"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)13Все още с ръка на телефона, Конклин почувства, че го облива пот. Остави слушалката и стана от стола. Как така Рандълф Гейтс знаеше за Монсера, за Мари и за децата? Защо? Алекс се отпусна на фотьойла, пулсът му препускаше, мислите му се блъскаха, в главата му не се появяваше никакво решение. Стисна дясната си китка с лявата си ръка, ноктите се забиха в плътта му. Трябваше да се овладее, трябваше да мисли, трябваше да действа! Заради жената и децата на Дейвид. Асоциации. Какви бяха възможните асоциации? Достатъчно трудно бе да си представи Гейтс дори като неволен сътрудник на „Медуза“, а да мисли, че е свързан и с Карлос Чакала беше направо невъзможно. Невъзможно!… Но изглежда и едното, и другото беше вярно, връзките съществуваха. Дали самият Карлос не участваше в „Медуза“ на Суейн? Всичко, което знаеха за Чакала, решително изключваше тази възможност. Силата на убиеца беше в неговата абсолютна необвързаност с каквато и да е организирана структура. Джейсън Борн го бе доказал преди тринадесет години в Париж. Никаква група хора не можеше да се свърже с него. Можеха само да му изпратят съобщение и той да се свърже с тях. Единствената организация, която допускаше международният наемен убиец, беше армията старци от Средиземноморието до Балтика, самотни неудачници и престъпници, чиито последни бедняшки дни щедростта му правеше по-поносими, а срещу нея изискваше и получаваше преданост до гроб. Как се вписваше или можеше да се впише човек като Рандълф Гейтс във всичко това? Не се вписваше, до това заключение стигна Алекс, докато в периферията на въображението си изследваше една позната теория — Конклин се замисли над една окончателно потвърдена истина: светът на всепокваряващите беше всъщност едно малко многопластово пространство с геометрична форма, където кривите улици на корупцията се вливаха една в друга. И можеше ли да бъде иначе? Жителите на тези смъртоносни улички предлагаха услугите си, а клиентите им бяха особена пасмина — престъпната утайка на човечеството. Изнудване, компрометиране, убийства. Чакала и хората от „Медуза“ бяха от едно и също братство. Братството „Моето Не Се Губи“. В отбраната имаше пробив и с него можеше да се справи само Джейсън Борн, не Дейвид Уеб. А Борн до голяма степен беше все още Уеб. Особено откакто двете половини на същия този човек бяха на хиляди километри от Монсера, координатите на смъртта, определени от Карлос. Монсера?… Джони Сен Жак! „Малкото братче“, което бе доказало качествата си в затънтеното градче в северните райони на Канада, без знанието и одобрението на семейството и най-вече на обожаваната си сестра. Човек, който можеше да убие в гнева си, който бе убил в момент на ярост и който отново щеше да убие, ако любимата му сестра и децата й попаднат на мушката на Чакала. Дейвид му вярваше — Джейсън Борн му вярваше, което беше много по-важно. Алекс погледна към телефонния пулт и бързо стана от стола. Отиде до бюрото, седна и натисна бутоните за пренавиване на магнетофонната лента, за да намери мястото, което искаше да чуе. Запревърта напред и назад, докато не чу изплашения глас на Гейтс. — …Боже Господи! Та аз платих петнадесет хиляди… „Не, не е това — помисли си Конклин. — По-нататък е.“ — …Мога да ви покажа банковите извлечения… „А, ето го. Съдия.“ — … Избягали са на остров Монсера… Алекс отвори чекмеджето, където държеше лист хартия с всички номера, на които се бе обаждал през последните два дни, като предполагаше, че определени телефони може да му потрябват бързо. Погледна номера на Транкуилити Ин, вдигна слушалката и го набра. След повече време, отколкото му се струваше необходимо, отговори надебелял глас: — Транкуилити… — Обаждам се по спешност — прекъсна го Конклин. — Веднага трябва да говоря с Джон Сен Жак. Бързо, моля ви. — Съжалявам, сър. Господин Сен Жак не е тук. — Трябва да го намеря. Повтарям, случаят е спешен. Къде е той? — На големия остров… — Монсера? — Да… — Къде?