"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

19

Самолетът на Ер Франс от Мартиника кръжеше на летище „Орли“ в ранната лека вечерна мъгла над Париж. Бе закъснял с пет часа и двадесет и две минути поради ужасното лошо време над Карибско море. Когато пилотът подходи за последен път, командирът на полета потвърди с кулата разрешението за кацане и изпрати на френски последното съобщение до една стая, забранена за посещение.

— Втори отдел, специален товар. Моля, инструктирайте заинтересованото лице да отиде на определеното местоназначение. Благодаря. Край.

— Инструкциите са приети и предадени — бе краткият отговор. — Край.

Въпросният специален товар седеше на лявата седалка зад преградата в отделението за първа класа на самолета. Мястото зад него беше свободно по съвместна заповед на Втори отдел и Вашингтон. Борн бе нетърпелив и неспокоен. Не можеше да заспи поради стягащата го превръзка около врата и размишляваше за събитията от последните деветнадесет часа. Меко казано, нещата се бяха уредили толкова гладко, колкото бе очаквал Конклин. Втори отдел бе упорствал повече от шест часа, запълнени с трескави телефонни разговори между Вашингтон, Париж и накрая Виена, Вирджиния. Препятствието, което бе направо непреодолимо, се състоеше в това, че ЦРУ не можеше да назове тайната операция по отношение на частта й, свързана с Джейсън Борн. Единствен Александър Конклин можеше да даде името, а той отказваше да го направи, тъй като знаеше, че пипалата на Чакала в Париж са стигнали почти навсякъде, вероятно с изключение само на Трезора. Накрая, като осъзнаваше, че сега в Париж е обедно време, Алекс направи почти отчаян няколко обикновени телефонни обаждания, по линии, които не бяха подсигурени срещу подслушване, като позвъни в няколко кафенета на Рю Гош и намери в едно от тях на Рю дьо Вожирар свой стар познат от Втори отдел.

— Помниш ли онова тинаму и един американец, малко по-млад, който направи нещата по-прости за теб?

— А, тинамуто, птичката със скрити крила и страхотни крака! Бяха такива хубави времена, а ние бяхме доста по-млади. И ако това е американецът, който бе въздигнат в светец, не бих могъл да го забравя никога.

— Поне сега не ме забравяй. Имам нужда от теб.

— Ти ли си, Александър?

— Да, и имам проблем с Втори отдел.

— Смятай го за решен.

Така и стана, но проблемът с лошото време не можеше да се оправи. Бурята, опустошила преди две нощи централните острови Лейуърд, беше само прелюдия към поройните дъждове и силните ветрове, извили се от Гренадийнс, последвани от втора буря. Островите навлизаха в сезона на ураганите, така че времето съвсем не бе нещо изненадващо, а само задържащ фактор. Накрая, когато почти бяха готови да получат разрешение за излитане, откриха, че има повреда във външния десен двигател. Никой не каза нищо, докато търсеха, намериха и отстраниха проблема. Но това отне още три часа.

— Мосю Симон? — каза възпълен, добре облечен французин — възрастен човек с късо подстригана бяла брада, покрила само брадичката, ката произнесе името Сиймон.

— Точно така — отвърна Борн и стисна ръката, протегната му в тесния, безлюден коридор някъде на летище Орли.

— Аз съм Бернардин, Франсоа Бернардин. Стар колега на общия ни приятел Александър Светеца.

— Алекс ми спомена за вас — рече Джейсън, усмихнат неуверено. — Естествено, без никакви имена, но ми каза, че може да упоменете неговата святост. Това беше начинът, за да разбера, че сте бил… негов колега.

— Как е той? Разбира се, чуваме разни истории. — Бернардин сви рамене. — Банални приказки, случайни и раздути. Ранен в безсмислената война във Виетнам, алкохол, уволнение, разжалване, върнат обратно в Управлението като герой — толкова много противоречиви неща.

— Повечето са истина и той не се страхува да я признае. Сега е инвалид, вече не пие и беше герой. Знам това със сигурност.

