"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

12

— Жената — каза по телефона Алекс Конклин. — Както ми го описваш, трябва да е жената на Суейн. Господи!

— Това не променя нещата, но изглежда е тя — съгласи се с половин уста Борн. — Без съмнение е имала предостатъчно основание да го направи, и все пак, ако го е направила, не е казала на Фланаган, а това не е логично.

— Не, не е… — Конклин замълча, после рече бързо: — Искам да поговоря с Айвън.

— Айвън? Твоят лекар ли?

— Да.

— Нищо. Навън е и… „опакова пратката“, както се изрази.

— В неговата кола ли?

— Точно така. Пренесохме тялото…

— Защо е толкова сигурен, че не е самоубийство? — прекъсна го Алекс.

— Суейн беше дрогиран. Каза, че после ще ти се обади и ще ти обясни. Иска да се махне оттук и никой да не влиза в тази стая, след като си отидем — след като аз си отида, докато ти не разрешиш да се съобщи на полицията. Той ще ти обясни и това.

— Господи, вътре сигурно е страшна свинщина.

— Картината не е приятна. Какво искаш да направя?

— Дръпни пердетата, ако има пердета, провери прозорците, и, ако е възможно, заключи вратата. Ако няма как да я заключиш, огледай се за…

— Намерих в джоба на Суейн връзка ключове — прекъсна го Джейсън. — Проверих, един от тях става.

— Добре. Като си тръгваш, изтрий хубаво вратата. Намери политура за мебели или спрей за почистване.

— Това няма да спре никого, ако реши да влезе.

— Няма, но ако влезе някой, може да намерим отпечатъци.

— Смяташ да…

— Да, смятам — съгласи се бившият офицер от разузнаването. — Освен това трябва да измисля някакъв начин да запечатам цялата къща, без да прибягвам до помощта на когото и да било от Лангли и, не на последно място, да държа настрана Пентагона, в случай че някой от тези над двадесет хиляди души реши да се свърже със Суейн, в това число хората от канцеларията му и вероятно двеста-триста търговци дневно във връзка със снабдяването… Господи, невъзможно е!

— Идеално е — възрази му Борн, точно когато доктор Айвън Джакс внезапно се появи на вратата. — Малката ни игричка на дестабилизиране ще започне още оттук, от „фермата“. Имаш ли номера на Кактус?

— Нямам го в себе си. Мисля, че е в една кутия за обувки вкъщи.

— Обади се на Mo Панов, той го има. После се свържи с Кактус и му кажи да намери телефонен автомат и да ми позвъни тук.

— Какво си намислил, по дяволите? Щом чуя името на този старец, ставам неспокоен.

— Нали каза, че трябва да намеря още някого, освен теб, на когото да се доверявам. Е, намерих. Свържи се с него, Алекс — Джейсън сложи слушалката. — Съжалявам, доктор… или при тези обстоятелства мога вече да използвам името ви? Здравейте, Айвън.

— Здрасти, Безименен. Така предпочитам да ви наричам. Особено след като преди малко чух да споменавате едно друго име.

— Алекс ли?… Не, разбира се, не става дума за Алекс, общият ни приятел. — Борн се изсмя тихо, многозначително и се отдалечи от бюрото. — Говорите за Кактус, нали?

— Влязох само да попитам дали искате да затворя портала — отмина въпроса му Джакс.

— Ще се обидите ли, ако ви кажа, че не бях се сетил за него, докато преди малко не ви видях?

— Някои асоциации се набиват в очи. Та какво ще кажете за портала.

— И вие ли сте така задължен на Кактус, както мене, докторе? — Джейсън остана на мястото си, вперил очи в ямаеца.

— Дължа му толкова много, че не бих и помислил да го компрометирам със ситуация като тази. За Бога, той е стар човек и на каквито и абсурдни заключения да отдаде предпочитанията си Лангли, тази вечер е извършено убийство, изключително брутално убийство. Но на ваше място не бих го забърквал.