… Името ми е Конклин. Той желае да говори с мен, трябва да говори с мен. Моля ви! — Голям вятър връхлетя откъм Бас-Тер и до утре са прекъснати всички полети. — Какво? — Тропическа депресия… — А, буря. — Тук предпочитаме да го наричаме ТД, сър. Сен Жак остави телефонен номер в Плимут. — Вие как се казвате? — прекъсна го рязко Алекс. Чиновникът се представи като Причард и Конклин продължи: — Ще ви задам един много деликатен въпрос, господин Причард. Много е важно да ми отговорите, както очаквам, но ако не отговорите така, ще направите това, което ви наредя. Господин Сен Жак ще потвърди всичко, което ви казвам, когато се свържа с него. Но сега не мога да губя повече време. Разбирате ли ме? — Какъв е въпросът ви? — попита с достойнство чиновникът. — Не съм дете, господине. — Съжалявам, не исках да… — Въпросът, господин Конклин. Нали бързате? — Да, разбира се… Сестрата на господин Сен Жак и децата й на сигурно място ли са? Взел ли е господин Сен Жак някакви предпазни мерки? — Като въоръжена охрана около вилата и обичайните патрули на плажа ли? — попита чиновникът. — Отговорът е да! — Това се надявах да чуя. — Алекс си пое дълбоко дъх, все още дишаше неправомерно. — Кажете ми сега номера, на който мога да се свържа с господин Сен Жак. Чиновникът го продиктува и добави: — Много от телефоните са прекъснати, сър. Може би ще е по-добре да оставите вашият номер. Вятърът все още е силен, но господин Сен Жак положително ще се върне още на разсъмване, ако може. — Разбира се. — Алекс каза номера на телефона в апартамента във Виена и накара човека от Транкуилити да го повтори. — Правилно — каза той. — Сега ще се опитам да се обадя в Плимут. — Как се пише името ви, моля? К-о-у-н… — К-о-н — поправи го Алекс, прекъсна връзката и веднага набра номера в град Плимут, столицата на Монсера. Отново му отговори стреснат сънен глас. — Кой е на телефона? — попита нетърпеливо Конклин. — По дяволите, кой е — кой сте вие? — отвърна му някакъв сърдит англичанин. — Опитвам се да се свържа с Джон Сен Жак. Случаят е спешен и от администрацията на Транкуилити Ин ми дадоха този номер. — Господи, значи телефоните им работят? — Очевидно. Моля ви, там ли е Джон? — Да, да, разбира се. Сега ще го повикам. Кой да кажа, че… — Алекс е достатъчно. — Само Алекс ли? — Побързайте, ако обичате! — След двадесет секунди гласът на Джон Сен Жак изпълни слушалката. — Конклин? Ти ли си? — Слушай внимателно. Те знаят, че Мари и децата са избягали в Монсера. — Чухме, че на летището някой е разпитвал за жена с две деца… — Значи затова си ги преместил от къщата в курортното селище. — Точно така. — Кой е разпитвал? — Не се знае. Питали са по телефона… Не исках да ги оставям сами дори и за няколко часа, но ми бе наредено да дойда в Губернаторството и докато това копеле, Губернаторът, благоволи да се появи, започна бурята. — Зная, говорих с администрацията и ми дадоха този номер. — Има поне нещо утешително: телефоните все още работят. Във време като това обикновено прекъсват, затова се подмазваме на Губернатора. — Разбрах, че си сложил охрана… — Вярно е, по дяволите! — извика Сен Жак. — Лошото е, че не зная какво друго да търся, освен непознати в лодки или по брега и съм заповядал да се стреля, ако не спрат и не си покажат документите! — Вероятно ще мога да ти помогна… — Казвай! — Изтекла е информация, не питай как. От външен източник е, но това няма значение, фактът си остава. Човекът, който е открил, че Мари е в Монсера, е използвал съдия с връзки на островите, предполагам. — Съдия ли? — избухна собственикът на Транкуилити Ин. — Боже мой, но той е тук! Исусе Христе, тук е! Ще го убия, копелето му с копеле! — Престани, Джони! Овладей се! Кой е там? — Един съдия, и настояваше да се представя под друго име! Това не ми направи никакво впечатление — двама откачени старци със сходни имена… — Старци ли?