— Разбирам. Има и още истории, слухове, но кой ли им вярва? Полети на фантазията из Бейджинг, Хонконг, като някои от тях са свързани с човека на име Джейсън Борн.

— Чувал съм ги.

— Да, разбира се… А сега по същество. Нашият светец каза, че имате нужда от квартира, дрехи, закупени en scene15, френски до последния детайл.

— Един малък, но разнообразен комплект — съгласи се Джейсън. — Знам къде да отида, какво да купя и имам достатъчно пари.

— Тогава остава въпросът с квартирата. Може би някой хотел? „Ла Тремоал“? „Жорж Пети“? „Плаца Атене“?

— По-малък, значително по-малък и доста по-евтин. Ще имам нужда от кола, регистрирана на чуждо име, за предпочитане на човек, който е сляпа връзка.

— Което означава, че ще е най-добре да не е сред живите. Това е уредено. Колата се намира в един подземен гараж на „Капуцините“ близо до Плас Вандом. — Бернардин бръкна в джоба си, извади връзка ключове и ги подаде на Джейсън. — Едно старо пежо в сектор Е. В Париж има хиляди като него.

— Алекс каза ли ви, че съм в дълбока нелегалност.

— Нямаше нужда. Предполагам, че нашият светец си е изтъркал подметките по гробищата в търсене на полезни имена, когато е работил тук. Но трябваше да ви кажа — продължи Бернардин, като се смееше, — че веднъж избра име, допускам от някой надгробен паметник, което направи онези от Сюрте fou… луди! Оказа се псевдонимът на един жесток убиец, когото властите издирваха от месеци!

— Наистина е смешно — съгласи се Борн и се разсмя.

— Да, много. По-късно ми каза, че го е изнамерил в Рамбуйе, в едно гробище в покрайнините му.

От лицето на Джейсън изчезна всякаква следа от усмивка. Той се вгледа в приятеля на Алекс от Втори отдел.

— Вие знаете кой съм, нали? — попита меко Борн.

— Да — отвърна Бернардин. — Не ми беше особено трудно да събера отделните фрагменти. Не и при слуховете и мълвите, които достигат тук от Далечния изток. Все пак, вие сте се проявили именно в Париж и оттук сте успели да се наложите в Европа, господин Борн.

— Знае ли още някой?

— Боже мой, не! Нито ще узнае. Ето служебния ми адрес — работя само като консултант, нали разбирате, а на гърба съм написал домашния си телефон. Той е специален, всъщност — уникален. Обадете ми се. От каквото и да имате нужда, ще ви бъде подсигурено. Не забравяйте, че съм единственият ви приятел в Париж. Никой друг не знае, че сте тук.

— Можете ли да ме изведете оттук и да ме откарате в града? Ще намеря хотел и ще поддържам връзка с вас.

— Преди да ме потърсите, обадете се на Алекс.

— Какво?

— Алекс иска да му се обадите. Нещо е станало.

— Къде има телефон?

— Не сега. В два часа вашингтонско време. Имате повече от час. Няма да се прибере преди десет.

— Каза ли за какво става дума?

— Мисля, че се опитва да разбере. Много е разстроен.

Стаята в „Пон Роял“ на Рю Монталамбер беше малка и в един уединен ъгъл на хотела. За да стигне до нея, трябваше да вземе бавния, шумен асансьор до последния етаж и да мине през два тесни, пресичащи се коридора. Всичко това допадаше на Борн. Напомняше му за пещера в планината — отдалечена и безопасна.

За да убие минутите, докато станеше време да се обади на Алекс, той се разходи по близкия булевард Сен Жермен и направи необходимите покупки. Към различните тоалетни принадлежности се присъединиха няколко дрехи. Обикновените доче-ни панталони изискваха летни ризи и леко яке; тъмни чорапи — маратонки — които да бъдат тътрени и омърляни. За щастие нямаше нужда да увещава стария Бернардин да му подсигури оръжие. Докато пътуваха от Орли към Париж, французинът отвори мълчаливо жабката на колата, извади запечатана кафява кутия и я подаде на Джейсън. Вътре имаше автоматичен пистолет и две кутии патрони. Под тях лежаха тридесет хиляди франка, грижливо сгънати, с различни деноминации, равняващи се приблизително на пет хиляди долара. Американски.

