"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

10.

Лианг изкрещя и се хвърли под пластмасовия скафандър на телефона, додето из безистена свистяха куршуми и се забиваха в стените. Уеб се метна към китаеца и коленичи до него, извадил ловджийския си нож от калъфа.

— Недейте! Какво правите? — писна Лианг, когато Дейвид, легнал настрани, сграбчи ризата му отпред и опря острието под брадичката му. От одрасканата кожа потече кръв. Крясъците на хотелиера потънаха във всеобщата врява.

— Дай ми номера! Веднага!

— Не правете така с мен! Кълна се, не знаех, че е клопка!

— Клопката не е за мен, Лианг — задъхано изрече Уеб. — Тя е за тебе.

— За мен? Вие сте луд! Защо за мен?

— Защото сега те знаят, че съм тук, ти си ме видял, разговарял си с мен. Ти се обади по телефона и сега си неудобен за тях.

— Но защо?

— Защото са ти дали телефонен номер. А ти свърши работата и те не желаят да оставят следи.

— Това нищо не ми обяснява!

— Може би името ми ще ти помогне. Казвам се Джейсън Борн.

— Божичко… — прошепна Лианг с пребледняло лице.

— Ти си следа — уведоми го Дейвид — и затова си мъртъв.

— Не, не! — Китаецът поклати глава. — Не може да бъде! Аз не познавам никого. Имам само един телефонен номер! Той е в някаква празна кантора на Административния център, временно инсталирана линия. Моля ви! Номерът е три-четири-четири-нула-едно! Не ме убивайте, господин Борн! В името на нашия християнски Бог, не го правете!

— Ако смятах, че клопката е за мен, цялото ти гърло щеше да е окървавено, а не само брадичката.

Изстрелите престанаха тъй внезапно, както бяха започнали.

— Административният център е над нас, нали? Един от тези прозорци там?

— Точно така! — Лианг потрепера, без да може да откъсне очи от лицето на Дейвид. После ги стисна плътно, изпод клепачите му потекоха сълзи и той в отчаяние заклати глава. — Никога не съм ви виждал! Кълна се в кръста на Исус!

— Почвам да се чудя дали съм в Хонконг или във Ватикана.

Уеб вдигна глава и се огледа. Из безистена ужасени хора плахо започваха да се надигат. Майки прегръщаха децата си, мъже подкрепяха жени и като по команда всички хукнаха към арката.

— Поръчано ти бе да се обадиш оттук, нали? — бързо попита Дейвид и се обърна към изплашения хотелиер.

— Да, сър.

— Обясниха ли ти защо?

— Да, сър. Казаха, че нямат доверие на госта, който ще поиска апартамент шестстотин и деветдесет. Бил човек, който можел да принуждава хората да лъжат. Затова искаха да ме виждат, когато говоря с тях… Господин Борн…, не, това не съм го казал! Господин Крюет, цял ден се мъчих да ви открия! Исках да ви уведомя, че ми оказват натиск. Постоянно ми се обаждаха, за да разберат кога ще им телефонирам… оттук. Все им казвах, че още не сте пристигнали. Какво друго можех да сторя? Сам разбирате, че като ви търсех така настойчиво, исках да ви предупредя. Това е очевидно, не смятате ли?

— Очевидно е, че си кръгъл глупак.

— Не съм опитен в тоя род неща.

— Тогава защо се съгласи да го направиш?

— Заради парите, сър. Бях се забъркал с Гоминдан. Имам жена и пет деца, двама синове и три дъщери. Заради тях трябваше да се измъкна. А тия хора ни осигуряват безупречна биография. Аз съм учен човек, сър. Завършил съм университета „Фудан“, бях втори по успех във випуска. Имах собствен хотел в Шанхай. Но всичко това беше без значение. Ако попаднем под властта на Народната република, свършено е с мен и семейството ми. А ето вие сега казвате, че съм мъртъв. Какво да правя?

