"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

8

Няколко обикновени проверки във федералната комисия по търговията потвърдиха факта, че нейният председател Албърт Армбрустър наистина страда от язва и високо кръвно налягане и по нареждане на лекаря излиза от министерството и се връща в къщи всеки път, когато се почувства неразположен. Затова Алекс Конклин му телефонира след неговия доста обилен обяд, както бе научил, за да го „осветли“ по последното развитие на кризата в „Медуза“. Както и при предишното си позвъняване, което завари Армбрустър под душа, Алекс, без да си казва името, съобщи на разтревожения председател, че един човек ще се свърже с него в министерството или вкъщи. Ще му се представи просто като Кобра. („Използвай всички банални, но силно въздействащи думи, които ти дойдат наум“ — наставляваше го Конклин). Самият Армбрустър бе инструктиран да не се обажда на никого — заповед от „Шести флот“.

— Мили Боже!

И така, Албърт Армбрустър позвъни за колата и бе откаран до дома си в пълен душевен смут. Само че неприятностите му не свършиха дотук — чакаше го Джейсън Борн.

— Добър ден, господин Армбрустър — любезно изрече непознатият, след като председателят едва се измъкна от лимузината си.

— Да, какво? — незабавно, но несигурно се отзова Армбрустър.

— Просто ви казах „добър ден“. Казвам се Саймън. Запознахме се преди четири години, на приема в Белия дом в чест на Обединеното командване…

— Не съм бил там — прекъсна го натъртено председателят.

— Така ли? — Непознатият вдигна учудено вежди. Гласът му беше все така любезен, но с явна нотка на съмнение.

— Господин Армбрустър — шофьорът беше затворил вратата и сега вежливо се обръщаше към председателя, — ще имате ли нужда…

— Не, не — прекъсна го Армбрустър. — Свободен сте — днес повече няма да ми трябвате.

— А утре по същото време ли, господине?

— Да, утре — освен ако не ви наредят нещо друго. Не съм добре, най-напред проверете в министерството.

— Добре, господине.

Шофьорът докосна козирката на фуражката си и отново седна зад волана.

— Съжалявам да го чуя — каза непознатият, който не помръдна от мястото си, докато шофьорът запали колата си и се отдалечи.

— Какво?… А, вие ли сте? Никога не съм бил в Белия дом на онзи проклет прием.

— Вероятно съм сбъркал…

— Както и да е, приятно ми беше, че се видяхме — изрече Армбрустър и забърза към стъпалата, които водеха към къщата му в Джорджтаун.

— И все пак съм сигурен, че адмирал Бъртън ни запозна.

— Какво? — извърна се бързо председателят. — Какво казахте?

— Губим време — продължи Джейсън Борн, а любезността бе изчезнала от гласа и лицето му. — Аз съм Кобра.

— О, Боже! Болен човек съм… — Армбрустър завъртя глава наляво-надясно, за да огледа прозорците и вратата на къщата.

— Още по-зле ще се почувствате, ако не си поговорим — добави Джейсън, като проследи погледа на председателя. — Тук ли да влезем? В дома ви?

— Не! — извика Армбрустър. — Тя само ми бърбори на главата и иска да знае всичко за всички, а после ходи и дрънка щяло и нещяло из целия град, като на всичкото отгоре и прибавя от себе си.

— Предполагам, че говорите за жена си.

— Всички са такива! Не знаят кога да си затварят проклетите усти.

— Умират да бърборят.

— Какво?…

— Нищо, нищо. Колата ми е в края на пряката. Какво ще кажете за една разходка?

— Нищо против. Ще се отбием в аптеката в края на улицата. Ще си взема лекарството… Кой, по дяволите, сте вие?

— Казах ви вече — отвърна Борн. — Наричат ме Кобра. Змия.

— Божичко! — прошепна Албърт Армбрустър.

Аптекарят изпълни рецептата. Без да се бави, Джейсън подкара към бара, който беше избрал преди час. Вътре бе тъмно и пълно със сенки, сепаретата бяха големи, преградните стени — високи и предпазваха от любопитни погледи. Атмосферата беше от значение, тъй като Борн искаше да гледа втренчено в очите на председателя, когато му задава въпроси, а собствените му очи щяха да бъдат студени като лед, настоятелни… заплашителни. Делта се бе върнал, Каин отново бе тук; Джейсън Борн владееше положението, Дейвид Уеб бе напълно забравен.