— Утре ще уредя начин да разполагате със средства винаги, когато стане необходимо. Разбира се, в определен лимит.

— Никакви лимити — бе възразил Борн. — Ще накарам Конклин да ви преведе сто хиляди и, ако се наложи, още сто хиляди. Само трябва да му кажете къде.

— От фонд „Непредвидени разходи“?

— Не. Мои средства. Благодаря за пистолета.

Той тръгна обратно към Монталамбер и хотела с пазарски торби в двете си ръце. След няколко минути във Вашингтон щеше да бъде два следобед или осем вечерта в Париж. Докато вървеше бързо по улицата, се стараеше да не мисли какви ли новини има Алекс — направо невъзможно за него. Щеше да полудее, ако се беше случило нещо с Мари и децата! И все пак — какво би могло да стане? Вече трябваше да са отново на остров Транкуилити и за тях нямаше по-безопасно място. Нямаше! Бе сигурен в това. Когато влезе в асансьора и прехвърли торбите в дясната си ръка, за да натисне бутона за своя етаж, усети пробождане във врата. Изохка — вероятно бе направил прекалено рязко движение и беше опънал шевовете. Не почувства да потича кръв; този път беше само предупреждение. Втурна се по двата тесни коридора към стаята си, отключи вратата, хвърли пазарските торби на леглото и с три крачки се озова при бюрото с телефона. Конклин бе удържал на думата си. Телефонът във Виена, Вирджиния, бе вдигнат при първото иззвъняване.

— Алекс, аз съм. Какво се е случило? Мари?…

— Не — прекъсна го рязко Конклин. — Говорих с нея по обед. Върнала се е с децата в хотела и е готова да ме убие. Не повярва на нито една дума от това, което й казах, и се каня да изтрия лентата. Не съм чувал такъв език, откакто бяхме в делтата на Меконг.

— Разстроена е…

— Аз също — прекъсна го Алекс, без да обърне внимание на думите на Борн. — Mo изчезна.

— Какво?

— Това, което чу. Панов го няма, изчезнал е.

— Боже мой, как? Та той е охраняван всяка минута!

— Опитваме се да изясним нещата. Затова ме нямаше — бях в болницата.

— Болницата?

— Бил е на психиатричен сеанс с един военен тази сутрин и после не се е върнал в командата си. Изчакали около двадесет минути и след това тръгнали да търсят него и охраната му, защото е имал стриктно определено разписание. Казали им, че си бил тръгнал.

— Но това е безумие!

— И става още по-безумно и страшно. Старшата сестра на етажа каза, че някакъв военен лекар хирург отишъл до бюрото й, показал й удостоверение за самоличност и й поръчал веднага да предаде на доктор Панов, че има промяна в маршрута, по който трябва да мине, и че трябвало да използва изхода в източното крило, тъй като се очаквал протестен поход по улицата откъм главния вход. Източното крило има коридор към психиатричното отделение, различен от този към главното фоайе, но въпреки това хирургът използвал главния вход.

— Върнал се е повторно?

— Минал по коридора точно покрай нашия човек от охраната.

— И очевидно е излязъл по същия път, заобиколил е и е влязъл през източното крило. Нищо необичайно. Лекар с разрешително за отделение с ограничен достъп влиза и излиза и докато е вътре, дава фалшиви инструкции… Но, за Бога, Алекс, кой стои зад това? Карлос се е върнал тук, в Париж. Намери това, което търсеше във Вашингтон — мен, нас. Не се е нуждаел от нищо повече!

— Десоул — каза тихо Конклин. — Десоул знаеше за мен и Mo Панов. Заплаших Управлението от името на двама ни, а Десоул беше в заседателната зала.

— Не те разбирам. За какво говориш? — Десоул, Брюксел… „Медуза“.

