"Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мухоловката лежеше на леглото си и се взираше в тъмнината. Бяха минали цели десет дни от посещението на Саймън, когато се беше съгласил да му помогне. Беше напуснал работата си в месарницата, изгори перуката и отново започна да се появява в кръчмите около Хай Крос. Отначало беше ужасен, изпълнен със страх, че Ратолиър могат внезапно да го нападнат. Но Саймън, който вече наистина беше заживял в сенките, му беше вдъхнал смелост.

— Никога не оставай сам. Избягвай пустите пътища или самотните алеи. Те дебнат точно такива моменти.

Самоувереността на Мухоловката беше нараснала. Сборището можеше и да го наблюдава, но само той знаеше, че Саймън е жив и го пази. Бившият палач се усмихна. Младият дърводелец го беше изненадал — оказа се по-силен и решителен, отколкото беше очаквал. Мухоловката никога не беше се привързвал към някого. Е, като изключим прелъстителната приятелка на Беззъбия. Усети как устата му се изпълва със слюнка. Тя беше толкова сладка, толкова мила. Напипа камата, която лежеше до крака му. Когато му дойдеше времето, той щеше да си спомни за нея.

Нощните звуци приковаха вниманието му; котка мяукаше на алеята, птица прелетя покрай спуснатите капаци на прозореца му. Мухоловката, вслушан в тези звуци, реши, че са безобидни, но после чу лекото изскърцване на стълбите отвън. Искаше му се да извади огнивото и да запали свещта, но се обърна с гръб към вратата и ръката му стисна камата. Не беше сигурен дали чу как вратата се отваря с рязко движение. Някой дръпна главата му и примката се нахлузи, около врата му, преди да успее да извика. Възелът зад ухото му се затегна. Замахна с камата към фигурата зад себе си. Чу писък, отвратителен дъх го лъхна в лицето. После стаята се обля в светлина. Саймън, който се беше скрил в стаята, както всяка нощ, откакто се бяха срещнали, бе дръпнал покривалото от запаления фенер. Двамата убийци изненадани се обърнаха. Носеха маски, но той разпозна Беззъбия. Другият нападател хукна с извадена кама към Саймън, но голяма стрела от арбалет го улучи с пълна сила в лицето и размаза плътта и костите му. Той падна и се загърчи с писъци, стиснал лицето си. Мухоловката не чака да го подканят, а отблъсна Беззъбия, пропълзя до падналия нападател и отметна главата му назад.

— Почивай в мир! — прошепна той и с едно бързо движение преряза гърлото му.

Беззъбия свали маската си. Стоеше треперейки, грозното му лице беше пребледняло, ръцете му бяха протегнати в няма молба. Мухоловката смъкна примката от врата си, хвърли я към него и замахна с камата си. Въпреки хленченето на Беззъбия, би го ударил веднага.

— Не! — извика Саймън. — Недей, трябва ни жив! Мухоловката спря с протегната кама.

— Хайде! — изсъска той, втренчен в сбръчканото лице на Беззъбия. — Направи тази глупост, проклет нещастнико! Кучи син и убиец! Хайде, извади камата си!

Беззъбия падна на колене, вече не приличаше на магьосник или на убиец. Беше си просто той самият, — жалък, застарял мъж, полудял от ужас. Саймън сложи друга стрела в арбалета. Предпазливо се приближи до мъртвия убиец, чиято кръв се стичаше на големи червени локви от раната във врата му. Махна наличника. Стрелата, пусната отблизо, беше смачкала лицето му като гнила ябълка и то беше напълно неузнаваемо. Саймън претърси трупа — жакетът, панталонът и ризата бяха скъпи, но в кесията му нямаше нищо друго освен няколко монети. Дърводелецът ги сложи на масата.

— Това е за нанесените щети. И така — младежът с мъка овладя дишането си, — ето че пак се срещаме, мастър Беззъб. Ти си голям късметлия.

Бившият палач седна на леглото и Саймън забеляза, че се е подмокрил от страх.

— Не исках да идвам. — Беззъбия нервно облизваше устните си. Усмихна се принудено и оголи червените си, разранени венци.

— Ти си лъжец, Беззъби — отвърна му Саймън. — Лъжец, магьосник, убиец и страхливец. Кой е приятелят ти? Ханджията от „Сребърния плащ“?