— Вие не сте аз. Виждате, налага ми се. Той никога не би ми простил, ако не се обърна към него.

— Нямате особено добро мнение за себе си, нали така?

— Моля ви да затворите портала, докторе. В коридора има алармена инсталация, която мога да включа, след като затворите.

Джакс се поколеба, сякаш не беше сигурен в това, което се готвеше да каже.

— Слушайте — започна неуверено той, — повечето нормални хора имат някаква причина, когато казват или правят нещо. Предполагам, вие сте нормален. Обадете се на Алекс, ако имате нужда от мен, ако старият Кактус има нужда от мен. — Лекарят излезе забързано.

Борн се обърна и обходи с поглед стаята. След като почти преди три часа Фланаган и Рейчъл Суейн си бяха тръгнали, той бе претършувал всяка педя от кабинета, както и отделната спалня на мъртвия военен на втория етаж. Беше сложил нещата, които възнамеряваше да вземе, на месинговата масичка за кафе. Започна да ги разглежда. Имаше три еднакво големи, подвързани с кафява кожа тефтери е прикрепени на спирала листове — настолни бележници. В първия бяха отбелязани по дати уговорени срещи, във втория бяха записани с мастило телефонни номера и имена, третият беше почти недокоснат дневник за разходите. Наред с тях имаше единадесет различни листчета от тефтерче с бележки от службата, които Джейсън беше намерил по джобовете на Суейн, картонче за записване резултатите от голф-клуба и няколко съобщения от Пентагона. И накрая — портфейлът на генерала, който съдържаше голямо изобилие внушителни акредитиви и много малко пари. Борн щеше да предаде всичко това на Алекс, с надеждата да се намерят други нишки, но доколкото можеше да прецени, не беше открил нищо смайващо, нищо неоспоримо, свързано с новата „Медуза“. А това го безпокоеше. Трябваше да има нещо. Тук бе домът на стария войник, неговата светая светих в този дом, трябваше да има нещо! Знаеше го, чувстваше го, но не бе успял да го намери. Така че започна отначало, сега вече не педя по педя, а сантиметър по сантиметър.

След четиридесет минути, докато откачаше и обръщаше снимките на стената зад бюрото, той си спомни думите на Конклин, че трябва да провери прозорците и пердетата, така че никой да не може да влезе или да погледне вътре.

„Господи, вътре сигурно е страшна свинщина“. „Картината не е приятна.“

Наистина не беше. Стъклата на средното крило бяха напръскани с кръв. А малката месингова дръжка? Не само че не беше изцапана, но и прозорецът беше отворен — едва открехнат, но все пак отворен. Борн коленичи на възглавницата и погледна отблизо излъсканата месингова ключалка и стъклото наоколо. Вадичките засъхнала кръв бяха размазани, върху петната имаше следи от допир, които им придаваха неправилна форма. После погледна перваза и видя какво пречи на прозореца да се затвори. Краят на лявото перде беше издърпан и малко от ресните му бяха пъхнати под долната рамка. Джейсън се дръпна озадачен, но не особено изненадан. Точно това търсеше, липсващият елемент от цялата мозайка, каквато представляваше смъртта на Норман Суейн.

Някой се беше измъкнал през този прозорец след изстрела, пръснал черепа на генерала. Някой, който не е можел да си позволи риска да бъде видян, че минава през входното антре или че излиза от предната врата. Някой, който познава къщата и имението… и кучетата. Брутален убиец от „Медуза“. По дяволите!

Кой? Кой е бил тук? Фланаган… Съпругата на Суейн! Те вероятно знаят, положително знаят! Борн се протегна към телефона на бюрото. Той зазвъня, преди ръката му да го е докоснала.

— Алекс?

— Не, братко Зайко, просто стар приятел. И не предполагах, че така свободно споменаваме имена.

