"Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта след смъртта на Беззъбия, Саймън и Мухоловката тайно се промъкнаха в съвета на среща с кмета и началника на стражата. Двамата управници внимателно ги изслушаха.

— Това ни спестява грижата да ги обесим — отбеляза началникът на стражата. — Ами двата трупа?

— Както и душите им, превърнаха се на пепел.

Четири дни по-късно кметът се срещна тайно с главния лесничей и горските пазачи, за да организират нападението над пещерите в Савърнейк. Нямаше да използват войници, а само кралски ловци, които познаваха пътеките, алеите и преките пътища в гората. Всички се съгласиха, че пещерите са почти недостъпни.

— Много малко хора ходят там — каза главният лесничей. — Набръчканото му, загоряло лице изглеждаше още по-заплашително на танцуващата светлина на факлите в залата на съвета. Той и спътниците му бяха дошли в Глостър на разноски на Общината.

— Защо? — попита Саймън. Лесничеят сви рамене.

— Има много части от това кралство, младежо, където ходят малко хора. Районът край тези пещери е един от тях. Гората е много древна, дърветата растат плътно едно до друго като стена. Много е трудно да се ловува там, а и мястото има лоша слава.

— И как ще ги нападнете? — попита кметът.

— Не може ли да почакаме трите красавици да заминат на някое от пътуванията си до Бристъл? — попита Мухоловката.

— Може да чакаме години — отвърна кметът. — Не, трябва да бъде направено, преди зимата наистина да е настъпила. Да се надяваме, че Ратолиър не са се преместили.

Три дни по-късно Саймън и Мухоловката придружиха лесничеите в гората Дийн. На различни места по пътя те събраха още горяни, които живееха и работеха в тази голяма общност — лесничеи, пазачи, дори хората, които копаеха в кралските мини навътре в гората. Обещано им беше добро заплащане и една десета от онова, което намерят. По отношение на Ратолиър, кметът беше по-категоричен.

— Никакви пленници — уточни той. — Не ме интересува как ще умрат, но Ратолиър трябва да бъдат убити, а телата им — изгорени незабавно.

Лесничеите нямаха никакви възражения. По-късно Мухоловката му прошепна, че това е начинът, по който те обичайно работят.

— Видят ли разбойник, убиват го. В гората, Саймън, не молиш за милост и не я проявяваш, както скоро ще разбереш.

Както и когато отиваха да бесят Ратолиър, Саймън беше изненадан от големината на гората Дийн. Имаше чувството, че е навлязъл в друга държава. Дори той, който беше роден в долината на Бъркли, не беше осъзнал колко огромна и мрачна беше тази древна обител. Когато събраха всичките си хора, под командата на главния лесничеи имаше около шейсетина души — доста разнородна група. Някои бяха облечени в кафява кожа, но повечето в зелени дрехи, въоръжени с мечове, боздугани, брадви и тояги. Освен това носеха дълги лъкове и колчани от еленова кожа, пълни със стрели.

Движеха се в редица по един и се промъкваха като призраци през дърветата. От време на време намираха някоя просека, където отсядаха. Не палеха огън. Саймън и Мухоловката имаха заповеди да вървят отзад, охранявани от двама горски пазачи, които внимаваха да не ги изгубят от поглед.

— Ако се отдалечите — предупреди ги главният лесничеи, — Бог знае какво ще ви се случи. Тук са влизали хора, които никога не са излизали живи!

Бледите лъчи на слабото слънце проникваха през зеления балдахин на клоните. Саймън имаше чувството, че се намира в някаква катедрала, която се простираше далеч напред и само бледи искри светлина му показваха пътя. Попадаха на потоци, трудни за прекосяване, а още по-опасни бяха блатата, тресавищата и тинестите мочури, готови да погълнат онези, които не внимаваха. Диви животни изскачаха на пътя им. Главният лесничеи обясни, че тук още има глигани, както и други видове дивеч, които не могат да се видят никъде другаде в кралството.