… Карай по-бавно, Джони, това е важно. Какви двама старци? — Този, за когото говориш, е от Бостън… — Да! — потвърди възбудено Алекс. — Другият долетя от Париж… — Париж? Боже Господи! Старците от Париж! — Какво?… — Чакала! Карлос е изпратил своите старци! — И ти говори по-бавно, Алекс — каза Сен Жак, чуваше се как диша. — И се изразявай по-ясно. — Няма време, Джони. Карлос има армия, своя армия от старци, които са готови да умрат за него, да убиват за него. Няма да има непознати по брега, те са вече там! Можеш ли да се върнеш на острова? — Ще успея по някакъв начин. Ще събера хората си там. Ще хвърлим тези боклуци във водоемите! — Бързай, Джон! Сен Жак натисна малкия бутон на стария телефон, пусна го и чу равномерния сигнал. Набра номера на Транкуилити Ин. — Съжаляваме — каза записан на магнетофон глас, — поради атмосферните условия, връзката с района, в който се обаждате, е прекъсната. Губернаторството полага всички усилия да възстанови комуникациите. Моля, обадете се по-късно. Приятен ден. Джон Сен Жак трясна слушалката с такава сила, че я пречупи на две. — Лодка — изкрещя той, — намерете ми лодка! — Ти си луд — възрази помощникът на губернатора от другия край на стаята. — В това вълнение? — Морски катер, Хенри! — каза преданият брат, пъхна ръка под колана си и бавно извади автоматичен пистолет. — Или ще бъда принуден да направя нещо, за което не ми се ще да мисля, но ще намеря лодка. — Просто не мога да повярвам, момче. — Нито пък аз, Хенри… Обаче говоря сериозно. Болногледачката на Жан-Пиер Фонтен седеше пред огледалото до тоалетната масичка и прибираше стегнато сплетената си коса под черната шапка за дъжд. Погледна часовника, като си повтаряше дума по дума така необикновения телефонен разговор отпреди няколко часа, когато от Аржантьой, Франция, й се бе обадил великият мъж, който правеше всички неща възможни. — Там, близо до теб, се е настанил един американски адвокат, който се представя за съдия. — Не зная за такъв човек, Монсеньор. — И все пак той е там. Нашият герой с право се оплаква от присъствието му. Обаждането в дома му в Бостън потвърди, че е той. — Значи присъствието му тук не е желателно, така ли? — Присъствието му там е много неприятно за мен. Прави се, че ми е задължен, че ми е страхотно задължен във връзка с една случка, която би могла да го унищожи, но действията му показват, че е неблагодарен, че възнамерява да уреди дълга си, като ме предаде, а предаде ли мен, предава и теб. — Ще умре. — Точно така. В миналото много го ценях, но миналото си е минало. Намери го, убий го. Направи така, че смъртта му да прилича на нещастен случай с трагичен край… И накрая, тъй като няма повече да говорим, преди да се върнеш на Мартиника, завършени ли са приготовленията за последния удар, който ще направиш за мен? — Да, Монсеньор. Хирургът от болницата във Форт-дьо-Франс приготви двете спринцовки. Той ви изпраща предани поздрави. — И добре прави. Жив е, за разлика от десетки свои пациенти. — Тук не знаят нищо за живота му на Мартиника. — Известно ми е… Сложи инжекциите след четиридесет и осем часа, когато хаосът започне да утихва. Като се разбере, че ветеранът е бил мое хрумване, а аз ще се погрижа да го разберат, Хамелеона ще бъде посрамен. — Всичко ще бъде направено. Скоро ли ще дойдете тук? — Навреме за ударната вълна. Тръгвам след около час и ще съм в Антигуа утре, преди в Монсера да стане обед. Ако всичко върви според плана, ще пристигна навреме, за да видя как мъката раздира Джейсън Борн, преди да си оставя автографа, куршума в гърлото му. Тогава американците ще знаят кой е спечелил. Адьо. Докато си припомняше думите на своя вездесъщ бог, болногледачката седеше пред огледалото с извит назад, като в молитвен екстаз, врат. Помисли си, че времето наближава, отвори чекмеджето на тоалетната масичка и избра между бижутата си обсипаната с диаманти телена гарота, подарък от нейния учител. Щеше да е толкова просто. Лесно бе разбрала кой е съдията и къде е отседнал — старият, болезнено слаб човек, три вили