"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

9

Брендън Патрик Пиер Префонтен отново се изненада. Въпреки че нямаше резервация, управителят на Транкуилити Ин се отнасяше с него като гостуваща знаменитост, а само няколко мига след като Префонтен бе получил вила, му каза, че всъщност вече имал резервация и го попита дали е пътувал добре от Париж. Объркването трая известно време, тъй като не можеха да открият собственика на Транкуилити Ин и да се посъветват с него. Нямаше го нито в резиденцията, нито в другите сгради. Най-накрая служителят вдигна безпомощно ръце и бившият бостънски съдия бе отведен в покоите си — чудесна малка вила с изглед към Карибско море. Съвършено случайно Префонтен беше извадил една петдесетдоларова банкнота от джоба си и я беше връчил на управителя за неговата любезност. Префонтен моментално се превърна в човек, с чиито желания трябва да се съобразяват. Управителят щракна с пръсти, ръката му бързо разклати звънчето. Нищо не беше достатъчно великолепно за смаяния чужденец, който беше пристигнал с хидроплана от Монсера. Всъщност името му бе хвърлило всички на рецепцията на Транкуилити Ин в пълен смут. Възможно ли е такова съвпадение?… И все пак Губернаторът… По-добре е да се избегне по-голямата грешка — затова на човека трябваше да се намери вила.

Но дори след като Префонтен се настани и дрехите му бяха подредени в шкафа и скрина, безумието продължи. Получи бутилка изстудено шампанско с букет току-що набрани цветя и кутия белгийски шоколадови бонбони, но след малко се появи сконфузеният сервитьор, за да ги отнесе обратно с извинението, че били за друга вила на същия ред.

Съдията се преоблече в бермуди и потръпна при гледката на тънките си крака. После си сложи спортна памучна риза в убити цветове. Бели мокасини и бял каскет придадоха завършен вид на екзотичния му тоалет. Скоро щеше да се стъмни, а той искаше да се поразходи. Поради няколко причини.

— Знам кой е Жан Пиер Фонтен — каза Джон Сен Жак, като прочете името в книгата за посетители на рецепцията. — Това е онзи, за когото ми се обадиха от канцеларията на Губернатора, но кой, по дяволите, е Б. П. Префонтен?

— Знаменитият съдия от Съединените щати — заяви високият черен помощник-управител с подчертан британски акцент. — Моят чичо, заместник-директорът на имиграционната служба, ми се обади от летището преди два часа. За съжаление съм бил горе, когато е станало недоразумението, но нашите служители са постъпили правилно.

— Съдия ли? — запита собственикът на Транкуилити Ин, когато помощник-управителят го докосна по лакътя и му направи знак да се отдалечат от служителите на рецепцията. Застанаха настрана и Сен Жак продължи:

— Какво каза чичо ви?

— Че посещението на двамата ни изтъкнати гости трябва да бъде държано в тайна.

— Защо?

— Чичо ми беше много дискретен, но даде да се разбере, че е видял съдията да си купува билет за вътрешните линии на острова. Освен това си позволи да каже, че е бил прав и че съдията и френският герой от войната са свързани и ще искат да се срещнат по въпроси от огромно значение.

— Ако случаят е наистина такъв, тогава защо уважаемият съдия не е имал резервация?

— Има две възможни обяснения, сър. Според чичо ми, те трябвало да се видят на летището, но приемът на Губернатора им е попречил.

— А втората възможност?

— Може би в канцеларията на самия съдия в Бостън са допуснали грешка. Чичо ми смята, че е имало кратък разговор за служителите на съдията. Той казал, че те са склонни да правят грешки и ако са допуснали някоя с паспорта му, щял да ги докара всички, за да му се извинят на място.

— Значи съдиите в Щатите са много по-добре платени, отколкото в Канада. Имал е дяволски късмет, че имахме свободни места.

— Летен сезон е, сър. Обикновено се намират места през тези месеци.

