"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

3.

„Мари! О, Господи, Мари, случи се отново! Отприщи се един поток и аз не можах да го овладея. Мъчих се, любима, мъчих се, колкото можах, но той ме понесе и усетих, че се давя! Знам как ще реагираш ако ти кажа, и точно затова ще го премълча, макар да знам, че ще го прочетеш в очите ми, ще го чуеш в гласа ми… Само ти си знаеш как го правиш. Ще кажеш, че е трябвало да си дойда у дома при теб, да поговорим, да бъдем двамата заедно и да се справим. Заедно! Боже мой! Още колко товар можеш да поемеш? И колко нечестен мога да бъда да го струпвам все на теб? Толкова много те обичам, че се опитвам понякога да се справя сам, да те освободя от робството, да те оставя да си поемеш дъх и да дам отмора на нервите ти от непрекъснатите грижи за мен. Виждаш, любов моя, че и сам се справям. Ето, вече съм добре, успокоих се. И ще се прибера сега при теб в по-добра форма, отколкото бях преди малко. Няма друг начин, защото, ако те няма теб, нищо не ми остава.“

С обляно в пот лице и залепнал за тялото спортен екип, Дейвид Уеб тичаше задъхан по мократа трева на игрището, после по циментовата пътека към гимнастическия салон. Есенното слънце се беше скрило зад каменните университетски постройки и обагряше следобедното небе по пътя си към далечните лесове на Мейн. Прониза го хлад и той потрепера. Не това му бяха препоръчали лекарите.

И все пак бе спазвал съветите на медицинските светила; просто денят се случи такъв. Правителствените лекари му бяха казали, че ако настъпят моменти, а без съмнение щеше да ги има, когато в съзнанието му внезапно нахлуят смущаващи образи, най-добре ще се справи с тях чрез физическо натоварване. Електрокардиограмите показваха, че сърцето му е здраво и дробовете му са в задоволително състояние, макар че имаше глупостта да пуши. И тъй като тялото му бе годно да понесе наказанието, това бе най-добрият начин да облекчи ума си. В такива мигове му бе нужно самообладание.

— А какво лошо има в няколко питиета и цигари? — бе попитал лекарите, изразявайки предпочитанията си. — Сърцето започва да бие по-бързо, тялото не страда, а съзнанието определено се облекчава.

— Те са депресанти — гласеше отговорът на единствения човек, когото бе склонен да слуша. — Изкуствени стимуланти, които само задълбочават депресията и усилват напрежението. Тичай, плувай, прави любов с жена си или с някоя друга. Не бъди глупак и не ми се връщай тук грохнала развалина. Ако не се вълнуваш за себе си, помисли за мен. Толкова труд хвърлих да те изправя на крака, неблагодарнико. Хайде, изчезвай оттук, Уеб. Залавяй се сам с живота или с онова, което си спомняш от него, и му се наслаждавай. Извадил си по-голям късмет от мнозина, недей го забравя или ще отменя месечните ни разпивки в кръчми по наш избор и ще те пратя по дяволите, макар че тези срещи ще ми липсват. Върви, Дейвид. Време ти е да заживееш самостоятелно.

Морис Панов беше единственият човек освен Мари, който можеше да му влияе. Това в известно отношение бе ирония на съдбата, защото първоначално Мо не бе сред правителствените медицински лица; психиатърът нито бе поискал, нито бе получил съответното разрешение на службите по безопасност да чуе секретните подробности от живота на Дейвид Уеб, които се отнасят до погребания измислен образ на Джейсън Борн. Въпреки това Панов бе настоял да има право на глас за терапията и го постигна, като заплаши да направи какви ли не конфузни разкрития, ако не му осигурят достъп до пациента. Логиката му бе проста, тъй като Дейвид за малко не бе премахнат от лицето на земята от погрешно информирани лица, а тази погрешна информация бе неволно поднесена от самия Панов и въпросният факт го докарваше до ярост. Задавали му бяха „хипотетични“ въпроси относно таен агент, вероятно изпаднал в умопомрачение и намиращ се в потенциално взривоопасна ситуация. Отговорил бе въздържано и категорично; не би могъл да постави диагноза на пациент, когото никога не е виждал. Възможно бе наистина да е получил остра психоза, такива случаи бяха известни, но нищо не можеше да се твърди окончателно без физически и психиатричен преглед. Тук ключовата дума беше „нищо“. По-късно се упрекваше, че наистина не е бивало нищо да казва. Защото обясненията му в ушите на аматьори бяха подпечатали заповедта за смъртната присъда на Уеб, по-точно на „Джейсън Борн“ — акт, осуетен в последната минута от самия Дейвид, докато екзекуторите все още бяха по невидимите си позиции.