— Пекин няма да пипне колонията, нищо няма да се промени — каза Дейвид, припомнил си думите на Мари от онази ужасна вечер след посещението на Макалистър. — Освен ако безумците не надделеят.

— Те всички са безумци, сър. Повярвайте ми, вие не ги познавате.

— Бих предпочел и теб да не познавам. Е, всичко хубаво, Лианг от Гоминдан. Бъди жив и здрав, докато ти позволят. Честно казано, никак не ме интересуваш.

Уеб се изправи и се вля в потока, устремен към арката, а оттам пое с тълпата към Сализбъри Роуд.

Проведе разговора от уличен телефон на Нейтън Роуд. Наоколо бе шумно и той запуши дясното си ухо, за да чува по-ясно.

— Моля? — каза мъжки глас на китайски.

— Обажда се Борн. Ще говоря на английски. Къде е съпругата ми?

— Казват, че говорите нашия език, при това на доста от диалектите.

— Мина много време, а искам всичко да е ясно. Попитах къде е жена ми.

— Нима Лианг ви даде този номер?

— Нямаше избор.

— Значи е мъртъв тогава.

— Не ме интересува как ще постъпите, но на ваше място не бих бързал да го убия.

— Защо? Той е по-нищожен и от червей.

— Защото сте избрали глупак и което е по-лошо, истеричен глупак. Вече е говорил с твърде много хора. Може би не ви е ясно, но пристигнах тази сутрин.

— Лианг, тоя лъжец!

— Нали не очаквахте да отседна в определения апартамент. Принудих го да ме настани в друга стая. Администраторът ни видя как спорим с него. Ако го убиете, ще плъзнат различни слухове. Полицията ще търси богат американец, който е изчезнал. А сега какво ще ми кажете за жена ми?

— Нямам достъп до такава информация. Ще се срещнете с по-осведомени хора.

— Кога?

— Ще се свържем с вас. В коя стая сте?

— Аз ще ви се обадя. Разполагате с петнайсет минути.

— Да не би да ми давате нареждания?

— Знам точно къде сте, в коя кантора, знам кой е прозорецът. Не си много сръчен с пушката. Трябваше да се досетиш, че цевта ще блести на слънцето. За трийсет секунди ще бъда на двайсет метра от вратата, но ти няма да знаеш къде съм аз, а и не можеш да се отдалечаваш от телефона.

— Не ти вярвам!

— Пробвай тогава. Не ти наблюдаваш мен, а аз теб. Давам ти петнайсет минути и когато позвъня отново, искам да разговарям с жена си.

— Тя не е тук.

— Ако мислех, че е там, вече щеше да си мъртъв. Главата ти щеше да е отрязана и хвърлена през прозореца при другите боклуци отдолу. Ако смяташ, че преувеличавам, поразпитай наоколо. Ще срещнеш хора, които са имали работа с мен. Попитай твоя господин Яо Минг, който изобщо не съществува.

— Не е по силите ми да докарам жена ви тук, Джейсън Борн! — извика уплашеният човек.

— Тогава ми намери номера, на който ще я открия. Или ще разговарям с нея, или край на контактите ни. Тоест край, след като видя обезглавения ти труп. Петнайсет минути!

Дейвид затвори телефона и избърса потта от лицето си. Направил го беше. Тонът и думите бяха на Джейсън Борн — беше се върнал назад във времето, което помнеше съвсем смътно. Инстинктивно знаеше какво да направи, какво да каже и как да заплаши. А може би инстинктивната му същност, потисната у него, крещеше да излезе навън и спечели надмощие, убеждаваше Дейвид Уеб да се довери на другия човек в себе си.