— Не ми напомняй… Както и да е. Значи имаме двама знаменити роднини, които искат да се срещнат насаме, но го уреждат по много сложен начин. Може би трябва да се обадите на съдията и да му кажете коя е вилата на Фонтен. Или пък обратното — да се обадите на Префонтен, или както, по дяволите, е името му.

— Предложих на чичо да им направим тази услуга, но той твърдо настояваше нито да правим, нито да казваме каквото и да било. Според него всички велики мъже имат тайни и той не би искал да разкрива пред тях блестящите си умозаключения, освен ако те самите не го сторят.

— Не ви разбрах?

— Ако се обадим на съдията, той ще разбере, че тази информация може да идва само от чичо ми, заместник-директорът на имиграционната служба.

— За Бога, направете както сметнете за добре, аз си имам други грижи… За всеки случай удвоих патрулите по пътя и по брега.

— И пак няма да ни стигнат, сър.

— Преместих някои от тях настрани от пътеките. Знам кой е тук, но не знам кой би искал да влезе.

— Неприятности ли очакваме, сър?

Джон Сен Жак погледна заместник-управителя.

— Не веднага — отвърна той. — Току-що проверих всеки сантиметър от района и плажа. Между другото, ще отседнем със сестра ми и децата й във вила Двадесет.

Героят от Съпротивата, на име Жан Пиер Фонтен, крачеше бавно по циментовата пътека към последната вила, надвесена над морето. Поляната наоколо беше по-голяма, а ограждащите я шубраци — по-гъсти и по-високи. Беше предназначена за министър-председатели и президенти, мъже и жени с висок ранг на международния живот, които търсеха спокойствието на луксозното усамотение.

Фонтен стигна до края на пътеката, където се издигаше четирифутова стена с бяла мазилка, а под нея започваше склонът на обраслия с буйна растителност непроходим хълм, който се спускаше към бреговата ивица. Стената се простираше и в двете посоки, като опасваше хълма под балконите на вилите и служеше едновременно за ограничителна и защитна линия. За вила Двадесет се влизаше през розова врата от ковано желязо. Зад вратата възрастният човек видя момченце с бански гащета, което тичаше по поляната. След миг на прага на вилата се появи една жена.

— Хайде, Джейми! — извика тя. — Време е за вечеря.

— Алисън яде ли вече, мамо?

— Яде и вече спи, миличък. Сега няма да крещи на братчето си.

— Нашата къща ми харесва повече. Защо не се върнем у дома, мамо?

— Защото чичо Джон иска да сме тук… Лодките са тук, Джейми. Може да те вземе за риба или да се разходите, както през пролетната ваканция през април.

— Ама тогава си бяхме в нашата къща.

— Да, но и татко беше с нас…

— И беше толкова забавно, когато пътувахме с камиона!

— Хайде на вечеря, Джейми!

Майката и детето влязоха в къщата, а Фонтен потръпна при мисълта за заповедите на Чакала и за кървавите екзекуции, които се беше заклел, че ще изпълни. Изведнъж отново чу думите на детето: „Защо не можем да се върнем у дома, мамо?… Тогава си бяхме в нашата къща.“ И отговорът на майката: „Защото чичо Джон иска да сме тук… Да, но татко беше с нас тогава.“

Можеше да има безброй обяснения за краткия разговор, който беше подслушал, но Фонтен, повече от много други хора, имаше силно развито чувство за предупредителни сигнали, защото целият му живот бе изпълнен с тях. Старият човек беше доловил нещо и затова щеше да направи безброй нощни разходки, за да си „подобри кръвообращението“.

Той загърби стената и тръгна обратно по циментовата пътека. Беше толкова потънал в мислите си, че едва не се сблъска с мъж почти на неговата възраст, със смешен бял каскет и бели обувки.

— Извинете — рече непознатият и отстъпи.

— Pardon, monsieur! — възкликна смутеният герой на Франция, като несъзнателно премина на родния си език. — Je regrette… Вината е моя.