— Трябва да се подсигурим — заяви тихо Кобра, след като им сервираха напитките. — В смисъл, че ако искаме да ограничим загубите, трябва да знаем в каква степен всеки от нас може да нанесе вреда под въздействието на психотропни вещества.

— Това пък какво означава? — запита Армбрустър, като гаврътна половината си джин-тоник, присви се от болка и се хвана за стомаха.

— Наркотици, химически вещества, серуми за измъкване на истината.

— Моля?

— Това не са ви обичайните игрички — заяви Борн, като си спомни думите на Конклин. — Трябва да се погрижим за сигурността на всичките ни бази, защото в тези случаи конституционните права не важат.

— А вие кой сте? — Председателят на федералната търговска комисия се оригна и допря чашата до устните си. Ръката му трепереше. — Нещо като самотният отмъстител? Един вид, който знае много — ще умре?

— Не ставайте смешен. Такова нещо би имало съвсем обратен резултат. Това само би насочило по следите тези, които искат да ни разкрият.

— Тогава какво имате предвид?

— Да спасим живота си, което включва и репутацията, и начина ни на живот.

— Какъв хладнокръвен негодник сте! Как ще постигнем това?

— Ами да вземем вашия случай… Както сам казахте, не сте здрав. Можете да се пенсионирате по лекарска препоръка, а ние, „Медуза“, да се погрижим за вас. — Въображението на Джейсън заработи, като сновеше между реалността и фантазията и се опитваше бързо да намери думите, които Алекс му бе препоръчал. — Известно е, че сте богат, затова можем да купим на ваше име една вила или някой карибски остров, където ще бъдете в пълна безопасност. Никой няма да достигне до вас, никой няма да говори с вас, освен ако вие не пожелаете. Това означава предварително подготвени интервюта — безобидни или дори с гарантирани благоприятни резултати. Всичко това е напълно възможно.

— Доста стерилно съществуване, по мое мнение — отбеляза Армбрустър. — Аз и оная бъбрица съвсем сами? Ще я убия.

— Нищо подобно — продължи Кобра — Ще има непрекъснати забавления. Ще си подбирате гости, които ще бъдат превозвани до вас със самолети. Също и други жени — по ваш избор или подбрани от хора, които уважават предпочитанията ви. Животът ви няма да се промени кой знае колко — ще има някои неудобства, но също така и някои приятни изненади. Възможно е да бъдете защитен, недосегаем — а това значи същото за нас, останалите… Но както казах, тази възможност е чисто хипотетична на този етап. В моя случай обаче е необходимост, защото малко са нещата, които не знам. Заминавам след няколко дни. Дотогава трябва да реша кой да остане и кой да замине… Какво знаете вие, господин Армбрустър?

— Не участвам в ежедневни операции, разбира се. Занимавам се с общата картина. Също като другите получавам кодиран телекс от Цюрих с вноските от компаниите, върху които печелим контрол — май това е всичко.

— С тези приказки не можете да заслужите вилата.

— Да пукна, ако изобщо искам вила, а и така да е, сам ще си я купя. В Цюрих имам около сто милиона американски долара.

Борн овладя удивлението си и се взря в председателя.

— На ваше място не бих го разправял.

— Да не мислите, че ще ида да го кажа някому? Може би на бъбрицата?

— Колко души от останалите познавате лично? — запита Кобра.

— Практически никого от персонала, но това значи, че и те не ме познават. Дявол го взел, те никого не познават… Та като заговорихме за това, да ви кажа, че и за вас не съм чувал нищо. Предполагам, че работите за началството и ми казаха да ви очаквам, но не ви познавам.

— Бях нает при много специални условия. Всички обстоятелства около мен са строго поверителни.

— Както казах, представях си…

— Какво знаете за „Шести флот“? — прекъсна го Борн и смени темата.

— Виждаме се от време на време, но не мисля, че сме разменили повече от десет думи. Той е военен. Аз съм цивилен — съвсем цивилен.

— Едно време не бяхте. Когато всичко започна.

— Не бях, ама какво от това? Униформата не прави войника и мен не можа да ме направи.

— Ами онези двамата генерали — единият в Брюксел, а другият в Пентагона?

— Те си бяха от кариерата и си останаха такива. Аз не бях и се махнах.

— Трябва да очакваме изтичане на информация, слухове — почти безцелно подхвърли Борн с блуждаещ поглед. — Но не можем да позволим и най-малкия намек за военна ориентация.