Тръгна сред все по-сгъстяващото се множество. Голдън Майл се подготвяше за бурен нощен живот. Сега вече можеше да се върне в хотела; помощник-управителят вероятно беше далеч и уреждаше резервацията си за Тайван, ако имаше някаква истина в истеричните му уверения. Уеб щеше да стигне до стаята си с товарния асансьор, в случай че някой друг го чака във фоайето, макар да не му се вярваше. Стрелковият пост, разположен в празната канцелария на търговския център, не беше командния пункт, както и стрелецът там не беше шеф, а най-обикновен изпълнител, който в тоя момент трепереше за живота си.

С всяка стъпка на Дейвид по Нейтън Роуд дишането му ставаше все по-ускорено и сърцето му биеше все по-силно. След дванайсет минути щеше да чуе гласа на Мари. Толкова искаше да го чуе. Трябваше да го чуе. Единствено това имаше значение, единствено то щеше да запази разсъдъка му.

— Петнайсетте ти минути изтекоха — съобщи Уеб, седнал на ръба на леглото. Опитваше се да успокои разтуптяното си сърце, сякаш онзи отсреща можеше да чуе оглушителното ехо, което сам той чуваше в ушите си.

— Обадете се на пет-две-шест-пет-три.

— Започва с пет? Значи тя е в Хонконг, не в Кулон — продума Дейвид.

— Веднага ще я доведат.

— Ще ти се обадя отново, след като разговарям с нея.

— Няма да е нужно, Джейсън Борн. Осведомените хора са там. Те ще приказват с теб. Моята работа е приключена и ти не си ме видял.

— Не ми трябва да те виждам. Когато напускаш кантората, ще бъдеш заснет, но няма да знаеш нито откъде, нито от кого. ще видиш много хора в коридора, в асансьора, във фоайето, ала няма да знаеш кой от тях има камера с обектив, маскиран като копче на сакото или като украшение на дамска чантичка. Всичко хубаво, нещастнико.

Уеб натисна вилката, изчака три секунди и я освободи. Когато чу сигнала избра току-що научения номер. Отсреща телефонът звънеше. Дали ще издържи?

— Ало?

— Тук е Борн. Да се обади жена ми.

— Както желаете.

— Дейвид?

— Добре ли си? — извика Уеб, вече на ръба на истерията.

— Да. Само съм уморена, скъпи. Ти добре ли си?

— Сториха ли ти нещо? Ако и с пръст са те докоснали…

— Не, Дейвид, дори са доста любезни. Но сам знаеш каква умора ме наляга понякога. Помниш ли онази седмица в Цюрих, когато искаше да видиш Фраумюнстер и музеите, а после да се повозим с лодка по Лимат? Тогава ти отвърнах, че просто нямам сили.

Никаква седмица в Цюрих не бе имало. Само кошмарът на една-единствена нощ, когато и двамата едва не загинаха. Него го гонеха убийци по Щепдекщрасе, а тя бе заплашена с изнасилване и смърт. Какво се опитваше да му каже?

— Да, спомням си.

— Тъй че не се тревожи за мен, скъпи. Слава Богу, че си тук. Скоро ще бъдем заедно, те ми обещаха. Ще бъде като в Париж, Дейвид. Помниш ли Париж, когато се уплаших, че съм те загубила? Но ти дойде при мен и двамата знаехме къде да идем. Оная прекрасна улица с тъмнозелени дървета и…

— Стига толкова, госпожо Уеб — намеси се мъжки глас. — Или трябваше да кажа „госпожо Борн“ — добави мъжът, като говореше вече направо в мембраната.

— Мисли, Дейвид, и бъди внимателен! — извика Мари някъде отзад. — И не се тревожи, скъпи. Онази прекрасна улица с редицата зелени дървета, моето любимо дърво…

— Отведете я! — викна мъжът на китайски. — Тя му предава информация! Бързо. Не й позволявайте да говори!

— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш до края на краткия си живот — с леден глас процеди Уеб. — Кълна се в Бога, че ще те намеря!

— Засега няма причини да сме груби помежду си — бавно отвърна мъжът и гласът му звучеше искрено. — Чухте жена си. С нея се отнасят добре, тя няма оплаквания.