— Не споменаваме, не би трябвало — рече Джейсън и бързо си наложи самоконтрол, който едва издържаше. — Преди малко се случи нещо, открих нещо.

— По-спокойно, момче. С какво мога да ти бъда полезен?

— Имам нужда от теб — тук, където съм. Свободен ли си?

— Ами, чакай да видим — отговори през смях Кактус. — Трябваше да присъствам като пълноправен член на заседанията на няколко управителни съвета и от Белия дом ме викат за една закуска на силните на деня… Кога и къде, братко Зайко?

— Не сам, стари приятелю. Искам с теб да дойдат още трима-четирима. Може ли да стане?

— Не зная. Какво имаш предвид?

— Този човек, който ме докара до града, след като се срещнахме. Има ли наблизо и други граждани с подобни убеждения?

— Честно казано, повечето са в кафеза, но мисля, че мога да се поразходя и да се поразровя из бунището и да извадя няколко. За какво са ти?

— За пазачи. Работата наистина е много проста. Ти ще седиш до телефона, а те ще са зад заключения портал и ще казват на хората, че това е частна собственост и посетителите не са желани. Особено някои кресльовци, вероятно в лимузини.

— Ами, това сигурно ще се хареса на моите хора.

— Обади ми се пак и ще ти дам координатите. — Борн натисна вилката и веднага я пусна. Чу сигнала и набра номера на Конклин във Виена.

— Да? — обади се Алекс.

— Лекарят е бил прав, позволил съм на нашия палач от „Медуза“ да се измъкне!

— Съпругата на Суейн ли имаш предвид?

— Не, но тя и бъбривият й сержант знаят кой го е направил — трябва да знаят кой е бил тук! Хвани ги и ги задръж. Излъгали са ме, така че споразумението ни отпада. Който и да е инсценирал това ужасно „самоубийство“, е получил заповедта от висшите кръгове на „Медуза“. Този човек ми трябва. Това е най-краткият път към целта.

— До който не можем да се доберем.

— За какво говориш, по дяволите?

— Защото не можем да се доберем до сержанта и любовницата му. Изчезнали са.

— Това е лудост! Доколкото те познавам, Свети Алекс, а аз те познавам добре, уредил си да бъдат следени, след като излязоха оттук.

— Но никой не е вървял по петите им. Спомни си, че ти настоя да държим Лангли и Питър Холанд настрани от „Медуза“.

— И какво направи?

— Изпратих сигнал за издирване с пълно описание до централните компютри за резервации на всички международни линии. Според сведенията от осем и двадесет тази вечер, нашите обекти си бяха запазили места за полета на Пан Ам за Лондон в десет часа.

— Лондон ли? — прекъсна го Джейсън. — Те се канеха да поемат в обратна посока, към Тихия океан. Към Хавайските острови!

— Натам вероятно са тръгнали, защото така и не са се появили на Пан Ам. Кой знае?!

— Ти трябва да знаеш, по дяволите!

— По какъв начин? Двама граждани на Съединените щати, които летят за Хаваите, нямат нужда от паспорти, за да влязат в петдесетия ни щат. Шофьорска книжка или регистрационна карта на избирател също ще свършат работа. Нали ми каза, че отдавна обмислят тази стъпка. Много ли ще се затрудни един опитен полицай с повече от тридесет години служба да набави две шофьорски книжки на чужди имена?

— Но защо?

— За да се отърват от хората, които евентуално ще ги търсят — ние например, или може би някой от „Медуза“, много високопоставен.

— Право в лайното!

— Бихте ли имали нещо против да не се изразявате така простонародно, професоре? Това беше „просторечие“, нали?

— Млъкни, трябва да помисля.

— Тогава помисли за факта, че сме затънали до задниците в Арктика без никакво отопление. Време е за Питър Холанд. Имаме нужда от него. Имаме нужда от Лангли.

