"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

20

Мари гледаше шокирана телевизора, по който вървяха новините от сателитната програма, излъчвана от Маями. Изведнъж изпищя — камерата се бе спряла на една маса, покрита със стъкло в някакъв град в Белгия, наречен Андерлехт, и на името, написано с червено върху нея.

— Джони!

Сен Жак се втурна през вратата на спалнята на апартамента, който бе построил за себе си на втория етаж на Транкуилити Ин.

— Господи, какво има?

По лицето на Мари се стичаха сълзи. Тя посочи ужасена телевизора. Говорителят на презокеанските новини четеше с монотонен глас, присъщ за сателитните предавания:

— …Като че ли се е завърнал жестокият кървав престъпник от миналото, за да тероризира цивилизованото общество. Известният убиец Джейсън Борн, отстъпващ на пазара на наемните убийци само на Карлос Чакала, пое отговорността за експлозията, отнела живота на Джеймс Тигартън и неговите придружители. От разузнавателните ведомства на Вашингтон и Лондон и от полицейските власти постъпиха противоречиви сведения. Вашингтон твърди, че наемният убиец, известен като Джейсън Борн, е бил открит и ликвидиран преди пет години в Хонконг при една съвместна англо-американска операция. Но говорителите на Форин Офис и британското разузнаване отрекоха, че знаят за такава операция и казват, че едно такова съвместно начинание е твърде невероятно. Същевременно други източници, като например щабът на Интерпол в Париж, заявяват, че в техния клон в Хонконг знаели за предполагаемата смърт на Джейсън Борн, но тъй като широко разпространените доклади и снимки били толкова общи и неразличими, те не повярвали особено на тази история. По-скоро предположили, както между другото било и съобщено, че Борн е изчезнал в Китайската народна република, за да изпълни един последен договор, оказал се фатален за него. Това, което сега е ясно, е, че в старинния град Андерлехт в Белгия генерал Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО, е бил ликвидиран и че някой, нарекъл себе си Джейсън Борн, е поел отговорността за убийството на този голям и известен войник… Сега ще ви покажем един стар портрет по описание от картотеката на Интерпол, изготвен по думите на хора, които претендират, че са виждали Борн отблизо. Запомнете, че това е портрет по описание, като отделните черти на лицето му са били събрани от множество други снимки, и че може би той няма особено значение, като се има предвид славата на убиеца относно способностите му да променя външния си вид.

Изведнъж екранът бе запълнен с лицето на мъж, малко неправилно и с неопределени черти.

— Това не е Дейвид — каза Джон Сен Жак.

— Но би могъл да бъде — каза сестра му.

— А сега другите новини. Страшната суша, обхванала голяма част от територията на Етиопия…

— Спри това проклето нещо! — изкрещя Мари, приведе се напред, стана от стола и пое към телефона, а брат й изключи телевизора. — Къде е номерът на Конклин? Записах го тук някъде на бюрото ти… Ето го, на бележника е. Свети Алекс ми дължи обяснение!

Избра номера бързо, но точно, седна в стола на Сен Жак и удари със стиснат юмрук. Сълзите продължаваха да се стичат по страните й. Сълзи на гняв и ярост.

— Аз съм, копеле такова!… Ти го уби! Ти го остави да замине, помогна му да замине и ти го уби!

— Не мога да разговарям сега с теб, Мари — каза спокойно Александър Конклин. — Говоря с Париж по другия телефон.

— Къде е той? Претърси Париж! Измъкни го!

— Вярвай ми, опитваме се да го намерим. Като че ли адът се е преместил тук! Англичаните искат главата на Питър Холанд за това, че се е осмелил само да намекне за някаква връзка с Далечния изток, а французите са готови всеки момент да се развикат за нещо, за което нямат представа, но имат подозрения, като например специалния товар на Втори отдел на самолет, пристигнал от Мартиника, който първоначално беше отказан да бъде превозен. Ще ти се обадя, заклевам ти се!