И тъй Морис Панов не само пристигна в болницата „Уолтър Рийд“ и по-късно в медицинския комплекс „Вирджиния“, а буквално оглави парада — парада на Уеб. „Тоя нещастник има амнезия, глупаци такива! От седмици се е опитвал да ви го каже на съвсем чист английски, но подозирам, че е бил прекалено ясен за извратеното ви съзнание.“

Работиха заедно в продължение на месеци като пациент и лекар, а накрая и като приятели. От голяма полза бе обстоятелството, че Мари обожаваше Мо — горката, тя наистина имаше нужда от съюзник. Дейвид бе стоварил неимоверно бреме върху плещите на съпругата си още първите дни в Швейцария, когато тя започна да осъзнава болката у човека, заключил я в себе си, до момента, в който се нагърби — въпреки протестите му — с дълга да му помага; нито за миг не повярва в неговите опасения и непрестанно му повтаряше, че не е убиецът, за когото се мисли, не е жестоко чудовище, както го наричаха другите. Вярата й стана котвата в неговото бурно море, любовта й — ядрото, около което започна да се гради съзнанието му на нормална личност. Без Мари щеше да е неоплакан, захвърлен мъртвец, а без Мо Панов — просто вегетиращо създание. Но с тях двамата зад гърба си разгонваше скупчилите се над главата му облаци и вече виждаше първите лъчи на слънцето.

Точно затова бе решил доброволно да тича един час по пустия си маршрут, вместо да се прибира вкъщи, щом свършеше следобедният семинар. Седмичните му семинари приключваха доста след определеното време, затова Мари никога не приготвяше вечеря, а се хранеха някъде навън, следвани дискретно от двамата пазачи — също както сега единият бе на известно разстояние зад него, а другият — вероятно във физкултурния салон. Лудост! А може би не?

Онова, което го подтикна към „физическото натоварване“ на Панов, бе образ, внезапно изникнал в главата му, докато оценяваше курсовите работи преди няколко часа в кабинета си. Беше лице — познато и силно обичано. Лицето на момче, което израсна пред него на екрана на съзнанието му и накрая се яви в цял ръст, в униформа — замъглен, неясен образ, но част от съществото му. По лицето му се затъркаляха сълзи и той разбра, че това е мъртвият брат, за когото му бяха говорили, военнопленникът, когото бе спасил преди години в джунглата на Там Куан сред оглушителните експлозии, и предателят с името Джейсън Борн, когото бе екзекутирал. Не можеше да се успокои под напора на разхвърляните картини, едва изкара съкратения семинар и се извини, че има силно главоболие. Трябваше да се освободи от напрежението, да приеме или отхвърли оголващите се пластове памет с помощта на разума, който му нареди да сложи спортния екип и дълго, дълго да бяга срещу вятъра.

Отвори тежката входна врата, прекоси каменното фоайе и по страничния коридор стигна до преподавателската съблекалня. Благодарен бе, че е празна, защото в това състояние не му беше до незначителни разговори и вероятно щеше да изглежда намръщен, ако не и доста объркан. А най-малко се нуждаеше от любопитните погледи на околните. Бе стъпил на ръба на пропастта, от който бавно трябваше да се отдалечи най-напред със собствени сили, а по-късно заедно с Мари. Господи, кога щеше да свърши това? Колко още можеше да иска от нея? Но всъщност никога не му се бе налагало да иска — тя даваше всичко доброволно.

Стигна до шкафчето си и погледът му бе привлечен от бележката, лепната в горния край. „Обади се жена ти. Предаде да й позвъниш при първа възможност. Каза, че било спешно. Ралф.“ Бръкна в джоба на панталона си за монета и изтича към телефонния апарат в коридора. Докато пъхаше монетата в процепа, ръката му трепереше. Изведнъж разбра защо. Мари никога не използваше думата „спешно“. Тя избягваше подобни думи.