— С нея нещо не е наред! Какво сте й причинили, че се бои да ми каже?

— Тя просто е напрегната, господин Борн. В отчаянието си очевидно се опитваше да ви опише мястото. Държа да ви уведомя, че описанието е съвсем погрешно. Но дори и да бе точно, за вас то щеше да е също тъй безполезно, както и телефонният номер. Ще я преместим в друг апартамент, един от милионите в Хонконг. И защо трябва да й причиняваме зло? Това не би било разумно. Един важен човек иска да се срещне с вас.

— Яо Минг ли?

— Също като вас той е известен под няколко имена, тъй че може би ще се споразумеете.

— Ако не се споразумеем, той е мъртъв. Също и ти.

— Вярвам на думите ти, Джейсън Борн. Ти уби хладнокръвно мой роднина, който се бе скрил от теб в укрепения си дом на остров Лантау. Уверен съм, че си спомняш.

— Не си водя бележки. И тъй, Яо Минг. Кога ще го видя?

— Довечера.

— Къде?

— Трябва да разбереш, че мнозина тук го познават, затова мястото ще е необичайно.

— Защо аз да не го избера?

— Това предложение е неприемливо, разбира се. Не настоявай. Ние държим жена ти.

Дейвид усети как самоконтролът, който му бе тъй отчаяно необходим, се изплъзва.

— Добре, казвайте — рече той.

— Уолд Сити. Надяваме се, че знаеш къде е.

Уеб се напрегна да съсредоточи остатъците от паметта си.

— Доколкото си спомням, е най-мръсният бордей на света.

— Как иначе? В цялата колония единствено този район е законно владение на Народната република. Още отвратителният Мао Дзедун даде разрешение на полицията ни да го прочиства периодично. Но при заплатите, които получават, полицаите не могат да поемат чак такива рискове. И тъй, мястото си остана непроменено.

— В колко часа довечера?

— След като се стъмни, но преди да са се разотишли уличните търговци. Между девет и половина и десет без петнайсет.

— Как да открия този Яо Минг…, който всъщност не е Яо Минг?

— В началото на открития пазар една жена продава змийски вътрешности за стимулиране на сексуалната активност. Попитай я къде е Господаря. Тя ще ти посочи по кои стълбички да слезеш и по коя алея да минеш. Ще те посрещнат.

— Може и да не стигна дотам. По тия места не обичат хора с моя цвят на кожата.

— Никой няма да те пипне. Все пак по-добре не си слагай биещи на очи дрехи и скъпи бижута.

— Бижута ли?

— Ако имаш скъп часовник, не го слагай.

— Благодаря за съвета.

— И още нещо. Не си и помисляй да уведомяваш властите или вашето консулство в някакъв отчаян опит да компрометираш боса. Сториш ли го, жена ти ще умре.

— Това не беше необходимо.

— С Джейсън Борн всичко е необходимо. Ще бъдеш наблюдаван.

— Ще бъда там в уречения час — заяви Уеб и затвори телефона.

После стана от леглото, приближи се до прозореца и се загледа навън към пристанището. Какво означаваше това? Какво се опитваше да му съобщи Мари.

„…Знаеш каква умора ме наляга понякога.“

Нямаше такова нещо. Тя беше силна и здрава жена, отрасла в ранчо, и никога не се оплакваше от умора.

„… Не се тревожи за мен, скъпи.“

Глупава молба, и тя сигурно го разбираше. Мари не би губила ценни моменти за глупости, освен ако… Дали пък не бъбреше несвързано?

„… Ще бъде като в Париж, Дейвид… и двамата знаехме къде да идем… онази прекрасна улица с тъмнозелените дървета.“

Не, това не бяха несвързани приказки, само изглеждаха такива. В тях се съдържаше съобщение. Но какво? Каква прекрасна улица с тъмнозелени дървета? Нищо не му идваше наум и това го довеждаше до лудост. Тя му изпрати сигнал, а той бе неспособен да го разтълкува.