по-нататък. Сега всичко зависеше от прецизността. „Нещастен случай“ щеше да е само прелюдия към ужаса, който щеше да настъпи във вила Двадесет след по-малко от час. Във всички вили на Транкуилити имаше газени лампи, в случай че токът спре и генераторът се повреди. Съвсем правдоподобно беше един изпаднал в паника старец с разхлабен стомах или пък просто от страх при тази буря да се опита да запали лампата, за да се почувства по-спокоен. Колко трагично, че горната част на тялото му щеше да падне в разлятата газ и вратът му да бъде обгорен до черно — вратът, стегнат преди това в гаротата. „Направи го! — настояваше ехтящият във въображението й глас. — Трябва да се подчиниш. Ако не беше Карлос, щеше да свършиш като обезглавен труп в Алжир.“ Щеше да го направи. Щеше да го направи още сега. Поройният дъжд, който блъскаше по покрива и по прозорците, и виещият, ревящ вятър навън бяха прекъснати от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен трясък на гръмотевицата. Жан-Пиер Фонтен хлипаше тихо, коленичил до леглото с лице само на сантиметри от лицето на жена си. Сълзи падаха върху безжизнената плът на ръката й. Тя беше мъртва и бележката до бялата й вкочанена длан обясняваше всичко: „Сега и двамата сме свободни, любов моя.“ И двамата бяха свободни. Тя — от ужасните болки, той — от цената, която Монсеньора искаше, цената, за която не бе говорил пред нея, но тя разбираше, че ще е ужасна. От месеци знаеше, че жена му има достъп до таблетки, които могат бързо да сложат край на живота й, ако той стане непоносим. Беше ги търсил отчаяно, но не бе успял да ги намери. Сега, като погледна малката кутия с любимите й бонбони, разбра защо. Безобидните дражета, които от години пъхаше със смях в устата й! „Бъди благодарен, скъпи, че не ти искам хайвер или от тези скъпи хапчета, които си позволяват богаташите!“ Не беше хайвер, но бяха хапчета, смъртоносни хапчета. Чу стъпки. Болногледачката! Беше излязла от стаята си, но не трябваше да види жена му! Фонтен се изправи, изтри колкото можа очите си и забърза към вратата. Отвори я и се стъписа като видя жената. Стоеше точно пред него с вдигната ръка и свит за удар юмрук с издадени напред кокалчета. — Господи!… Стреснахте ме. — Мисля, че се стреснахме взаимно. — Жан-Пиер се измъкна и бързо затвори вратата след себе си. — Режин заспа най-после — прошепна той и сложи пръст на устата си. — Тази ужасна буря я държа будна почти цяла нощ. — Но Бог изпраща бурята за нас… за вас, нали? Понякога си мисля, че Монсеньора може да поръчва такива неща. — Тогава се съмнявам, че ги изпраща Бог. Не той е източникът на неговото влияние. — Да се хващаме на работа — прекъсна го болногледачката, на която това не се хареса, и се отдалечи от вратата. — Готов ли сте? — Трябват ми само няколко минути — отвърна Фонтен и тръгна към масата, в заключеното чекмедже на която държеше инструментите си за убиване. Бръкна в джоба си и извади ключа. — Искате ли да си преповторим процедурата? — попита той и се обърна. — Заради мен, разбира се. На тази възраст подробностите често се забравят. — Да, искам, защото има малка промяна. — О, така ли? — старият французин вдигна вежди. — На моята възраст внезапни промени не са желателни. — Става въпрос само за времето, не повече от четвърт час, може би дори много по-малко. — За тази работа е цяла вечност — рече Фонтен, а навън още една светкавица разсече леещия се като из ведро дъжд и миг след това изтрещя гръмотевицата. — Страшно е дори да се покажеш навън, този гръм падна толкова близо, че човек не може да се чувства в безопасност. — Ако смятате така, помислете само как ли се чувстват хората от охраната. — Та каква е „малката промяна“ моля? Обяснете ми. — Няма да ви давам никакви обяснения. Мога само да ви кажа, че е заповед от Аржантьой и работата е възложена на вас. — Съдията ли? — Сам си правете изводите. — Значи не е бил изпратен, за да… — Няма да кажа нищо повече. Промяната е следната. Вместо да