем души от разследващия персонал от канцеларията на главния инспектор. Всичко.

— Говорите безсмислици!

— Вие, господин председател, също сте в списъка. Този човек трябва да е прекарал петнадесет години в сглобяване на фактите и сега иска да му се плати за всичките тези години работа, иначе ще се разприказва — за всичко и за всекиго.

— Кой е той, за Бога?

— Мъчим се да го открием. Знаем единствено, че е участвал в програмата за защита повече от десет години, а никой не забогатява при такива обстоятелства. Трябва да е бил отстранен от акцията в Сайгон и сега наваксва изгубеното време. Бъдете готов. Пак ще ви се обадим. — Чу се щракване и линията прекъсна.

Независимо от парата и горещината в банята, голият Албърт Армбрустър, председател на федералната комисия по търговия, трепереше, а потта се стичаше по лицето му. Той затвори телефона и втренчи поглед в малката, грозна татуировка от вътрешната страна на ръката си по лакътя.

Оттатък във Виена, Вирджиния, Конклин гледаше телефона.

Попадение едно.

Генерал Норман Суейн, шеф на снабдяването на Пентагона, отстъпи доволен от началната площадка на игрището за голф след сполучливия далечен удар между двете врати, който щеше да изпрати топката в най-добрата за такова прилично изпълнение позиция пред седемнадесета дупка.

— Това би трябвало да свърши работа — каза той, като се обърна към партньора си.

— С положителност, Норм — отвърна младоликият старши вицепрезидент на „Калко Текнолъджис“. — Този следобед направо ми се подиграваш. Накрая ще ти дължа почти триста долара, по двадесет на дупка. Аз имам само четири досега.

— Това е заради косия ти удар, младок. Трябва да поработиш над него.

— Истина е, Норм — съгласи се директорът по маркетинг на „Калко“, приближавайки се към площадката. Изведнъж се чу силният стържещ клаксон на колата с екипировката за голф, която се появи по наклона с възможно най-висока скорост. — Това е вашият шофьор, генерале — каза директорът по оръжеен маркетинг и на мига му се прииска да не беше използвал официалната титла на партньора си.

— Да, странно. Той никога не прекъсва играта ми на голф. — Суейн се запъти към бързо приближаващата се кола и я пресрещна. — Какво има? — попита той окичения с ленти старши сержант, който му беше шофьор от петнадесет години.

— Струва ми се, че е нещо гнило — отговори дрезгаво сержантът.

— Звучи доста безцеремонно.

— Такъв беше и оня, който позвъни. Трябваше да приема разговора тайно, от телефонен апарат. Казах му, че не бих прекъснал играта ти, но той заяви, че ще е много по-добре, ако разбера кое е добро за мен. Аз, естествено, го попитах кой е и какъв ранг има и всичките там подробност, но той ме сряза и беше ужасно уплашен. „Кажи на генерала само, че се обаждам във връзка със Сайгон и някои влечуги, които пълзяха около града преди двадесет години.“ Това бяха точните му думи.

— Боже Господи! — извика Суейн, като го прекъсна. — Влечуги!

— Той каза, че ще се обади пак след половин час. Значи остават осемнадесет минути. Влизай, Норман. Не си ли спомняш, че аз съм част от това нещо?

— Аз… трябва да се извиня — объркан и уплашен промърмори генералът. — Не мога просто така да си тръгна.

— Бързо. И, освен това, Норман, ти носиш риза с къси ръкави! Свий си ръката.

Суейн разтвори широко очи и втренчи поглед в малката татуировка, моментално сви ръка до гърдите си по маниера на британски бригаден генерал и бързо закрачи към началната площадка на игрището за голф. Постара се да покаже безразличие, което обаче не чувстваше.

— Дявол да го вземе, млади човече, викат ме от армията. Полузамаян, генералът прие дълга от партньора си, без да преброи банкнотите и да разбере, че са с няколкостотин долара повече. След като благодари смутено, Суейн бързо се запъти към колата и се качи до шофьора си.