„… Мисли, Дейвид, и бъди внимателен… не се тревожи, скъпи! Онази прекрасна улица със зелените дървета, моето любимо дърво…“

Трябваше да реагира, а не да се взира през прозореца с празно съзнание. Бе на прага на отчаянието, когато вътрешният му глас му подсказа да не си блъска главата над неразбираеми неща. Чакаше го работа; не можеше да отиде току-тъй на мястото, избрано от врага, без да го опознае предварително, без да държи някакви козове в ръцете си.

„… По-добре не обличайте дрехи, които бият на очи.“

Тъй или иначе, той не би направил подобен избор, но сега вече щеше да реагира изненадващо за тях.

Та нали наричаха Борн „хамелеон“, човек, способен с лекота да се слее с обстановката, каквато и да е тя. Дейвид Уеб щеше да се довери на хамелеона у себе си. Свободно падане. Така изискваше Джейсън Борн.

След проведения разговор отиде в хотел „Пенинсюла“ и благодарение на нечувано голям бакшиш получи стая, а дипломатическото куфарче остави в сейфа на хотела. Бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да се регистрира под името, вписано в третия от фалшивите паспорти на Кактус.

После отново пресече Сализбъри Роуд и пак с товарния асансьор се качи в стаята си, където набързо прибра в сака нужните дрехи. Не отиде на рецепцията да съобщи, че прекратява престоя си. Нека преследвачите му го търсят там, където вече го няма.

След като окончателно се настани в „Пенинсюла“, намери време да хапне и да обиколи няколко магазина. По тъмно щеше да бъде в Уолд Сити, и то далеч преди девет и половина. Джейсън Борн даваше командите, а Дейвид Уеб ги изпълняваше.

Кулонският квартал Уолд Сити не беше заграден, но се открояваше тъй отчетливо, сякаш бе заобиколен от масивна стена. Откритият пазар бе разположен по протежение на улицата пред тъмни и порутени жилищни сгради, които сякаш всеки момент щяха да рухнат под собствената си тежест и да се превърнат в купища отпадъци. Бяха просмукани от влага и миризмата на плесен никога не напускаше района. Повечето постройки бяха триетажни и в мрачните им стаички се продаваха всякакви разновидности на секс и наркотици без никакви пречки от страна на полицията, тъй като малцина смееха да навлязат в зловещите потайности на Уолд Сити. Властите го бяха оставили на собствената му съдба.

На открития пазар, изпълващ затрупаната със смет улица, където не се позволяваше движение с автомобили, по мръсни сергии бяха струпани боклуци и крадени стоки. Миризмата на мухъл се смесваше с вонята на гранясала мазнина, в която се пържеха съмнителни късове месо, включително и змии.

До една от първите сергии на ниско дървено столче седеше яка жена, разкрачила дебелите си крака. Тя дереше змии и изкормяше вътрешностите им. От двете й страни имаше платнени торби, които се тресяха от конвулсии на обречените влечуги в тях.

От отсрещния край на улицата се зададе опърпана фигура на мъж, който по нищо не се отличаваше от останалите на пазара. Облечен бе в евтин кафяв костюм с торбести панталони и прекалено широко сако. Мека широкопола шапка, типична за местните жители, почти напълно скриваше лицето му. Походката му бе небрежна и ленива, той спираше тук-там пред сергиите, но направи само една покупка — смрадлива пържена риба в хартиена фуния. Човекът приближи към яката жена, която тъкмо разпорваше гърчеща се змия.

— Къде е Господаря? — попита Джейсън Борн на китайски.

— Подранил си — безизразно отвърна жената. — Стъмни се, но все пак си подранил.

— Поръчаха ми да побързам. Нима оспорваш заповедите на Господаря?