Връзката прекъсна и Мари затръшна слушалката.

— Заминавам за Париж, Джони — каза тя, като дишаше дълбоко и бършеше сълзите от лицето си.

— Какво?

— Чу ме. Кажи на госпожа Купър да дойде тук. Джейми я обича, я тя умее да се грижи за Алисън много по-добре от мен. Нищо чудно — отгледала е седем деца, всичките вече са големи и все още идват при нея всяка неделя.

— Ти си луда! Няма да те пусна!

— Не знам защо — каза Мари, като гледаше брат си смразяващо, — но предполагам, че си казал нещо подобно и на Дейвид, когато ти е заявил, че заминава за Париж.

— Да, така е!

— И след като не си могъл да спреш него, още по-малко ще успееш да спреш мен.

— Но защо?

— Защото познавам всяко място в Париж, което знае и той, всяка улица, всяко кафене, всяка алея — от Сакре Кьор до Монмартр. Той сигурно ще ги използва и аз ще го намеря, доста преди това да сторят Втори отдел и Сюрте.

Телефонът иззвъня и Мари го взе.

— Казах ти, че ще се обадя — чу се гласът на Алекс Конклин. — Бернардин има идея, която може и да сработи.

— Кой е Бернардин?

— Един мой стар колега от Втори отдел и добър приятел, който помага на Дейвид.

— Каква е идеята му?

— Дал е на Джейсън… Дейвид автомобил под наем. Знае номера и го е съобщил на всички полицейски патрули в Париж, за да известят, ако го видят. Но е наредил да не спират колата и да не безпокоят шофьора. Просто да го държат под око и да съобщават за всяка негова стъпка.

— И ти мислиш, че Дейвид… Джейсън няма да забележи? Има ужасна памет, по-лоша от тази на съпруга ми.

— Това е само една от възможностите, има и други.

— Като?

— Ами… той е длъжен да ми се обажда. Сигурен съм, че ще позвъни, щом чуе новините за Тигартън.

— Защо?

— Както ти казах — за да го измъкна!

— И смяташ, че ще се откаже от идеята за Карлос? Не се надявай, глупако. Имам по-добра идея. Заминавам за Париж.

— Не можеш!

— Не искам да слушам повече това, няма да те слушам. Ще ми помогнеш ли, или да се оправям сама?

— Във Франция не можах да си взема пощенска марка от автомат, а Холанд не успя да научи адреса на Айфеловата кула.

— Тогава поемам сама, което, честно казано, при създалите се обстоятелства, ме кара да се чувствам много по-безопасно.

— Но какво можеш да направиш ти, Мари?

— Нямам намерение да ти държа проповед, но смятам, че мога да отида на всички онези места, където сме били с него, когато се криехме. Той ще ги използва отново по някакъв начин. Трябва да го направи, защото, на вашия нормален жаргон, те са „сигурни“ и в налудничавото състояние, в което се намира, ще се върне там, тъй като знае, че са безопасни.

— Господ да те благослови, ти си прекрасна жена.

— Той ни е изоставил, Алекс. Бог не съществува.

Префонтен мина през терминала на бостънското летище „Лоуган“, излезе от него и вдигна ръка, за да повика такси. Но след като се огледа, я свали и застана на опашката. Всичко бе превърнато в кафенета, включително и летищата. Човек трябваше да се реди на опашка както за чиния долнокачествена яхния, така и за такси.

— Риц-Карлтън — каза съдията на шофьора.

— Никакъв багаж ли нямаш? — попита го мъжът. — Нищо друго, само малката чанта?

— Нямам — отвърна Префонтен. Не можа да се удържи и добави: — Имам пълен гардероб навсякъде, където отида.

— Ала-бала, а? — каза шофьорът.

— Имате ли резервация, сър? — попита служителят в смокинг на рецепцията в „Риц“.

