"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

2.

Слънцето вече се спускаше зад планините Сангре де Кристо в централните райони на Колорадо, когато хеликоптерът „Кобра“ с рев се появи сред ослепителната светлина, грамаден пърхащ силует, и се насочи към края на гората. Бетонната площадка за приземяване се намираше на стотина метра от голяма постройка, изградена от масивно дърво и стъкло. Освен генератори и маскирани комуникационни „чинии“, не се виждаха никакви други конструкции. Високите дървета образуваха плътна стена около къщата и я скриваха от очите на външни хора. Пилотите на тези високоманеврени машини бяха набирани сред старшия офицерски състав на комплекса „Чейен“ в Колорадо Спрингс. Чиновете бяха от полковник нагоре и всички до един бяха проучени от Съвета за национална сигурност във Вашингтон. Те никога не говореха за полетите до планинската база; местоназначението им беше заличавано от летателните планове. Координатите за кацане се получаваха по радиото, след като хеликоптерите се вдигнеха във въздуха. Мястото го нямаше отбелязано на нито една карта за масова употреба и комуникациите му бяха скрити от зоркия поглед и на съюзници, и на врагове. Секретността беше пълна; а и не можеше да бъде другояче. Тук се срещаха стратези, чиято работа по глобалните въпроси на политиката е толкова деликатна, че такива служители не бива да бъдат виждани заедно извън съответните административни сгради, а се събират вътре в тях само в кабинети, свързани с междинни врати. Навред дебнеха враждебни и изпитателни очи на врагове и съюзници, които познаваха естеството на работата на тези мъже, и само да бъдеха зърнати заедно, неизбежно щяха да полетят тревожни сигнали.

Вратите на „Кобра“ се отвориха. Спусна се метална стълба и под нея под светлината на прожекторите слезе доста объркан на вид човек, придружен от униформен генерал-майор. Цивилният беше строен, среден на ръст и на средна възраст, облечен в строг костюм, бяла риза и кашмирена вратовръзка. Дори под вихъра от забавящата въртенето си перка той съумяваше някак да запази изрядния си вид, създавайки впечатлението, че това е от жизнена важност за него. Последва офицера и двамата прекосиха бетонната пътека до една странична врата в сградата. Когато я приближиха, вратата се отвори. Вътре обаче влезе само цивилният, а генералът кимна и отдаде чест по онзи неофициален начин, който военните пазят за цивилни или офицери със собствения им ранг.

— Приятно ми беше да се запознаем, Макалистър — каза генералът. — Някой друг ще ви придружи на връщане.

— Няма ли да влезете? — попита цивилният.

— Никога не съм бил вътре — отвърна офицерът с усмивка. — Моята работа е да установява самоличността ви и да ви откарам от пункт Б до пункт В.

— Някак не подхожда на ранга ви, генерале.

— Наистина — отвърна генералът, без да се впуска в по-обширен коментар. — Но имам, естествено, и други задължения. Довиждане.

Макалистър влезе в дългия коридор с дървена ламперия по стените. Новият му придружител бе добре облечен мъж с приятно лице и всички белези на служител от Вътрешната сигурност — ловък, физически силен и неразличим в тълпата.

— Приятно ли пътувахте, сър? — попита той.

— Възможно ли е това изобщо с хеликоптер?

Пазачът се засмя.

— Насам, сър.

Отминаха няколко врати от двете страни на коридора, додето стигнаха до една голяма двойна врата с червени лампички над нея. Това бяха камери, свързани към отделни вериги. Едуард Макалистър не бе виждал подобни устройства, откакто бе напуснал Хонконг преди две години, където за кратко бе прикрепен като консултант към специалния отдел МИ-6 на британското разузнаване. За него англичаните бяха пълни параноици по отношение на сигурността. Никога не успя да разбере тези хора, особено след като изговориха толкова похвали за свършената от него минимална работа в област, където уж те би трябвало да са специалистите. Пазачът почука на вратата, последва цъкване и той отвори съответното крило.

— Другият ви гост, сър — съобщи.

— Много съм ти благодарен — отговори един глас.

Смаяният Макалистър мигом разпозна от безбройните изяви по радиото и телевизията характерната изисканост, усвоена в скъп колеж и няколко престижни университета, а после допълнително шлифована по време на ранната кариера във Великобритания. Ала нямаше никакво време да свикне с изненадата. Безупречно облечен белокос човек с издължено, покрито с бръчки лице, издаващо възраст над седемдесет години, се изправи иззад голямо бюро и енергично прекоси стаята с протегната ръка.

— Колко добре, че дойдохте, господин заместник-секретар. Разрешете да се представя. Аз съм Реймънд Хавиланд.

— Естествено знам кой сте, господин посланик. За мен е чест.

— Посланик без портфейл, Макалистър, което означава, че не са останали много почести. Но работа все още има.

— Не мога да си представя президент на Съединените щати през последните двайсет години, който би оцелял без вас.

— Някои изплуваха, господин заместник-секретар, но при вашия опит в държавните дела сигурно го знаете по-добре от мен. — Дипломатът извърна глава. — Нека ви запозная с Джон Райли. Джак е един от високообразованите служители, които са обкръжени в Комитета по национална сигурност от най-строга тайна. Не е толкова страшен, нали?

— Да се надяваме — отвърна Макалистър и отиде да се здрависа с Райли, който бе седнал на едно от двете кожени кресла, обърнати към бюрото. — Драго ми е, господин Райли.

— Господин Райли е тук — продължи Хавиланд, като се върна зад бюрото и посочи на Макалистър свободното кресло отдясно, — за да ме държи в позволените граници. Доколкото разбирам, това означава, че има неща, които мога да кажа, други, които не мога, и трети, които само той може да каже. — Посланикът седна. — Колкото и да ви звучи загадъчно, господин заместник-секретар, боя се, че на тоя етап не мога да ви предложа по-ясно обяснение.