— Да, да — избърбори мъжът. — Идеята беше негова. Саймън натисна спусъка и стрелата мигновено се заби в стената до Беззъбия. Той се стресна, сграбчи едно одеяло и започна да го мачка. Ако не беше Мухоловката, щеше да коленичи с молитвено стиснати ръце.

— Да започнем отначало — каза Саймън. — И този път ми кажи истината. Член ли си на сборището?

Беззъбия бързо кимна.

— От колко години?

— Три.

— Защо точно ти? — попита Мухоловката. — Защо са избрали един безполезен негодник, страхливец, който се бои от собствената си сянка?

— За… защото съм палач — заекна Беззъбия. — Бях палач в Глостър, много преди Шадболт и останалите.

— Разбира се — прекъсна го Мухоловката. — Ти винаги си ни мразил, нали?

— Аз трябваше да стана главен палач — отвърна кисело Беззъбия. — Аз съм родом от Глостър.

— Млъкни! — Саймън сложи друга стрела в арбалета. — Ратолиър не са те избрали заради хубавите ти очи, така че кажи ни защо.

— Казах ти, бях палач.

— Разбира се! — възкликна Мухоловката. Седна на леглото и запрехвърля камата си от ръка в ръка. — Саймън, вещиците и магьосниците имат нужда от трупове на обесени. — Той злобно сръга с лакът Беззъбия. — Как се казваше, ръката на славата?

— Това пък какво е? — попита Саймън.

— Използват я в ритуалите си — обясни му Мухоловката. — Вземи ръката на обесен, отсечи я при китката, направи свещ от маста на трупа, запали я и я сложи в ръката и с подходящите заклинания можеш да призовеш демоните, или поне така смятат вещиците.

— Това ли правеше? — попита Саймън. Беззъбия кимна.

— Кой те накара?

Убиецът погледна към трупа на пода.

— Не се тревожи за него — усмихна се Саймън. — Мъртъв е и никакви отвари или еликсири няма да го съживят.

— Той ме покани в сборището — обясни Беззъбия. — Предложи ми злато и сребро. Срещахме се късно нощем в гората Дийн.

— Колко души има в сборището? — попита Саймън и опъна тетивата на арбалета. Беззъбия започна да трепери. — Не се тревожи — успокои го младежът. — Пръстът ми ще натисне спусъка само ако излъжеш. Колко души бяхте?

— Шест.

— Трите Ратолиър, ти, твоят покоен приятел тук, а кой беше шестият?

— Не знам. Честна дума! — Беззъбия умолително вдигна ръце. — Нека ви обясня. Винаги се срещахме на онази поляна и използвахме камъка като олтар. Не сме се маскирали. — Той извърна очи. — Винаги имаше жертвоприношение. Понякога беше животно, друг път — просяк, търговец или циганин, издебнати по горските пътища. Но с времето нещата се усложниха.

— Трябваше да бъдат млади жени?

Беззъбия кимна.

— А с какви сили се сдобихте? — с любопитство попита Мухоловката. — Какво получихте в замяна, освен радостта да гледате как някой умира и да се забавлявате с черните си ритуали посред нощ?

— Аз… не мога да кажа. Саймън вдигна арбалета.

— Трябва да ме разберете — изломоти Беззъбия. — Сборището е като църква, има си йерархия.

— С какви сили се сдобихте? — настоя Саймън. Мухоловката вдигна камата и я опря под брадичката на Беззъбия. Той промърмори нещо.

— Какво каза? — попита остро палачът.

— Най-съкровеното ти желание. Каквото си поискаш. Отвари, еликсири, злато и сребро. А за мен — той се опита да се усмихне — момичето, което желаех.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Мухоловката.

— Всичко се сбъдна. — Беззъбия поклати глава. — Имах повече злато и сребро, отколкото някога съм мечтал; можех да избирам между най-красивите проститутки.

— Ами Ратолиър?

— Те се сдобиха със странни сили. Твърдяха, че могат да общуват с господарите на мрака. Те също се наслаждаваха на радостите на живота.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не идваха в Глостър. А в гората Дийн изглеждаха като вещици, като луди жени. Но, мастър Котърил, трябваше да ги видите, когато отиваха в Бристъл! Имаха злато и сребро. Обличаха се в скъпи дрехи. Минаваха за знатни дами.