Разузнавачи им бяха двама възрастни мъже, сбръчкани и загорели. Пет дни след като бяха напуснали главния сборен пункт, те се върнаха с новини — пещерите на Савърнейк бяха наблизо и над тях се виеше дим. По-късно на същия ден нощуваха на малка полянка.

— Как са намерили Ратолиър това място? Как се ориентират? — попита Саймън.

Главният лесничеи посочи с палец към един от разузнавачите.

— Има и по-лесни пътеки, но те са тайни. Ако бяхме минали по тях, Ратолиър щяха да разберат, че идваме. Прилича на Лондон — продължи той. — Бях там, точно преди старият крал да умре. Чудех се как някой може да се оправи в онзи лабиринт от алеи, но открих хора, които биха се справили и с вързани очи. В гората е същото. Той тихо се засмя. — Или поне не е по-малко опасно. По-добре се наспете.

Поделиха си малко сушено месо и сух хляб, мехът с виното обиколи всички.

— Яжте, пийте и спете — прошепна главният лесничеи. — Утре ще се изкачваме.

Саймън и Мухоловката си шепнеха какво би могло да се случи.

— Радваш ли се, че си тук? — попита Саймън.

— Със сигурност — усмихна се Мухоловката в тъмнината. — Мастър Котърил, малко неща притежавам, но бих дал всичко, за да видя как горят трите Ратолиър.

Събудиха Саймън още по тъмно. Студена, гъста мъгла се промъкваше през дърветата. Оръжията бяха подготвени, лъковете — опънати. Всичко, от което нямаха нужда, беше изоставено с ариегарда. Щом напуснаха поляната, теренът рязко започна да се издига. Понякога редицата дървета се разкъсваше и за пръв път от много дни насам, Саймън зърна небето и каменистите чукари на върха.

Слънцето изгря, слабо и бледо, но скоро Саймън беше облян в пот. Беше му трудно да овладее дишането си. От време на време някой се подхлъзваше или залитваше и изругаваше. Изкачваха се все по-близо до върха. На едно място главният лесничеи, като имитираше писък на птица, им нареди да спрат и да си починат. Отдъхнаха за малко, после продължиха да се изкачват. Саймън имаше чувството, че сънува. Би ли повярвал някой от Бъркли какво му се беше случило, откакто беше напуснал селото? Беше просяк, палач, осъден престъпник, а сега, в началото на този обвит в мъгла ден, човек, който е тръгнал на лов за три вещици.

Изкачването стана по-лесно. Саймън зърна входовете на пещерите. Почувства се Окуражен. Щяха да ги изненадат. После чуха сигнала на главния лесничеи, висок и ясен вик на птица. Саймън замръзна и погледна нагоре. Беше сигурен, че останалите чуват биенето на сърцето му. На скалата над тях, загледана към гората, сякаш чувстваше приближаващата опасност, стоеше майка Ратолиър с развята от вятъра сива коса и плющяща рокля. Тя заприлича на Саймън на зъл гарван, кацнал на стена.

— Тя знае! — прошепна Мухоловката зад него. — Старата кучка подозира, че са в опасност.

Сега майка Ратолиър заслони с ръка очите си. Обърна се и каза нещо. Двете й дъщери излязоха при нея на входа на пещерата. Трите се скупчиха една до друга. Саймън почувства, че пръстите го заболяват, защото беше се хванал здраво за скалата. Не смееше да се пусне. Боеше се, че ако се подхлъзне, ще вдигне шум. Бързо се огледа в двете посоки. Почти нищо не можеха да направят. Трябваше да стигнат до нивото на пещерата, преди да могат да извадят оръжие или стрелците да стрелят точно. Саймън подуши аромат на ядене и още нещо, много уханно. Надникна внимателно. Сега Ратолиър стояха една до друга, държаха се за ръце и трите гледаха към скалата. Някъде зад Саймън един лесничеи изгуби равновесие или просто не можеше да стои повече неподвижен. Чу се плъзгане на чакъл, чупене на храсти.

— Идват! — отекна гласът на майка Ратолиър във въздуха. И трите жени изчезнаха в пещерите.

— Сега! — извика главният лесничеи. — Преди да могат да се въоръжат.