— Всичко, което се случи през последните пет часа, откакто ми наредиха да се явя във военновъздушната база „Андрюз“, е за мен загадка, господин посланик. Нямам никаква представа защо съм тук.

— Тогава нека ви запозная в общи линии — каза дипломатът, като погледна към Райли и се наклони напред. — Вие можете да окажете неоценима услуга на страната си, както и да обслужите интереси далеч извън нея, надхвърлящи всичко, което сте вършили през дългата си бляскава кариера.

Макалистър изучаваше строгото лице на посланика, без да знае какво да отговори.

— Кариерата ми в Държавния департамент беше удовлетворителна и, надявам се, на добро професионално ниво, но едва ли би могла да се нарече бляскава в най-широкия смисъл на думата. Честно казано, тя не разкрива подобни възможности.

— Ето сега ви се представя такава възможност — прекъсна го Хавиланд. — И вие единствен имате квалификацията да я осъществите.

— В какъв смисъл? Как тъй?

— Далечният изток — отвърна дипломатът със странна извивка в интонацията, сякаш самият отговор представляваше въпрос. — Работите в Държавния департамент вече двайсет години след получаването на докторат в Харвард по далекоизточните науки. Години наред сте служили на правителството си на чуждестранен пост в Азия и след завръщането вашите преценки се оказаха извънредно полезни за формирането на политиката спрямо този размирен район на света. Смятат ви за блестящ анализатор.

— Поласкан съм от думите ви, но в Азия имаше и други, някои от които получиха по-високи оценки от мен.

— Въпрос на събития и случайности, господин заместник-секретар. Да си го кажем откровено, вие се справихте чудесно.

— Но какво ме отличава от останалите? Защо смятате, че съм по-квалифициран в тази област?

— Защото никой не може да се сравни с вас като специалист по вътрешните работи на Народна република Китай. Доколкото зная, играли сте възлова роля в търговските конференции между Вашингтон и Пекин. — Реймънд Хавиланд спря за миг и после добави: — И накрая, никой друг от нашите служители в Азия не е получавал назначение в специалния отдел МИ-6 на британското правителство в тази територия.

— Разбирам — каза Макалистър, схванал, че последната квалификация, която на него самия изглеждаше най-несъществена, има значителна тежест пред дипломата. — Работата, която свърших за разузнаването, беше минимална, господин посланик. Това, че специалният отдел предпочете мен, се дължеше по-скоро на някаква… дезинформация, отколкото на мои специални дарби. Тези хора просто бяха събрали погрешни данни и общата сума не излизаше. Не беше нужно много време, за да се получат точните цифри.

— Те са ви имали доверие, Макалистър. И все още ви се доверяват.

— Предполагам, че доверието е основното и в онова, което вие нарекохте „възможност“.

— Точно така. То е жизненоважно.

— Тогава мога ли да чуя каква е възможността?

— Можете. — Хавиланд погледна към третия участник, човека от Съвета за национална сигурност. — Ако обичате.

— Мой ред е — обади се Райли. Тонът му не бе неприятен. Той размърда едрото си тяло в креслото и се втренчи в Макалистър с поглед, който бе все така остър, но вече без предишната студенина, сякаш сега молеше за разбиране. — В момента гласовете ни се записват. Ваше конституционно право е да знаете това. Но то е двустранно право. Трябва да се закълнете, че ще запазите в пълна тайна информацията, която ще ви бъде поверена, и то не само заради националната сигурност, а и в името на по-далечни и важни интереси, отнасящи се до специфични условия в света. Знам, че звучи като реклама за изостряне на интереса, но не е така. Въпросът е страшно сериозен. Ще се съгласите ли с това условие? Ако нарушите клетвата, ще бъдете изправен на закрит процес за престъпване на законите за национална сигурност.

— Как бих могъл да се съглася с подобно условие, след като не знам каква е информацията?

— Мога да ви дам бегла насока и тя ще ви е достатъчна, за да отговорите с „да“ или „не“. Ако е „не“, ще ви придружат обратно до Вашингтон. Никой нищо не губи.

— Продължавайте.

— Добре. — Райли говореше спокойно. — Ще се обсъждат известни събития, станали в миналото. Не е толкова стара история, но не са и скорошни събития. Самите дела са погребани, най-точно казано. Това напомня ли ви нещо, господин заместник-секретар?

— Аз съм от Държавния департамент. Ние погребваме миналото, когато няма смисъл то да бъде разкривано. Обстоятелствата се променят. Днешните чистосърдечни оценки се превръщат в утрешен проблем. Не можем да контролираме тези промени повече от Русия или от Китай.

— Добре казано — отбеляза Хавиланд.

— Все още нищо не е казано — вдигна предупредително ръка към посланика Райли. — Заместник-секретарят очевидно е опитен дипломат. Той не отвърна нито с „да“, нито с „не“. Е, какво решавате, господин заместник-секретар? Ще се присъедините ли, или искате да ни напуснете?

— Част от мен има желание да стане и да се махне надалеч възможно най-бързо — промълви Макалистър, като изгледа последователно двамата мъже. — Но другата част ми диктува „остани“. — Той замълча, спря поглед върху Райли, сетне добави: — Независимо дали такова беше намерението ви, или не, апетитът ми се изостри.

— Доста скъпо ще платите само защото сте гладен — натърти ирландецът.

— Не е само това — меко отговори заместник-секретарят. — Аз съм професионалист и ако действително съм човекът, който ви трябва, всъщност нямам избор, нали така?

— Все пак трябва да чуя една от ония думи — настоя Райли. — Да ги повторя ли?

— Не е необходимо. — Макалистър се смръщи замислен, след това заговори: — Аз, Едуард Нюингтън Макалистър, напълно осъзнавам, че всичко, казано по време на това съвещание… — Той млъкна и погледна към Райли. — Предполагам, че ще попълните подробности като време, място и присъстващи?