— Моля? — При думите на Фонтен очите на непознатия се разшириха за миг, като че ли го познаваше, но не искаше това да се разбере. — Няма нищо.

— Pardon, познаваме ли се, мосю?

— Струва ми се, че не — отвърна възрастният мъж със смешния каскет. — Но всички чухме, че между гостите е и един велик герой на Франция.

— Глупости. Неща, които сме правили през войната, когато бяхме много по-млади. Казвам се Фонтен. Жан-Пиер Фонтен.

— А аз… Патрик. Брендън Патрик…

— Приятно ми е да се запознаем, господине. — Мъжете си протегнаха ръце. — Чудесно място, нали?

— Прекрасно.

Фонтен имаше чувството, че непознатият продължава да го изучава, макар колкото и да бе странно, да избягваше да го гледа продължително време…

— Е, аз трябва да си продължа разходката — добави възрастният гост с новите бели обувки. — Нареждане на доктора.

— Moi aussi — каза Жан-Пиер, като нарочно говореше на френски. Това очевидно въздействаше по някакъв начин на непознатия. — Toujours le médecin à notre âge, n’est pas?2

— Съвсем вярно — отвърна възрастният мъж с кокалестите крака, кимна, махна с ръка, извърна се и тръгна бързо по пътеката.

Фонтен остана неподвижен, загледан в отдалечаващата се фигура. Знаеше какво ще се случи. Така и стана. Възрастният човек се спря и бавно се обърна. Очите им се срещнаха. Това беше достатъчно. Жан-Пиер се усмихна и тръгна по циментовата пътека към вилата си.

Още един предупредителен сигнал, при това много по-ужасен. Три неща бяха очевидни: първо, възрастният гост със смешния каскет говореше френски; второ, изпратен в Монсера; трето… в очите му се четеше знака на Чакала. Mon Dieu, колко типично за Монсеньора! Организира убийството, уверява се, че е извършено, а после премахва всички следи, които биха довели до разкриване на начините му на действие и по-конкретно — до личната му армия от старци. Ето защо сестрата беше казала, че след като изпълнят заповедите му, могат да останат в този рай, докато жена му умре. Щедростта на Чакала не беше толкова голяма, колкото изглеждаше. Смъртта на жена му, а и неговата собствена, беше вече насрочена.

Джон Сен Жак вдигна слушалката на телефона в кабинета си.

— Да?

— Те се срещнаха, сър! — съобщи развълнуваният помощник-управител.

— Кой се е срещнал?

— Великият мъж и знаменитият му роднина от Бостън. Щях да ви се обадя, но се беше получило някакво объркване с една кутия белгийски шоколадови бонбони…

— За какво ми говорите?

— Преди няколко минути ги видях през прозореца. Говореха си на пътеката. Уважаемият ми чичо, заместник-директорът, беше прав за всичко!

— Радвам ce.

— В канцеларията на Губернатора ще бъдат много доволни и съм сигурен, че за нас ще има благоприятни отзиви, както и за блестящия ми чичо.

— Браво на всички — изрече уморено Сен Жак, — Сега вече няма защо да се тревожим за тях, нали?

— Бих казал „не“ без да се замислям, сър… Само че в този момент виждам уважаемият съдия да бърза по пътеката. Смятам, че идва тук.

— Не вярвам да те ухапе. Вероятно иска да ти благодари. Прави, каквото ти каже. От сушата идва буря и ще имаме нужда от информацията на канцеларията на Губернатора, ако телефоните прекъснат.

— Аз лично ще изпълня всичко, което той пожелае, сър!

— Е, все пак всичко си има граници. Да не вземеш да му миеш и зъбите!