— Не, още не! Забравяш нещо. Холанд е положил клетва и всичко, което знаем за него, говори, че я взема насериозно. Може да нарушава от време на време някое предписание, но ако се изправи срещу „Медуза“, срещу стотиците милиони от Женева, с които в Европа се купува всичко онова, каквото и да е то, може да каже: „Стоп, стига толкова!“

— Това е риск, който трябва да поемем. Имаме нужда от него, Дейвид.

— Не Дейвид, проклет да си! Аз съм Борн, Джейсън Борн, твое творение, и съм преследван! Семейството ми е преследвано! Няма да допусна това да се промени!

— И ще ме убиеш, ако тръгна срещу теб.

Тишина. Никой не наруши мълчанието, докато Делта Едно от сайгонската „Медуза“ не заговори.

— Да, Алекс, ще те убия. Не защото и ти се опита да ме убиеш в Париж, а за същите тези твои слепи предположения, които тогава те доведоха до решението да тръгнеш след мен. Можеш ли да го разбереш?

— Да — отвърна Конклин толкова тихо, че гласът му едва се чуваше. — „Арогантността на невежеството“ — любимата ти вашингтонска мелодия. Винаги й придаваш такова ориенталско звучене. Но на даден етап ще се наложи и ти самият да станеш по-малко арогантен. Само толкова можем да направим сами.

— От друга страна, ако не действаме сами, можем да оплескаме толкова много неща. Погледни само какъв напредък имаме. От нулата до двуцифреното число, и за колко време? Четиридесет и осем, седемдесет и два часа? Дай ми тези два дни, Алекс, моля те! Доближаваме се до същността на всичко това, до същността на самата „Медуза“. Само една малка пукнатина, и ще ги насочим към идеалното решение как да се отърват от мен. Към Чакала.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Кактус свърза ли се с теб?

— Да. Пак ще ми се обади и после ще дойде тук. По-късно ще ти обясня.

— Трябваше да ти кажа. Той и нашият лекар са приятели.

— Зная. Айвън ми каза… Алекс, искам да ти предам някои неща — бележника с телефоните на Суейн, портфейла му, неща от този род. Ще ги опаковам и ще ги изпратя по някое от момчетата на Кактус да ти ги донесе вкъщи, до вратата с алармената инсталация. Вкарай всичко в компютъра и виж какво можеш да откриеш.

— Момчетата на Кактус, ли? С какво си се захванал?

— Облекчавам с една точка програмата ти. Ще запечатам това място. Никой няма да може да влезе, но ще видим кой ще се опита.

— Може да стане интересно. Кучкарите идват за кучетата около седем сутринта, без предупреждение, така че не прави печатите много здрави.

— Тъкмо ме подсети — прекъсна го Джейсън. — Влез отново в ролята на официално лице и се обади на хората от другите смени на охраната. Услугите им не са необходими повече, но всеки от тях, вместо предупреждение за уволнение, ще получи по пощата една месечна заплата.

— Кой, по дяволите, ще им я плати? Напомням ти, че няма Лангли, няма Питър Холанд, а аз не съм толкова богат.

— Аз пък съм. Ще телефонирам на моята банка в Мейн и ще наредя да изпратят експресно банков чек. Помоли приятеля си Касет да го вземе сутринта от апартамента ти.

— Странно, нали? — каза бавно, замислено Конклин. — Забравил бях за твоите пари. Всъщност, изобщо не си спомням за тях. Предполагам, че съм ги изхвърлил от съзнанието си.

— Възможно е — съгласи се с леко безгрижие в гласа Борн. — Държавният служител в теб може би си представя как някой бюрократ идва при Мари и й казва: „Между другото, госпожо Уеб или Борн, или която и да сте, докато сте била държавна служителка на Канада, сте офейкала с над пет милиона долара, собственост на моята държава.“

— Тя само се е справила блестящо, Дейвид-Джейсън. Ти й дължиш всичко до последния долар.