— Датата, мястото, часът и минутата на даденото съгласие, както и имената на присъстващите вече са подготвени.

— Благодаря. Бих искал едно копие, преди да си тръгна.

— Разбира се. — Без да повиши глас, Райли впери поглед пред себе си и издаде заповед: — Моля, отбележете. Пригответе копие от този запис за въпросния субект. А също и оборудване, с което да си послужи, за да удостовери съдържанието му тук, на място. Продължавайте, господин Макалистър.

— Благодарен съм ви. По отношение на всичко, казано на съвещанието, приемам условието за неразкриване на информация. С никого няма да говоря по никой от аспектите, засегнати в обсъждането, освен по изрични инструкции на посланик Хавиланд. Уведомен съм, че мога да бъда съден на закрит процес в случай, че наруша това споразумение. Ако обаче такъв процес се състои, запазвам си правото да се срещна лице в лице с моите обвинители, а не с упълномощени от тях лица. Прибавям това, защото не мога да си представя обстоятелства, при които бих престъпил току-що положената клетва.

— Знаете ли, всякакви обстоятелства съществуват — меко поясни Райли.

— Не и в моя случай.

— Тежки физически мъчения, химикали, измама от страна на мъж или жена, далеч по-опитни от вас. Има си начини, господин заместник-секретар.

— Повтарям, ако се стигне до процес срещу мен, а такива неща са се случвали с други, си запазвам правото да се срещна с обвинителите си.

— Това ни устройва. — Райли отново отправи поглед напред и изрече: — Прекъснете дотук записа и изключете устройството. Потвърдете.

— Потвърдено — разнесе се глас от някакъв скрит високоговорител над главите им. — Вече сте изолирани.

— Продължавайте, господин посланик — подкани червенокосият. — Ще се намесвам само когато смятам, че е нужно.

— Не се и съмнявам, Джак — Хавиланд се обърна към Макалистър. — Взимам си назад предишните думи за него. Той наистина е ужасен. След повече от четирийсет години служба да ми се казва кога трябва да млъкна, и то от един червенокос многознайко с наднормено тегло.

Тримата мъже се усмихнаха; застаряващият дипломат знаеше тъкмо кога и по какъв начин да разреди напрежението. Райли поклати глава и добродушно разпери ръце.

— Никога не бих го направил, сър. Във всеки случай, надявам се да не е очевидно.

— Макалистър, какво ще кажете да избягаме в Москва и да кажем, че той ни е вербувал. Руснаците сигурно и на двама ни ще дадат по една дача, а той ще иде в Ливънуорт

— Дачата ще я дадат на вас, господин посланик. Мен ще ме разквартируват в апартамент заедно с двайсет сибиряци. Не, благодаря, сър. Мен той не ме прекъсва.

— Отлично. Чудя се как добронамерените посредници на обитателя на Овалния кабинет още не са ви привлекли към личния му персонал или най-малкото не са ви изпратили в ООН.

— Те дори не знаят за съществуването ми.

— Това положение ще се промени — заяви Хавиланд, изведнъж станал сериозен. Помълча, вгледан в заместник-секретаря, после попита съвсем тихо: — Чували ли сте някога името Джейсън Борн?

— Възможно ли е човек, който е служил в Азия, да не го е чувал? — отвърна Макалистър. — Наемен убиец с трийсет и пет-четирийсет жертви, който се изплъзва от всеки поставен му капан. Патологичен престъпник, чийто единствен морал е цената, предлагана му за убийството. Казват, че бил американец… че е американец; всъщност не знам, по едно време изчезна от хоризонта; също, че бил разпопен свещеник, контрабандист, откраднал милиони, дезертьор от френския Чуждестранен легион и Бог знае какви ли не още истории. Единственото, което знам за него със сигурност, е, че никога не са го хващали и че този факт е тежко бреме за дипломацията ни в Далечния изток.

— В избора на жертвите му има ли някаква схема?

— Никаква. Тук двама банкери, там трима аташета (подразбирайте ЦРУ), министър от Делхи, индустриалец от Сингапур и много, твърде много политици, общо взето, свестни и почтени хора. Колите им избухваха на улицата, апартаментите им бяха взривявани. Имаше и неверни съпрузи и съпруги, любовници, замесени в различни скандали, на които той предлагаше единствено възможния изход за наранената гордост. Няма човек, който не би убил, и никакъв метод не бе прекалено жесток или унизителен за него… Не, схема няма, ръководеха го само парите. При него печелеше онзи, който плати най-много. Той беше чудовище… Продължава да е чудовище, ако е още жив.

Хавиланд отново се наклони напред, вперил изпитателен поглед в заместник-секретаря.

— Твърдите, че е изчезнал от хоризонта. Ей тъй, изведнъж? Не сте ли дочували някакви слухове из посолствата и консулствата в Азия?

— Приказки имаше наистина, но останаха непотвърдени. Историята, която се чуваше най-често, идваше от полицията в Макао, където се знае, че Борн е бил видян за последно. Те твърдят, че Борн нито е мъртъв, нито се е оттеглил, а е заминал за Европа да търси по-богати клиенти. Ако е истина, това ще е било само половината от историята. Полицията е узнала от свои информатори, че Борн е провалил някои сделки, че в един случай е убил не когото трябва — водеща фигура в подземния свят на Малайзия; друг път е изнасилил съпругата на клиент. Може би кръгът около него се затяга… а може и да не е така.

— Какво имате предвид?

— Повечето от нас повярваха на първата част от историята, но не и на втората. Борн не би сбъркал жертвата си, особено когато става дума за подобен човек. Грешки от този род не са му присъщи. А пък ако е изнасилил съпругата на клиент, което е твърде съмнително, би го извършил от омраза или за отмъщение. В такъв случай щеше да накара съпруга да гледа и после би убил и двамата. Не, ние повече повярвахме на първата версия. Заминал е за Европа, където дири по-тлъсти риби… и нови убийства.