Брендън Префонтен прекрачи забързано прага на кръглото остъклено фоайе. Беше изчакал, докато възрастният французин влезе в първата вила, и чак тогава беше сменил посоката и се бе отправил към центъра на комплекса. Както често му се беше случвало през последните тридесет години, и сега трябваше да върви и да мисли бързо. Току-що беше извършил неизбежна, но глупава грешка. Неизбежна, защото не беше измислил предварително някакво фалшиво име, което да съобщи на рецепцията на Транкуилити Ин, в случай че е необходимо да се представи. И глупава — защото току-що се беше представил на героя от Франция под фалшиво име… Е, не глупава, защото близостта на имената им би довела до нежелани усложнения, що се касае до целта на пътуването му до Монсера. А тя беше проста — да изтръгне тайната за страха на Рандълф Гейтс, който го беше накарал да се раздели с петнадесет хиляди долара. А след като я научеше, може би щеше да спечели много повече. Глупаво щеше да бъде да не предприеме някаква предпазна мярка и затова дойде тук. Приближи се до високия строен мъж на рецепцията.

— Добър вечер, сър — почти изкрещя служителят, като накара съдията да се озърне и да забележи с облекчение, че във фоайето има само няколко души. — Ще се радвам да ви услужа по някакъв начин и разчитайте, че ще се справя безупречно!

— Разчитам най-напред, че ще говорите по-тихо, младежо.

— Добре, тогава ще шепна — каза едва чуто служителят.

— Какво казахте?

— Какво мога да направя за вас? — този път младежът говореше полугласно.

— Нека си говорим тихичко, искате ли?

— Разбира се. Оказвате ми такава чест.

— Така ли?

— Несъмнено.

— Много добре. Искам да ви помоля за една услуга…

— Всичко, което пожелаете!

— Ш-ш-шт!

— Естествено.

— Като много хора на моята възраст често забравям, разбирате ме, нали?

— Съмнявам се, че такъв мъдър човек като вас може да забрави каквото и да било.

— Както и да е. Пътувам инкогнито. Знаете ли какво значи това?

— Безспорно, сър.

— Регистрирах се под моето собствено име — Префонтен…

— Точно така — прекъсна го служителят. — Знам това…

— Сторих грешка. Моите служители и тези, които ще ме търсят, ще питат за „господин Патрик“ — това е средното ми име. Просто невинна хитрост, за да ме оставят да си почина малко.

— Разбирам — поверително се наведе към него служителят.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ако се разчуе, че такава прочута личност като вас е сред гостите, едва ли ще можете да си починете. Освен това, трябва да се радвате на пълно уединение! Разбирам всичко, уверявам ви.

— Уединение ли? Боже…

— Аз лично ще променя името в книгата, господин съдия.

— Изобщо не съм споменавал, че съм съдия.

На лицето на служителя се изписа безкраен ужас.

— Просто ми се изплъзна от устата от желание да ви бъда полезен, сър!

— Да не би да е заради нещо друго или заради някой друг?

— Кълна ви се, че само собственикът на Транкуилити Ин е осведомен за поверителното естество на посещението ви, сър — прошепна служителят, като отново се наведе напред. — Всичко е строга тайна!

— Света Богородице, онзи глупак на летището…

— Моят проницателен чичо — продължи служителят, като изобщо не чу забележката, която Префонтен измърмори под носа си, — ми даде ясно да разбера, че ни е оказана голяма чест да служим на знаменити мъже, които имат нужда от пълна секретност. Той ми говори в този дух…

— Добре, добре, младежо, сега вече ми е ясно и ви благодаря за това, което вършите. Просто се погрижете да промените името на „Патрик“ и ако някой ме търси, независимо дали мъж или жена, дайте им това име. Мисля че се разбрахме, нали?

— Все едно си четем мислите, уважаеми господин съдия.

— Е, надявам се, че не чак дотам.

Само четири минути по-късно изтормозеният служител вдигна слушалката на звънящия телефон.

— Рецепцията — произнесе той така, като че ли произнасяше благословия.

— Обажда се господин Фонтен от вила Единадесет.

— Да, господине. Оказвате ми чест — всъщност на всички нас!

— Merci! Чудя се дали можете да ми помогнете. Преди около четвърт час на пътеката срещнах един очарователен американец. Горе-долу на моята възраст, с бял каскет. Помислих си дали да го поканя някой ден да пийнем нещо, но не съм сигурен дали съм чул правилно името му.