— Къде живеят? — попита Мухоловката.

— Насред гората Дийн, при скалите Савърнейк, където има много свързани помежду си пещери. — Той вдигна ръка, когато Саймън го погледна заплашително. — Трябва да отидеш там, мастър Котърил. Живеят по-разкошно, отколкото в която и да е къща или имение в Глостър.

По стените висят килими, пият от сребърни и златни чаши, леглата и възглавниците им са пухени, сандъците, ковчежетата и шкафовете им са пълни със скъпоценни тъкани и бижута. Прати куриер до кръчмата „Белият елен“в Бристъл. Там ще му разкажат за три жени с друго име, които от време на време се появяват, държат се, сякаш са богати благороднички и се наслаждават на най-хубавите неща. Млади мъже ги ухажват… — Гласът му затихна.

Саймън го погледна учудено и свали арбалета. Беше му трудно да повярва, че Ратолиър са жестоки престъпници, които използват уменията си, просто за да задоволяват долните си страсти.

— Но аз те обесих! — Мухоловката мушна с камата бедрото на Беззъбия. — Сложих примката на шията ти, а после те погребах. Как оживя?

— Ратолиър винаги казваха — обясни Беззъбия, — че тъй като почитаме обесените, винаги можем да избегнем смъртта чрез обесване. Виждал съм го да става. По време на ритуалите, на една от вещиците връзваха стегнато въже около врата, а в това време тя произнасяше молитва към повелителя на мрака и твърдеше, че има видения. Когато срежеха въжето, тя падаше в безсъзнание, сякаш беше мъртва.

Беззъбия кръстоса ръце и потри раменете си, сякаш се беше уплашил. Продължи да гледа към вратата и прозореца.

— Страх ли те е? — подразни го Мухоловката.

— Да! — отсече Беззъбия. — Ратолиър каза, че нощните птици могат да й кажат къде какво става.

— Глупости! Говорихме за ритуалите им.

— Веднъж ги питах как става това. Понякога жената, на която слагаха примката, беше в несвяст цял ден, сякаш наистина беше мъртва. Казаха ми, че преди въжето да бъде сложено на шията й, е пила отвара, смесица от билки, благословена и осветена по време на ритуалите им. Благодарение на нея тя изпада в транс, сякаш душата е напуснала тялото й.

— И ти им повярва?

— Защо да не им повярвам? Жената, която и да беше от тях, винаги оживяваше. Казваха, че са под закрилата на обесените и на своя предводител, когото наричаха „любим“, „свой баща“, „свой Господар“.

— Предводителят им? — попита Саймън.

— Да. И, мастър Котърил, уверявам те, че не знам кой е той. Може да е мъж или жена. Винаги идваше сам на поляната. Беше облечен в черно от глава до пети и лицето ме беше покрито от маска, която изобразяваше глава на животно. Говореше малко, винаги шепнеше. Седеше на престол пред жертвеника им. Ратолиър и аз му се кланяхме, преди да проведем ритуала, после той си отиваше, както беше дошъл — като облак мъгла.

— И ти не знаеш кой е той?

Беззъбия отново поклати глава. Саймън улови погледа на Мухоловката и кимна. Мъжът отметна главата на Беззъбия и опря камата в плътта под брадичката му. Вещерът изпищя. Мухоловката продължи да натиска, докато от раната не протече кръв. Беззъбия тропаше с крака, махаше с ръце, ужасен, че ако се помръдне, ако се опита да избяга, Мухоловката ще забие камата докрай.

— Казвам ти истината, мастър Котърил. — заекна той. — Не лъжа! Не лъжа!

— И това ли е начинът, по който ти се спаси от смъртта? — попита Мухоловката, като отслаби натиска.

Беззъбия кимна.

— Онази нощ убих един мъж в кръчмата — каза той. — Останалото го знаеш. Изправиха ме пред съда и ме осъдиха. Качиха ме в колата на смъртниците. Преди да тръгнем от тъмницата, някой ми даде чаша вино. Въпреки качулката и наметката, познах, че това е майка Ратолиър.

— Спомням си това — обяви Мухоловката. — Оставих те да го изпиеш. Ти каза, че е последното нещо, което ще вкусиш.