— Целта е била да приемете тази версия — обади се Хавиланд.

— Моля?

— Единственият човек, който Джейсън Борн е убил в Азия след виетнамската война, е един побеснял тип, който се е опитал да убие него.

Макалистър гледаше дипломата стъписан.

— Не разбирам.

— Онзи Джейсън Борн, когото току-що описахте, никога не е съществувал. Той е мит.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— По-сериозен съм от всякога. Това бяха неспокойни времена в Близкия изток. Наркотрафикантските мрежи, действащи в Златния триъгълник, водеха дезорганизирана и неогласена война. Консули, вицеконсули, полицаи, политици, престъпни банди, гранични патрули — всички от най-високите до най-ниските социални слоеве бяха замесени. Пари в невъобразими количества бяха майчиното мляко на корупцията. Където и когато и да се извършваше широко оповестявано убийство, независимо от обстоятелствата или от заподозрените, Борн излизаше на сцената и то му се приписваше.

— Действително той беше убиецът — продължи да настоява обърканият Макалистър. — Той оставяше навсякъде знаците си. Това го знаят всички.

— Всички са го приемали на доверие, господин заместник-секретар. Фалшиво телефонно обаждане до полицията, някаква лична вещ, изпратена по пощата, черна носна кърпа, открита в храстите ден по-късно. Всичко това е част от стратегията.

— Стратегията? За какво говорите?

— Джейсън Борн, истинският Джейсън Борн, беше осъден за убийство, избяга и животът му приключи с куршум в главата в едно селище, наречено Там Куан, в последните месеци на виетнамската война. Било е екзекуция на място. Този човек беше предател. Трупът му е бил оставен да изгние и той просто изчезна. Седем години по-късно човекът, който го уби, прие неговата самоличност за едно от нашите начинания, начинание, което почти успя и щеше да успее напълно, но излезе извън контрол. Този човек, извънредно смел мъж, който мина в нелегалност за три години под името Джейсън Борн, работейки за нас, пострадал тежко и в резултат получил амнезия. Изгубил паметта си и не знаел нито кой е всъщност, нито за кого трябва да се представя.

— Господи Боже…

— Намирал се е между чука и наковалнята. С помощта на лекар алкохолик на един средиземноморски остров се опитал да проследи своя живот и да открие самоличността си, но за съжаление не успял. Той се е излъгал, но не и жената, която се сближила с него; сега тя е негова съпруга. Нейният инстинкт бил верен. Тя била сигурна, че той не може да е убиец. Умишлено го принудила да се замисля над думите си, над способностите си и накрая да осъществи контактите, които да го доведат обратно до нас. Ала ние, които притежаваме най-съвършения разузнавателен апарат в света, не обърнахме внимание на човешкия аспект. Заложихме капан да го убием…

— Налага се да ви прекъсна, господин посланик — намеси се Райли.

— Защо? — учуди се Хавиланд. — Точно така направихме, при това в момента не ни записват.

— Решението взе една личност, а не правителството на Съединените щати. Трябва да е ясно, сър.

— Добре — кимна в знак на съгласие дипломатът. — Неговото име беше Конклин, но то е без значение, Джак. Правителствената администрация бе подведена от него. Това е факт.

— Но правителствената администрация също така помогна да бъде спасен животът му.

— С известно закъснение — промърмори Хавиланд.

— Но защо? — недоумяващ запита Макалистър. Беше цял в слух, омагьосан от тая невероятна история. — Той е бил един от нас? Защо някому е било нужно да го убие?

— Загубата на паметта му беше приета за нещо друго. Погрешно се сметна, че ни е изменил, че е убил три от свръзките си и е изчезнал с голяма сума пари — правителствени фондове, възлизащи на пет милиона долара.

— Пет милиона?… — Стъписан заместник-секретарят бавно се отпусна в креслото. — И фондове в такъв размер са му били поверени лично?

— Да — потвърди посланикът. — Те също бях част от стратегията, част от начинанието.

— Предполагам, че именно по този въпрос трябва да се мълчи. Имам предвид начинанието.

— Да се мълчи е задължително — отвърна Райли. — И не заради начинанието, защото въпреки станалото, ние не съжаляваме за тази операция, а заради човека, когото привлякохме да се превърне в Джейсън Борн, и заради мястото, от което дойде.

— Думите ви са доста непонятни.

— Ще се изясня.

— Обяснете ми за начинанието, моля.

Райли погледна Реймънд Хавиланд, дипломатът кимна и заговори:

— Създадохме образ на убиец, който да подмами и вкара в клопка най-смъртоносния престъпник в Европа.

— Карлос?

— Бързо се досещате, господин заместник-секретар.

— Че за кого друг да помисля! В Азия постоянно сравняваха Борн и Чакала.

— Тези сравнения бяха изкуствено насърчавани — поясни Хавиланд. — Често бяха раздувани и разпространявани от стратезите на начинанието, една група, известна като „Тредстоун 71“. Името идва от една охранявана къща на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк, където беше обучаван мнимият Джейсън Борн. Там беше командният пост и вие трябва да сте наясно с названието.

— Разбирам — промълви замислено Макалистър. — Следователно тези сравнения, както и страховитата репутация на Борн, е трябвало да послужат като предизвикателство към Карлос. Именно тогава Борн се е преместил в Европа, за да може лично да провокира Чакала. Да го принуди да се появи и да се изправи срещу съперника си.

— Схватлив сте, господин заместник-секретар. Именно това беше стратегията.

— Невероятно. Направо блестящо и не е нужно човек да е експерт, за да го разбере. Аз във всеки случай не съм експерт. Господ ми е свидетел.

— Но можете да станете…

— Казвате, че този човек, който се е превърнал в Борн, в митичния убиец, три години е играл ролята, а после е пострадал…

— От изстрел — прекъсна го Хавиланд. — Засегната е мозъчната ципа.