— Надявам се, че един от сътрудниците ми я е направил. Името ми е Скофийлд, съдия Уйлям Скофийлд от Върховния съд. Не бих желал да си помисля, че „Риц“ е загубил резервацията ми, особено в наши дни, когато всеки плаче за защита на интересите на потребителите.

— Съдия Скофийлд? Сигурен съм, че е някъде тук, сър.

— Специално помолих за трети апартамент, сигурен съм, че го има в компютъра ви.

— Трети… е зает…

— Какво?

— Не, не, сбъркал съм, господин съдия. Те не са пристигнали… искам да кажа, че има грешка… настанени са в друг апартамент. — Служителят заблъска свирепо по звънеца. — Пиколо, пиколо!

— Няма нужда, младежо, пътувам без багаж. Само ми дайте ключа и ми покажете посоката.

— Да, сър!

— Надявам се, че сте се погрижили както обикновено да подсигурите няколко бутилки сносни питиета?

— Дори и да не е направено, ще ви бъдат донесени веднага, господин съдия. Имате ли предпочитания относно марката?

— Хубаво уиски, хубав бърбън и хубав коняк. Белият боклук е за мухльовците, нали?

— Да, сър, точно така!

Двадесет минути по-късно, след като си бе измил лицето и налял питие, Префонтен взе телефона и набра доктор Рандълф Гейтс.

— Домът на лорд Гейтс — каза жената от другия край на линията.

— О, хайде, Иди, бих познал гласа ти дори под водата, въпреки че са изминали почти тридесет години.

— Твоят също ми е познат, но просто не мога да се сетя.

— Опитай се да си спомниш един помощник на професора, който бе голям грубиян и непрекъснато тормозеше съпруга ти, макар че това не му правеше впечатление. И може би бе прав, тъй като аз свърших в затвора. Първият местен съдия, пратен в затвора, и то справедливо.

— Брендън? Мили Боже, това си ти! Никога не повярвах на всичко онова, което разправяха за теб.

— А трябва, защото е истина. Но сега искам да говоря веднага с лорд Гейтс. Там ли е?

— Предполагам, че да, въпреки че всъщност не съм сигурна. Той не разговаря много-много с мен. Ще то потърся по интеркома.

— Не му казвай, че съм аз, Едит. Предай му, че го търси някакъв човек на име Блакбърн от остров Монсера в Карибско море.

— Какво?

— Направи както ти казвам, скъпа Иди. Това е от негова полза, както и от твоя… И може би повече от твоя, ако трябва да бъда искрен.

— Почакай.

Последвалата тишина продължи като че ли безкрайно. Двете минути му се сториха като два часа, докато прозвуча режещият глас на Рандълф Гейтс.

— Кой се обажда? — прошепна прочутият адвокат.

— Успокой се, Ранди. Брендън е. Едит не ме позна, но аз не съм забравил гласа й. Късметлия си ти.

— Какво искаш? Какво е това за Монсера?

— Ами аз току-що идвам оттам…

— О, не!… — сега шепотът на Гейтс бе всъщност панически вик.

— О, да, и затова животът ти ще се промени. Знаеш ли, срещнах жената и двете деца, от които ти толкова се интересуваше, помниш ли ги? Ти предопредели те да бъдат убити, Дан-ди-Ранди, а това е ужасно. Толкова ужасно.

— Не знам за какво говориш! Никога не съм чувал нито за Монсера, нито за някаква жена с две деца. Ще отрека налудничавите ти голословни твърдения. Това са алкохолни фантазии на един осъждан углавен престъпник.

— Добре измислено, адвокат. Но не в това е проблемът. Той е в Париж.

— Париж?…

— Един мъж в Париж, някой, за когото смятах, че не е реална личност, но разбрах, че не е така. Не ми е съвсем ясно какво точно става, но в Монсера ми се случи нещо странно. Объркаха ме с теб.

— Какво, объркаха те… — тънкият треперлив глас на Гейтс едва се чуваше.