— Ти трябваше да ме оставиш да се измъкна — обвини го Беззъбия. — Но когато сложи примката около шията ми, усетих, че нямам кожена яка.

— Какво стана после? — попита Саймън.

— Спомням си и това — прекъсна го Мухоловката. — Когато стигна подножието на стълбата, ти вече едва стоеше на крака. Приставите трябваше да те вдигнат. Беше почти в несвяст. От виното е било, в него е била отварата, нали?

— Какво стана? — настоя Саймън.

— Нищо не помня — отвърна Беззъбия. — Знам само, че когато се свестих, имах пръст по лицето и ръцете. Чувствах се слаб и ми се гадеше. Намирах се в една пристройка зад „Сребърният плащ“. Мама Ратолиър наливаше нещо между устните му.

— Защо те спасиха Ратолиър? — попита Саймън. — Откъде са знаели, че Мухоловката ще се опита да те обеси?

— Това е част от ритуала. Бяха се заклели да ме спасят. — Той примигна. — Когато попитах за Мухоловката, старата Ратолиър само се изсмя. „Всички знаем какво ще направи Мухоловката“!

— И после?

— Както знаете, живеех при Ратолиър в гората Дийн. Мислех, че вече никога няма да се върна в Глостър. Но една нощ Ратолиър бяха заловени.

— Но не и техният водач, нито пък ти?

— Тъкмо отивах при тях късно през нощта. Докато се приближавах към поляната от друга посока, след като бях посетил една пивница, видях светлината на факли през дърветата. Разбрах какво става и избягах.

— Как се срещаше сборището? — попита Саймън.

— Виж монетите — отвърна Беззъбия. — Онези, които взе от кесията на спътника ми. Между тях има една сребърна, която се различава от другите.

Саймън разрови монетите, вдигна малък сребърен диск и го подаде на Мухоловката. Той придърпа една свещ и се взря в буквите около ръба.

— Римска е. Имперска монета. На нея е изобразена главата на Константин.

— Всеки от нас получаваше по една такава, когато трябваше да се съберем. Обикновено се срещахме веднъж месечно — по същото време на същото място. Нощта, когато Ратолиър бяха заловени, трябваше да се съберем там. Винаги връщахме обратно монетите на Господаря.

— Кой ви ги носеше? — попита Саймън.

— Когато бях палач в Глостър, просто я намирах на масата си; същото ставаше и с ханджията на „Сребърния плащ“. Бог знае кой ги носеше.

— Но през нощта, когато Ратолиър бяха заловени? — настоя Саймън.

— Не знам, Господарят не беше успял да предупреди, нито мен, нито Ратолиър. После ни каза, че нямал време.

Саймън погледна към пода. Ако това беше вярно, помисли си той, този Господар, предводителят на сборището, сигурно живееше в Глостър и очевидно беше наясно какво планират силите на реда и закона.

— А когато Ратолиър бяха обесени?

— Ние — Беззъбия посочи мъртвеца — ви последвахме в гората. Беше лесно, след като се обадихте в „Сребърния плащ“. Наблюдавахме ви в просеката, вдигахме шум, но ханджията ми каза да изчакам, докато започне бурята.

— Беше ли тя дело на демоните?

— Не знам, просто ми казаха да чакам.

— Ами праховете и отварите? — попита Саймън. — Кой ги е дал на Ратолиър?

— Те винаги ги носеха в малки торбички, зашити в роклите им.

Саймън си спомни дебелите, мръсни рокли на вещиците — дори ако ги бяха претърсили, едва ли щяха да открият праховете.

— Продължавай — нареди той.

— След като напуснахте просеката, видях накъде вървите. Когато се върнах, Ратолиър вече бяха свалени от бесилката и примките махнати от вратовете им. Ханджията наливаше някаква течност в устата им. Не можех да повярвам. Мислех, че и трите трябва да са мъртви, лицата им бяха мъртвешки. Но те се размърдаха и се закашляха, всички повърнаха и после цветът се възвърна на лицата им. Още преди да тръгна към ловната хижа, те бяха вече добре, ругаеха ви и бяха изпълнени с гняв към вас.

— Кой уби Хрътката? — попита Мухоловката. Беззъбия посочи към мъртвеца.