— И той е изгубил паметта си?

— Напълно.

— Боже мой!

— И въпреки всичко, което му се е случило, благодарение на жената (между другото тя работеше като икономист за канадското правителство) той беше само на крачка от осъществяване на целта. Забележителна история, нали?

— Направо изумителна. Но какъв е този човек, дето ще извърши всичко това?

Червенокосият Райли се покашля тихичко и размени поглед с посланика.

— Сега стигаме до кота нула — заговори цензорът и отново се обърна към Макалистър. — Ако имате някакви съмнения, все още мога да ви освободя.

— Мразя да се повтарям. Вече разполагате с вашия звукозапис.

— Аха, апетитът не ви дава мира.

— Изглежда, по този начин ми намеквате, че може дори да не се стигне до процес.

— Никога не бих казал подобно нещо.

Макалистър преглътна и срещна спокойния поглед на мъжа от Съвета за национална сигурност. После се обърна към Хавиланд.

— Моля, продължете, господин посланик. Кой е този човек? Откъде е дошъл?

— Името му е Дейвид Уеб. В момента е преподавател по ориенталски науки в един малък университет в Мейн и е женен за канадката, която буквално го изведе от лабиринта му. Без нея щеше да бъде убит. Но пък, от друга страна, ако не беше той, тя щеше да загине в Цюрих.

— Невероятно — едва чуто продума Макалистър.

— Там е работата, че тя му е втора съпруга. Първият му брак е завършил с трагичен акт на безсмислено и жестоко убийство. Тъкмо тогава започва неговата история за нас. Преди години Дейвид Уеб беше млад дипломат на служба в Пномпен, блестящ учен, специалист по Далечния изток, владеещ перфектно няколко източни езика и женен за тайландка, с която се запознал в университета. Живеели в къща на брега на река и имали две деца. Това било идеалният живот за човек като него. Съчетание между нуждата на Вашингтон от такъв специалист в района и възможността му да живее сред собствения си музей. Тогава военните действия във Виетнам ескалираха и една сутрин заблуден изтребител — никой всъщност не знае от чия страна е бил, но това не е казано на Дейвид Уеб — прелетял много ниско и застрелял жена му и децата му, които си играели във водата. Телата били надупчени като решето. Понесли се към брега, а Уеб се опитвал да ги достигне. Той ги обгърнал с ръце и започнал да крещи безпомощно към самолета, който набрал височина и изчезнал.

— Какъв ужас — прошепна Макалистър.

— От този момент Уеб се промени. Той стана това, което никога не е бил преди и не е помислял, че ще бъде. Превърна се в партизански боец, известен под името Делта.

— Делта? — продума заместник-секретарят. — Партизански… Боя се, че не разбирам.

— Няма начин да разберете — Хавиланд погледна Райли, после отново премести очи към Макалистър. — Както Джак подсказа преди малко, ние сме на кота нула. Обладан от ярост, Уеб се прехвърли в Сайгон и по ирония на съдбата благодарение на усилията на служител на ЦРУ на име Конклин, същият, който две години по-късно се опита да го убие, стана член на нелегална оперативна група под кодовото название „Медуза“. Никой в нея не използваше име, а бе известен само под буква от гръцката азбука. Уеб стана Делта Едно.

— „Медуза“. Никога не съм чувал за тях.

— Кота нула — напомни Райли. — Информацията за „Медуза“ все още е секретна, но в този случай имаме разрешение за частично разсекретяване. Единиците на „Медуза“ имаха интернационален състав, все хора, които познаваха добре Севера и Юга на Виетнам. Честно казано, повечето бяха криминални типове — контрабандисти на наркотици, злато, оръжие, скъпоценности и какво ли не. Също и убийци, задочно осъдени на смърт, а последната категория са колониалисти, чието имущество е било конфискувано… отново и от двете страни. Разчитаха на нас — Големия чичо — да уредим всичките им проблеми в замяна на това, че проникваха във вражески територии, убиваха заподозрени сътрудници на Виетконг и селски кметове, за които се знаеше, че клонят към комунистите, а също така помагаха при случай за прехвърляне на избягали военнопленници. Ако щете, наречете ги отряд на смъртта, но ние, разбира се, не го признаваме открито. Допуснати бяха грешки, бяха задигнати милиони и мнозинството от тези хора никога не биха били допуснати в никоя цивилизована армия, включително и Уеб.

— И той с неговото минало и академичен потенциал доброволно е станал член на подобна група?

— Имал е съществен мотив — отбеляза Хавиланд. — Вярвал е, че онзи самолет в Пномпен е бил северновиетнамски.

— Някои го смятаха за побъркан — продължи Райли. — Други твърдяха, че е изключителен тактик, суперпартизанин, който разбира от ориенталско мислене, начело е на най-агресивните отряди в „Медуза“ и всява у командването в Сайгон не по-малък страх, отколкото сред врага. Бил неконтролируем; следвал само своите собствени правила. Сякаш е бил напълно обсебен от мисълта да открие пилота на онзи самолет, съсипал живота му. Водел своя собствена война и колкото по-ужасна ставала, толкова повече го удовлетворявала… или го приближавала към желанието да умре.

— Желанието… — промълви в недоумение заместник-секретарят, неспособен да каже фразата докрай.

— По онова време такова беше преобладаващото мнение — намеси се Хавиланд.

— Войната свърши — подхвана отново Райли. — Толкова катастрофално за Уеб… или Делта… колкото и за всички нас. Може би още по-зле; на него не му бе останало нищо. Вече нямаше цел; нямаше какво да атакува и кого да убива. Докато ние не се свързахме с него и не събудихме желанието му за живот. Или може би — да се опитва да умре.

— Като се превърне в Джейсън Борн и тръгне да преследва Карлос Чакала — довърши Макалистър.

— Да — съгласи се служителят от разузнаването.