— Да. Странно, нали? Предполагам, че въпросният човек от Париж се е опитал да те намери тук, в Бостън, някой му е казал, че височайшата ти персона отсъства, и така е започнала бъркотията. Двама изключителни прависти, и двамата неясно свързани с една жена и двете й деца, и Париж е помислил, че аз съм ти.

— И какво стана?

— Успокой се, Ранди. В момента той по всяка вероятност смята, че съм мъртъв.

— Какво?

— Опита се да ме убие — по-точно да убие теб. Заради някакво прегрешение.

— О, Боже мой!

— И щом разбере, че си жив и добре си похапваш в Бостън, няма да позволи вторият опит да се провали.

— Господи!…

— Може би има някакъв изход, Ранди, и затова трябва да дойдеш при мен. Съвсем случайно съм отседнал в същия апартамент в „Риц“, в който беше ти, когато дойдох да те видя. Три-В. Чакам те да дойдеш до половин час и запомни — не съм особено търпелив с клиенти, които закъсняват, тъй като съм много зает човек. Между другото, таксата ми е двадесет хиляди долара на час, така че вземи пари със себе си, Ранди. Много пари. В брой.

„Готов съм“ — помисли Борн, като се изучаваше в огледалото, доволен от това, което видя. Бе прекарал последните три часа в подготовка за пътуването до Аржантьой, до един ресторант, наречен „Сърцето на войника“ — съобщителният център на „черната птица“ — Карлос Чакала. Хамелеона се бе облякъл подходящо за средата, в която се канеше да се потопи вече. Дрехите бяха прости, тялото и лицето му — още повече. За първото се бе наложило да направи едно пътешествие из магазините за стари дрехи и заложните къщи в Монмартр, където бе намерил овехтели панталони, още една риза от френската армия и също такава овехтяла малка бойна лента, която бе отличителен белег за ранен ветеран. Второто бе малко по-сложно и налагаше боядисване на косата, еднодневна брада и още една превръзка, този път около дясното му коляно, която бе толкова стегната, че не можеше да забрави за накуцването, бързо усвоено до съвършенство от него. Косата и веждите му бяха в червеникав цвят, който подхождаше на новата му среда — евтин хотел в Монпарнас, чиято рецепция налагаше възможно най-ограничен контакт с клиентелата.

Вратът му вече по-скоро го дразнеше, отколкото му пречеше. Или вече се приспособяваше към скованите ограничени движения, или процесът на оздравяване вършеше загадъчното си дело. И това ограничение в движенията му не беше в разрез със сегашния му вид. Всъщност, беше предимство. На един огорчен ранен ветеран, един отхвърлен син на Франция, би му било трудно да забрави двойната неподвижност на тялото си. Джейсън мушна автоматичния пистолет на Бернардин в джоба на панталона си, провери парите, ключовете на колата и калъфа на ловджийския нож, купен от магазин за спортни стоки и пристегнат с колан под ризата му, и закуцука към вратата на малката, отвратителна, потискаща стая. Следващата спирка бе при Капуцините и незабележимото пежо в подземния гараж. Беше готов.

Щом се озова на улицата, Джейсън разбра, че ще му се наложи да извърви пеш доста пресечки, докато намери стоянка за такси. Този превоз не бе характерен за тази част на Монпарнас… Както и вълнението, което забеляза около павилиона за вестници на втория ъгъл. Хората крещяха, много от тях размахваха ръце, стиснали вестници в юмруците си, а в гласовете им се долавяше гняв и ужас. Той забърза инстинктивно, приближи павилиона, хвърли монетите и сграбчи един вестник.