Саймън с ужас гледаше входа на пещерата. Той не беше войник, но достатъчно бързо беше схванал предупреждението на лесничея. Разпръснати върху каменистата повърхност, прикривани само от няколко дървета и храсти, всички те бяха лесно различими и уязвими. Няколко защитници, въоръжени с лъкове и камъни, можеха да удържат височината и да предизвикат огромни загуби.

Цялата група се спусна напред, като се хлъзгаше и ругаеше. От време на време някой залиташе. Чуваха се викове и крясъци. Всички бързаха да стигнат до равната почва пред входа на пещерата, където можеха да използват собствените си оръжия.

Саймън напредваше толкова бързо, колкото можеше. Коленете и ръцете му бяха ожулени и кървяха, лицето му издраскано от храстите. Тялото му беше обляно в пот, оръжията му бяха като тежести, завързани на кръста.

Внезапно чу свистене, последвано от писък. Вдигна поглед. Жените отново се бяха появили. И трите носеха арбалети и стреляха смъртоносно. Ако Саймън и групата му останеха на място, щяха да се превърнат в мишени. Ако се движеха, щяха да излязат от прикритието си. Ратолиър затрудняваха напредването им, като използваха умело арбалетите си. Саймън с ужас видя как лесничеят пред него се свлече, гърчейки се и пищейки. Във врата му беше забита стрела. Дърводелецът се опита да му помогне, но мъжът се изтърколи покрай него, борейки се с болката.

— Продължавайте да се изкачвате! — чу се вик. — Оставете ранените!

Най-после един стрелец достигна каменистата почва под пещерите. Саймън го следваше. Бяха се появили отляво на Ратолиър и преди вещиците да разберат какво става, стрелецът беше забил стрела в гърдите на една от тях. Останалите две побягнаха. Другите преследвачи се спуснаха напред с извадени мечове. Стигнаха равната скала и се разпръснаха към входа на пещерата. Саймън беше един от първите, които преминаха през огромния отвор. По стените горяха насмолени факли. Той гледаше изненадан. Сякаш беше влязъл в гостната или преддверието на къщата на някой богат търговец. По стените висяха гоблени и килими, имаше скъпи мебели — малки ковчежета, столове и пейки. Хайката преследвачи, надушила лесната плячка, започна да граби, но главният лесничеи бързо въдвори ред с тъпата страна на меча си.

Мухоловката и Саймън тичаха навътре в пещерата, където доказателствата за голямото богатство на Ратолиър бяха още по-явни. Покрай главния тунел имаше малки стаи, всички обзаведени с вкус. Саймън осъзна колко трудно щеше да бъде преследването в този лабиринт от тунели и коридори. Най-накрая спря и седна в една ниша, като се бореше да си поеме дъх. Разхлаби жакета си, като се опитваше да се възстанови от изтощението и страха, който беше пресушил силата му в това страховито изкачване. Мухоловката гореше от нетърпение да продължи.

— Не ставай глупав! — изръмжа Саймън. — Може да са във всеки от тези коридори или тунели! Само че ще го разберем, когато получим някоя стрела или нож в сърцето!

Съзря украсен със скъпоценни камъни потир на земята и се протегна да го вземе. Това движение спаси живота му. Стрела от арбалет се удари в каменната стена зад него. Саймън застана на четири крака и се вгледа надолу по коридора. В слабата светлина на димящата факла видя да се раздвижва една фигура. Започна да се промъква напред, Мухоловката плътно го следваше. Когато въздухът стана по-хладен, Саймън осъзна, че сигурно вървят към друг изход. Виещата се стена предлагаше някаква защита срещу стрелите от арбалет, които изстрелваха неясните фигури. Зад себе си чуваше шума от придвижването на главния лесничеи и групата му и извика, за да ги предупреди. Скоро цялата хайка се струпа пред входа на тунела. Саймън присви очи. Фигурата продължаваше да се движи зад каменната издатина и той съзря арбалета. Дръпна се, точно преди стрелата да удари скалата зад него.

— Една от тях ще се измъкне — прошепна Мухоловката.