Последва кратко мълчание.

— Отново имаме нужда от него — наруши го Хавиланд. Тихо изречените думи отекнаха като удар на брадва върху твърдо дърво.

— Карлос отново се е появил?

Дипломатът поклати глава.

— Не в Европа. Нужен ни е пак в Азия и нямаме нито минута за губене.

— Някой друг? Нова… мишена? — неволно преглътна Макалистър. — Говорихте ли вече с него?

— Не можем да се обърнем директно.

— Но защо?

— Той няма да ни пусне да припарим. Няма доверие на никого във Вашингтон и трудно можем да го виним за това. В продължение на дни и седмици той искаше помощ, а ние не пожелахме да го чуем. Нещо повече, опитахме се да го убием.

— Отново трябва да възразя — намеси се Райли. — Това не идваше от нас. Човекът действаше въз основа на погрешна информация. А понастоящем правителството харчи повече от четиристотин хиляди долара годишно за програма, предназначена да защитава Уеб.

— Но той самият смята, че целта е да се хване в капан Карлос, ако онзи открие местонахождението му. Убеден е, че не давате и пукната пара за него, и не съм сигурен дали не е далеч от истината. Той е виждал Карлос и обстоятелството, че все още не може да фокусира в съзнанието си лицето му, не е известно на неговия враг. Чакала има всички основания да нападне Уеб. И ако това стане, ще имате повторен шанс.

— Шансовете Карлос да го открие са толкова малки, че практически са равни на нула. Архивите на „Тредстоун“ са изгорени, а дори и да не бяха, те не съдържат информация къде се намира Уеб и с какво се занимава.

— Е, хайде, господин Райли — горчиво възрази Хавиланд. — Нима смятате, че е толкова трудно за Чакала да го открие, като познава миналото и образованието му? Та той е определено академичен тип.

— Не ви възразявам, господин посланик — отвърна малко по-меко Райли. — Просто държа нещата да са ясни. Нека бъдем откровени, към Уеб трябва да се подхожда много деликатно. Той е възстановил паметта си в голяма степен, но не докрай. Във всеки случай си спомня достатъчно за „Медуза“, за да бъде значителна заплаха за интересите на страната.

— По какъв начин? — запита Макалистър. — Може да не е бил най-добрият, но във всеки случай не е бил и най-лошият подход в една военновременна стратегия.

— Стратегия, която не е била регистрирана, нито официално призната от нас.

— Но как е възможно? Нали е била финансирана и в такъв случай…

— Не ми четете правилника — прекъсна го разузнавачът. — Вярно е, че не ни записват, но вече имам вашия запис.

— Това ли е отговорът ви?

— Не, той е следният: няма статут на ограничения по отношение на военните престъпления и убийства, господин заместник-секретар, а убийства и престъпления са извършвани и срещу нашите сили. Общо взето, те са дело на убийци и престъпници, които са крали, мародерствали, насилвали и убивали. Повечето от тях са патологични престъпници. Колкото и ефективна в много отношения да беше „Медуза“, тя беше една трагична грешка, родена от гнева и безсилната ярост в една предварително обречена ситуация. Какво добро може да излезе от човъркането на старите рани? Дори да оставим настрана нападките, които ще завалят върху нас, ние ще паднем в очите на целия цивилизован свят.

— Споменах го преди малко — неохотно продума Макалистър. — Ние в Държавния департамент избягваме да отваряме стари рани. — Той се обърна към посланика. — Започвам да разбирам. Искате от мен да се свържа с този Дейвид Уеб и да го убедя да се завърне в Азия. За ново начинание и нова мишена… макар никога досега да не бях използвал думата в такъв контекст. Предполагам, че поради някои сходства в началото на кариерата ни вие ни броите за азиатски колеги Смятате, че това е достатъчно, за да се вслуша в думите ми.

— В общи линии, да.

— Но в същото време твърдите, че той ни отбягва. Ето кое не разбирам. Как бих могъл да постигна успех?

— Ще го постигнем заедно. Както някога той създаваше собствените си правила, така сега ще ги създадем ние.

— Заради това, че искате някой да бъде убит?

— Нека да кажем „неутрализиран“. Това трябва да бъде изпълнено.

— И Уеб може да го направи?

— Не, може да го осъществи Джейсън Борн. Изпратихме го там самичък, изложен на невероятно напрежение. Внезапно той се лиши от паметта си и бе преследван като животно. И все пак запази способността си да проникне където трябва и да убива. Виждате, че съм откровен.

— Разбирам ви. Тъй като в момента не ни записват… Или записът все още върви? — Заместник-секретарят изгледа мнително Райли, но онзи поклати отрицателно глава и сви рамене. — В такъв случай мога ли да знам кой е мишената?

— Можете и искам добре да запомните това име, господин заместник-секретар. Това е китайският министър Шенг Чу Янг.

Макалистър пламна от гняв.

— Няма нужда да го запомням и ми се струва, че вие добре го знаете. В края на седемдесетте години и двамата участвахме в съвместните търговски съвещания. Шенг беше прекият ми колега, бях задължен да се запозная с досието му и предполагам, че няма начин да не го знаете.

Белокосият посланик вдигна вежди, но пренебрегна нападката.

— И какво научихте за него от досието му?

— Смятаха го за много интелигентен и амбициозен, а и самото му издигане в пекинската йерархия ни го потвърждава. Преди години е попаднал в полезрението на съгледвачи от Централния комитет в университета „Фудан“ в Шанхай. Като начало е направил впечатление с английския си и задълбочените си познания на западната икономика.

— Какво друго?

— Сметнали са го за много перспективен кадър и след щателна идеологическа обработка го изпратили да учи във Висшата лондонска икономическа школа. Тъй че той е продукт на две влияния. Заклет марксист е по отношение на централизираната държава, но пък храни здравословно уважение към капиталистическата печалба.