— Що за господар е тоя стиснат човек? — отвърна презрително тя на гърлено кантонско наречие. — Какво ме интересува мен? Слез по стълбите зад гърба ми и свий вляво по първата уличка. На петнайсет-двайсет метра от ъгъла ще видиш проститутка. Тя чака белия човек, за да го заведе при Господаря. Ти ли си тоя бял човек? На тая светлина не виждам ясно, а китайският ти е добър. Но дрехите ти не са на бял. Пари ще ми дадеш ли?

— Да, но срещу услуга.

— Много съм стара за такива услуги, задиряй проститутката.

— Ще ти платя, за да кажеш нещо — обясни Борн и извади от десния си джоб стодоларова банкнота. Размаха я пред търговката на змийски вътрешности, но без да й позволи да я докопа. — Услугата — повтори Борн. — След като ти ме взе за един от вашите, може и други да се излъжат. Искам само да кажеш, щом те попитат, че белият човек изобщо не е идвал. Справедливо ли е така?

— Справедливо! Дай парите!

— А услугата?

— Ти купи змии! Никакъв бял не съм виждала. Не е идвал при мен. Ето ти змия, върви да се любиш.

Жената грабна банкнотата, а вътрешностите на току-що изкормената змия натика в полиетиленов плик с надпис „Кристиан Диор“.

Борн бързо се поклони два пъти и отстъпи заднишком сред тълпата, като мигом захвърли змийските вътрешности настрани от уличната лампа, за да не бият на очи. Като държеше омазнената хартиена фуния с риба и се преструваше, че яде от нея, той бавно приближи към посочените стълби и слезе надолу към сърцето на Уолд Сити. Погледна часовника си. Беше девет и петнайсет. Охраната на Господаря сигурно заемаше позиция. Щеше да смени ролята си от наблюдаван в наблюдател, да запомни всяко лице, да разучи начина им на свързване, да открие слабите места в организацията им.

Борн зави наляво по първата пресечка и повървя, без да се оглежда наоколо: жител на Уолд Сити не би го правил. Обитателите на квартала бяха заети с обичайните си занимания: уличница се пазареше с клиент, дрипав младеж, явно наркоман, почти в истерия дърпаше умолително някакъв мъж със скъпо кожено яке; момченце, пушещо цигара с марихуана, уринираше до една стена. За Дейвид Уеб отдавна бе ясно, че не се намира в Дисниленд. Бдителният поглед на Джейсън Борн дискретно разучаваше обстановката, сякаш той бе във военна зона в тила на врага. Девет и двайсет и четири. Стражите сигурно заемаха постовете си. Двете личности, съжителстващи в съзнанието му, единодушно го подканиха да се върне към мястото на срещата.

Проститутката, на подчинение на банкера, вече отиваше натам с разкопчана яркочервена блуза, откриваща малките й гърди; традиционната цепка на черната пола стигаше до хълбока. Представляваше истинска карикатура. „Белият човек“ нямаше как да направи грешка. Малко зад нея един мъж произнесе няколко думи, приближил устни до портативна радиостанция; после настигна жената, поклати глава и забърза напред към каменните стъпала. Борн се спря, още повече сгуши рамене и се обърна към стената. Стъпките бяха зад него, забързани, отчетливи. Втори китаец приближи и го отмина — дребен мъж на средна възраст в тъмен делови костюм и с връзка, с лъснати до блясък обувки. Явно не бе жител на Уолд Сити; в изражението му се четеше едновременно напрегнатост и погнуса. Без да обръща внимание на проститутката, той погледна часовника си и продължи нататък. Приличаше на човек, принуден да върши нещо не по вкуса си. Служител във фирма, точен и подреден, влюбен в категоричността на цифрите. Може би банкер?