тичам оттук нагоре по пътя към охраната на вила Двадесет и да искам спешна помощ за болната ви жена, ще кажа, че се връщам от администрацията, където съм се оплакала от телефоните. Видяла съм, че във вила Четиринадесет, третата след нашата, има пожар. Без съмнение ще настъпи голяма бъркотия, когато бурята се прибави към писъците и виковете за помощ. Това ще бъде вашият сигнал. Използвайте объркването. Промъкнете се и отстранете всички, останали около вилата на жената — не забравяйте да сложите заглушителя. После влезте вътре и свършете работата, която сте се заклели да свършите. — Значи чакам да започне пожарът, охраната да се пръсне и вие да се върнете във вила Единадесет. — Точно така. Стойте на верандата и вратата да бъде затворена, разбира се. — Разбира се. — Това може да ми отнеме пет минути, а може и двадесет, но стойте там. — Естествено… Мога ли да попитам, мадам, или мадмоазел, макар по нищо да не личи… — Какво има? — Ще ви отнеме пет или двадесет минути — какво да направите? — Вие сте глупак, старче. Това, което трябва да направя. — Разбира се. Болногледачката се загърна в дъждобрана, върза колана и тръгна към предната врата на вилата. — Пригответе си всичко необходимо и след три минути да сте тук навън — изкомандва тя. — Разбира се. Жената отвори и вятърът блъсна вратата назад. Тя излезе в проливния дъжд и я затвори след себе си. Смаян и объркан, старият французин остана да стои неподвижно на мястото си, опитвайки се да си обясни необяснимото. Болногледачката не беше само човек за връзка, по когото се изпращат инструкциите от Аржантьой, ангелът на милосърдието беше всъщност ангел на смъртта, убийца по собствена воля. Тогава защо го бяха изпратили на хиляди километри да свърши една работа, която друг би свършил със същия успех и без този сложен театър на великолепното му появяване? Стар френски ветеран, няма що… Всичко това е било напълно излишно. А ако ставаше дума за възрастта, имаше още един, още един стар човек, който изобщо не беше убиец. „Може би — помисли си мнимият Жан-Пиер Фонтен — съм направил ужасна грешка?“ Може би другият „старец“ беше дошъл да го предупреди, а не да го убие! — Боже мой — прошепна французинът. — Старците от Париж, армията на Чакала! Толкова малко зная! Фонтен бързо отиде до спалнята на болногледачката и отвори вратата. С придобита от дългогодишната практика бързина, едва повлияна от възрастта му, започна методично да претърсва стаята на жената — куфар, гардероб, дрехи, възглавници, дюшек, скрин, тоалетна масичка, бюро… бюрото. Едно от чекмеджетата беше заключено — както чекмеджето на масата във вестибюла — „Оръжията на труда“. Сега вече нищо нямаше значение! Жена му си беше отишла, а имаше прекалено много въпроси без отговор! Тежката лампа на бюрото с дебелата месингова поставка — грабна я, отскубна шнура и я стовари върху чекмеджето. Отново и отново, и отново, докато не раздроби дървото и не разби процепа, който държеше малкия вертикален език на ключалката. С рязко движение отвори чекмеджето, и това, което видя вътре, го изпълни с ужас. В подплатена пластмасова кутия лежаха една до друга две спринцовки, чиито цилиндри бяха пълни с еднакъв жълтеникав разтвор. Не беше необходимо да знае химическия състав, имаше толкова много непознати за него вещества, които щяха да свършат работа. Точна смърт във вените. Нито пък беше необходимо да му казват, за кого са предназначени. Две тела едно до друго в леглото. Той и жена му, единодушно избрали окончателно спасение. Колко основно беше обмислил всичко Монсеньора! И той да умре! Един мъртъв старец от армията на Чакала, който се е справил с всичките мерки за охрана, убил е и е насякъл най-скъпите същества за лютия враг на Карлос, Джейсън Борн. И, естествено, зад тази блестяща манипулация ще прозира сянката на самия Чакал! „Това не влизаше в договора! Аз — да, но не и жена ми! Ти ми обеща!