— Разбирам — каза Хавиланд. — В такъв случай как приема краха на съветската система?

— За него крахът идва от руската склонност към корупция и безмозъчния конформизъм на висшите слоеве, както и от хроничната злоупотреба с алкохол сред нисшите. Трябва да се отбележи като негова заслуга, че той проведе доста успешна борба с тези пороци в големите индустриални центрове.

— Като че беше обучаван в Ай Би Ем?

— На него до голяма степен се дължат новите насоки в търговската политика на Китай. Той спечели доста средства за страната си. — Заместник-секретарят отново се приведе напред с настойчиво и в същото време недоумяващо, дори стъписано лице. — Боже мой, кому на Запад е притрябвала смъртта на Шенг? Това е нелепо! Той е наш икономически съюзник, политически стабилизиращ фактор в най-голямата нация на земята, която ни противостои идеологически. Без него и хора като него рискът от катастрофа силно нараства. Аз съм професионален консултант по китайските въпроси, господин посланик, и ви повтарям: това, което предлагате, е пълен абсурд. Човек с вашите способности би трябвало да го е схванал преди всички останали.

Възрастният дипломат погледна остро своя обвинител, а после заговори бавно, като внимателно подбираше думите си.

— Преди малко бяхме на кота нула. Бивш служител с дипломатически пост в чужбина на име Дейвид Уеб се превръща в Джейсън Борн с определена цел. Съответно и Шенг Чу Янг не е човекът, когото познавате, не е онзи, когото сте проучвали като свой колега. Само е приел самоличността му с определена цел.

— Какво говорите? — остро отвърна Макалистър. — Всичко, което съм чел за него, е в официални, при това строго секретни документи.

— Официални — въздъхна посланикът. — Само защото върху нечии наблюдения е поставен официален печат, и то от хора, които нямат представа откъде идват сведенията. Просто съществуват и за тях това е достатъчно. Но не е така, господин заместник-секретар, съвсем не е достатъчно.

— Очевидно разполагате с информация, каквато аз нямам — студено заяви служителят на Държавния департамент. — Човекът, когото описах и когото добре познавам, е Шенг Чу Янг.

— Колкото и Дейвид Уеб, когото ние ви описахме, е Джейсън Борн ли?… Не, моля ви, не се сърдете. Аз не си играя. Много е важно да разберете. Шенг не е мъжът, когото познавате, и никога не е бил.

— Кого съм познавал тогава? Кой беше човекът на онези конференции?

— Той е предател, господин заместник-секретар. Шенг Чу Янг е предател на своята страна и когато предателството му бъде изнесено пред обществото, а това без съмнение ще стане, Пекин ще държи отговорен свободния свят. Последиците от тази неизбежна грешка са невъобразими. Що се отнася до целта му, тя е напълно ясна.

— Шенг предател? Не ви вярвам! В Пекин го боготворят! Един ден ще стане председател!

— Тогава Китай ще бъде управляван от фанатик националист, чиито идеологически корени са в Тайван.

— Вие сте луд, съвършено луд! Почакайте… Казахте, че имал цел и тя била извън всяко съмнение.

— Той и хората му възнамеряват да завземат Хонконг. Той подготвя скрита икономическа криза, като поставя цялата търговия и всички финансови институции на района под контрола на „неутрална“ комисия, одобрена от Пекин, с други думи, одобрена от него. А целта, както казах, е ясна — контрол над Хонконг и неговото анексиране. Шенг разчиства всякакви пречки по пътя си и много скоро по икономическите въпроси ще се слуша само неговата дума. Това може да стане след месец, след два, а защо не и след седмица.

— И смятате, че Пекин се е съгласил? — възрази Макалистър. — Много грешите! Това е… Това е истинска лудост! Народната република никога няма да пипне Хонконг! Китайските договори му гарантират петдесетгодишен статут на свободна икономическа зона и подписът на Шенг под тях е най-същественият!

— Но Шенг не е Шенг… Поне не този, когото познавате.

— Тогава кой, по дяволите, е той?

— Пригответе се да го чуете, господин заместник-секретар. Шенг Чу Янг е първородният син на шанхайски индустриалец, натрупал състоянието си в корумпираните времена на Гуоминдан и Чан Кайши. Когато се разбрало, че революцията на Мао ще успее, семейството избягало както много други богаташи и изнесло каквото можало. Старият сега е един от най-влиятелните бизнесмени в Хонконг, макар да не знаем кой е точно. Той ще стане пълновластен господар на колонията и ще я предава по наследство благодарение на един министър в Пекин, неговия драгоценен син. По ирония на съдбата патриархът ще нанесе най-голямото си отмъщение — Хонконг ще бъде контролиран от същите хора, които корумпираха националистически Китай. Години наред те са смукали безсъвестно кръвта на страната си и са трупали печалби на гърба на гладуващия обезправен народ, като са подготвили и улеснили революцията на Мао. Дори да ви звучи като комунистическа пропаганда, за съжаление това е самата тъжна истина. Шепа фанатици и безнравствени типове, водени от един маниак, искат да си възвърнат днес онова, което нито един международен съд в историята не би им дал. — Хавиланд млъкна, после с отвращение изговори тази единствена дума: — Маниаци!

— Но ако не знаете кой точно е въпросният бизнесмен, откъде сте сигурни, че във всичко това има някаква истина?

— Източниците ни са строго секретни — намеси се Райли, — но информацията се потвърди. Планът е бил надушен най-напред в Тайван. Първоначалният ни информатор беше член на националистическия кабинет, според когото такъв курс е гибелен и води към кръвопролития в целия Далечен изток. Той ни умоляваше да спрем тази катастрофа. На следващата сутрин беше намерен мъртъв с три куршума в главата и прерязано гърло. Оттогава бяха убити още пет души и телата им бяха жестоко обезобразени. Това е истината. Конспирацията действа с пълна сила и седалището й е в Хонконг.