— Искате да кажете нещо в стил „хунта“?

— Никога! — натърти Борн, като отново се втренчи в Армбрустър. — Такова нещо би предизвикало вихрушка.

— Забравете това! — прекъсна го с гневен шепот председателят на Федералната комисия по търговията. — „Шести флот“ както го наричате, се свързва с големите само тук и само защото това е удобно. Той е адмирал от плът и кръв с безупречно досие и с голямо влияние на местата, където ни е необходимо, но това е във Вашингтон, а не някъде другаде.

— И двамата сме наясно по въпроса — натърти Джейсън, като се опитваше да скрие смущението си, — но някой, който е бил под прикритие повече от петнадесет години, си гласи собствен сценарий и корените му са в Сайгон — военен окръг Сайгон.

— Може и да се основава на нещо от Сайгон, но съвсем сигурно е, че не е останало там. Войничетата не можаха да го използват пълноценно и всички го знаят… Но разбирам мисълта ви. Вие свързвате пентагонските клечки с всички нас, после улиците се пълнят с млади радикали, а онези милозливи педерасти от Конгреса започват да печелят успех след успех. Изведнъж се оказва, че се е отворила работа на поне десетина подкомисии за решаването на тези проблеми.

— Което ние не можем да допуснем — добави Борн.

— Съгласен съм — — каза Армбрустър. — — Напредваме ли вече в научаването на името на онова копеле, дето си гласи собствен сценарий?

— Напредваме, но сме още далеч. Бил е свързан с Лангли, но не ни е известно на какво ниво.

— Лангли? За Бога, та нали имаме наш човек там. Той може да се намеси и да разбере кой е онзи кучи син.

— Десоул ли? — попита простичко Кобра.

— Точно така. — Армбрустър се наведе напред. — Наистина са малко нещата, които не знаете. Тази връзка е много дискретна. Та какво казва Десоул?

— Нищо, не можем да се доближим до него — отвърна Джейсън, а умът му бясно работеше, за да измисли достоверен отговор. Твърде дълго беше Дейвид Уеб. Конклин беше прав — вече не мислеше достатъчно бързо. И изведнъж думите потекоха — част от тях бяха истина — опасна, но достоверна, а той не можеше да си позволи да не бъде достоверен. — Той мисли, че го наблюдават и че трябва да се държим настрани от него, да не го търсим, докато не ни каже.

— Какво се е случило? — Председателят стисна чашата, а очите му се бяха изцъклили и гледаха неподвижно.

— Някаква „бурмичка“ научила, че Тигартън в Брюксел има факсов код за директен достъп до Десоул, който заобикаля рутинното движение на поверителните документи.

— Глупави войничета! — изсъска Армбрустър. — Само да им дадат някоя златна нашивка и започват да се кипрят като дебютантки в обществото и да искат всяка нова играчка, която видят!… Факсове, кодове за достъп! Мили Боже, той сигурно е натиснал грешни клавиши и е набрал номера на Националната асоциация за подпомагане на развитието на цветнокожите.

— Десоул каза, че си подготвя прикритие и че може да се оправи, но не е моментът да тръгне да обикаля и да задава въпроси, особено пък в тази област. Без много шум ще провери каквото може и ако узнае нещо, ще се свърже с нас, но ние не бива да го търсим.

— Не ви ли дойде наум, че онова скапано войниче ще ни постави в неудобно положение? Ако не беше онзи глупак с неговия код за достъп, нямаше да имаме проблеми и всичко щеше да е наред.

— Да, но той съществува и проблемът — по-точно кризата, няма да се уреди — безизразно изрече Борн. — Повтарям — трябва да се подсигурим. Някои от нас трябва да заминат — да изчезнат поне за малко. За доброто на всички ни.

Председателят на федералната комисия по търговията се облегна, лицето му бе навъсено и неприветливо.

— Нека ви кажа нещо, Саймън, или както ви е там името. Изваждате от играта не когото трябва. Ние сме бизнесмени и някои от нас са достатъчно богати или достатъчно себични, а може да имат и друга причина, за да искат да служат на правителството срещу заплащане. Но на първо място сме бизнесмени и имаме инвестиции навсякъде. Освен това сме назначени, а не избрани, а това означава, че никой не очаква разкриване на подробности от финансовата ни дейност. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съвсем — отвърна Джейсън и моментално го обзе тревога, че губи контрол, че вече не може да заплашва. „Твърде дълго бях извън играта…“, а Албърт Армбрустър не е глупак.