“ Болногледачката. Ангел не на милосърдието, а на смъртта! Човекът, известен на остров Транкуилити като Жан-Пиер Фонтен, тръгна с възможно най-бързата си крачка към вестибюла, към „екипировката“ си. Огромната сребриста състезателна лодка с двата си грамадни мотора се блъскаше във вълните, минаваше ту над тях, ту през тях. На късия нисък мостик Джон Сен Жак я направляваше между опасните рифове. Мощният прожектор осветяваше бурните води ту на пет, ту на петдесет метра пред носа. Джони крещеше без да спира в радиопредавателя, микрофонът се люлееше пред мокрото му лице. Противно на всякаква логика, се надяваше да събуди някого на Транкуилити. Беше на над три морски мили от острова, ориентираше се по обраслата с водорасли скала във водата. По права линия остров Транкуилити беше много по-близо до Плимут, отколкото до летище „Блакбърн“ и ако човек познаваше плитчините, нямаше да му отнеме повече време да стигне с лодка, отколкото с хидроплан, който след излитането от „Блакбърн“ трябваше да направи вираж на изток и да хване преобладаващите западни ветрове, за да кацне на вода. Джони не беше сигурен защо тези сметки все му пречат да се съсредоточи, може би защото го караха да се чувства по-добре, вдъхваха му увереност, че това е най-доброто, което можеше да направи. По дяволите! Защо винаги беше „най-доброто, което може да се направи“ а не просто „най-доброто“? Не можеше повече да оплесква нещата, не сега, не тази нощ! Господи, та той дължеше всичко на Map и Дейвид! Може би дори повече на това лудо копеле, зет си, отколкото на собствената си сестра. Дейвид, откаченият Дейвид. Понякога се питаше дали Мари изобщо знае за неговото съществуване! — Ти изчезвай, братле, аз ще се погрижа за това. — Не можеш, Дейвид. Аз го направих. Аз ги убих! — Казах, изчезвай! — Помолих те да ми помогнеш, не да поемаш моята отговорност. — Не виждаш ли, че отговорността е моя? И аз щях да направя същото, така че гледам на себе си като на виновник за станалото. — Това е лудост! — Лудостта е част от играта. Някой ден може би ще те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи. Междувременно слушай адвокатите. — Ами ако изгубя делото? — Аз ще те измъкна. Ще ти помогна да избягаш. — Как? — Пак ще убивам. — Не мога да повярвам! Един преподавател, един учен… Не ти вярвам. Не искам да ти вярвам — та ти си съпруг на сестра ми! — Тогава не ми вярвай, Джони. Забрави всичко, което казах, и никога не споменавай пред сестра си, че съм го казал. — Това е другият човек в теб, нали? — Мари те обича много. — Това не е отговор! Тук, в този момент, ти си Борн, нали? Джейсън Борн! — Никога, никога вече няма да се връщаме на този разговор, Джони. Разбираш ли ме? Не, никога не го беше разбирал, мислеше си Сен Жак, докато вихърът и мълниите обгръщаха лодката от всички страни. Дори когато Мари и Дейвид се мъчеха да възстановят бързо топящото му се самочувствие, като му предлагаха да започне нов живот на островите. Начален капитал, бяха казали те. Да си построят къща, а после той да реши накъде да тръгне оттам. Можели да го финансират в известни граници. Защо бяха искали да му помогнат? Защо му бяха помогнали? Не „те“, а той. Джейсън Борн. Джон Сен Жак го разбра миналата сутрин, когато вдигна телефона до басейна и един местен пилот му каза, че някой е разпитвал на летището за жена с две деца. „Някой ден може да те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи.“ Джейсън Борн. Светлини! Виждаше крайбрежните лампи на Транкуилити. Беше на по-малко от миля от брега! Дъждът шибаше стария французин. Поривите на вятъра едва не го събаряха, докато вървеше нагоре към вила Четиринадесет. Наклони шапката си срещу стихията, присви очи и изтри лицето си с лявата ръка. Дясната стискаше оръжието, пистолет, удължен от грапавия цилиндър на заглушителя. Държеше пистолета зад гърба си, както преди години, когато тичаше по железопътната линия с пръчки динамит в едната ръка и немски лугер в другата, готов да хвърли и двете при появата на нацистки патрул. Които и да бяха тези на пътя над него, те не бяха по-малко опасни от фрицовете в спомените му. Всички бяха фрицове! Достатъчно дълго се бе подчинявал на други! Жена му си беше отишла, вече сам щеше да си бъде господар, защото не му бе останало нищо друго, освен собствените решения, собствените чувства, собствената, абсолютно лична преценка кое е добро и кое грешно!