— Ало?

— Какво има?

— Сетих се, че си там. Панацеята на Мо, дето гарантира пълно излекуване, стига да не те докара до инфаркт.

— Какво е станало?

— Дейвид, ела си у дома. Тук има един човек, с когото трябва да се срещнеш. Побързай, мили.

Заместник-секретарят на Държавния департамент Едуард Макалистър се представи твърде лаконично, но чрез споменаването на известни факти даде на Уеб да разбере, че не е от дребните служители в Департамента. От друга страна, не се и самоизтъкваше прекалено; у него се чувстваше сигурността на бюрократа, уверен, че ще устои на всякакви административни промени.

— Ако желаете, можем да отложим разговора, докато се облечете в нещо по-удобно, господин Уеб.

Дейвид още беше в навлажнените от пот шорти и фланелка, тъй като само бе грабнал дрехите си от съблекалнята и тичешком бе стигнал до колата.

— Струва ми се, че работите на вашето ведомство не търпят отлагане, господин Макалистър.

— Седни, Дейвид — Мари Сен Жак-Уеб влезе с две хавлиени кърпи. — Вие също, господин Макалистър. — Подаде на Дейвид едната кърпа, докато двамата мъже се настаниха пред незапалената камина един срещу друг. Мари застана зад съпруга си и започна да трие врата и раменете му с втората кърпа. Светлината от настолната лампа изпращаше червеникави отблясъци в кестенявата й коса; красивите й черти на лицето се криеха в сянка, а очите й бяха приковани към служителя от Държавния департамент. — Моля, започвайте — прикани го тя. — Както вече ви казах, имам разрешен от правителството достъп до секретни сведения и мога да чуя всичко, което ще кажете.

— Нима някой го оспорва? — попита Дейвид и погледна първо към нея, после към посетителя, без да крие враждебното си отношение.

— Съвсем не — отвърна Макалистър със слаба, но искрена усмивка. — Никой, запознат с приноса на съпругата ви, не би дръзнал да изяви съмнение относно нея. Тя е успяла там, където мнозина са се провалили.

— Съвсем точно — съгласи се Уеб. — Макар че в същото време с тая фраза нищо не казвате.

— Не се стягай толкова, Дейвид.

— Простете. Тя е права — Уеб се помъчи да се усмихне, но опитът излезе неуспешен. — Предубеден съм, а не е редно да постъпвам така, нали?

— Бих казал, че имате пълно право — отвърна заместник-секретарят. — Аз във всеки случай щях да се държа по същия начин на ваше място. Макар че подготовката ни е била почти еднаква и аз също заемах пост в Далечния изток няколко години, никой не би се спрял на мен за задачата, която сте изпълнявали. Преживяното от вас е на светлинни години от моите способности.

— От моите също. То е очевидно.

— Аз не го разбирам така. Господ е свидетел, че нямате вина за неуспеха.

— Казвате го от любезност. Не искам да ви обидя, но прекалената любезност на хора като вас ме изнервя.

— Тогава да пристъпим към конкретния въпрос.

— Да, ако обичате.

— Надявам се предварителната ви преценка за мен да не е твърде строга. Аз не съм ви враг, господин Уеб. Искам да бъда ваш приятел. Мога да натисна копчета, които ще ви помогнат, ще ви предпазят.

— От какво?

— От нещо, което никой не е очаквал.

— Да го чуем.

— Точно след трийсет минути охраната ви ще бъде удвоена — заяви Макалистър, без да откъсва поглед от лицето на Дейвид. — Това е мое решение и ако сметна за нужно, ще я учетворя. Сменящите се телохранители вече няма да се сливат с гледката, а ще излязат на показ. Надявам се при това да добият застрашителен вид.

— Господи! — Уеб подскочи на стола си. — Карлос се е появил!

— Не мислим, че е така — отвърна правителственият служител. — Не можем да изключим напълно участие на Карлос, но вероятността е твърде малка.

— Е, да — кимна Дейвид. — Ако беше Чакала, хората ви щяха да са навсякъде около мен, и то много добре прикрити. Щяхте да го оставите да стигне до мен, защото дори да бъда убит, цената е приемлива.

