"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

1

Какафонията се разрази с пълна сила, когато тълпите заляха увеселителния парк в околностите на Балтимор. Лятната нощ беше гореща и лицата и вратовете на почти всички бяха плувнали в пот, с изключение на онези, които кряскаха, като се издигаха на върха с влакчетата или пищяха, спускайки се надолу по тесните, виещи се улеи с бързо течаща вода.

Редицата машини „Удари гонга“ привличаше мъже с изкривени лица и дебели вратове с изпъкнали вени. Те се опитваха яростно и с отчаяние да доказват своята мъжественост, като удряха с тежките дървени бухалки измамните дъски, които твърде често отказваха да запратят малките червени топчици нагоре към камбанките.

Имаше и паметник на мигновената смърт — стрелбище, което почти не приличаше на миниатюрната си разновидност, срещаща се по панаирите в щата и на селските карнавали. Това тук беше един малък свят с най-смъртоносно модерно въоръжение. Имаше модели в естествен размер на картечници, стоманени ракетохвъргачки и противотанкови базуки, а също и ужасяващо копие на огнепръскачка, която изпращаше ярки прави лъчи светлина през гъстите талази тъмен пушек. И отново идваше ред на плуващите в пот лица, на непрестанните струйки, стичащи се под налудничавите очи и по проточените вратове на съпрузи, съпруги, деца, родители и отрочета. Лицата бяха гротескно разкривени, като че ли всеки от тях поразяваше омразен враг. Те всички бяха пионки в една безсмислена, съсипваща нервите война в 9:29 часа вечерта, в увеселителен парк, в който всичко беше подчинено на една-единствена идея — на насилието.

Мъж със стройна фигура и бастун в дясната ръка накуцваше покрай една от сергиите, където сърдити посетители мятаха остри стрелички по балоните с изрисувани лица на общественици. С избухването на гумените глави се започваха гневни спорове за и против увисналите парцаливи остатъци от политическите икони и техните похитители — майсторите по мятане на стрелички. Накуцващият мъж продължи, като се вглеждаше и провираше през лабиринта от хора, сякаш търсеше определено място в трескаво оживената, препълнена с хора непозната част на града. Носеше семпло яке и спортна риза. Подтискащата жега като че ли не му се отразяваше, а якето изглежда му беше необходимо. Лицето на този мъж на средна възраст беше приятно, но повехнало от преждевременни бръчки и дълбоки сенки под очите — резултат по-скоро от живота, който бе водил, отколкото от възрастта му. Казваше се Александър Конклин — пенсиониран офицер от отдела за секретни операции към Централното разузнавателно управление. Беше загрижен и силно обезпокоен. Не искаше да бъде на това място в този час, а не можеше и да си представи какво катастрофално събитие се бе случило и го бе принудило да се озове тук.

Той наближи шумната тълпа на стълбището и изведнъж зяпна, като се закова на място. Погледът му се спря на висок мъж, приблизително на негова възраст, с леко олисяла коса, метнал през рамо крепонено яке. Морис Панов вървеше към гърмящия ъгъл на стрелбището от противоположната посока. Защо? Какво се беше случило? Конклин бързо се огледа, очите му мятаха пламъци към лицата и хората наоколо, а инстинктът му показваше, че той и психиатърът са под наблюдение. Беше прекалено късно да попречи на Панов да влезе във вътрешния кръг на мястото на срещата, но може би не беше толкова късно да измъкне и него, и себе си оттам! Пенсионираният офицер от разузнаването пъхна ръка под якето и напипа малкия автоматичен пистолет „Берета“, който му беше постоянен спътник. После се понесе бързо напред. Вършееше с бастуна си сред тълпата и удряше с все сила колене, мушкаше гърди, кореми и бъбреци, докато стъписаните и сърдити потърпевши не започнаха един след друг да надават ужасени, почти крамолични викове.

След това се втурна напред, блъсна със слабото си тяло озадачения лекар и надвиквайки ревовете на тълпата, изкрещя в лицето на Панов:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Мисля, че същото, каквото и ти. Дейвид, или може би Джейсън! Така пише в телеграмата.

— Това е капан!

Над обкръжаващото ги меле се проточи пронизителен писък. Конклин и Панов инстинктивно се обърнаха към стрелбището, което беше само на няколко метра от тях. Една много пълна жена беше застреляна в гърлото. Тълпата подивя. Конклин рязко се обърна — опита се да разбере откъде бе долетял куршумът, но сред паниката не видя нищо друго, освен тичащи хора. Сграбчи за лакътя Панов и го повлече през обезумялата и ревяща тълпа, докато стигнаха края на парка, където възбудени клиенти напираха към касата през оглушителния шум.

— Боже мой! — извика Панов. — Това за един от нас ли беше предназначено?

— Може би да, а може би не — отговори задъхано бившият офицер от разузнаването. В далечината се дочуха сирени и свирки.

— Ти каза, че било капан!

— Защото и двамата получихме налудничава телеграма от Дейвид, подписана с име, което той не е използвал от пет години — Джейсън Борн!

— И ако не греша, в твоята телеграма пише, че в никакъв случай не трябва да се обаждаме в дома му.

— Точно така.

— Това е капан. Ти се движиш по-бързо от мен, Mo, така че размърдай малко краката си. Махни се оттук, тичай като идиот и намери телефон. Автомат, а не телефон, който се подслушва!

— Какво?

— Обади се в дома му! Кажи на Дейвид да приготви Мари и децата и веднага да изчезват!

— Какво говориш?