— Е, добре, загрявам бавно.

— Не става въпрос за него, Дейвид, а за тях. Десоул беше премахнат. Това е „Медуза“.

— Да вървят по дяволите. Те не ме интересуват!

— Но ти ги интересуваш. Ти пропука черупката им. И сега искат теб.

— Въобще не ме е грижа. Казах ти вчера — за мен съществува един приоритет и той е Париж, Аржантьой.

— Значи не съм бил достатъчно ясен — каза Алекс. Гласът му едва се чуваше и беше съвсем разстроен. — Снощи вечерях y Mo. Казах му всичко. За Транкуилити, за полета до Париж, Бернардин… Всичко!

Един бивш съдия от първи съдебен окръг, живеещ понастоящем в Бостън, Масачузетс, САЩ, стоеше сред малката група опечалени на равния участък на най-високия хълм на остров Транкуилити. Гробището бе последно място за отдих, както официално бе обяснил на властите в Монсера. Брендън Патрик Пиер Префонтен наблюдаваше как двата разкошни ковчега, осигурени от щедрия собственик на Транкуилити Ин, бяха спуснати под съпровода на съвършено неразбираемите благословии на местния свещеник, който мънкаше, докато напяваше молитвите на своя език. Жан Пиер Фонтен и неговата съпруга почиваха в мир.

Все пак, въпреки варварския обичай, Брендън — почти алохолизиралият се уличен адвокат от Харвард Скуеър, бе установил нещо важно. Нещо, което не беше свързано със собственото му оцеляване и което само по себе си беше забележително. Рандълф Гейтс, лорд Рандълф Гейтс, Ранди-Данди, Похотливото Конте на елита, бе всъщност мерзавец, канал на смъртта в Карибския район. И постепенно във все по-ясния мозък на Префонтен се оформяха очертанията на цялата схема. Все по-ясен, тъй като внезапно бе решил да прибави към другите човешки мъчения още едно и да се постарае да мине без обичайните четири залпа водка сутрин на ставане. Гейтс бе осигурил особено важна информация, която бе довела на остров Транкуилити потенциалните убийци на Уеб и семейството му. Защо?… В основата си от правна гледна точка това не бе най-съществено. Но фактът, че той бе издал местонахождението им на убийците, като предварително бе наясно, че те са убийци, имаше съществено значение. Това беше съучастие в убийство, в убийството на няколко души. Топките на Похотливото конте бяха в менгеме и щом челюстите му се затвореха, той щеше — трябваше да разкрие информация, която щеше да помогне на семейство Уеб, особено на невероятната жена с кестеняви коси, с която желаеше всемогъщият Бог да го бе запознал преди петдесет години.

Префонтен се връщаше в Бостън на другия ден сутринта, но бе попитал Джон Сен Жак дали може някой ден да дойде отново тук. Може би без предварително платена резервация.

— Господин съдия, моят дом е и ваш — беше отговорът.

— Вероятно дори ще успея да заслужа тази любезност.

Албърт Армбрустър, председател на Федералната търговска камара, слезе от лимузината си и застана на тротоара пред стръмните стъпала на къщата си в Джорджтаун.

— Провери утре сутринта в офиса — каза той на шофьора, придържайки задната врата. — Както знаеш, аз съм болен човек.

— Да, сър. — Човекът затвори вратата. — Да ви помогна ли, сър?

— Не, по дяволите. Изчезвай оттук.

— Да, сър.

Правителственият шофьор влезе в колата. Внезапното ръмжене на мотора, с което пое по улицата, не бе много любезен начин на тръгване.

Армбрустър изкачи каменните стъпала. Стомахът му и гръдният му кош се повдигаха при всяко пристъпване. Щом видя силуета на съпругата си зад стъклената врата на входа във викториански стил, той започна да ругае приглушено.

— Проклета идиотка — каза Армбрустър, след като изкачи последното стъпало и стисна парапета, преди да застане лице в лице с неприятеля си от тридесет години.