— Не и за мен. Не сте длъжен да ми вярвате, но го казвам искрено.

— Благодаря ви. Но за какво става дума тогава?

— Има чужд достъп до досието ви. По-точно до документите за „Тредстоун“.

— Достъп на неупълномощени лица?

— Отначало нужните пълномощия бяха налице, защото възникна кризисна ситуация. В известен смисъл нямахме друг избор. После нещата излязоха извън контрол и сега сме загрижени. За вас.

— Бъдете по-конкретен, моля. У кого е попаднало досието?

— У вътрешен човек, доста високопоставен. Пълномощията му не можеха да бъдат оспорвани.

— И кой е той?

— Служител на британското МИ-6, действащ в Хонконг, на когото ЦРУ разчита от години. Долетя във Вашингтон и се обърна към прекия си контакт в Управлението с настояване да му бъдат предоставени всички материали за Джейсън Борн. Твърдеше, че в района е възникнала криза като непосредствено следствие от проекта „Тредстоун“. Даде също така много ясно да се разбере, че ако искаме размяната на строго секретна информация между британското и американското разузнаване да продължи, трябва да удовлетворим искането му.

— Сигурно е посочил много сериозна причина.

— Точно така. — Макалистър премигна нервно и потърка челото си с пръсти.

— И тъй?

— Джейсън Борн се е завърнал — тихо изрече Макалистър. — Извършил е ново убийство. Този път в Кулон.

Мари ахна и се вкопчи в рамото на мъжа си с разширени очи, в които се четеше ужас и гняв. Взираше се безмълвно в държавния чиновник. Уеб не помръдна. Гледаше Макалистър така, сякаш насреща си виждаше кобра.

— Какво говорите, дявол да го вземе? — прошепна той, после повиши глас: — Джейсън Борн… онзи Джейсън Борн повече не съществува. Никога не го е имало.

— Вие го знаете, ние също, но в Азия легендата е жива. Вие я създадохте, господин Уеб, и по моя преценка сте се справили превъзходно.

— Вашата преценка не ме интересува, господин Макалистър — отбеляза Дейвид, като отстрани ръката на жена си и се изправи. — Върху какво работи този агент от МИ-6? Колко е възрастен? Какво е досието му, какъв е факторът стабилност? Трябва да сте го проучили много основно.

— Да, естествено, и не открихме нищо нередно. Лондон потвърди безупречното му служебно досие, настоящия му статут, както и информацията, която той ни донесе. Като главен представител на МИ-6 той е бил призован от полицията на Кулон — Хонконг, поради потенциалната взривоопасност на събитията. Действал е изцяло по нареждане на Форин Офис.

— Не е вярно! — викна Уеб, поклащайки глава, после добави по-спокойно: — Той е бил вербуван, господин Макалистър! Някой му е предложил малко състояние, за да се добере до това досие. Използвал е единствената лъжа, която би минала, и вие всички сте се уловили на нея.

— Боя се, че не е лъжа, поне той не е смятал така. Повярвал е в доказателствата, а и Лондон им вярва. Някакъв Джейсън Борн действително се подвизава в Азия.

— Аз пък ще ви кажа, че не за първи път изкусно се пробутва уловка на някой съсипан от напрежение и опасности човек. Толкова години работа, безброй рискове, а налице — нищо. И той решава, че това е възможността, която ще осигури живота му. В този случай въпросното досие!

— Ако наистина е така, ползата му не е голяма. Той е мъртъв.

— Какво…

— Преди две вечери е бил застрелян в Кулон в собствения му кабинет само час след завръщането си в Хонконг.

— По дяволите, няма никаква логика! — възкликна объркан Дейвид. — Когато се продава, човек винаги се подсигурява солидно. Още преди да потвърди съгласието си пред вербуващия го, той е събрал компрометиращи сведения за него и му дава ясно да разбере, че ако играта загрубее, те ще излязат наяве. Това е единствената му осигуровка.

— Той е бил чист — настоя отново държавният служител.

— Или глупак — допълни Уеб.

— Никой не смята така.

— А какво смятат?