… А Чакала беше допуснал грешка! Апостолът на Карлос би приел убийството на жената, то беше задължение, което можеше да осмисли, но не и на децата, особено пък обезобразяването на труповете. Това беше голям грях пред Бога, а той и жена му скоро щяха да се изправят пред Него, трябваха им смекчаващи вината обстоятелства. Стоп, ангелът на смъртта! Какво ли правеше тя? Какво означаваше този пожар, за който спомена?… И тогава видя през живия плет на вила Четиринадесет огромните пламъци. Виждаха се през един прозорец, който трябва да беше спалнята в луксозната розова вила. Фонтен беше стигнал до покритата с плочи пътека към входа на къщата, когато удари мълния и разтърси земята под краката му. Той падна, с мъка се изправи на колене и запълзя към розовата тераса, мигащата лампа над която осветяваше вратата. Колкото и да извиваше, да дърпаше и блъскаше дръжката, ключалката не се отваряше, така че насочи пистолета нагоре, натисна два пъти спусъка и я разби. Изправи се на крака и влезе вътре. Писъците идваха иззад вратата на спалнята. Старият французин залитна към нея на нестабилните си крака, оръжието трепереше в дясната му ръка. С цялата си останала сила ритна вратата. Беше сигурен, че сцената, която видя, е от ада. Болногледачката беше стегнала главата на стария човек в метална примка и натискаше жертвата си надолу, към бушуващия пламък от запалената газ на пода. — Спрете! — изкрещя човекът, наречен Жан Пиер Фонтен. — Престанете! Веднага! През издигащите се, набиращи сила пламъци проехтяха изстрели и паднаха тела. Светлините на остров Транкуилити се приближаваха, а Джон Сен Жак продължаваше да крещи в микрофона: — Аз съм! Тук Сен Жак. Наближавам брега, не стреляйте! Но лъскавата сребриста лодка беше посрещната с пукотевица от автоматична стрелба. Сен Жак клекна на палубата и продължи да вика: — Приближавам… излизам на брега! Прекратете проклетата стрелба! — Вие ли сте, господине? — проехтя от радиото изплашен глас. — Нали искате да си получите заплатите следващата седмица? — О, да, господин Сен Жак! — Високоговорителите на плажа успяваха за момент да заглушат бурята и ветровете, дошли от Бас-Тер. — Всички на брега, прекратете стрелбата! Пуснете лодката, това е господинът! Нашият шеф, господин Сен Жак! Лодката изскочи от водата на тъмния пясък, моторите продължаваха да реват, витлата моментално се заровиха, острият корпус се разцепи от удара. Сен Жак се изправи със скок от свитото положение, което бе заел, за да се предпази, и скочи през борда. — Вила Двадесет! — изрева той и се втурна през пороя, пресече плажа и заизкачва бегом каменните стъпала, които водеха към пътя. — Бягайте всички натам! Докато тичаше по твърдите, залети от дъжда стъпала, внезапно изпъшка, собствената му вселена избухна в хиляди огнени звезди. Изстрели! Един подир друг. Откъм източното отклонение на пътя! Краката му полетяха все по-бързо и по-бързо, прескачаха по две, по три стъпала едновременно. Стигна до пътя и като луд се втурна към вила Двадесет. В обзелия го смут погледна надясно и паниката му нарасна. Хора, мъже и жени от обслужващия персонал, се бяха струпали около входа на вила Четиринадесет!… Кой беше настанен в нея?… Боже, Господи, съдията! С напрегнати дробове, с изопнати до скъсване мускули, Сен Жак стигна до вилата на сестра си. Блъсна портата и затича към вратата на къщата, хвърли се с тяло върху нея и влетя вътре. С изцъклени най-напред от ужас, а после от неизмерима скръб очи падна на колене и зарида. На бялата стена се открояваха с ужасна яснота надраскани с яркочервено думи: „Джейсън Борн, брат на Чакала.“ |
|
|