— Някой ни е разкрил, докторе. Някой търси Джейсън Борн — онзи същият, който го търси от години и няма да спре, докато не го види пред себе си на разстояние един изстрел… Ти отговаряше за обърканата глава на Дейвид, а аз използвах всякакви възможни връзки във Вашингтон, за да го измъкна жив от Хонконг, заедно с Мари. Правилата са нарушени и ние сме разкрити, Mo. Ти и аз! Ние сме единствените официално регистрирани познати на Джейсън Борн, човек с неизвестен адрес и професия.

— Чуваш ли се какво говориш, Алекс?

— Това е Карлос! Карлос Чакала. Бързо, докторе. Намери някогашния си пациент и му кажи да изчезва!

— И какво ще прави после той?

— Аз нямам много приятели, всъщност нито един, на когото да вярвам, но ти имаш. Дай му името на някой от тях — да речем на един от твоите приятелчета доктори, чиито пациенти им се обаждат спешно, както навремето ти телефонирах аз. Кажи на Дейвид да потърси този лекар или лекарка, когато е вече в безопасност. Дай му код.

— Код?

— Господи, Mo, мисли! Някакво измислено име — Джоунс или Смит, Холанд.

— Тези имена се срещат доста често.

— Тогава Шикългрубер или Московиц, каквото решиш! Само му кажи да ни уведоми къде се намира.

— Разбирам.

— А сега изчезвай и не се прибирай вкъщи! Вземи стая в хотел „Брукшайър“ в Балтимор, под името… Морис, Филип Морис. По-късно ще те видя пак.

— Какво ще правиш?

— Нещо, което мразя… Ще си купя билет за увеселителните влакчета. Побърквам се от ужас, но това е единственият изход, та дори ако трябва да се возя на тази гадост цяла нощ… А сега върви! Бързай!

Автомобилът тип комби се носеше на юг из слабонаселени места през хълмовете на Ню Хампшир, по посока на границата с щата Масачузетс. Шофираше едър мъж с остро и напрегнато лице. Мускулите на челюстите му потръпваха, а ясните му светлосини очи гледаха гневно. До него седеше изключително привлекателна жена. Червеникавият блясък на кестенявата й коса се открояваше на светлините на таблото. В ръцете си държеше осеммесечно момиченце. На задната седалка седеше друго дете — петгодишно русокосо момченце, което спеше завито с одеяло. Портативната преградка го предпазваше от внезапни спирания. Бащата беше Дейвид Уеб, професор по ориенталистика, бивш член на прословутата, обвита в секретност „Медуза“, превърналият се два пъти в легенда Джейсън Борн — убиецът.

— Знаехме, че ще се случи — каза Мари Сен Жак-Уеб, канадка по рождение, икономист по професия, станала спасителка на Дейвид Уеб. — Беше въпрос на време.

— Пълна лудост! — прошепна Дейвид, за да не събуди децата. Шепотът му съвсем не намаляваше напрежението. — Всички факти са погребани, архивите са засекретени. Как изобщо са открили Алекс и Mo?

— Не знаем това, но Алекс ще започне да проучва. Ти самият каза, че няма по-добър от него…

— Той е белязан и все едно че е мъртъв — прекъсна я мрачно Уеб.

— Прибързано заключение, Дейвид. Той винаги е бил най-добрият. Ти самият си го казвал.

— Само веднъж, преди тринадесет години в Париж, не беше най-добрият.

— Защото ти беше по-добър…

— Не! Защото не знаех кой съм, а той работеше със стари данни, за които нямах ни най-малка представа. Той прие, че онова там съм аз, а аз не се познавах и затова не действах според неговия сценарий… Той все още е най-добрият. Той спаси живота и на двама ни в Хонконг.

— В такъв случай ти повтаряш моите думи, нали? Ние сме в добри ръце.

— Ако става въпрос за Алекс, да. Но не и за Mo. Този нещастник е вече мъртъв. Ще го пипнат и пречупят.

— По скоро ще легне в гроба, отколкото да каже за нас.

— Той няма да има избор. Ще го натъпчат с амитал и ще изпее и майчиното си мляко. Ще запишат всичко на лента, след това ще го убият и ще тръгнат след мен… след нас. Затова ти и децата заминавате на юг, на Карибските острови.

— Мили, ще изпратя децата, но аз ще остана.

— Разбрахме се по въпроса, когато се роди Джейми. Затова взехме онова място там и почти купихме душата на малкия ти брат, за да се грижи за мястото вместо нас… Сега имаме половин дял в процъфтяващия мотел на края на острова, за който никой не беше чувал до момента, когато онзи канадски лудетина не кацна там с акваплан.

— Джони винаги е бил агресивен тип. Татко казваше, че е способен да продаде и грохнала крава като юница.

— Въпросът е там, че той обича и… децата. Имам доверие в Джони.

— Докато вярваш толкова на по-малкия ми брат, не се доверявай на чувството си за ориентация. Току-що отмина завоя.

— По дяволите! — извика Уеб, удари спирачки и зави обратно. — Утре Джейми, ти и Алисън тръгвате за острова от летище Лоуган!

— Ще обсъдим това, Дейвид.

— Няма какво да обсъждаме. — Уеб пое дълбоко дъх, вече успял да се наложи. — Не ми е за първи път — каза тихо той.

Мари погледна съпруга си. Лицето му изведнъж се отпусна и се открои на слабата бледа светлина на таблото. Онова, което видя, я изплаши доста повече от призрака на Чакала. Пред очите й не беше Дейвид Уеб — ученият с приятен глас, а мъжът за когото и двамата мислеха, че завинаги е изчезнал от живота им.