Джейсън насочи изучаващ поглед към редицата сгради; мъжът трябваше да е излязъл оттук някъде, ако се съдеше по шума на стъпките му, разнесъл се на не повече от двайсетина метра. Третата сграда вляво или четвъртата отдясно. В един от горните апартаменти Господаря чакаше своя посетител. Борн трябваше да открие кой точно. Трябваше да изненада, дори да стъписа врага си, да разбере с кого си има работа и да подготви действията си.

Джейсън пое към момичето, този път възприел пиянска походка. В ума му изскочи стара китайска народна песен и той си я затананика.

— Аз има пари — меко продума той на развален китайски — и иска теб, красива жена. Къде отиваме?

— Никъде, пиян сладур. Изчезвай.

Еднокрак просяк наблизо започна да издава неясни възторжени крясъци.

— Махай се, че ще те сритам, нещастнико! — разкрещя се жената. — Колко пъти съм ти казвала да не пречиш на клиентите ми!

— Тоя дрипав пияница ли ти е клиент? Ще ти намеря нещо по-добро.

— Той не ми е клиент, а просто досадник. Друг чакам.

— Тогава ще му накълцам краката на тоя — викна сакатият и измъкна нож от пазвата си.

— Какво правиш, по дяволите! — викна Борн на английски и го блъсна с коляно.

— Ти говориш английски? — смаяна го изгледа проститутката.

— Ти също — отвърна Борн.

— Говориш китайски, но не си китаец.

— Само по дух, може би. Теб търся.

— Ти ли си човекът?

— Да, аз.

— Ще те заведа при Господаря.

— Не, само ми кажи в коя къща и на кой етаж.

— Друго ми наредиха.

— Господаря издаде нова заповед. Нима ще я пренебрегнеш?

— Трябва да я чуя от неговия човек.

— Оня дребния с тъмния костюм?

— Той ни казва какво да правим и той ни плаща.

— И на кого плаща?

— Сам го питай.

— Господаря иска да знае. — Борн бръкна в джоба си и извади няколко сгънати банкноти. — Поръча да ти платя, ако бъдеш услужлива. Бои се, че неговият човек го мами.

Жената се облегна на стената, като поглеждаше ту парите, ту лицето на Борн.

— Ако ме лъжеш…

— Защо да те лъжа? Господаря иска да ме види, сама знаеш. Трябваше да ме заведеш при него. Той ми каза да се облека така, да се държа по този начин, да те намеря и да наблюдавам хората му. Откъде бих знаел за теб, ако не от него?

— От пазара горе. Трябваше да се видиш с някого.

— Не съм ходил там. Дойдох направо тук. — Джейсън отдели няколко банкноти. — И двамата работим за Господаря. Той нареди да вземеш тези пари и да си вървиш, но не бива да излизаш на улицата горе. — Сетне й подаде парите.

— Господаря е щедър — възкликна проститутката и се пресегна да вземе банкнотите.

— Коя е къщата? — попита Борн и дръпна парите назад. — И на кой етаж? Господаря не знаеше.

— Ето там — отвърна жената и посочи сградата. — Третият вход, вторият етаж. Парите.

— А сега кажи на кого плаща онзи. Бързо!

— Има трима души на пазара. Една търговка на змии, стар измамник, който продава крадени златни верижки, и един, дето продава пържена риба и месо.

— И това са всички?

— Да, нали ти казах.

— Господаря е прав, наистина го мамят. Ще ти бъде благодарен. — Борн отдели една банкнота. — Но аз държа да бъда справедлив. Освен онзи с радиостанцията колко още работят за помощника на Господаря?

— Още трима, и те с радиостанции — отвърна проститутката, приковала очи в парите.

— Ето, вземи ги и си върви. Тръгни нататък и не излизай на горната улица.

Жената сграбчи банкнотите и хукна по алеята; скоро изчезна в мрака. Борн я наблюдава, докато се скри, после се обърна и бързо тръгна към каменните стълби. Щом се изкачи на улицата горе, отново зае прегърбената стойка. Трима пазачи и шефът им. Трябваше да си свърши работата бързо. Беше девет и трийсет и шест.