Саймън се взря и се убеди, че старата Ратолиър ги задържаше. Беше доказала, че е способен противник. Никой от преследвачите не смееше да мръдне. Един го направи и изкрещя от болка, когато стрелата го удари в рамото. Стоновете му бяха посрещнати от злорад, тържествуващ писък. Лесничеят подкани шепнешком няколко от стрелците си да се промъкнат напред и те стреляха в отговор. Най-накрая един от тях улучи старата Ратолиър в гърлото. Тя залитна към тях. Саймън скочи на крака и затича през тунела, без да обръща внимание на предупредителните викове на лесничея. Когато стигна до старицата, тя беше паднала на земята; кашляше и се гърчеше, давейки се в собствената си кръв, но очите й блестяха предизвикателно. Отвори уста да му каже нещо и тихо го помоли да се приближи. Когато я послуша, тя замахна, но той хвана другата й ръка и острия стилет, който държеше. Изви ръката и без да сваля поглед от злобните й очи, го заби дълбоко в гърдите й. Стисна здраво дръжката, докато тялото й се гърчеше под него. Едва когато тя остана неподвижна, Саймън пусна ножа и се отпусна на пети. Погледна разкривеното, зло лице, което беше внесло толкова ужас и болка в живота му.

Мухоловката го настигна, срита трупа и заруга на висок глас. Главният лесничеи нареди на други от хората си да тръгнат по тунела и да открият скрития изход. Саймън ги чу да тръгват. Той стоеше като хипнотизиран, втренчен в трупа, сякаш не можеше да повярва, че тя е мъртва.

— Свършено е с нея. — Лесничеят го потупа по рамото. Двама от преследвачите вдигнаха трупа и го изнесоха при другия, пред входа на пещерата. Телата бяха претърсени, но не откриха нищо. Саймън настоя да ги огледа още веднъж. Майка Ратолиър изглеждаше по-млада и силна, отколкото си беше мислил; а дъщеря й не беше никак грозна. Износените им дрехи и разрошени коси бяха идеална маскировка. Не беше много трудно коя да е от тях да се превърне в привлекателна жена. Навсякъде около него преследвачите опустошаваха пещерите, възклицавайки от удоволствие при вида на съкровищата, които откриваха. Но Саймън изчака останалите да се върнат. Най-после те се появиха, клатейки глави.

— Намерихме друг изход — каза един от тях. — Намира се в другия край на пещерите. Води към гората. — Той сви рамене. — Можем да търсим цяла година и пак да не я открием.

— Тя няма да оцелее дълго — обяви главният лесничеи. — Не може вече да се върне тук. Ще проверяваме постоянно това място. Няма да посмее да отиде в Глостър, а доколкото познавам милорд кмета, той ще изпрати заповеди за арест до Бристъл, Бат и другите градове.

— Трябва да ги изгорим — каза твърдо Саймън, като се изправи.

Главният лесничеи се съгласи. Бързо беше издигната погребална клада, труповете бяха сложени върху нея и покрити със сухи съчки. Изнесоха от пещерата една насмолена факла и начаса пламъците се издигнаха към ясното синьо небе.

— Горете сега! И горете в ада! — прошепна Саймън.

Щом се увери, че телата са запалени и не можеше повече да издържа на неприятната миризма, той се присъедини към главния лесничеи в пещерата. Двама души от хайката бяха убити, трима — ранени. Труповете бяха свалени долу, погрижиха се за раните, но сега преследвачите се чувстваха като победители и се впуснаха да плячкосват. Саймън беше изненадан от богатството, което Ратолиър бяха натрупали с годините, както и от многобройните отвари, еликсири, прахове и сушени билки, прилежно подредени по рафтовете в една от по-малките пещери. Накара да счупят и разпилеят всичко, но всъщност търсеше някакви документи. Бяха открили ковчежета за пергамент и кожени чанти, предназначени специално за ръкописи, но всички бяха празни. Всички книги, писма и домакински сметки сякаш бяха изнесени.