Отнякъде наблизо в тъмнината се чу пукот. Албърт Армбрустър вдигна ръце с извити китки, като че ли се опитваше да определи какво точно бе станало с тялото му. Но беше късно. Председателят на Федералната търговска комисия рухна назад върху каменните стъпала и падна на тротоара с разперени крака и ръце.

Борн се преоблече във френските дочени панталони, надяна тъмна риза с къс ръкав и памучно яке, сложи в джобовете си парите, оръжието и всичките си удостоверения за самоличност — истински и фалшиви, и излезе. Но преди това сложи няколко възглавници върху леглото под завивките и метна дрехите, с които бе пътувал, върху стола на видно място. Мина нехайно покрай богато украсената рецепция и щом излезе на Монталамбер, изтича до най-близката телефонна кабина. Пусна монета и избра домашния номер на Бернардин.

— Обажда се Симон — каза той.

— Така и помислих — отвърна французинът. — Надявах се да е така. Току-що разговарях с Алекс и поисках от него да не ми казва къде се намирате. Човек не може да издаде това, което не знае. Все пак, ако бях на ваше място, щях да отида в друг хотел, поне за тази нощ. Може да са ви забелязали на летището.

— А вие?

— Възнамерявам да бъда canard.

— Птица?

— И то мътеща. Втори отдел наблюдава апартамента ми. Може и да имам посетител; ще бъде подходящо, n’est-ce pas?

— Нали не сте казали в службата си за…

— За вас — прекъсна го Бернардин. — Как бих могъл, мосю, след като не ви познавам? Моят загрижен отдел смята, че съм имал разговор с мой стар противник, известен като психопат, и че той ме е заплашил. Всъщност отдавна съм го преместил в Маритаймс, но не съм приключил случая…

— Трябва ли да ми разказвате всичко това по телефона?

— Мислех, че съм ви споменал, че апаратът е уникален.

— Така е.

— Достатъчно е да ви кажа, че не може да бъде записан. Имате нужда от почивка, мосю. Без нея не сте полезен никому и най-вече на себе си. Намерете легло. За жалост, не мога да ви помогна в това.

— Почивката е оръжие — каза Джейсън, повтаряйки една фраза, за която вярваше, че е жизненоважна истина. Жизненоважна за оцеляването му в един свят, който ненавиждаше.

— Моля?

— Нищо. Ще намеря легло и ще ви се обадя утре сутринта.

— До утре тогава. Bonne chance, mon ami! И за двама ни.

Борн намери стая в „Авьонир“ — един евтин хотел на Рю Гей-Люсак. Зарегистрира се под фалшиво, бързо забравящо се име, изкачи стъпалата до стаята си, свали дрехите и се строполи на леглото. Докосна превръзката около врата си, въпреки че тя не му пречеше особено. Стягащото й присъствие изчезна с настъпването на съня.

Събуди се бавно и внимателно. До прозореца му стигаше шумът от движението по улицата долу. От време на време сред изригванията на гневни мотори се дочуваха клаксони, като грачене на гарвани — в един момент бяха досадно натрапчиви, в следващия млъкваха. Беше обикновена сутрин по тесните улици на Париж. Джейсън спусна крака от неудобното легло и погледна часовника, смаян от това, което видя. За момент се зачуди дали го е нагласил по парижко време. Десет часът и седем минути сутринта — парижко време. Бе спал единадесет часа — факт, потвърден от присвиването, което усещаше в стомаха си. Сега изтощението бе заместено с остър глад.

Но храната трябваше да почака. Извади портфейла от панталоните си, взе визитната картичка на Бернардин и се върна при леглото, за да се обади по телефона.

— Опасявам се, че le canard нямаше посетители — каза ветеранът от Второ. — Нито дори следа от ловец, което, предполагам, е чудесна новина за вас.

— Не е, докато не намерим Панов, ако го намерим. Копелета такива!

— Да, за жалост, това е неизбежно. Той е най-ужасната част от работата ни.

— По дяволите, не мога да си позволя да изгубя човек като Mo, като просто заявя: Това е неизбежно.