Дъхът му секна, щом се опита да потисне разтърсващите вълни, които се надигаха у него. Тигартън убит! Убиецът е Джейсън Борн! Джейсън Борн! Това беше лудост, безумие! Какво бе станало? Нима възкръсваха Хонконг и Макао? Нима загубваше остатъка от разсъдъка си? Дали сънуваше някакъв кошмар, толкова реален, като че ли бе навлязъл в измеренията му, и ужасът на този побъркан сън, фантазията на измислицата и импровизирания терор се бяха превърнали в реалност? Измъкна се от тълпата, пресече тротоара и се облегна на каменната стена на едно здание, като поемаше задъхано въздух. Сега вратът го болеше и Борн се опитваше отчаяно да се вкопчи в някаква разумна мисъл. Алекс! Телефон!

— Какво се е случило? — извика той в слушалката на Виена, Вирджиния.

— Ела на себе си и се успокой — каза Конклин с нисък, монотонен глас. — Слушай ме. Искам да знам точно къде си. Бернардин ще те вземе и ще те измъкне. Ще направи всичко необходимо и ще те качи на конкорда за Ню Йорк.

— Почакай… почакай!… Направил го е Чакала, нали?

— От това, което знаем, е ясно, че се касае за договор с някаква фракция от Бейрут, обявила свещена война. Твърдят, че убийството е тяхно. Личността на екзекутора няма значение. Това може да е истина, а може и да не е. Отначало не повярвах, не и след това, което стана с Десоул и Армбрустър. Но нещата май изглеждат правдоподобни. Тигартън вечно настояваше да бъдат изпратени сили на НАТО в Ливан и да бъде изравнен със земята всеки палестински анклав. Бил е заплашван и преди. Всичко се заключава в това, че за мен връзката с „Медуза“ е дяволско съвпадение. Но да отговоря на въпроса ти. Разбира се, че е бил Чакала.

— Значи той го е прехвърлил на мен, Карлос ми го е прехвърлил!

— Бих казал, че Чакала е изобретателно копеле. Ти тръгваш по следите му и той използва договор, с който ти връзва ръцете в Париж.

— Тогава ще преобърнем нещата!

— За какво, по дяволите, говориш? Ти трябва да изчезнеш.

— Невъзможно. Докато той смята, че бягам, че се крия и се изплъзвам, аз ще отида в гнездото му.

— Ти си се побъркал! Трябва да се махнеш, докато все още можем да те измъкнем!

— Не, оставам тук. Първо, Карлос смята, че ще го направя, за да го намеря, но, както ти каза, той разчита, че ме е блокирал. Мисли, че след като са минали толкова години, аз ще се паникьосам и ще предприема някои глупави стъпки — Бог ми е свидетел, че направих доста такива на Транкуилити. Толкова глупави, че неговата армия от старци ще успее да ме открие, като търси там, където трябва и като знае какво да търси. Господи, признавам, че го бива! Разтърси копелето, за да допусне грешка! Познавам го, Алекс. Познавам начина му на мислене, но аз ще го надхитря. Оставам и излизам от безопасната пещера.

— Пещера? Каква пещера?

— Образно казано, забрави го. Вече бях поел, преди да разбера новините за Тигартън. Всичко е наред.

— Съвсем не е наред! Ти си тиквеник! Изчезвай!

— Съжалявам, Свети Алекс, но точно тук е мястото, където искам да бъда. Тръгвам след Чакала.

— Е, добре. Може би все пак ще успея да те извадя от това място, за което така си се залепил. Говорих с Мари преди няколко часа. И знаеш ли какво, остаряващ неандерталецо? Тя отлита за Париж. За да те търси.

— Не може да го направи!

— И аз й го казах, но тя не бе в режим на приемане. Каза, че знае всички места, които двамата сте използвали, когато сте се криели преди тринадесет години, и че ти ще ги използваш отново.

— Така е, вече го направих няколко пъти. Но тя не трябва да идва!

— Кажи го на нея, не на мен.

— Какъв е телефонният номер в Транкуилити? Честно казано, страхувах се да й се обадя. Стараех се с всички сили да не мисля за нея и за децата.

— Това е най-разумното от всичко, което каза досега. Ето телефона й. — Конклин издиктува един номер, започващ с код 809, и веднага, щом свърши, Борн остави слушалката.