— Няма нужда да ми го натякваш, Алекс. Тя можеше да отнесе поне два пъти повече.

— Била е в правото си. Точно затова млъкнаха всички… Какво ще правиш сега?

— Ще почакам Кактус да ми се обади, после ще телефонирам и аз.

— О, така ли?

— На жена ми.

Мари седеше на балкона на вилата си в Транкуилити Ин, вперила поглед в залятото от лунна светлина Карибско море и се опитваше да се мобилизира, за да не полудее от страх. Беше странно, може би глупаво и дори опасно, че страхът, който я измъчваше, не беше за физическото й оцеляване. Беше живяла както в Европа, така и в Далечния изток с една машина за убиване, каквато беше Джейсън Борн. Знаеше на какво е способен този непознат и колко безпощадно ефикасни са действията му. Не, не ставаше дума за Борн, ставаше дума за Дейвид, за това, което Джейсън Борн причиняваше на Дейвид Уеб. Трябваше да го спре!… Можеха да избягат, да отидат много далеч, в някое затънтено тихо пристанище, и да започнат нов живот с нови имена, да си създадат свой собствен свят, в който Карлос никога да не проникне. Имаха повече пари, отколкото бяха в състояние да похарчат, можеха да го направят! Такива неща ставаха непрекъснато — стотици хиляди, мъже и жени, жени и деца, чийто живот е застрашен, биваха закриляни от своята държава. А ако изобщо някога някоя държава е имала основание да закриля човек, този човек беше Дейвид Уеб!… „Мисли, породени от безумието“ — каза си Мари, стана от стола и се приближи до перилата на балкона. Това никога нямаше да стане, защото Дейвид никога нямаше да приеме такова решение. Джейсън Борн взимаше връх над Дейвид Уеб, а Борн беше способен да унищожи тялото, което го бе приютило. „О, Боже, какво става с нас?“

Телефонът иззвъня. Мари се вцепени, после се втурна в спалнята и вдигна слушалката.

— Да?

— Ало, сестричке, Джони е.

— О…

— Което значи, че Дейвид не ти се е обаждал.

— Не, и започвам леко да се побърквам.

— Ще ти позвъни, щом може, знаеш го.

— Не се обаждаш, за да ми кажеш това, нали?

— Не, просто проверявам. Заседнал съм на големия остров и изглежда ще остана тук известно време. С Хенри сме в Губернаторството. Чакам губернатора лично да ми благодари за услугата, която направих на Форин Офис.

— И дума не разбирам от това, което ми казваш.

— О, извинявай. Хенри Сайкс е помощникът на губернатора, който ме помоли да се погрижа за този стар французин, ветеранът от войната, който живее по-надолу от теб. Когато губернаторът иска да ти благодари, чакаш, докато ти благодари, защото излязат ли от строя телефоните, каубоите като мен имат нужда от Губернаторството.

— Връзката съвсем се загуби, Джони.

— Откъм Бас-Тер се задава буря и след няколко часа ще връхлети върху нас.

— Откъм кого?

— Не откъм кого, а откъде, но дотогава би трябвало да съм си дошъл. Кажи на прислужницата да ми оправи леглото.

— Джон, не е необходимо да оставаш тук. Зад живия плет и по плажа, и Бог знае още къде, има мъже с пушки.

— Там и ще стоят. Доскоро, и прегърни децата от мен.

— Заспали са — каза Мари и по-малкият й брат затвори. Остави слушалката, погледна телефона и несъзнателно каза на глас: — Колко малко зная за теб… Нашето любимо, непоправимо братче. И колко много повече знае съпругът ми. Ужасни сте и двамата!

Телефонът иззвъня отново и я стресна. Тя грабна слушалката.

— Ало?

— Аз съм.

— Слава Богу!

— Той не е в града, но всичко е наред. Аз съм добре и имаме напредък.

— Не ти се налага да правиш това! На нас не ни се налага!