— Не го искам от вас. Само отбелязвам, че такава е действителността. Вашите чувства имат значение за вас, но те не променят реалността. Не исках да ви нараня.

— А аз не исках да се заяждам с вас. Извинявам се. Просто този човек е една необикновена личност.

— Разбирам… Какви са плановете ви? Нуждаете ли се от нещо?

— Още не знам — отвърна Борн. — Ще взема колата от Капуцините и след около час ще знам повече. Вкъщи ли ще бъдете или във Втори отдел?

— Докато не ви чуя отново, ще остана вкъщи край моя уникален телефон. При съществуващите обстоятелства предпочитам да не ми се обаждате в службата.

— Заявлението ви е изненадващо.

— Вече не познавам всички в отдела и на моята възраст предпазливостта е не само съществена част от смелостта, но и често я замества. Освен това, ако толкова скоро се изясни, че нямам нужда от охрана, може да тръгнат приказки, че съм стар и изкуфял. Ще се чуем по-късно, mon ami.

Джейсън остави слушалката и почувства изкушение да я вдигне отново и да избере „Пон Роял“. Но това беше Париж, градът на дискретността, в който хотелските служители не бяха склонни да дават информация по телефона и биха отказали да го направят за гости, които не познават. Облече се бързо, слезе долу да плати сметката и излезе на Рю Гей-Люсак. На ъгъла имаше стоянка за такси. Осем минути по-късно влезе във фоайето на „Пон Роял“ и отиде при портиера.

— Je m’appelle Monsieur Simon16 — обърна ce Джейсън към човека и каза номера на стаята си. — Снощи срещнах една приятелка — продължи той на безупречен френски, — и останах при нея. Знаете ли дали някой ме е търсил, или е питал за мен? — Борн извади няколко едри банкноти, като очите му изразяваха, че е готов щедро да плати за дискретността. — Или пък да е описвал човек като мен — добави той меко.

— Merci bien, monsieur… Разбирам. Ще попитам и нощния пазач, но съм сигурен, че той щеше да ми остави бележка, ако някой ви беше потърсил.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото е оставил бележка да говоря с вас. Започнах да звъня в стаята ви от седем часа тази сутрин, веднага щом застъпих на смяна.

— Какво пише в бележката? — попита Джейсън и затаи дъх.

— Това, което трябва да ви предам: „Да потърси приятеля си оттатък Атлантика. Човекът звъня цяла нощ.“ Мога да гарантирам точността на това, мосю. От централата ми казаха, че последното обаждане е било преди по-малко от половин час.

— Преди тридесет минути? — каза Джейсън, като погледна внимателно портиера, после часовника си. — Там сега е пет сутринта… Казвате — цяла нощ?

Човекът кимна и Борн закрачи към асансьора.

— Алекс, за Бога, какво има? Казаха ми, че си звънял цяла…

— В хотела ли си? — прекъсна го Конклин.

— Да.

— Намери някой уличен телефон и ми се обади. Побързай. Отново в бавния, тромав асансьор. Изтърканото фоайе вече бе позапълнено с говорещи безспир парижани, като много от тях се бяха отправили към бара за предобедните си аперитиви. Отново горещата, слънчева лятна улица и претовареното движение, от което на човек му прилошаваше. Къде имаше телефон? Той закрачи бързо по тротоара към Сена — къде имаше телефон? Ето! От другата страна на Рю дю Бак се виждаше кабина с червен купол, облепена от всички страни с афиши.

Като лавираше между връхлитащите коли и малки камиони, карани от бесни шофьори, той изтича до другата страна на улицата и пое към кабината. Влезе бързо в нея, пусна монета и след няколко мига на мъчително чакане, през които обясни, че не се обажда в Австрия, телефонистката от международните линии прие кредитната му карта ATamp;T и го свърза с Виена, Вирджиния.

— Защо, по дяволите, не мога да говоря от хотела — попита Борн ядосано. — Миналата вечер ти се обадих оттам!

— Това беше миналата вечер, не днес.