„Изпитва ме — помисли си помощник-управителят. — Великите мъже не само имат тайни, но имат грижата и за тези, които ги пазят.“

— Ако съдя по вашето описание, сър, бих казал, че сте се запознали с очарователния господ Патрик.

— А, да, май това беше името му. Името му е ирландско, но ми се струва, че е американец, нали?

— Много учен американец, сър, от Бостън, Масачузетс. Той е във вила Четиринадесет, третата на запад от вашата. Просто наберете седем-едно-четири.

— Много ви благодаря. Ако видите господин Патрик, предпочитам нищо да не му съобщавате. Както знаете, жена ми не е добре и затова трябва да го поканя, когато на нея й е удобно.

— Никога не бих споменал нищо, сър, освен ако не ми кажат да го сторя. Що се касае до вас и учения господин Патрик, ние следваме стриктно поверителните указания на Губернатора.

— Наистина ли? Това е много похвално… Adieu. „Справих се!“ — помисли си помощник-управителят, като затвори телефона. Великите мъже разбират от тънки намеци, а той беше показал такова умение, че блестящият му чичо щеше да го оцени високо. Веднага предположи, че става дума за Патрик, но, което е по-важно, беше използвал думата „учен“ с което имаше предвид — човек на науката или съдия. И накрая беше дал да се разбере, че няма да предприеме нищо, без да има указания от Губернатора. С финес беше спечелил доверието на великите мъже. Това беше невероятно преживяване и той трябваше да се обади на чичо си, за да сподели с него общия им триумф.

Фонтен седеше на ръба на леглото. Беше затворил телефона, но още стискаше слушалката. Не откъсваше поглед от жената на балкона, която седеше в инвалидния стол, а чашата вино бе на малка масичка до него. Виждаше профила на приведената й от болка глава… Болка! Целият този ужасен свят бе изпълнен с болка! И той имаше вина за това. Разбираше го и не очакваше пощада, но жена му нямаше нищо общо с това. Тя не беше част от договора. Неговият живот — да, но не и нейният; не, докато сърцето туптеше в крехкото й тяло. Non monseigneur. Je reiuse! Ce n’est pas le contrat!3

И така, армията от старци на Чакала се бе разпростряла до Америка — това можеше да се очаква. И един стар ирландски американец с глупав бял каскет, един учен човек, който по една или друга причина бе прегърнал идеите на терориста, трябваше да стане техен екзекутор. Човек, който го проучваше и се преструваше, че не говори френски, и в чиито очи се четеше знакът на Чакала. Що се касае до вас и учения господин Патрик, спазваме указанията на Губернатора. Губернаторът, който получаваше своите инструкции от майстора на смъртта в Париж.

Преди десет години, след пет успешни години с Монсеньора, му беше даден един телефонен номер в Аржантьой, на десетина километра северно от Париж, който не биваше да използва, освен в случай на крайна нужда. Беше го използвал само веднъж досега, но сега също щеше да позвъни. Той провери международните кодове и набра цифрите. След повече от две минути се чу глас:

— „Сърцето на войника“ — изрече безизразен мъжки глас на фона на военна музика.

— Искам да се свържа с един черен кос — каза на френски Фонтен. — Аз съм Париж Пет.

— Ако е възможно да се изпълни молбата ви, къде да се обади тази птица?

— В Карибско море.

Фонтен издиктува кода, телефонния номер на комплекса и вътрешния номер на вила Единадесет. Затвори телефона и седна унило на крайчеца на леглото. Дълбоко в душата си усещаше, че това може би бяха неговите и на жена му последни земни часове. Ако е така, те двамата щяха да се изправят лице в лице с техния Бог и щяха да му кажат истината. Безспорно, той беше убивал, но никога не бе навредил или отнел живота на човек, който не бе извършил по-големи престъпления срещу другите. С няколко дребни изключения — няколко невинни, които се бяха случили наоколо и които бяха попаднали под огъня на стрелбата или на експлозията. Целият живот беше болка, нали и Библията казваше така?… От друга страна, кой бог би позволил такива жестокости? Merde!4 Не мисли за тези неща! Не са за твоята глава.