— Че е попаднал по следите на нещо голямо, нещо, което може да доведе до масов терор сред подземния свят на Макао и Хонконг. Организираната престъпност внезапно попада в пълен хаос, подобен на гангстерските войни през двайсетте и трийсетте години. Очевидно за това е достатъчно дори само страховитото присъствие на един Джейсън Борн.

— Но тъй като Джейсън Борн не съществува, това е работа на полицията, а не на МИ-6.

— Господин Макалистър уточни, че човекът е бил повикан от хонконгската полиция — намеси се Мари. — МИ-6 очевидно са приели решението. Но защо?

— Това не е тяхна грижа — категорично отсече Дейвид с ускорено от възбуда дишане.

— Джейсън Борн не е фигура, измислена от полицейските власти — каза Мари, като отново застана до съпруга си. — Той е създаден от американското разузнаване посредством Държавния департамент. Но аз подозирам, че МИ-6 са се намесили в случая не просто за да открият убиеца, представящ се за Джейсън Борн, а поради далеч по-сериозна причина. Права ли съм, господин Макалистър?

— Напълно, госпожо Уеб. Действително причината е далеч по-сериозна. По време на обсъжданията ни през последните два дни бе изразено мнение, че вие ще схванете нещата много по-ясно от нас. Това е един, да го наречем, икономически проблем, който може да доведе до политическа криза не само в Хонконг, но и в световен мащаб. Вие сте изтъкнат канадски икономист. Била сте съветник на канадски посланици и делегации из цял свят.

— Вие двамата ще бъдете ли добри да обясните проблема на човек, който, тъй или иначе, завежда семейната икономика?

— Моментът никак не е подходящ да допуснем смутове на хонконгския пазар, господин Уеб, а може би най-малко на нелегалния пазар. Подобна нестабилност, придружена с актове на насилие, създава впечатление за нестабилност на правителството, а може да предизвика още по-дълбока нестабилност. А никак не е препоръчително да наливаме вода в мелницата на експанзионистите от червен Китай.

— Може ли да бъдете по-ясен?

— Договорът със срок 1997 година — намеси се с тих глас Мари — изтича след няколко години, ето защо с Пекин се водят нови преговори. Въпреки това страните са доста нервни, чувстват несигурност и никой не бива да разклаща лодката. В случая най-добрата стратегия са спокойствието и стабилността.

Дейвид премести поглед от нея към Макалистър, после бавно кимна.

— Да, разбирам. Чел съм за това по вестници и списания, но не знам много по въпроса…

— Интересите на съпруга ми са в друга сфера — поясни Мари на Макалистър. — Той изучава хората, техните цивилизации.

— Добре де — съгласи се Уеб. — И какво?

— Моите интереси пък са насочени към парите и постоянния им оборот, неговата експанзия, пазарите и колебанията им; стабилността или липсата на стабилност. А малко или повече единствената стока на Хонконг са парите; те са единственото основание за неговото съществуване. Без тях промишлеността им ще загине.

— А наруши ли се стабилността, настъпва хаос — допълни Макалистър. — И това ще бъде извинението на военнолюбците от Китай. Народната република ще извърши агресия, за да овладее хаоса. И какво ще настъпи тогава? Банков колапс. Търговията в Далечния изток ще рухне.

— Смятате, че Народната република ще поеме такъв риск?

— Хонконг, Макао, Кулон и всички останали територии са част от тяхната „велика богоугодна нация“. Те се смятат за една общност, а източният човек не търпи неподчинение у децата си, сам го знаете.

— И вие твърдите, че един човек, представящ се за Джейсън Борн, е способен да доведе до подобна криза? Не ви вярвам!

— Такива са най-песимистичните резултати, но те не са изключени. Той олицетворява един мит, в това се състои хипнотичният фактор. Приписват му се множество убийства, пък макар и само с цел да се прикрият истинските убийци, заговорници от средите на фанатиците сред крайно левите и крайно десните, които се прикриват зад смъртоносния образ на Джейсън Борн. Като се замислите, ще признаете, че самият мит е създаден точно по този начин. Когато биваше убита някоя важна личност в района, вие, в ролята на Джейсън Борн, правехте нужното, за да бъде приписано убийството на вас. И само след две години се сдобихте със страховита слава, макар че всъщност бяхте убили само един човек — пиян, доносник в Макао, който се бе опитал да ви удуши с примка.