— Някакви новини за Mo?

— Засега нищо, но те са допуснали грешка. Можем да научим нещо за военния лекар.

— Пречупете го!

— С удоволствие. Ще сваля изкуствения си крак и ще го налагам по физиономията, докато започне да се моли да ни помогне. Стига следата към него да е вярна.

— Но ти не си звънял заради това цяла нощ, нали.

— Да, вчера бях пет часа с Питър Холанд. След като разговаряхме по телефона, отидох да го видя и реакцията му беше точно такава, каквато би трябвало да бъде. Падна голям пазарлък с няколко силни словесни атаки.

— „Медуза“?

— Да. Настоява да се върнеш веднага. Ти си единственият, който има преки сведения. Това е заповед.

— Дрън-дрън! Той не може дори да настоява да направя нещо, камо ли пък да ми заповядва.

— Но може да те изолира и ти няма да бъдеш в състояние да направиш каквото и да било. Ако нещо ти потрябва спешно, просто няма как да го получиш. А възможностите на Бернардин са ограничени.

— Каза ли на Холанд, че записвам всичко, което знам, всяко заявление, направено пред мен, всеки отговор на всеки въпрос, зададен от мен?

— Така ли е наистина?

— Ще го направя.

— Питър няма да клъвне. Иска да те разпита и казва, че не можел да разпитва листове хартия. Знае в какво положение се намираш и през какво си преминал, но след седем часа миналата вечер затвори всички врати за теб.

— Защо?

— Армбрустър е смъртно ранен пред дома си. Казват, че е просто обир, което, разбира се, не е вярно.

— О, Господи!

— Има и още няколко неща, които трябва да знаеш. Първо, решихме да оповестим „самоубийството“ на Суейн.

— За Бога, защо?

— За да накараме този, който го е убил, да мисли, че е отървал въжето и, което е по-важно, за да видим кой ще се появи през следващите дни. Призовахме служебно адвоката на Суейн и той потвърди това, което ни бе казала съпругата му — оставил е цялото си имение на някаква фондация.

— Коя?

— Една, за която никога не си чувал, създадена на частни начала преди няколко години от близки заможни приятели на августейшия „богат“ генерал. Много трогателно. Името й е „Самотни войници и моряци“. Управителният съвет вече е на мястото.

— Хора от „Медуза“?

— Или техни заместници. Ще разберем.

— Алекс, кажи на Холанд, че не си могъл да ме намериш.

— Ти се шегуваш.

— Не, съвсем сериозно. Портиерът е мой човек и мога да се скрия. Дай на Холанд името на хотела и му кажи да се обади лично или да изпрати когото иска от посолството да провери. Портиерът ще се закълне, че съм се регистрирал вчера и оттогава не ме е виждал. Дори от централата ще го потвърдят. Издействай ми няколко дни, моля те.

— Въпреки това Холанд може да дръпне щепсела и вероятно ще го направи.

— Няма, ако смята, че ще се върна, щом ме намериш. Просто искам той да продължи да търси Mo и да не свързва името ми с Париж. За добро или за зло — никакъв Уеб, никакъв Симон, никакъв Борн!

— Ще опитам.

— Нещо друго? Имам доста неща за вършене.

— Да. Касет отлита за Брюксел утре сутринта. Ще разобличи Тигартън — не можем да си позволим да изгубим и него, но това няма да засегне теб.

— Добре.

По една странична улица в Андерлехт, намиращ се на четири километра от Брюксел, приближи военна лимузина със знаменца, носещи символите на генерал с четири звезди, и спря до бордюра пред кафенето, разположено на тротоара.