Телефонът иззвъня и Фонтен грабна слушалката и я долепи до ухото си.

— Париж Пет слуша — каза той.

— Какво толкова спешно се е случило, чадо Божие, че използваш този номер, на който си звънял само един път през всичките години на взаимоотношенията ни?

— Щедростта ви винаги е била безгранична, Монсеньор, но ми се струва, че трябва да усъвършенстваме нашия договор.

— В какъв смисъл?

— Моят живот ви принадлежи и вие можете да правите с него каквото милостиво пожелаете, но това не включва жена ми.

— Какво?

— Тук има един учен мъж от Бостън, който ме гледа с изучаващ поглед, поглед, който ми казва, че е замислил нещо.

— Този арогантен глупак е долетял самолично до Монсера. Той не знае нищо!

— Очевидно знае и аз ви умолявам, ще направя както вие заповядате, но ни разрешете да се върнем в Париж… Умолявам ви. Оставете я да умре в мир. Нищо друго не искам от вас.

— Ти искаш от мен? Дадох ти думата си!

— Защо тогава този учен мъж от Америка ме следи с безизразно лице и изучаващи очи, Монсеньор?

Тишината се изпълни с дълбока, гърлена кашлица. След миг Чакала проговори.

— Великият професор по право е минал всякакви граници и се е напъхал там, където не му е мястото. С него е свършено.

Едит Гейтс, съпруга на прочутия адвокат и професор по право, отвори безшумно вратата на личния му кабинет в елегантната им къща на Луизберг Скуеър. Съпругът й седеше неподвижно в тежкото си кожено кресло, загледан в припукващия огън, който беше настоял да запалят въпреки топлата бостънска нощ и централното отопление в дома.

Докато го наблюдаваше, госпожа Гейтс отново усети болезнено, че в съпруга й съществуват някои… неща, които никога не можеше да запълни, скокове в мисленето, които никога нямаше да схване. Знаеше само, че имаше моменти, когато той страдаше ужасно и не искаше да сподели с нея болката си, въпреки че така би намалил тежестта й. Преди тридесет и три години една доста привлекателна и богата млада жена се бе омъжила за един висок юрист с блестящ ум, но лишен от средства. Неговият ентусиазъм и силно желание да се хареса бяха отблъснали големите фирми в онези дни в края на петдесетте години, когато царяха хладни и сдържани отношения. Лустрото на прекалената изисканост и стремежът към сигурност се ценяха повече от един непълноценно използван, първокласен ум с неустановена ориентация, особено пък ако този ум се криеше в глава с вечно разрешена коса и тяло, издокарано в евтини имитации на известните модни къщи. Банковата му сметка не разрешаваше допълнителни разходи за преправяне на дрехите, а в малко магазини за стоки с намалени цени имаше костюми с неговия размер.

Младата госпожа Гейтс обаче бе изпълнена с идеи, които щяха да подобрят перспективите на съвместния им живот. Оставиха плановете за бърза адвокатска кариера — по-добре никаква, отколкото в някоя второкласна фирма или, пази Боже, частна практика с онзи вид клиенти, които трябваше да привлича, тоест онези, които не можеха да си позволят да плащат на солидни адвокати. По-разумно беше да се използват природните му дарби — внушителният ръст и бързият ум, който попиваше знания като сюнгер, и който, в комбинация с енергията му, с лекота се справяше с големите академични трудове. Едит използва скромните си средства, които бяха под попечителство, за да подобри външността на съпруга си. Купи му подходящи дрехи и нае театрален педагог, който го научи на драматична дикция и впечатляващо сценично присъствие. Длъгнестият юрист скоро усвои тембъра на Линкълн и изискания външен блясък на Джон Браун. Освен това Гейтс бе на път да стане голям експерт по право. Не напусна университетската среда и трупаше диплома върху диплома. В същото време преподаваше на аспиранти и стана толкова компетентен в някои области, че дълбочината на неговата ерудиция стана неоспорима. И започнаха да го търсят от същите тези известни фирми, които преди го бяха отхвърлили.