Джейсън премина първото ниво на паниката; вече разсъждаваше по-хладно и много по-аналитично.

— Какво имате предвид? — запита той.

— Да се отървем от войничетата. На тях купете вили или карибски острови и ги махнете оттук. Създайте им по един малък двор и ги оставете да играят на крале. И без това само за това ги бива.

— Да действаме без тях ли? — попита Борн, като се опита да скрие учудването си.

— Точно така. Само да се чуе нещичко за офицерските големци и сме загазили яко. Всичко е по „шапката“ на военнопромишления комплекс, който бих нарекъл „военнопромишлено съзаклятие“. — Армбрустър отново се наведе над масата. — Нямаме повече нужда от тях! Отървете се от тях!

— Възраженията може да са много силни…

— Няма начин. Хванали сме ги натясно!

— Трябва да обмисля.

— Няма нищо за мислене. След шест месеца ще държим под контрол всичко, което ни е необходимо в Европа.

Джейсън Борн се втренчи в председателя на Федералната комисия по търговията. „За какъв контрол става дума?“ — помисли той. „С каква цел? Защо?“

— Ще ви откарам до вас — каза той.

— Свързах се с Мари — Конклин говореше от апартамента на ЦРУ във Вирджиния. — Тя е в хотела, а не в къщата ви.

— Как така? — попита Джейсън от телефонната будка на бензиностанцията в покрайнините на Манасас.

— Не ми обясни… Или обядваха, или се приготвяха за сън — един от тези моменти, когато майките не говорят много свързано. Чувах децата около нея. Доста шум вдигаха, приятелю.

— Какво ти каза, Алекс.

— Май зет ти е пожелал така. Не се впусна в подробности, но не звучеше като някоя изтормозена майка, а си беше напълно нормалната Мари, която познавам и обичам — а това означава, че искаше само за теб да й говоря.

— И ти й каза, че съм добре, нали?

— Разбира се! Казах й, че си се укрил и те пазят, че си се заровил да четеш някакви компютърни разпечатки — което донякъде е вярно.

— Джони сигурно е говорил с нея. Тя му е обяснила какво се е случило и той ги е преместил в специалния си бункер.

— В какво?

— Май никога не си виждал Транкуилити Ин, нали? Честно казано, не си спомням дали си бил там.

— С Панов сме разглеждали само плановете на хотела и мястото, където щеше да се строи, но това беше преди четири години. Оттогава не сме ходили там, поне аз. Никой не ме е канил.

— Това просто ще го отмина, защото имаш постоянна покана от момента, в който взехме мястото… Поне знаеш, че е на брега и единственият начин да стигнеш до там, освен по вода, е един черен път с толкова много камъни, че никоя нормална кола не може да го мине два пъти. Всичко се доставя със самолети или лодки. Почти нищо не се донася от града.

— Освен това брегът се патрулира — прекъсна го Конклин. — Джони не поема никакви рискове.

— Затова ги изпратих при него. Ще й се обадя по-късно.

— А при теб как е? — попита Алекс. — Какво ще кажеш за Армбрустър?

— Да речем така — поде Борн, като вдигна очи към белия пластмасов таван на телефонната будка. — Как ще приемеш изказването на човек, който притежава сто милиона американски долара в цюрихски банки, че „Медуза“ от военен окръг в Сайгон, подчертавам „военен“, трябва да се отърве от военните, защото „Медуза“ не се нуждае повече от тях?

— Просто няма да повярвам — възрази тихо, с изпълнен със съмнение глас пенсионираният разузнавач. — Не може да ти е казал такова нещо.

— Напротив. Дори ги нарече „войничета“, но това не беше мил стих в тяхна чест. Буквално отрече адмиралите и генералите, нарече ги дебютантки със сърмени нашивки, които искат всяка нова играчка в магазините.

— Някои от сенаторите в Комисията по въоръжените сили биха се съгласили с тази оценка — съгласи се Алекс.

— Това не е всичко. Когато му напомних, че „Медуза“ произлиза от Сайгон, и то военен окръг Сайгон, той се изказа съвсем недвусмислено, че това може и да е така, но е сигурно, като смъртта, че не е останала там, защото, тук цитирам дословно, „войничетата не са могли да я използват пълноценно“.