Джейсън премина като обезумял през мъчителния процес на препредаване на местоназначението на обаждането и номера на кредитната карта, съпроводен от писуканията и запъванията на презокеанския разговор с района на Карибско море, и накрая, след като успя да се справи с някакъв идиот от рецепцията на Транкуилити Ин, чу гласа на зет си.

— Дай ми Мари! — заповяда Джейсън.

— Дейвид?

— Да… Дейвид е. Дай ми Мари.

— Тя замина. Тръгна преди около час.

— За къде?

— Не ми каза. Нае някакъв самолет, за да се измъкне от Блакбърн, но не ми каза на кой международен остров отива. Пое към Париж.

— Не можа ли да я спреш?

— Господи, Дейвид, опитах се. По дяволите, наистина се опитах!

— А не помисли ли да я заключиш?

— Да заключа Мари?

— Разбирам те… Не би могла да пристигне по-рано от утре сутринта.

— Чу ли новините? — извика Сен Жак. — Генерал Тигартън е бил убит и разправят, че го е направил Джейсън…

— Млъкни — каза Борн, остави телефона, излезе от кабината и тръгна по улицата, за да събере мислите, които можеше да роди главата му.

Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, скочи на крака зад бюрото си и изрева на сакатия човек пред него.

— Нищо не можеш да направиш? Нима си си изгубил акъла?

— А ти беше ли изгубил твоя, когато пусна онова съобщение за съвместната англо-американска операция в Хонконг?

— Но такава беше проклетата истина!

— Има истина и истини, които трябва да бъдат отричани, ако не са от полза на работата.

— Глупости! Честни политици!

— Не твърдя това, Чингиз хан. Чувал съм за мъже, които са заставали до стената, предпочели екзекуцията, вместо да издадат истината… Питър, ти просто си объркан.

Холанд се отпусна вбесен на стола си.

— Може би наистина не съм си на мястото.

— Може и така да е. Просто си дай време. Вероятно ще успееш да се омърсиш колкото всички нас — би могло да стане.

Директорът се облегна назад и отпусна главата си на облегалката. После заговори неравномерно.

— Като полеви офицер бях измърсен повече от който и да е от вас, Алекс. Все още се будя нощем и виждам лицата на млади мъже, които ме гледат, докато им разпарям с нож гърдите, докато отнемам живота им, съзнавайки непонятно защо, че те нямат никаква представа какво правят там.

— Въпросът е бил или ти, или те. Ако са можели, са щели да ти пръснат главата с куршум.

— Да, предполагам, че е така. — Директорът се наведе рязко напред и погледна Конклин. — Но не за това говорехме, нали?

— Може да се каже, че това е вариация по темата.

— Хайде, без глупости.

— Това е музикален термин. Харесвам музиката.

— Тогава давай по основния мотив на симфонията, Алекс. Аз също харесвам музиката.

— Добре. Борн е изчезнал. Каза ми, че смята, че е намерил някаква пещера — изразът е негов, не мой, и е убеден, че може да открие Чакала. Не каза къде е мястото и един Господ знае кога ще ми се обади отново.

— Изпратих наш човек от посолството в „Пон Роял“ да попита за Симон. Това, което са ти казали, е вярно. Той се е регистрирал там, излязъл е и повече не се е връщал. Къде е?

— Крие се. Бернардин има някаква идея, но тя се пръсна като балон в лицето му. Мислеше, че може да се добере тихичко до Борн, като разпространи в полицията номера на колата под наем, но той не я е взел от гаража и двамата смятаме, че няма да го направи. Вече не се доверява никому, дори и на мен, и мисля, че е напълно прав, като имам предвид миналото му.

Очите на Холанд бяха студени и гневни.

— Надявам се, че не ме лъжеш, а, Конклин?

— Защо ще те лъжа в такъв момент за такъв човек?

— Това не е отговор, а въпрос.

— Тогава отговорът е не — не те лъжа. Не знам къде е. Което беше истина.