Прилагането на тази стратегия отне десетина години, преди да се появят конкретните резултати, и въпреки че отначало възнаграждението за усилията не беше главозамайващо, все пак представляваше някакъв напредък. Правните списания, отначало по-незначителни, а после все по-изтъкнати, започнаха да публикуват полудискусионните му статии, както заради техния стил, така и за съдържанието им, тъй като младият доцент умееше да пише убедително: думите му бяха едновременно увлекателни и загадъчни — ту цветисти, ту язвителни. Но онова, което накара част от финансовата общност да му обърне внимание, бяха мненията му, които полека изплуваха на повърхността. Настроението на нацията се променяше, черупката на човеколюбивото Велико общество се пропукваше, първоначалните поражения бяха нанесени от кодови думи, измислени от момчетата на Никсън: Мълчаливото Болшинство, „Търтеи-те“ на обществото5, и пълното с отрицателен заряд „те“. От земята бликаше злоба и проникваше навсякъде. Беше много повече, отколкото възприемчивият и разбран Форд можеше да спре, защото и той самият беше отпаднал от раните, нанесени му от „Уотъргейт“. Фразата: „…Какво можете да направите за страната си?“ отживя времето си и беше заместена от „Какво мога да направя за себе си?“

Доктор Рандълф Гейтс успя да яхне вълна, която неизменно да го носи на гребена си, научи се да говори красноречиво и си създаде силно язвителен речник, подходящ за настъпващата нова ера. Според неговото, научно обосновано от икономическа и социална гледна точка мнение, „по-голямото“ беше по-доброто, а „повече“ беше за предпочитане от по-малко. Законите, които насърчаваха пазарната конкуренция, бяха нападнати от него, като задушаващи предстоящия икономически растеж, от който щяха да потекат всякакви блага за всички — е, почти за всички. В края на краищата това беше един Дарвинов свят и, независимо дали се харесва някому, или не, щяха да оцелеят тези, които се приспособяваха най-добре. Барабаните забиха, цимбалите зазвъняха, а финансовите манипулатори намериха защитник, учен юрист, който придаваше почтен характер на техните основателни стремежи за сливане и укрепване; да изкупуват, да завладяват и продават, и всичко това в името на благото за мнозинството, разбира се.

Рандълф Гейтс беше призован и се втурна с готовност в редиците им, като смайваше една след друга съдебните зали с акробатичното си красноречие. Жънеше успехи, но Едит Гейтс не беше сигурна какво точно значеше това. Беше си представяла удобен живот, разбира се, но не милиони, не частни самолети, които летяха от единия до другия край на света, от Палм Спрингс до Южна Франция. Не се чувстваше добре и когато статиите и лекциите на съпруга й биваха използвани за подкрепа на каузи, които, както й се струваше, нямаха нищо общо с тях или бяха явно несправедливи. Той отхвърляше с пренебрежение аргументите, като заявяваше, че въпросните случаи са просто допустими интелектуални аналогии. На всичкото отгоре, не беше спала в едно легло или дори в една спалня със съпруга си повече от шест години.

Тя влезе в кабинета и рязко спря, като го чу, че ахва и бързо извръща глава. Очите му бяха изцъклени и ужасени.

— Извинявай, не исках да те изплаша.

— Винаги чукаш. Защо не почука? Знаеш какво става, когато се съсредоточа.

— Казах, че съжалявам. Бях се замислила и просто забравих.

— За какво мислеше? — запита прочутият адвокат, като че ли се съмняваше, че жена му е способна да мисли.

— Не си изпробвай остроумието върху мен.

— Какво има, Едит?

— Къде беше снощи?

Гейтс вдигна вежди с престорено учудване.