— Това е провокационно изявление. Каза ли ти защо според него не са я използвали както трябва?

— Не, но не го и попитах. Предполагаше се, че знам отговора.

— Бих искал да е така. Все по-малко ми харесва това, което чувам. Толкова е противно… Как стана дума за стоте милиона?

— Казах му, че „Медуза“ може да му купи вила, някъде в чужбина, където не могат да го открият, ако по наша преценка се наложи това. Той не изглеждаше заинтересуван и каза, че ако иска може и сам да си я купи. Имал сто милиона американски долара в цюрихски банки. Предполагаше, че и това ми е известно.

— Това ли е всичко? Някакви си сто милиона?

— Не съвсем. Съобщи ми още, че като всички останали всеки месец получава кодиран телекс от банките в Цюрих със сведения за влоговете му. Очевидно е, че растат.

— Голямо, грозно и все по-голямо — добави Конклин. — Нещо друго? Не че не ми стига това, което чух. Достатъчно ме уплаши.

— Още две неща остават. И по-добре се запаси с кураж… Армбрустър каза, че заедно с телекса за влоговете получава и списък на компаниите, върху които са установили контрол.

— Какви компании? Какво е имал предвид?

— Ако бях попитал, жена ми и децата вероятно трябваше да присъстват на семейна литургия, но без ковчег, защото просто нямаше да съм там.

— Имаш и още да ми казваш, нали?

— Нашият знаменит председател на Федералната комисия по търговията каза, че вездесъщите „ние“ можем да контролираме всичко, което пожелаем, в Европа… Алекс, за какъв контрол става дума? В какво сме се забъркали!

Последва дълго мълчание. Джейсън Борн не го прекъсна. На Дейвид Уеб му се искаше да изкрещи, но нямаше смисъл — той вече не съществуваше. Конклин отново заговори.

— Мисля, че сме се забъркали в нещо, с което не можем да се справим — каза едва доловимо той. — Не можем да запазим за себе си тази информация. Тя трябва да иде по-нагоре, Дейвид.

— По дяволите! Не говориш на Дейвид! — Борн не повиши глас, въпреки че кипеше от гняв. Тонът му беше достатъчно изразителен. — Това няма да го съобщаваме никъде, докато не кажа, че може, а не е сигурно дали изобщо ще го кажа. Разбери ме, не дължа никому нищо, а най-вече на ония, които ни местеха като пионки и ме лашкаха насам-натам — мен и жена ми — само за да получат някакви отстъпки и то при положение, че залагаха нашия живот и живота на децата ни. Възнамерявам да използвам всичко, което узная, само за едно-единствено нещо: да измъкна Чакала от леговището му и да го убия, за да можем да излезем от ада на личния си живот и да продължим да живеем. Сега знам, че това е начинът. Армбрустър говореше решително и сигурно си е такъв, но под обвивката си бе изплашен. Всички са изплашени, паникьосани, както казваш и си прав. Подари им Чакала, а то е решение, което не могат да откажат. Подари на Карлос клиент — богат и влиятелен като сегашната „Медуза“ и той няма да може да устои: спечелил е уважението на световните баровци, а не само на измета на обществото й на фанатиците отляво и отдясно… Не заставай на пътя ми, недей, за Бога!

— Заплашваш ме, нали?

— Престани, Алекс! Не искам да си говорим по такъв начин!

— Но току-що го направи. Връщаш си за това, което стана в Париж преди тринадесет години, а? Само че този път ти ще ме убиеш, защото сега аз съм този, който няма спомени за това, което ние сторихме на теб и Мари.

— Но там e семейството ми! — извика Дейвид Уеб с напрегнат глас. На челото му изби пот, очите му се насълзиха. — Те са на хиляди километри далеч от мен и се крият. Иначе не може и да бъде, защото не искам да рискувам да им навредят по някакъв начин! Да ги убият, Алекс, защото това ще стори Чакала, ако ги открие. Тази седмица са на острова, а следващата? На колко още хиляди километри оттук? А след това къде ще отидат? Ние къде ще отидем? Като имаме предвид това, което знаем в момента, не можем да спрем на едно място — той е по петите ми. Този проклет психопат е по петите ми и всичко, което знам за него, ми подсказва, че иска само да убива. Егото му го иска, а това касае семейството ми! Не, не ме товари с неща, които не ме интересуват и които противоречат на интересите на Мари и децата — поне това ми дължиш.