— Не си спомням този случай — отбеляза Дейвид.

Заместник-секретарят кимна съчувствено.

— Да, казаха ми за това. Но не схващате ли, че ако бъдат убити важни политически фигури, да речем, губернаторът или представителят на Народната република в преговорите, в цялата колония ще настанат размирици. — Макалистър замълча, после махна с ръка. — Както и да е, това е наша грижа, а не ваша, и мога да ви кажа, че най-добрите ни хора от разузнаването са впрегнати на работа по този проблем. Ваша грижа е собствената ви безопасност, господин Уеб. А в този момент тя е и моя грижа поради морални съображения. Вие трябва да бъдете защитен.

— Това досие не биваше да бъде представяно абсолютно на никого — студено изрече Мари.

— Нямахме избор. Работим в тясно сътрудничество с англичаните и трябваше да им докажем, че с „Тредстоун“ е приключено. Че съпругът ви е на хиляди мили далеч от Хонконг.

— Вие сте им казали къде е той? — извика съпругата на Уеб. — Как сте посмели!

— Нямахме избор — повтори Макалистър и отново разтри челото си. — В определени критични ситуации трябва да си сътрудничим. Сигурно разбирате.

— Не разбирам обаче защо изобщо е съществувало досие за съпруга ми — вбесена го парира Мари. — Неговата мисия беше свръхсекретна.

— Налага се поради обстоятелството, че разузнавателните операции се финансират от Конгреса. Такъв е законът.

— Хайде, моля ви се! — избухна Дейвид. — Като сте толкова вътре в моите дела, сигурно знаете откъде идвам. Къде са тогава всички документи за „Медуза“?

— Не мога да ви отговоря — поклати глава Макалистър.

— Вече ми отговорихте — сряза го Уеб.

— Доктор Панов изрично настоя да бъдат унищожени всички материали относно „Тредстоун“ — настойчиво продължи Мари. — Или поне да бяхте използвали фалшиви имена, но вие и това не сте направили. Що за хора сте вие?

— Аз лично бих се съгласил и с двете искания! — с неочаквано вълнение в гласа продума Макалистър. — Съжалявам, госпожо Уеб. Простете ми. Това е било, преди да дойда. И аз като вас съм възмутен. Може би сте права, изобщо не е бивало да съществува досие. Има си начини…

— Глупости — прекъсна го Дейвид с безжизнен глас. — Това е част от друга стратегия, друг капан. Нужен ви е Карлос и не ви интересува нищо, стига да се доберете до него.

— Мен ме интересува, господин Уеб, макар че не сте длъжен да ми вярвате, както казах. Какво ме засяга Чакала? Какво общо има със секция „Далечен изток“? Той си е европейски проблем.

— Да не искате да кажете, че съм похабил три години от живота си, за да преследвам човек, който няма никакво значение?

— Не, разбира се, че не. Но времената се менят, а също и перспективите. Понякога нещата губят смисъл.

— Господи!

— Успокой се, Дейвид — обади се Мари, като погледна госта, който седеше пребледнял, с впити в страничните облегалки ръце. — Нека всички се успокоим. — После погледна изпитателно мъжа си. — Днес следобед се е случило нещо, нали?

— Ще ти кажа после.

— Разбира се — кимна Мари и отново отправи очи към Макалистър, а Дейвид се върна на стола си. Лицето му бе уморено и сякаш остаряло през последните няколко минути.

— Всичко, което чухме от вас, е предисловие към нещо, нали? — обърна се той към заместник-секретаря. — Всъщност друго се каните да ни съобщите, прав ли съм?

— Да, и никак не ми е лесно. Моля, имайте предвид, че съвсем отскоро съм получил достъп до секретното досие на господин Уеб.

— Включително и до сведенията за жена му и децата му в Камбоджа?

— Да.

— Тогава кажете каквото имате да казвате, моля.

— От онова, което научихме — започна Макалистър — и което Лондон потвърди преди пет часа, имаме основания да предполагаме, че мъжът ви изпълнява ролята на мишена. Един човек държи той да бъде убит.

— Но не Карлос, не Чакала, нали? — рече Уеб и се наведе напред.

— Не е той. Ние поне не виждаме връзка.