— Боже мили, нима ме подозираш? Казах ти къде съм бил. В хотел „Риц“ Трябваше да говоря с един човек, когото познавах някога и когото не искам да каня у дома. Ако на твоята възраст ти трябва доказателство, позвъни в „Риц“.

Едит Гейтс замълча за миг и погледна мъжа си.

— Скъпи — поде тя, — пет пари не давам, дори ако си имал любовна среща с най-сладострастната курва. След това сигурно се е нуждаела от няколко питиета, за да си възвърне самочувствието.

— Добро попадение, малка мръснице!

— В тази област едва ли някой би те нарекъл „атлет“!

— Имаш ли да ми кажеш нещо съществено?

— Да. Преди около час, точно преди да се върнеш, един мъж позвъни на вратата. Денис лъскаше сребърните прибори, затова отворих аз. Трябва да призная, че беше много представителен — дрехите му бяха ужасно скъпи, а колата му беше черно порше…

— Е, и? — прекъсна я Гейтс, като се наведе рязко напред, очите му внезапно се разшириха, а изразът им стана суров.

— Каза да ти предам, че grand professeur му дължи двадесет хиляди долара и че „той“ не е бил, където е трябвало да бъде предишната вечер, като, както предполагам, имаше предвид „Риц“.

— Не стана. Нещо се случи… О, Боже, той не разбира. Какво му каза?

— Нито езикът, нито отношението му ми харесаха. Казах му, че нямам никаква представа къде си. Разбра, че го лъжа, но не можа нищо да направи.

— Добре. Той разбира от лъжи.

— Не мога да си представя, че двадесет хиляди са проблем за теб…

— Не парите, а начинът на плащане.

— За какво?

— За нищо.

— Противоречиш си, Ранди.

— Млъквай!

Телефонът иззвъня. Гейтс се наведе и се втренчи в него. Не направи никакво движение към бюрото, а само изхриптя на жена си:

— Който и да е — мен ме няма… Не съм вкъщи, заминал съм някъде и не знаеш кога ще се върна.

Едит се доближи до телефона.

— Това е най-тайната ти линия — каза тя и след третото позвъняване вдигна слушалката.

— Дом Гейтс — каза Едит. Тактика, която използваше от години. Приятелите й знаеха, че е тя, а другите вече не я интересуваха. — Да… Да? Съжалявам, няма го и не знаем кога ще се върне.

Съпругата на Гейтс погледна за миг слушалката, преди да я постави.

— Беше телефонистката от Париж — обърна се тя към мъжа си. — Странно… Някой искаше да говори с теб, но когато казах, че те няма, тя дори не попита къде могат да ти позвънят, а просто прекъсна — и то много рязко.

— О, Боже! — извика видимо разтревоженият Гейтс. — Нещо се е случило… нещо не е както трябва, някой е излъгал!

След тези загадъчни думи адвокатът скочи и тичешком прекоси стаята, като ровеше в джоба на панталона си. Посегна към една секция на високите до тавана рафтове с книги, където средата на стигащата до гърдите му лавица беше превърната на подобен на сейф шкаф с резбована дървена врата, монтирана върху кафява стомана. В следния миг се извърна рязко към жена си, сякаш се беше сетил за нещо, и й изкрещя:

— Махай се оттук, махай се, махай се!

Едит Гейтс тръгна бавно към вратата на кабинета. На прага се обърна към съпруга си и тихо му заговори.

— Всичко започна в Париж, нали, Ранди? В Париж преди седем години. Там се случи нещо, нали? Когато се върна, ти беше един изплашен човек, човек, който таи някаква болка и не иска да я сподели.

— Махай се оттук? — извика професорът по право. Погледът му беше като на луд.

Едит излезе и дръпна вратата след себе си, но не я затвори докрай. След миг леко я отвори и се загледа в съпруга си.

Шокът беше неописуем. Човекът, с когото бе живяла тридесет и три години, юристът-великан, който нито пушеше, нито лизваше алкохол, вкарваше иглата на спринцовката в ръката под лакътя си.