— Напротив, налага се — каза Джейсън Борн, от Дейвид Уеб нямаше и следа. — Просто знай, че те обичам, той те обича…

— Престани! Ето че пак се започва…

— Съжалявам, извинявай… Прости ми.

— Ти си Дейвид!

— Разбира се, че съм Дейвид. Само се пошегувах…

— Не, не е вярно!

— Говорих с Алекс. Поспречкахме се, това е всичко!

— Не, не е. Искам да се върнеш, искам те тук!

— Не мога да говоря повече. Обичам те — връзката прекъсна. Мари Сен Жак-Уеб падна на леглото и одеялата заглушиха безсилния й плач.

Със зачервени от напрежение очи Александър Конклин продължаваше да натиска клавишите на компютъра, обърнал глава към разтворените страници на бележниците, които Борн му бе изпратил от имението на генерал Норман Суейн. Две остри бибипкания внезапно разкъсаха тишината на стаята. Беше бездушният електронен сигнал на машината, който показваше, че е засечено нещо, вече срещано преди. Погледна какво е. Р. Г. Какво ли означаваше това? Върна се назад и не намери нищо. Мина напред. Три сигнала. Продължи да удря дразнещите бежови клавиши, все по-бързо и по-бързо. Четири сигнала… пет… шест. Назад — стоп — напред. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Р. Г. Какво, по дяволите, беше това Р. Г.?

Свери данните със записите от трите различни бележника. Повтарящото се в тях число се появи със зелени цифри. 617-202-0011. Телефонен номер. Конклин набра телефона на Лангли, обади се на дежурния екип и каза на оператора на ЦРУ да открие титуляра.

— Не е регистриран, сър. Това е един от трите номера на една и съща къща в Бостън, Масачузетс.

— Името, ако обичате.

— Гейтс, Рандълф Гейтс. Къщата е…

— Няма значение, оператор — прекъсна го Алекс, който знаеше, че е получил най-важната информация. Рандълф Гейтс, учен, адвокат на привилегированите, на по-големите и по-добрите, най-големият и най-добрият. Съвсем редно беше да е свързан със стотиците милиони в Европа, контролирани от интересите на Америка… Не, чакай малко. Изобщо не беше редно, беше порочно! Каква логика имаше в това един адвокат с научни степени да е замесен по какъвто и да било начин с твърде съмнителна, всъщност нелегална организация като „Медуза“? Някак не се връзваше! Не беше задължително да си във възторг от именития колос на юриспруденцията, за да си сигурен, че има кажи-речи най-чистата репутация в адвокатската колегия. Беше известен със стриктното си придържане към буквата на закона и често използваше съвършените си познания на дребни детайли, за да постига благоприятни решения в съда. Но никой не се осмеляваше да поставя под съмнение неговата почтеност. Правните и философските му схващания бяха толкова непопулярни между най-умните юристи от либералните среди, че с радост биха го дискредитирали още преди години, при най-малкото съмнение за некоректност.

Но ето че името му се появяваше шест пъти в календара на участник в „Медуза“, отговорен за несметни милиони от разходите за националната отбрана. Един стабилен член на организацията, чието привидно самоубийство беше всъщност убийство.

Конклин погледна екрана, датата на последната записка на Суейн, отнасяща се до Р. Г. Беше от втори август, едва преди седмица. Взе бележника и обърна на тази дата. Беше съсредоточил вниманието си върху имената, не върху бележките, освен ако не му се струваше, че информацията в тях има някакво отношение — не беше сигурен точно към какво, но се доверяваше на инстинкта си. Ако знаеше от самото начало кой е Р. Г., написаната със съкращения бележка срещу датата на последната среща би му направила впечатление.