— Значи смяташ, че не трябва да правим нищо.

— Защото нищо не можем и да направим. Той ще ми се обади — рано или късно.

— Представяш ли си какво ще каже сенатската комисия след няколко седмици или месеци, когато всичко изскочи наяве, а то няма причини да не изскочи? Изпращаме тайно в Париж един човек, известен като Джейсън Борн, толкова близо до Брюксел, колкото е Ню Йорк до Чикаго…

— Мисля, че е по-близо.

— Благодаря за поправката… Знаменитият главнокомандващ на НАТО е убит, като въпросният Джейсън Борн поема отговорността за това, а ние не обелваме пред никого нито дума! Господи, сигурно ще ме пратят да чистя клозетите на някой влекач!

— Но той не го е убил.

— Ти го знаеш и аз го знам, но като говорим за неговото минало, веднага щом бъдат извадени клиничните документи, ще изскочи въпросът за едно умствено заболяване.

— То се нарича амнезия и няма нищо общо с насилието.

— По дяволите, това е още по-лошо. Той не помни какво върши.

Конклин стисна бастуна си. Очите му шареха напрегнато.

— Не давам пет пари за това как изглеждат нещата. Смятам, че остава някаква празнина. Моят инстинкт ми казва, че убийството на Тигартън е свързано с „Медуза“. По някакъв начин някъде жиците са се преплели. Някакво съобщение е било заловено и в плана на играта е направено отклонение за отвличане на вниманието.

— Смятам, че говоря английски и че този език ми е ясен толкова, колкото и на теб — каза Холанд, — но точно сега не те разбирам.

— Няма нищо за разбиране, никаква аритметика, никаква прогресия. Не знам защо… но смятам, че това е „Медуза“.

— С твоите показания мога да арестувам Бъртън и да го призова пред Обединеното командване, а сигурно и Аткинсън в Лондон.

— Не, по-добре ги остави на спокойствие. Наблюдавайте ги, но не потопявайте гумените им лодчици, адмирале. Мухите ще кацнат на меда рано или късно, както при „оттеглянето“ на Суейн.

— И какво предлагаш?

— Това, което казах, като дойдох тук. Нищо. Това е игра на изчакване. — Алекс внезапно удари с бастун по масата. — Гадното му копеле! Това е „Медуза“!

Плешивият старец със сбръчкано лице се изправи бавно на крака от пейката в църквата „Светото причастие“ в Ноли-сюр-Сен в покрайнините на Париж. Стъпка след стъпка той се придвижи с мъка до втората изповедалня отляво. Дръпна черната завеса и коленичи пред черната решетка, покрита с черна тъкан. Краката го боляха ужасно.

— Ангелус Домини, чадо Божие — каза гласът иззад решетката. — Добре ли си?

— Много по-добре, благодарение на вашата щедрост, Монсеньор.

— Това ме радва, но ми трябва повече, както знаеш… Какво стана с Андерлехт? Какво ще ми каже моята обичана и добре платена армия? Кой предполагате, че е извършителят?

— Разпръснахме се и работихме непрестанно през последните осем часа, Монсеньор. Доколкото можахме да разберем, от Съединените щати са пристигнали двама души — така се предполага, тъй като са говорили само американски английски, и наели стая в един pension de famille18 срещу ресторанта. Напуснали са зданието минути след убийството.

— Станало е с честотно детониран експлозив!

— Очевидно, Монсеньор. Не можахме да научим нищо повече.

— Но защо. Защо?

— Не можахме да надникнем в мислите на хората, Монсеньор.

Оттатък Атлантическия океан, в един разкошен апартамент на Бруклинските хълмове, от чиито прозорци се виждаха примамливо блестящите светлини на Ийст Ривър и Бруклин Бридж, капо супремо се беше излегнал на меката кушетка с чаша „Перие“ в ръка. Говореше на приятеля си, седнал срещу него на едно кресло, който пиеше джин с тоник. Младежът беше слаб, тъмнокос.