— Чувам те — каза Конклин, — и се чудя дали си Дейвид или Джейсън Борн. Така да е, няма да повтаряме събитията от Париж, но трябва да действаме бързо и сега се обръщам към Борн. Какво ще правим сега? Къде си?

— Струва ми се на десетина километра от дома на генерал Суейн — отвърна Джейсън, като си поемаше дълбоко дъх и потискаше мигновената болка. Хладнокръвието му се възвръщаше. — Обади ли се вече?

— Преди два часа.

— Все още ли съм Кобра?

— Защо не? Това е змия.

— И аз така казах на Армбрустър. Не му хареса.

— На Суейн още по-малко ще му хареса, но усещам нещо, макар че не мога да го формулирам точно.

— Какво имаш предвид?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че е подчинен някому.

— В Пентагона? На Бъртън ли?

— Струва ми се, но не знам със сигурност. Беше се почти вцепенил и реагираше, като че ли беше само наблюдател — някой, който участва, но не е в центъра на играта. Няколко пъти се изпусна и каза: „Трябва да помислим по този въпрос“ и „Трябва да поговорим за това.“ Да поговори с кого? С него беседвахме на четири очи и както винаги предупредих, че не бива да споделя с никого. В отговор последва неубедителното „ние“, от което трябваше да предположа, че знаменитият генерал ще разговаря със себе си. Но на мен не ми минават тия.

— Нито пък на мен — съгласи се Джейсън. — Отивам да се преоблека. Дрехите ми са в колата.

— Какво?

Борн се полуизвърна в пластмасовата будка и хвърли поглед към бензиностанцията. Видя това, на което се надяваше — мъжка тоалетна отстрани на сградата.

— Ти каза, че Суейн живее в някаква голяма ферма на запад от Манасас…

— По-точно той го нарича ферма — прекъсна го Алекс. — Според съседите и данъчните агенти това е имение на двадесет и осем акра. Не е лошо за военен от кариерата, произлизащ от дребнобуржоазно семейство в Небраска, оженил се преди тридесет години за фризьорка от Хаваите, за когото се предполага, че е закупил имението си преди десетина години благодарение на твърде значително наследство от неизвестен благодетел — някакъв митичен заможен чичо, когото не можах да открия. Това ме заинтригува. Суейн оглавяваше интендантството в Сайгон и снабдяваше „Медуза“… Какво общо има домът му с твоите дрехи?

— Искам да се разходя. Ще отида там по светло, за да видя как се вижда от пътя, а когато се стъмни, ще му направя неочаквано посещение.

— Това ще има ефект, но защо ти трябва да ходиш нагоре—надолу?

— Обичам фермите. На такава голяма площ са и са толкова обширни, че не мога да си представя как един професионален воин, който знае, че без предупреждение могат да го преместят накрай света, би се обвързал с такава голяма инвестиция.

— Моите аргументи бяха същите, само че аз се интересувах от начина, а не от причината. Твоят подход може да се окаже по-интересен.

— Ще видим.

— Внимавай. Може да има сигнална уредба, кучета или нещо подобно.

— Готов съм — отвърна Джейсън Борн. — Купих си някои неща, след като напуснах Джорджтаун.

Лятното слънце висеше ниско на западното небе, когато Джейсън намали скоростта на взетата под наем кола и наклони сенника, за да не бъде заслепен от жълтото огнено кълбо. То скоро щеше да се скрие зад планината Шенандоа. Здрачът вече се спускаше и предвещаваше идването на мрака. А Джейсън жадуваше за тъмнината — тя бе негов приятел и съюзник. Мрак, в който се движеше бързо, със сигурни крака и напрегнати ръце, долавящи като сензори преградите, които природата поставяше на пътя му. В миналото джунглите го бяха приели дружелюбно, защото знаеха, че макар да беше неканен гост, той ги уважаваше и приемаше като част от себе си. Той не се боеше от джунглата. Чувстваше се като едно цяло с нея — така, както щеше да бъде и сред гъстата дъбрава около имението на генерал Норман Суейн.

Основната сграда се намираше на разстояние колкото две футболни полета встрани от селския път. Ограда от колове разделяше входа от изхода — залостени железни врати, които гледаха към алеята за коли във форма на подкова. Изобилната растителност — високи дървета и шубраци, беше естествено продължение на оградата. Липсваха само караулни помещения.