Генерал Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО, излезе внимателно от колата в яркото слънце на ранния следобед. Беше облечен с кител, украсен с пет реда ленти. Обърна се и предложи ръка на една поразително красива жена — майор от Женския армейски корпус, който се усмихна в знак на благодарност и слезе. Тигартън пусна галантно, с военна тежест ръката й и я подхвана за лакътя. Съпроводи я, докато пресякоха широкия тротоар в посока към няколкото маси с чадъри над тях, намиращи се зад преграда от сандъчета с цъфнали цветя и представляващи откритата част на кафенето. Стигнаха до входа с арка, богато украсена с розови пъпки, и влязоха вътре. Всички маси бяха заети, с изключение на една в далечния край на покрития тротоар. Бръмченето от разговорите по време на обяда беше подсилено от звънтенето на бутилките с вино, докосващи леко чашите, и тихото потракване на приборите, сведени над порцелановите чинии. Изведнъж децибелите от разговорите стихнаха и генералът, очевидно осъзнаващ, че присъствието му неизбежно е привлякло погледите към него и бе предизвикало приветливи помахвания и нерядко леки аплодисменти, започна да се усмихва мило и неопределено, но все пак на всички, докато водеше дамата си към празната маса, върху която на едно малко прегънато картонче пишеше Reserve.

Собственикът буквално долетя между масите с двама сервитьори по петите му, приличащи на разтревожени чапли, за да поздравят видния гост. След като главнокомандващият бе настанен, му бе донесена бутилка изстудено „Кортон-Шарлман“. Последва обсъждане на менюто. Едно малко белгийче — момче на пет или шест години, отиде срамежливо до масата и вдигна ръка до челото си. Усмихна се и поздрави генерала. Тигартън стана, изпъна се и също поздрави детето.

— Vous êtes un soldat distingué, mon camarade17 — каза генералът, властният му глас отекна в кафенето, а лъчезарната му усмивка спечели тълпата, която откликна с оценяващи аплодисменти.

Детето се оттегли и посетителите продължиха да се хранят.

След един час, прекаран спокойно, Тигартън и дамата му бяха обезпокоени от шофьора на генерала — военен сержант на средна възраст, чието изражение издаваше безпокойство. Главнокомандващият на НАТО бе получил спешно съобщение по защитения от подслушване телефон в колата, а шофьорът се бе оказал достатъчно досетлив да го запише и да го повтори за сигурност. Предаде бележката на Тигартън.

Генералът се изправи и загорялото му лице пребледня. Огледа вече полупразното кафене с присвити, ядосани и изплашени очи. Бръкна в джоба си, извади сгънати банкноти, отброи няколко от големите и ги остави на масата.

— Хайде — каза той на жената майор. — Да вървим… А ти — обърна се Тигартън към шофьора си, — пали колата.

— Какво има? — попита компаньонката му.

— Лондон. Получих съобщение по телефона. Армбрустър и Десоул са мъртви.

— О, Боже мой! Но как?

— Това няма значение. Каквото и да кажат, знам, че ще е лъжа.

— Какво става?

— Не знам. Знам само, че трябва да се махнем оттук. Хайде! Генералът и неговата дама излязоха, пресякоха широкия тротоар и влязоха във военната кола. От двете страни на предния й капак липсваше по нещо. Сержантът бе свалил знаменцата в червено и златисто, обозначаващи високия ранг на пътуващите в нея — главнокомандващият на НАТО. Автомобилът пое рязко, измина не повече от петдесетина метра и тогава се случи.

Силна експлозия хвърли във въздуха военната кола и парчета стъкло и метал, късове човешка плът и петна от кръв изпълниха тясната улица в Андерлехт.

— Мосю! — извика вцепененият от ужас сервитьор, докато екипите от полицаи, пожарникари и работници по почистването продължаваха на пътя страшната си работа.

— Какво има? — попита го обърканият собственик на кафенето, все още потръпващ от грубия разпит, на който бе подложен от полицията и вече оредяващите тълпи на журналистите. — Разорен съм. Ще станем известни като Кафенето на смъртта.

— Мосю, вижте! — Сервитьорът посочи масата, на която бяха седели генералът и неговата дама.

— Но полицията вече разгледа подробно всичко — каза неутешимият собственик.

— Не мосю! Сега!

Върху стъклото, покриващо масата, с блестящо червено червило с главни букви бе надраскано… ДЖЕЙСЪН БОРН