„Трябваше да обърнеш внимание на «Париж»“, помисли си Алекс, но бележките на Суейн бяха пълни с чужди и екзотични имена на хора и места, сякаш генералът се бе опитвал да впечатли този, който би прочел личните му мнения. Помисли си също, че е ужасно изморен. Ако не беше компютърът, сигурно нямаше да насочи вниманието си към д-р Рандълф Гейтс, юридическият олимпиец.

Париж — пр. 7 г. Две дос. изв. и скр.

Първата част беше ясна, втората — мъглява, но едва ли неразгадаема. „Две“ се отнасяше за ръката на армейското разузнаване Г-2, а „дос.“ си беше досие — събитие или разкритие, направено от хората на разузнаването в Париж преди 7 години и извадено от базата данни. Беше аматьорски опит да се използва жаргонът на разузнавачите, като се изопачи.

„Отключ.“ означаваше „ключ“. Господи, Суейн е бил идиот! Алекс преписа бележката в своето тефтерче така, както знаеше, че трябва да бъде:

Рандълф Гейтс не е съгласен да назначи някой си майор Крафт, Крофт или дори Кристофър. Но на нас ни трябва Крафт да е в екипа му. Ключът е да се използва информацията от Г-2 в досието на Гейтс от Париж преди седем години, въпросното досие е извадено от техния компютър и е на наше разположение.

Ако това не беше точният превод на бележката, то положително бе достатъчно близо по същество, така че можеше да се работи по него. Беше три и двадесет сутринта, време, когато дори и най-дисциплинираният човек би подскочил от резкия звън на телефона. Защо пък не? Дейвид-Джейсън беше прав. Сега всеки час е от значение. Алекс вдигна телефона и набра номера в Бостън, Масачузетс.

Телефонът продължаваше да звъни, а тази проклетница не вдигаше слушалката в стаята си! Гейтс погледна осветеното квадратче и кръвта замръзна в жилите му. Беше нерегистрираният му номер, номерът, предназначен за много тесен кръг хора. Бясно се замята в леглото с широко отворени очи. Колкото повече мислеше за него, странното обаждане от Париж го плашеше все по-силно. Знаеше, че е свързано с Монсера! Информацията, която беше предал, не е била вярна… Префонтен го беше излъгал и сега от Париж му искаха сметка! Господи, те щяха да го преследват, щяха да го изобличат!… Не, можеше да се измъкне, имаше напълно приемливо обяснение — истината. Щеше да предаде лъжците на Париж, на човека от Париж тук, в Бостън. Щеше да пипне пияницата Префонтен и долнопробния детектив и да ги принуди да признаят лъжите си на единствения човек, който можеше да го освободи от подозрението… Телефонът! Налагаше се да се обади. Не трябваше да създава впечатление, че крие нещо! Протегна се, грабна неспирно звънящия апарат и го доближи до ухото си.

— Да?

— Преди седем години, адвокате — каза тих глас в слушалката. — Нужно ли е да ти напомням, че цялото досие е при нас?

— За Бога, излъгаха ме! — извика Гейтс. Гласът му беше дрезгав. — Сигурно не смятате, че бих ви предал нарочно невярна информация! Трябва да съм луд, за да го направя!

— Знаем, че понякога си опърничав. Искането ни беше само…

— Изпълних го, кълна се, че го изпълних! Боже Господи, та аз платих петнадесет хиляди долара, за да съм сигурен, че всичко ще стане тихо, без да се оставят никакви следи. Не че парите имат някакво значение, разбира се… Мога да ви покажа банковите извлечения!

— Платил ли си? — прекъсна го тихият глас. — За какво?

— За информацията, естествено. Наех един бивш съдия, който има връзки…

— Да събере информация за Крафт ли?

— Какво?

— Крофт… Кристофър.

— Кой?

— Нашият майор, адвокате. Майорът.

— Ако това е кодовото й име, тогава да, така е!

— Какво кодово име?

— На жената. С двете деца. Избягали са на остров Монсера, кълна се, че точно това ми казаха!

Чу се внезапно щракане и връзката прекъсна.