Спомените му се върнаха към Пекин, Китай и резервата за птици, където бе примамил един убиец, представящ се за Джейсън Борн. Там имаше караулно помещение и групи въоръжени караули в гъстата гора… и един луд — палач, начело на армия от убийци, най-изявеният от които бе самозваният Джейсън Борн. Той бе проникнал в този смъртоносен резерват, бе извадил от строя малкия автомобилен парк от камиони и коли с помощта на ножчето си, с което беше срязал всички гуми, а после бе отстранил всички патрули в гората на Юн Шан. След това се бе добрал до осветения от фенерче пункт, където се беше събрала бригадата фанатици, начело с онзи арогантен маниак. Борн се чудеше дали днес би могъл да повтори това. Вече за трети път минаваше бавно с колата си покрай имението на Суейн. Очите му поглъщаха всичко, което можеше да се види. Оттогава бяха минали пет години, а от събитията в Париж — цели тринадесет. Опита се да оцени трезво действителността. Не беше вече онзи младеж от Париж, нито зрелият мъж от Хонконг, Макао и Пекин. Беше на петдесет и го усещаше. Само че нямаше защо да мисли непрекъснато за това. Трябваше да се съсредоточи над далеч по-важни неща, а и двадесетте и осем акра на имението на генерал Норман Суейн не бяха вековната гора на резервата Юн Шан.

Въпреки това, също както и сред първичната природа в околностите на Пекин, той отклони колата от селския път и навлезе във високата трева и храсталаците. Покри автомобила с клонки. Бързо спускащият се мрак щеше да довърши камуфлажа. Беше се преоблякъл в мъжката тоалетна на бензиностанцията: черни панталони, черен тесен пуловер с дълги ръкави, черни гуменки с дебели подметки. Работното облекло. Инструментариумът му, който беше закупил след като напусна Джорджтаун, се състоеше от ловджийски нож с дълго острие, двузаряден пневматичен пистолет в пластмасов кобур под мишницата, който безшумно изстрелваше парализиращи стрелички, две сигнални ракети, предназначени за закъсали шофьори, с които се привличаше вниманието на други шофьори, малък бинокъл „Цайс-Никон“ провесен на колана на панталоните, кожени ремъци и джобна ножица за тел, в случай че има метална ограда. Автоматичният пистолет, който бе получил от ЦРУ, висеше на колана му. Мракът дойде и Джейсън Борн навлезе в гората.

Бял облак от пръски избухна в кораловия риф и като че ли увисна пред тъмносиния екран на карибските океански вълни. Беше в този час на ранната вечер, когато дългият залез все още предстоеше, Транкуилити Ин се къпеше в преливащите се ярки тропически цветове, а сенките постоянно се променяха с неуловимото спускане на оранжевото слънце. Курортният комплекс Транкуилити Ин изглеждаше като изсечен от снагата на трите разположени един до друг скалисти хълма, които се издигаха над дългия плаж, притиснат от двете страни от огромни естествени коралови диги. Редиците розови вили с яркочервени керемидени покриви се простираха от двете страни на курортния център — голямо кръгло здание от масивни камъни и дебело стъкло. Всички вили гледаха към морето, към което водеха бели бетонни пътеки с ниско подстригани храсти и лампи от двете страни. Келнери в жълти летни сака тикаха колички за сервиране и предлагаха питиета, лед и сандвичи на гостите на комплекса, които седяха на балконите на вилите си и се наслаждаваха на вечерта. Когато сенките станаха по-забележими, на брега и на дългия кей се появиха и други хора. Те не бяха гости, нито обслужващ персонал. Това бяха въоръжените пазачи в тъмнокафяви тропически униформи. На коланите им висяха автоматични пистолети МАК-10. От другата страна на якетата им висеше по един малък бинокъл „Цайс-Никон“, с който се взираха в тъмнината. Собственикът на Транкуилити Ин беше решил, че репутацията му го задължава да има охрана.

На големия кръгъл балкон, на най-близката до централната вила, на инвалиден стол седеше възрастна жена. Тя отпиваше шампанско от чашата си и гледаше прехласнато великолепието на залеза. После докосна бретона на нескопосно боядисаната си червена коса и се заслуша в гласа на своя съпруг, който разговаряше със сестрата в стаята, а после в леките му приближаващи се стъпки.

— Мили Боже — каза тя на френски. — Май се понапих!