— Та това е лудост.

— И което е по-важно — уточни Хавиланд, — предварително обречена. Ако имаше шансове, можехме дари да отклоним поглед и да оставим всичко в ръцете на съдбата, но шансове няма. Тя ще се провали също като заговора на Лин Бяо срещу Мао Дзедун през 1972 година и когато това стане, Пекин ще обвини американците, че са се сдушили с тайванските капитали и с англичаните при мълчаливото съгласие на водещите световни финансови институции. Осем години икономически прогрес ще идат по дяволите, защото група фанатици дирят отмъщение. Както сам казахте, господин заместник-секретар, китайците са недоверчив и неспокоен народ, а ако мога да прибавя и от себе си, правителството им изпада в параноя от нищо, тъй като е обсебено от мисълта за вътрешно и външно предателство. Китай ще повярва, че светът си е наумил да го изтика в икономическа изолация, да го лиши от достъп до международните пазари и да го постави на колене, докато руснаците се хилят злорадо от северната граница. Сам съзнавате, че при това положение Китай ще организира мигновено и яростно нападение, войските му ще окупират Кулон, острова и Новите територии. Ще пропаднат инвестиции за десетки милиарди. Без опита на колонията търговията ще замре, милионната работна сила ще бъде обхваната от хаос, ще започнат да вилнеят глад и болести. В Далечния изток ще пламне война, за каквато е страшно да си помисли човек.

— Боже Господи! — прошепна Макалистър. — Това не бива да се случи.

— Не бива — съгласи се дипломатът.

— Но защо Уеб?

— Не Уеб — поправи го Хавиланд. — Джейсън Борн.

— Добре. Защо Борн?

— Защото в Кулон се носи слух, че вече е там.

— Какво?

— Но ние знаем, че не е.

— Какво казахте?

— Той отново извърши кърваво убийство. Върнал се е в Азия.

— Уеб?

— Не, Борн. Митът.

— Нищо не проумявам от тая безсмислица!

— Уверявам ви, че Шенг Чу Янг проумява отлично.

— Как така?

— Той го е върнал отново. Джейсън Борн, незаменимият убиец, е бил отново нает и както винаги е невъзможно да се проследи клиентът му. В настоящият случай той е възможно най-невероятният клиент. Един от първите хора в Китайската народна република, който иска да отстрани опонентите си едновременно в Хонконг и Пекин. През последните шест месеца редица влиятелни гласове от пекинския Централен комитет изпаднаха в странно мълчание. Според официални правителствени съобщения неколцина са починали, а като се има предвид възрастта им, то е разбираемо. Други двама загинали уж при злополуки — единият при самолетна катастрофа, а другият от мозъчен кръвоизлив, докато бил на излет в планината Шаогуан. Дори да не е вярно, поне е добре измислено. После друг бил „отстранен“, евфемизъм, означаващ, че е изпаднал в немилост. И накрая, най-невероятната от всички случки — вицепремиерът на Народната република бил убит в Хонконг, след като никой в Пекин дори не подозирал, че е там. Доста мрачна история. Били убити още петима мъже, а убиецът е оставил визитната си картичка. Името Джейсън Борн било изписано с кръв върху пода. Егото на самозванеца му продиктувало да се похвали с деянието си.

Макалистър замига объркано.

— Просто не съм в състояние да обмисля всичко това — продума безпомощно той. Но миг по-късно у него отново се обади професионалистът и той отправи настойчив поглед към Хавиланд. — Има ли връзка? — попита.

Дипломатът кимна.

— Сведенията на разузнаването ни са съвсем конкретни. Всички тези хора са възразявали срещу политиката на Шенг — някои открито, други по-предпазливо. Особено вицепремиерът, отдавнашен сподвижник на Мао, на доста висок глас изказвал недоволството си от бързо издигналия се натрапник Шенг. Ала какво е правел все пак по време на тайното си посещение в Кулон в компанията на видни банкери? Пекин не може да даде отговор на въпроса, затова е решил да се престори, че никакво убийство не е имало. И след кремацията вицепрезидентът е изтрит от историята. Колкото до нас, появата на този нов Джейсън Борн е прекият ни път към Шенг Чу Янг. Той ще ни послужи като капан. Един самозванец се представя за митичния наемен убиец, но щом истинският човек се появи и проследи самозванеца, той има реалната възможност да стигне до Шенг. Всичко е много просто. Онзи Джейсън Борн, когото ние създадохме, ще замести новия убиец, използващ името му. Появата му ще обърка плановете на Шенг и той ще бъде принуден да реагира. Няма как иначе, защото трябва да има пълна сигурност и да запази ръцете си чисти. Ще му се наложи да излезе на показ, пък макар и само за да ликвидира наетия убиец и така да заличи всичките си следи. А когато това стане, ние вече ще успеем.

— Омагьосан кръг — почти шепнешком промълви Макалистър с вперени в дипломата очи. — От всичко, което чух дотук, съм уверен, че Уеб няма да иска и да чуе за това, а още по-малко да се намеси.

— В такъв случай трябва да му създадем много силен мотив да го направи — меко поясни Хавиланд. — В моята професия, а честно казано, аз никога не съм се откъсвал от нея, винаги търсим моделите, подбуждащи човека към съответно действие… — Възрастният посланик се облегна назад в креслото си, лицето му се смръщи, а погледът му изведнъж стана някак празен; очевидно изживяваше вътрешен конфликт. — Понякога методите ни са неприятни, дори отблъскващи… Но трябва да се действа в името на по-голямото добро, на по-съществените изгоди. За всички.

— Това не ми говори нищо.

— Дейвид Уеб се превърна в Джейсън Борн поради една съществена причина, същата причина, която го тласна към „Медуза“. Той бе лишен от семейството си, децата му и майка им бяха убити.

— О, Господи…

— Присъствието ми не е необходимо повече — заяви Райли и стана от стола си.