— Лесничеят се върна в просеката. Не можеха да рискуват да ги види.

— Не е само това! — настоя Саймън. — Всеки, който е свързан със смъртта им, трябва да умре.

Беззъбия примигна, но кимна утвърдително.

— Какво ще стане с мен? — изхленчи той. — Казвам ви истината. Не може ли да ми дадете още един шанс? Не може ли да ме помилвате? Ще ви заведа до пещерите на Ратолиър.

— В името на небето, Беззъби, ти си долен страхливец. — Мухоловката го ощипа по рамото. — Би продал и майка си за чиния супа.

— Продължавай да говориш истината — посъветва го Саймън. — И може да получиш още един шанс да оживееш.

— Сборището отново се събра — продължи престъпникът. — Господарят издаде заповед — трябва да убием всички, които са замесени в обесването на Ратолиър.

— Защо? — попита Саймън.

— За отмъщение, наказание, за да си държите устите затворени и заради ритуала. Господарят каза, че трябва да бъде направено. Хрътката вече е мъртъв. Убихме Веселяка на горската пътека. Шадболт намери смъртта си в реката — бедният негодник смяташе, че може да избяга. Намерихме го да спи на брега под едно дърво. Ратолиър убиха и Шиплър.

— Ами Дрейкът? Беззъбия разпери ръце.

— Мастър Саймън, нищо не знам за тях.

— Кой ги уби? — настояваше Саймън.

Ако Мухоловката не беше го спрял, Беззъбия щеше да падне на колене.

— Кълна се, мастър Саймън, във всичко свято…

— Не богохулствай! — прекъсна го Мухоловката. — Просто кажи истината на мастър Котърил.

— Не знам — захлипа Беззъбия. — Повярвайте ми, не знам. Подозирам, че Господарят го е направил. — Той закърши ръце.

Саймън се загледа в лукавите му, овлажнели очи. „Опасен човек“, помисли си той, „който можеше да придумва, да моли, да проси и да се жалва, но ако беше по-силният, щеше да прояви толкова милост, колкото и дебнеща невестулка.“

— Колко още души трябва да умрат?

Беззъбия скри лице в ръцете си и започна да плаче дори още по-силно.

— Отговори на въпроса! — настоя Мухоловката. Беззъбия махна ръцете си.

— Всички вие — прошепна той. — Кметът, началникът на стражата. Всеки, който е бил в стаята през онази нощ. Дори доминиканците след време ще изпитат гнева на нашия Господар.

— Не се ли боиш, Беззъби? Та ти си призна всичко.

— Няма значение, стига да не ме обесят пак.

— Продължавай с изповедта! — подразни го Мухоловката.

— Всички бяхте осъдени да умрете — продължи Беззъбия. — Абсолютно всички. Но кметът и началникът на стражата са добре защитени. Господарят казва, че те ще трябва да почакат. — Той посочи към Саймън. — Видях, че те обесиха.

— Знаеш ли, Беззъби, скоро ще се шегуват, че най-добре е да те обесят в Глостър. Там винаги получаваш втори шанс.

— Търсехте мен, нали? — присмя му се Мухоловката. Беззъбия сви рамене и облиза устни.

— Може ли малко вино?

Докато Саймън държеше арбалета, Мухоловката наля малко вино в една чаша и му я донесе. Беззъбия жадно отпи.

— Ратолиър искаха да те убият — продължи той. — Но Господарят настояваше, че не бива да ходят в Глостър. Те хванаха Шадболт по реката. Ханджията знаеше, че се кани да пътува.

— Откъде е разбрал? — попита Мухоловката.

— Бедният негодник изобщо не се преструваше, щураше се наоколо като куче, изгубило опашката си.

— Но аз бях по-труден за откриване. Мухоловката удари с ножа кокалестото коляно на Беззъбия.

— Мислехме, че си изчезнал — примигна заловеният. — Но Господарят наблюдава портите. Не знам как го прави.

— Има ли и други членове на сборището? — попита Саймън.

Беззъбия поклати глава.

— Ратолиър познаваха всякакви цигани, контрабандисти, калайджии и продавачи, които им носеха новините.

— Разбира се! — каза Саймън. — Никой не е трябвало да знае, че Ратолиър са осъдени, нито пък обесени.