— Предполагам, че това е станало — разсъждаваше Саймън, — когато Ратолиър бяха арестувани за пръв път. Някой е дошъл и е отнесъл всичко уличаващо. Чудя се кой е бил.

Откриха пособия за черна магия — глинени фигурки, обърнати кръстове, амулети и талисмани. Една малка пещера в края очевидно беше използвана като параклис, където бяха почитали демоните си. Беше мрачно място, в което имаше каменна плоча, изцапана с кръв. Всичко друго беше изнесено.

— Мисля, че сме пристигнали точно навреме — усмихна се Мухоловката. — Мисля, че Ратолиър са се канели да се местят. — Той потупа кесията, пълна с монети, която беше намерил. В жакета му имаше скрити още неща, а кожената чанта, която носеше, дрънчеше, когато пристъпваше. Той я вдигна във въздуха. — Отмъщение и обезщетение. Ратолиър ми дължат нещо. Жалко, че не убихме и третата кучка.

— Съмнявам се, че ще оцелее! — обяви Саймън. — Сборището е почти унищожено, а тя нямаше време да вземе каквито и да е пари със себе си.

Той се върна при входа на пещерата и погледна надолу към погребалната клада. Пламъците вече гаснеха, а горяните се напиваха все повече и повече, празнувайки победата си. На Саймън му се искаше да се махне оттук. Мухоловката, който вече беше убеден, че е в безопасност, също искаше да се върне в Глостър.

— Ще взема всичко, което притежавам — каза той — и ще замина за някой далечен край. Вече никога няма да стъпя в гората Дийн.

Главният лесничеи нямаше нищо против. Сега, когато Ратолиър бяха убити, Саймън виждаше, че хайката иска да задържи по-голяма част от плячката за себе си. Трима водачи тръгнаха с тях с нареждане да докарат коли от Глостър.

— Ще прекараме нощта тук — каза главният лесничеи. — Колите ще пристигнат утре следобед. Кажете на милорд кмета, че няма да дойдем в Глостър. — Той се почеса по носа. — Още е важно да пазим тайна. Ще отидем в село Страуд. Там се намира пивницата „Горящата факла“. Ако иска своя дял от плячката, може да дойде и да си го вземе.

Час по-късно Саймън, Мухоловката и тримата лесничеи напуснаха Савърнейк. Обратният път изминаха бързо и без всякакви проблеми. Този път лесничеите ги преведоха по горски пътеки и пътища и рано на другата сутрин достигнаха покрайнините на Глостър. Тъкмо щяха да влязат в Нортгейт, когато Мухоловката хвана Саймън и му протегна ръка.

— Аз си тръгвам.

— Сигурен ли си?

— Ще остана още един ден в Глостър, но утре по това време се надявам да съм вън от града. Ще си плюя на петите.

— И къде ще отидеш? Мухоловката направи гримаса.

— Вероятно на север. Край шотландските блата има много работа за бивш свещеник, войник и палач.

— Внимавай — предупреди го Саймън. — Още не сме заловили водача, да не говорим и за третата Ратолиър.

— С тях е свършено — присмя се Мухоловката. Саймън стисна ръката му и тъжно загледа как последният му приятел се отдалечи по улицата.

Беше му странно, че е отново в Глостър със сближените му къщи и тесните улички. Търговците изкарваха сергиите, чираците им ги отрупваха със стоки. На Хай Крос се бяха събрали пазарните пристави с рогове в ръце и гледаха към светлосиньото небе. Камбаните на абатството „Свети Петър“ забиха. На последния удар приставите надуха роговете — знак, че пазарът е отворен.

Известно време Саймън просто обикаляше из града. Беше се крил, преди да напусне града; дългото му пътуване през гората и нападението над крепостта на трите вещици го бяха накарали да се чувства нереално, като откъснат от живота. Сега му се струваше утешително да гледа как децата си играят с обръчи; две жени разглеждаха топ лен и шумно се пазаряха; водоносец обявяваше, че продава най-чистата вода от Севърн. Един сладкар беше Изблъскан през тълпата от приставите и принуден да застане на позорния стълб. Развалените сладкиши, които беше продал предишния ден, бяха вързани под носа му и приставите канеха всички да присъстват на наказанието му. Ловна дружинка премина на коне през тълпата и предизвика ужас с лая на ловджийските кучета и виковете си. Появи се сватбено шествие, младоженецът беше леко пиян; участниците си пробиваха път, окичени с цветя, към главния вход на църквата „Свети Уилфред“.