— А какво виждате? — попита Мари, приседнала отстрани на стола на Дейвид. — Какво е това, което научихте?

— Служителят на МИ-6 в Кулон е имал важни документи в кабинета си, всеки от които би се продал на висока цена в Хонконг. Взета е обаче единствено папката за „Тредстоун“… папката за Джейсън Борн. Това е потвърждението, което получихме от Лондон. Сякаш ни изпращат открито съобщение: само него искаме, само човека на име Джейсън Борн.

— Но защо? — извика Мари и ръката й се вкопчи в китката на Дейвид.

— Защото някой е бил убит — промълви Уеб. — А някой друг иска да си разчисти сметките.

— Това е хипотезата, върху която работим — съгласи се Макалистър. — Имаме известен напредък.

— Кой е убитият? — попита някогашният Джейсън Борн.

— Преди да ви отговоря, трябва да ви предупредя, че сведенията ни се основават на онова, което хората ни в Хонконг са успели да изровят сами. До голяма степен са непотвърдени догадки.

— Какво значи „успели да изровят сами“? А къде са англичаните? Та вие сте им дали материалите за „Тредстоун“!

— Само защото ни представиха доказателство, че един човек е бил убит от името на творението на „Тредстоун“, а това сте вие. Но те нямат желание да назоват източниците на МИ-6, както и ние не бихме им съобщили контактите си. Хората ни работят денонощно, проучват всяка възможност и се опитват да установят информаторите на убития агент, като се основават на допускането, че един от тях е виновен за смъртта му. Те пуснаха един слух в Макао, но той се оказа нещо повече от слух.

— Повтарям въпроса си — наблегна Дейвид. — Кой е бил убит?

— Една жена — отвърна служителят на Държавния департамент. — Съпругата на хонконгски банкер на име Яо Минг, тайпан, чиято банка е само частица от богатството му. Той е толкова състоятелен, че властта му е на практика безгранична.

— А обстоятелствата?

— Картината е грозна, но не необичайна. Съпругата му е била второразредна актриса, появявала се е във филми на братя Шоу, доста по-млада от мъжа си. Верността й към него може да се определи на пролетен сняг, ако ми разрешите това сравнение.

— Продължавайте, моля — подкани го Мари.

— Той се правел, че не забелязва. Тъй или иначе, тя била неговият млад и красив трофей. Движела се в съмнителната компания на комарджии и наркомани. Последният й любовник бил пласьор. Постепенно изместил всичките си съперници, като подкупвал китайските морски патрули да потопяват съдовете им и да избиват екипажите. Най-сетне му вдигнали мерника и подготвили екзекуцията му.

— При тези обстоятелства той трябва да е бил наясно какво го очаква — прекъсна го Уеб. — Вероятно се е обградил с десетки бодигардове.

— Правилно отгатвате. Такава усилена охрана налага намесата на легендарна личност. И враговете му наели въпросното лице.

— Борн — прошепна Дейвид, тръсна глава и затвори очи.

— Да — потвърди Макалистър. — Преди две седмици пласьорът и съпругата на Яо Минг били застреляни в леглото в хотел „Лисабон“ в Макао. Гледката не е била от приятните, телата им едва били разпознати. Използван е автомат „Узи“. Инцидентът е бил потулен, полицията и правителствените служители били подкупени с огромни суми от магната.

— Ако се досещам правилно — мрачно се обади Уеб, — същото оръжие е било използвано в предишното убийство, приписвано на мнимия Борн.

— Точно такъв автомат е бил захвърлен пред заседателната зала на едно кабаре в Кулон. В залата имало пет трупа, три от жертвите били видни бизнесмени в колонията. Англичаните не се впуснаха в подробности, само ни показаха няколко снимки.

— Този магнат — рече Дейвид, — съпругът на актрисата… Той е връзката, която хората ви са открили, нали?

— Узнали са, че той е един от източниците на МИ-6. Поради връзките си в Пекин е бил безценен за разузнаването.

— Тогава, при положение че е била убита любимата му съпруга…

— Аз бих казал любимият трофей — поправи го Макалистър. — Бил му е отнет трофеят.