Откри първият да разговаря възбудено с търговеца на риба. Пазачът правеше резки жестове, а събеседникът му само поклащаше отрицателно глава. Борн си избра един набит мъж, застанал близо до пазача; втурна се напред и блъсна нищо неподозиращият зяпач в човека с радиостанцията. При тая мимолетна суматоха Джейсън дръпна настрани объркания пазач и с все сила запрати юмрука си във врата му, а когато онзи политна да пада, го подхвана и му нанесе саблен удар в тила. Потътри изпадналия в безсъзнание човек по тротоара, като се извиняваше на китайски пред тълпата заради пийналия си приятел. Запокити го пред останките от една витрина, взе му радиото и го стъпка.

При втория човек на Господаря не беше нужна подобна тактика. Той стоеше сам встрани от тълпата и крещеше нещо в предавателя си. Жалката фигура на Борн очевидно не представляваше заплаха за него. Пазачът го взе за просяк поради протегнатата му ръка и го отпрати с жест; той се оказа и последният му, защото Борн сграбчи китката му, изви я и счупи ръката на мъжа. Четиринайсет секунди по-късно вторият пазач на Господаря лежеше до купчина смет, в която бе запратен счупеният му предавател.

Третият пазач разговаряше с търговката на змии. Борн със задоволство установи, че тя също не спираше да поклаща отрицателно глава; що се отнасяше до подкупите, в Уолд Сити умееха да бъдат лоялни. Човекът измъкна предавателя си, но така и не успя да го използва. Джейсън се затича към него, грабна една стара беззъба кобра от сергията и завря плоската й глава в лицето му. Ужасеният крясък беше точно реакцията, нужна на Джейсън Борн. Той не се поколеба да стовари по стегнатото гърло точно премерен удар. Сетне отново с поредните извинения извлече жертвата си през тълпата до бетонната пътечка встрани. Приближи портативната радиостанция до ухото си: връзка нямаше. Беше девет и четирийсет. Оставаше само помощникът на Господаря.

Дребният китаец в скъпия костюм и лъснатите обувки като луд се щураше насам-натам в опит да открие хората си и гнусливо избягваше да се допира до зяпачите, струпани около сергиите. Ниският ръст му пречеше да вижда добре. Борн изчака да разбере накъде ще се насочи, изпревари го тичешком, след това рязко се обърна и силно го удари с юмрук в стомаха. Китаецът се преви на две, а Джейсън го хвана през кръста и го занесе до тротоара, където двама мъже си подаваха бутилка ракия и поред отпиваха от нея. Стовари го помежду им — най-сигурният начин банковият чиновник да остане в несвяст още дълго време. Дори в алкохолното си опиянение двамината щяха да се погрижат за това: имаше джобове за пребъркване, обувки за сваляне… Девет и четирийсет и три.

Борн изостави прегърбената стойка. Втурна се през улицата и отново слезе по стъпалата до алеята. Стигна до входа, третия отдясно. Извади пистолета, купен от търговеца на оръжие в Монкок. Изкачи тихо и предпазливо стълбите до втория етаж. Пред вратата спря и със силен ритник строши тънкото дърво. Скочи в стаята и приклекна, протегнал напред оръжието си.

Насреща му трима мъже, наредени в полукръг, държаха насочени към главата му пистолети. Зад тях на стол бе седнал грамаден китаец в бял копринен костюм. Мъжът кимна на охраната си.

Бе загубил. Борн си бе направил криво сметката и Дейвид Уеб щеше да умре. Но което бе далеч по-ужасно, скоро след това щеше да последва и смъртта на Мари. Нека стрелят, помисли си Дейвид. Нека дръпнат спусъците и милостиво сложат край на живота му. Бе убил жената, която единствена имаше значение за него.

— Стреляйте, по дяволите! Стреляйте!