Саймън влезе в кръчмата „Уелският грифон“. Поръча си халба ейл и еленско с червен сос, прясно изпечен хляб, масло и мед. Яде и пи бавно, разглеждайки останалите клиенти на заведението. Един тенекеджия се опитваше да продаде хрътка. Купувачът твърдеше, че кучето е сляпо с едното око и се опитваше да свали цената. Двама продавачи на реликви случайно се бяха срещнали и предизвикаха шумно веселие, когато кръчмарят изтъкна, че и двамата продават дясната ръка на свети Себастиан. Други клиенти се присъединиха към спора, питайки на висок глас как е възможно човек, дори ако е светец, да има две десни ръце.

Саймън приключи с яденето и излезе. Чувстваше се уморен и доста тъжен. Завръщането му в Глостър беше пробудило спомени за времето, когато беше пристигнал за пръв път тук със сърце, горящо от любов, и изпълнено с надежда, че ще спечели ръката на Алис Дрейкът. Както си вървеше, се оказа пред просторната къща на мъртвия търговец, облицована до средата с дърво. Вратите, пазени от пристави, бяха запечатани от градската община. Мина по алеята и влезе в двора на конюшнята. Един пристав, който спеше в ъгъла до бъчвите с вода, се изправи и тръгна към него. Саймън извади заповедта на кмета и я показа на мъжа, който мрачно я загледа, обърната наопаки, но разпозна печата.

— Негова светлост ми възложи тайна задача — излъга Саймън. — Имам разрешението му да огледам конюшнята и къщата.

Мъжът го пусна. Саймън счупи печата от вратата на конюшнята и влезе вътре. Беше топло, прашно и миришеше на конски фъшкии. Саймън загледа гредите на тавана. От тях висяха две въжета. После прекоси двора, където по негово настояване приставът отвори страничната врата и дърводелецът влезе в пустия килер. Кухнята до него беше голяма и просторна, плочите на пода — добре измити, както и полираната дъбова маса, където търговецът и дъщеря му сигурно са яли за последен път. Саймън седна на стола начело на масата и преглътна сълзите си. Сякаш беше обичал Алис в друг живот. Любовта му беше мечта, на която се беше наслаждавал и която бе изгубил. Погледна към прозореца. Плътните стъкла в оловни рамки пречупваха слънчевата светлина. Наблюдаваше танца на прашинките в празната къща. Чудеше се дали Алис е тук. Дали сянката й, призракът й още броди из тази къща?

Допря ръце, затвори очи и се помоли. Можеше ли тя да му помогне сега? Можеше ли да се намеси? Саймън въздъхна и отвори очи. Силата на Ратолиър беше унищожена. Беззъбия и неговите приятели бяха убити. Но кой беше дошъл в къщата онази вечер? Очевидно е бил някой, на когото Алис и баща й са вярвали. И защо така послушно бяха отишли в конюшнята? Защо не са се съпротивлявали, не са се борили? Саймън чу кашлица отвън. Понечи да се изправи, после си спомни за пристава. Влезе в просторната, красиво обзаведена гостна. Прозорецът гледаше към улицата, затова той не се приближи до него. Боеше се, че другите пристави могат да го видят и да възразят срещу присъствието му. Качи се горе, но макар стаите да бяха разтребени, забеляза, че всички документи бяха изнесени от кабинета, който очевидно съветник Дрейкът беше използвал. Саймън седна на върха на стълбите. Кой може да е дошъл тук? Някой, на когото съветникът е вярвал. Кметът? Началникът на стражата? Или Мухоловката?