— Добре — рече Уеб. — Трофеят е много по-важен от съпругата. И тъй, агентът на МИ-6 е бил потърсен от своята връзка, разстроения магнат, който му поръчва да вземе досието на Джейсън Борн, убиеца на жена му… на неговия трофей. Заплашил го е, че в противен случай информацията от Пекин, изтичаща към британското разузнаване, ще секне.

— Нашите хора го тълкуват така. Тъкмо поради тази причина агентът е убит, за да няма дори бегла връзка между Яо Минг и Борн. Магнатът трябва да остане чист и недосегаем. Той търси отмъщение, но без сянка от риск, че може да бъде изобличен.

— А какво казват англичаните? — попита Мари.

— Лондон недвусмислено настоява да стоим настрана от тази история. С „Тредстоун“ забъркахме каша и те не желаят нашата намеса в Хонконг в днешните смутни времена.

— Имали ли са среща с Яо Минг? — попита Уеб, без да откъсва изпитателен поглед от заместник-секретаря.

— Когато споменах името му, те не дадоха и дума да се издума. Бяха стреснати, но това не промени становището им. Дори повече се ядосаха.

— Недосегаемият — измърмори Дейвид.

— Вероятно искат да продължат да го използват.

— Въпреки това, което е готов да стори на съпруга ми? — възкликна Мари.

— Друг свят — меко продума Макалистър.

— И вие им помагате…

— Длъжни сме — отсече държавният служител.

— Тогава изисквайте от тях и те да ви оказват помощ.

— А после те ще изискват на свой ред други неща. Не можем да го направим.

— Лъжци! — процеди отвратена Мари и извърна глава.

— Не съм ви лъгал за нищо, госпожо Уеб.

— Защо ви нямам доверие, Макалистър? — промълви Дейвид.

— Вероятно защото не се доверявате вече на правителството, господин Уеб, и признавам, че имате сериозни основания. Мога само да ви кажа, че аз действам по съвест. Ако искате, ще приемете това или не… ще приемете или не мен самия… Но междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.

— Гледате ме много особено… Защо?

— Защото никога досега не съм изпадал в подобно положение.

В настъпилата тишина прозвуча звънецът на входната врата. Мари бързо стана, прекоси стаята и отиде да отвори. В първия момент остана като прикована, втренчена безпомощно в посетителите. Бяха двама мъже, държащи пред себе си еднакви прозрачни калъфчета с легитимациите си, а в горната им част бяха прикрепени лъскави сребърни значки с изобразени орли. Зад тях до тротоара бе спряла тъмна кола; в нея се виждаха силуетите на други мъже и огънче от цигара — още мъже, телохранители. Прииска й се да изкрещи, но не го направи.

Едуард Макалистър седна на мястото си до шофьора на служебната кола и погледна през затворения прозорец към фигурата на входа. Бившият Джейсън Борн стоеше неподвижен с мрачно вперен поглед в заминаващия посетител.

— Да се махаме оттук — подкани Макалистър шофьора, човек на неговата възраст, оплешивяващ и с очила с костенуркови рамки.

Няколко минути се движиха в мълчание, после шофьорът попита:

— Е, как мина?

— Както би казал посланикът, всички елементи са по местата си — отвърна заместник-секретарят. — Основите са налице, логиката също, мисионерската работа е свършена.

— Радвам се да го чуя.

— Нима? Тогава и аз се радвам. — Макалистър вдигна дясната си ръка и разтърка челото си. Пръстите му силно трепереха. — Не, никак не се радвам! — рече внезапно. — Направо ми се гади.

— Съжалявам…

— И след като стана дума за мисионерска работа, аз съм християнин. В смисъл, вярвам, без да съм фанатик, без да се уповавам на прераждането, да преподавам в неделно училище или да си бия главата в пода на храма. Но, тъй или иначе, съм вярващ. Със съпругата ми ходим в епископалната църква два пъти месечно, двамата ми синове са пели в хора. Великодушен съм, защото съвестта ми го диктува. Можете ли да го разберете?

— Да. Не изпитвам точно същите чувства, но, уви, разбирам.

— Обаче в дома на този човек отидох аз!

— По-спокойно, какво толкова е станало?

Макалистър се втренчи право пред себе си, а фаровете на насрещните коли хвърляха сенки по лицето му.

— Господ да се смили над душата ми — прошепна той.