— Ами брат Мартин? — попита Мухоловката.

— О, Господарят настоява, че и той трябва да умре. Два пъти се е опитал безуспешно да проникне в августинския манастир. Дебелият монах никога не е сам. Когато седи до гробницата на света Радегунд, там винаги има много хора. Господарят се е заклел, че сам ще види сметката на брат Мартин. Той го мрази особено много.

Саймън изучаваше Беззъбия. От една страна мислеше, че затворникът казва истината, но от друга — очите му играеха и говореше твърде бързо. Очевидно беше уплашен, но дали им казваше цялата истина?

— Има ли още нещо, Беззъби? Пленникът поклати глава.

— Сигурен ли си? — настоя Мухоловката и опря острието на ножа в дебелия врат на Беззъбия.

— Абсолютно.

— Не забравяш ли нещо? — попита Мухоловката. Беззъбия бързо примигна, непрестанно отваряше и затваряше уста.

— Има един човек, когото забравяш — прошепна Мухоловката. — Малката Луси с едрите, напращяли гърди, стегнатия задник и талия, която можеш да обгърнеш с една ръка. Невероятна в леглото.

Беззъбия преглътна с мъка.

— Сигурен ли си, че няма какво да ни кажеш? — повтори Мухоловката.

— Не трябваше да ми я отнемаш — обвини го Беззъбия.

— Тя беше мое момиче. Кълнеше ми се.

— Луси би се заклела във всичко, стига да получава пари. Е, мастър Котърил, какво ще правим с него?

Саймън прокара пръст около врата си.

— Останалите трябва да бъдат предупредени — каза той.

— Особено брат Мартин. Трябва да бъдат пратени писма на доминиканците в Лондон, а кметът трябва да научи какво ни каза Беззъбия.

— О, Боже, не! Саймън посочи към въжето, което лежеше върху една ракла.

— Завържи му ръцете, Мухоловка. Късно е, но може би ще намерим някого в съвета.

Мухоловката извади от едно ковчеже бяла маска като за обесен и я показа на Беззъбия.

— Не искаме никой да види красивата ти външност. Ще те заведем дотам със скрито лице и вързан. Обърни се.

Беззъбия се подчини. Когато Саймън стана да отвори вратата, чу стон, последван от задавено гълголене. Беззъбия седеше на ръба на леглото и с почуда гледаше кръвта, която изтичаше от ужасната рана в гърлото му. Той обърна очи и Мухоловката го бутна на пода до спътника му.

— В името на Бога! — Саймън бързо пристъпи към него. Мухоловката протегна камата.

— Не се приближавай, Саймън.

Той се наведе и преобърна тялото на Беззъбия. Кръвта вече се просмукваше в износените жакет и риза. Мухоловката вдигна поглед.

— Това е единственият начин, Саймън. Вече няма да има прахове и отвари, никакви заклинения и номера. Няма сила на земята, която да излекува прерязаното гърло.

— Може би щеше да ни каже още нещо.

— Съмнявам се. Не съм много сигурен дали ни каза цялата истина. Беззъбия не би различил лъжа, дори ако скочи и го ухапе по носа. — Мухоловката се изправи и прибра камата. — Той дойде, за да ме убие, Саймън. А по-важното е, че е убил Луси. Харесвах това момиче.

Той коленичи между труповете и започна да сваля коланите и ботушите им.

— Ще ти кажа какво ще направим, Саймън. Ще взема всичко ценно от тях, после ще те оставя на пост. Отивам в месарския двор. Знам откъде да взема малка ръчна количка и варел с масло. Преди да се зазори, ще изгорим тези трупове като мърша, каквато всъщност са. Когато ги заловим, Ратолиър ще умрат по същия начин. — Той млъкна. — Иди да видиш дали има някой на улицата.

Мухоловката вече събличаше телата, сваляйки всичко ценно като кръстени или скрити кесии с пари. Саймън слезе по стълбите, после внезапно спря. Едно беше сигурно — Беззъбия не знаеше истинската самоличност на Господаря, водача на сборището. Беше ясно, че този човек живее в Глостър, но можеше да бъде всеки, дори кметът или началникът на стражата. Той погледна нагоре по стълбите. Или Дори Мухоловката?