— Знаеш ли, Франки, аз съм не само умен — просто съм изключителен. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Обръщам внимание на нюансите — те показват кое е важно и кое — не, и съм много разумен. Чух, как шпионинът paisan говори за разни неща, пресметнах колко е четири и четири и вместо осем получих дванадесет. Bingo! Това е отговорът. Имаме онзи котарак, който се нарича Борн, един мръсник, дето се прави на най-важния стрелец, а всъщност не е. Но именно него искаме, нали? И тогава психиатърът-евреин, както си беше много зле, започна да излива всичко, което ми трябва. Този cannoli има само половин глава, testa balzana19. Доста често не знае кой е и може би какво прави, ясно ли ти е?

— Да, Лу.

— Та този Борн е в Париж, Франция, съвсем недалеч от един човек, който е истинска, голяма пречка, един генерал, когото тихите момчета оттатък искаха да пречукат, както двамата дебелаци, които вече оправихме. Capisce20?

— Да, Лу — каза младият мъж с чисти черти на лицето. — Наистина си интелигентен.

— Ти въобще не знаеш за какво говоря, zabaglione21. Мога да се възползвам от това — защо тогава да не го направя?… Затова вземам моите дванадесет и смятам да хвърля на масата заровете, които ще ми донесат пари, разбираш ли?

— Разбирам, Лу.

— Трябваше да премахнем този тъп генерал, защото той беше препятствие за луксозната тълпа, която има нужда от нас, ясно ли ти е?

— Да, Лу.

— И така, аз си казвам — хайде да го пречукаме и да кажем, че го е направил онзи Джейсън Борн, който съвсем не е там, разбираш ли? Ако ние не го пипнем и ако този Чакал не го пречука, федералните власти ще го направят, ясно ли ти е?

— Хей, това е страхотно, Лу! Трябва да ти кажа, наистина те уважавам.

— Забрави за уважението, bellloo ragaazzo22. В тази къща има други правила. Ела при мен, искам да правим хубава любов.

Младият мъж стана и отиде до кушетката.

Мари седеше в задната част на самолета, пиеше кафе и се опитваше отчаяно да си припомни местата, където се бяха крили или почивали с Дейвид преди тринадесет години. Това бяха долнопробни кафенета в Монпарнас и евтини хотели. А също и някакъв мотел — къде ли точно беше той? — на петнадесетина километра извън Париж, и една странноприемница с балкон в Аржантьой, където Дейвид — Джейсън й каза за първи път, че я обича, но че не могъл да остане с нея именно защото я обича! Припомни си и Сакре Кьор, високо горе по стъпалата, където Джейсън — Дейвид, срещна в тъмната алея онзи човек, който им предаде информацията, от която се нуждаеха. Каква беше тя, кой беше той?

— Mesdames et messieurs — чу ce глас от високоговорителя. — Je suis votre capitaine. Bienvenu23.

Пилотът продължи първо на френски, после на английски, немски, италиански и накрая с помощта на преводачка — на японски.

— Очакваме полетът до Марсилия да протече съвсем спокойно. Приблизителната му продължителност е седем часа и четиринадесет минути и ще се приземим малко преди или според графика в шест часа сутринта парижко време. Приятен полет.

Мари Сен Жак-Уеб погледна през прозореца и видя долу океана, окъпан от утринна светлина. Беше пристигнала със самолет в Сан Хуан, Пуерто Рико, и бе взела нощния полет до Марсилия, където френските имиграционни служби представляваха в най-добрия случай невъобразими мотльовци, а в най-лошия бяха нарочно немарливи. Поне така беше преди тринадесет години — време, към което тя отново се връщаше. После щеше да вземе вътрешен полет до Париж и щеше да го намери. Както преди тринадесет години, щеше да го намери. Трябваше! Както и преди тринадесет години, ако не успееше, човекът, когото обичаше, щеше да е мъртъв.