„Толкова за косия ти удар, войнико“, каза си директорът по въоръжението, като се насочи към площадката и замахна със стика, запращайки малката бяла топка право към пространството между двете врати, далеч зад топката на генерала и с много по-добър удар. „Струва четири милиона, копеле такова, окичено с фирми.“

— Какво, за Бога, ми говорите? — попита сенаторът и се засмя на телефона. — Или може би ще трябва да попитам: какво се опитва Ал Армбрустър да направи? Той няма нужда от моята подкрепа по новия закон, а дори и да има, не би я получил. Беше глупак в Сайгон и сега е глупак, но получи много гласове.

— Сега не говорим за гласове, сенаторе, а за Горгоната!

— Единствените змии, които познавах в Сайгон, бяха мижитурки като Олби. Той пълзеше из града и претендираше, че знае всички отговори, когато всъщност нямаше никакви… Ама, кой, по дяволите, сте вие?

Във Виена, Вирджиния, Алекс Конклин затвори телефона. Провал три.

Филип Аткинсън — посланик в Кралския двор, вдигна телефона в Лондон. Предположи, че този, който се обажда по секретната линия, има да му съобщи нещо изключително поверително от Държавния департамент. Затова съгласно заповедта включи рядко използвания шифратор и така подслушвателите на английското разузнаване щяха да чуват само шум и прашене.

— Да?

— Господин посланик, предполагам, че линията е чиста? — дочу се тих, изпълнен с напрежение глас от Вашингтон.

— Прав сте, освен ако не са измислили нов тип „Енигма“, което е доста невероятно.

— Добре… Искам да поговорим за Сайгон и за една операция, за която никой не обелва и дума…

— Кой се обажда? — попита разтревожено Аткинсън и се наведе рязко към бюрото.

— Мъжете от онази част никога не използваха имена, господин посланик.

— По дяволите, кой сте вие? Познавам ли ви?

— В никакъв случай не мога да кажа кой съм, макар да съм изненадан, Фил, че не разпознаваш гласа ми.

В желанието да си спомни чий е този глас и да го свърже с някакво лице, Аткинсън огледа озадачено кабинета си, без да вижда нищо.

— Джак, ти ли си? Вярвай ми, включил съм шифратора!

— Близо до истината си, Фил…

— Джак от Шести флот. Ти си, нали?

— Може би, но това няма значение. Въпросът е, че попаднахме в буря, в лоша буря…

— Ти си!

— Млъкни и слушай. Една фрегата се е откъснала от котвата си, носи се неуправляема и плаши доста риби.

— Джак, аз бях в сухопътните войски, а не във военноморските. Не те разбирам.

— Някакво копеле, което вероятно не е било допуснато до операциите ни в Сайгон, е успяло да докопа много информация. Той знае всичко, Фил, всичко.

— Мили Боже!

— И е готов да се разприказва…

— Спрете го!

— В това е проблемът. Не сме сигурни кой е. Онези в Лангли пазят пълна тайна.

— Господи, човече, с властта, която имаш, можеш да им наредиш да дадат заден ход! Кажи, че това е работа на Министерството на отбраната, че е било с цел да се разпръсне дезинформация! Че всичко е фалшиво!

— Предложението ти може да остане като резервен вариант…

— Обади ли се на Джими Т. в Брюксел? — прекъсна го посланикът. — Той има много близък човек на най-високото място в Лангли.

— В момента не искам да раздухвам прекалено този въпрос. Не и преди да свърша някои неща.

— Както кажеш, Джак.

— Пази фаловете си стегнати.

— Ако това означава да държа устата си затворена, няма нужда да се притесняваш — отвърна Аткинсън и сви лакът, като се питаше дали някой в Лондон би могъл да махне татуировката от ръката му.

Оттатък Атлантика, във Виена, Вирджиния, Алекс Конклин затвори телефона и се отпусна на стола. Беше изплашен.

Попадения три, четири и пет.

Филип Аткинсън — посланик във Великобритания, Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО. Джонатан „Джак“ Бъртън — бивш адмирал на Шести флот, понастоящем председател на Обединеното командване.

Горгона. „Медуза“.

Истинска мрежа.