Саймън потърка ръце. Припомни си нападението над пещерите в гората. Ако Беззъбия беше член на сборището, защо да не е бил и някой друг? Ами Ратолиър? Изглеждаха разтревожени и уплашени, че могат да бъдат нападнати. Беше ли ги предупредил някой? Саймън скри лице в ръцете си. Ами ако Мухоловката им е пратил съобщение? Бяха спали в гората, близо до пещерата, преди да нападнат. Беше ли се промъкнал Мухоловката по някоя тайна пътека? Но ако беше така, защо не бяха избягали Ратолиър? Саймън се удари с юмрук по бедрото. Ами нападението в стаята на Мухоловката? Беше ли всичко измама? Знаеше ли Мухоловката, че двамата убийци ще се появят? Беше ли прерязал гърлото на бившия си приятел, за да му затвори устата, уплашен, че може да го предаде?

Саймън слезе долу, благодари на пристава и пое обратно. Спомни си за брат Мартин. Трябваше да каже на добрия брат какво е станало, дори ако по този начин се разкриеше. Ако Мухоловката беше убиецът, може би щеше да довърши делото си? Ами самият той? Саймън докосна дръжката на камата си. Може би Мухоловката ще изчака малко. Саймън се упъти през оживения град към августинския манастир. Главният вход беше отворен, поклонници се трупаха по пътя към черквата, за да се помолят пред гробницата на света Радегунд. Саймън се присъедини към тях. Скоро се озова в голямата църква, изпълнена с шепота на поклонниците.

В преддверието един послушник продаваше ейл и храна. Малко по-нататък имаше сергия с медальони и други дреболии за спомен, които примамваха поклонниците. Саймън ги заобиколи. Най-накрая стигна до гробницата на света Радегунд отдясно на олтара. Беше голям, просторен параклис. Саркофагът на светицата се намираше в центъра, заобиколен от молитвена пейка, покрита с червена кожа. Поклонниците коленичеха върху нея, притискайки лицата си към каменния саркофаг. В далечния край на параклиса имаше статуя на светицата с дузини червени свещи, запалени пред нея. Саймън се огледа. Зад гробницата, в един ъгъл беше изповедалнята. Грешникът коленичеше върху малко молитвено столче, скрит от свещеника от малка издадена преграда. От другата страна стоеше брат Мартин. Саймън се приближи, прекръсти се и коленичи.

— Благослови ме, братко Мартин.

Монахът се взря между колоните и очите му станаха кръгли от учудване!

— Не може да бъде! Моят приятел Саймън! Какво е станало с лицето и с косата ти?

Саймън му се усмихна.

— Мислех, че си мъртъв — заекна монахът.

Саймън го изучаваше внимателно. Брат Мартин се беше променил. Лицето му беше по-бледо, брадата и мустаците — прилично подстригани, очите — уморени.

— Чух, че са те обесили — прошепна той, прикрил устата си ръка.

Саймън поклати глава.

— Минавам през Долината на смъртта, отче, и ако Бог се смили, той ще ме изведе от нея. Останалите са мъртви. Шадболт, Веселяка, както и съветниците Шиплър, Дрейкът и Алис!

— О, не! — изстена монахът. Саймън кимна.

— И двамата са били обесени.

— Ами Мухоловката?

— Още е жив. Избяга от града, каза, че ще пътува на север. Беззъбия и ханджията от „Сребърния плащ“ са също мъртви — доволно каза Саймън. — Както и майка Ратолиър и една от дъщерите й. Другата кучка избяга.

Брат Мартин се разтрепери, скрил лице в ръцете си. Няколко минути той просто стоеше така и раменете му се тресяха. Саймън погледна през рамо към другите поклонници, които започваха да проявяват любопитство. Монахът отдръпна ръце. Саймън се стресна от промяната, настъпила у него.

— Толкова много смърт — каза той Тихо. — Саймън, колко много хора умряха!

— Но ти си в безопасност, братко. Трябваше да дойда да те видя. Длъжник съм ти.

— Никога няма да бъда в безопасност. Нито пък ти, сине мой.

— Тук си в безопасност — настоя Саймън. Брат Мартин въздъхна и се изправи.

— По-добре ела с мен.