— Защо не? — попита куриерът на Чакала. — Точно тук му е мястото. Аз самият трудно вярвам на очите си.

— Все още не си ми казал защо Монсеньорът ни изпрати тук.

— Казах ти, че съм само куриер.

— Не ти вярвам.

— Повярвай. За него това е важно, а за нас е без значение. Просто се наслаждавай на живота, скъпа.

— Винаги ме наричаш така, когато избягваш обясненията.

— Тогава от опит трябва да си разбрала, че не бива да задаваш въпроси, нали така?

— Не е точно така, скъпи. Аз умирам…

— Нито дума повече!

— И все пак е истина. Не можеш да я скриеш от мен. Не се безпокоя за себе си — ще се отърва от болките. За теб се тревожа. Защото винаги се оказваш в по-лоша ситуация, отколкото заслужаваш, Мишел — не, не, ти си Жан-Пиер, не бива да забравям това… И все пак се безпокоя. Това място, това разкошно жилище, това внимание. Страхувам се, че ще платиш твърде скъпо за това, мили мой.

— Защо ми говориш това?

— Защото всичко е толкова великолепно, прекалено великолепно. Нещо не е в ред.

— Прекалено много се вживяваш.

— Не, ти се лъжеш прекалено лесно. Брат ми Клод винаги казва, че получаваш твърде много от Монсеньора. Един ден ще трябва да платиш за всичко това.

— Брат ти Клод е изкукуригал. Затова и Монсеньора му поверява само най-незначителни задачи. Ако го пратиш за вестник в Монпарнас, той ще се озове в Марсилия, без да знае как е стигнал дотам.

Телефонът във вилата иззвъня и прекъсна човека на Чакала. Той се обърна.

— Нашата нова приятелка ще се обади — каза той.

— Много е странна — рече старата жена. — Не й вярвам.

— Тя работи за Монсеньора.

— Наистина ли?

— Нямах време да ти обясня. Тя ще предава инструкциите му.

Униформената сестра се появи на прага. Светлокестенявата й коса беше опъната назад и прихваната в кок.

— Господине, търсят ви от Париж — каза тя. Големите й сиви очи изразяваха настойчивост, която не личеше в ниския й сдържан глас.

— Благодаря.

Куриерът на Чакала влезе и последва сестрата до телефона. Тя вдигна слушалката и му я подаде.

— Жан-Пиер Фонтен слуша.

— Бъди благословен, чадо Божие — прозвуча от няколко хиляди километра. — Всичко ли е наред?

— Напълно — отвърна възрастният човек. — Толкова е… великолепно, много повече, отколкото заслужаваме.

— Ще го заслужиш.

— Готов съм да ви служа по всякакъв начин.

— Ще ми служиш, като изпълняваш заповедите, които ти предава жената. Следвай ги точно, без никакво отклонение, ясно ли е?

— Разбира се.

— Бъди благословен.

Чу се изщракване и гласът изчезна.

Фонтен се извърна да каже нещо на сестрата, но тя вече беше отишла в другия край на стаята и отключваше чекмеджето на едно бюро. Той се приближи, като не откъсваше поглед от съдържанието му: чифт хирургически ръкавици, пистолет със заглушител, бръснач със сгънато острие.

— Това са ви инструментите — заяви жената и му връчи ключа. Безизразните й очи бяха впити в неговите. — Обектите ви са в последната вила на тази редица. Трябва да се запознаете с околността, като си правите дълги разходки по пътеката, както правят възрастните хора, за да подобрят кръвообращението си. Трябва да ги убиете. Преди това ще си сложите ръкавиците. Ще ги застреляте в главата. Задължително в главата. После ще им прережете гърлата…

— Света Богородице! На децата ли?

— Това са нарежданията.

— Но те са варварски!

— Да предам ли оценката ви?

Фонтен погледна към балкона, където в инвалидния стол седеше жена му.

— Не, разбира се, че не.

— Така и мислех… И последно. С кръвта на когото ви е най-удобно трябва да напишете на стената следното: „Джейсън Борн, брат на Чакала“.

— Мили Боже!… Ще ме хванат, нали?

— От вас зависи. Съгласувайте екзекуциите с мен и ще се закълна, че един прочут френски воин е бил в тази вила по това време.

— Време?… Колко е часът? Кога трябва да се свърши това?

— В течение на следващите тридесет и шест часа.

— А после?

— Можете да останете тук, докато жена ви умре.