"Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" - читать интересную книгу автора (Гогол Николай)

Глава IVЗа онова, което се случи в канцеларията на Миргородския околийски съд

Чудесен град е Миргород! Какви ли сгради няма в него! И със сламен, и с тръстиков, дори с дървен покрив; надясно улица, наляво улица, навсякъде — прекрасни плетища, по тях се вие хмел, набучени са гърнета, зад тях слънчогледът показва своята слънцевидна глава, аленее се мак, мяркат се дебели тикви… Разкош! Плетищата винаги са окичени с неща, които ги правят още по-живописни: метната фуста или риза, или шалвари. В Миргород няма нито кражба, нито мошеничество и затова всеки простира вън каквото му хрумне. Ако се приближите към площада, навярно за известно време ще се спрете да се полюбувате на гледката: там има една локва, необикновена локва. Единствена, каквато ви се е случвало да видите! Заема почти целия площад. Прекрасна локва! Къщите и къщичките, които отдалеч могат да бъдат взети за копи сено, са я заобиколили и се чудят на красотата й. Но според мен няма по-хубаво здание от околийското съдилище. Дъбово ли е то, или брезово, не ме интересува, но то, уважаеми господа, има осем прозореца! Осем прозореца наредени, гледат право към площада и към онова водно пространство, за което вече споменах и което градоначалникът нарича езеро! Само съдилището е боядисано с гранитен цвят, всички останали къщи в Миргород са варосани. Целият му покрив е дървен и дори щеше да бъде боядисан с червена боя, ако приготвеното за това дървено масло не беше изядено от канцеларските чиновници, подправяно с лук — което се случи сякаш нарочно през постите — и покривът си остана небоядисан. На площада излиза входната площадка, по която често тичат кокошки, защото там почти винаги е пръснат булгур или нещо за ядене, впрочем не нарочно, а само поради нехайството на просителите. Зданието е разделено на две половини: в едната е канцеларията, а другата е арестът. В оная половина, дето е канцеларията, има две чисти варосани стаи: едната, предната, за просители; а в другата — маса, украсена с мастилени петна. Върху нея зерцало4, четири дъбови стола с високи облегала, до стените сандъци, обковани с желязо, в които се пазеха купищата околийски интриги. Върху един от тия сандъци имаше тогава ботуш, лъснат с вакса. Канцеларската работа беше почнала още от сутринта. Съдията — доста пълен човек, макар и малко по-слаб от Иван Никифорович, с добродушно лице, омазнен халат, с лула и чаша чай — говореше с писаря си. Устните на съдията се намираха под самия му нос и затова носът можеше да смърка от горната устна, колкото му се щеше. Тая устна му служеше наместо табакера, защото енфието, адресирано за носа, почти винаги се посипваше по нея. И тъй, съдията разговаряше с писаря. Една боса слугиня държеше отстрана поднос с чаши.

На края на масата секретарят четеше решението по едно дело, но с такъв еднообразен и тъжен тон, че самият подсъдим би заспал, ако го слушаше. Съдията, не ще съмнение, би направил това пръв, ако не бе влязъл в занимателен разговор.

— Нарочно се мъчех да разбера — каза съдията, като сърбаше чая от изстиналата вече чаша — как става така, че те пеят хубаво. Аз преди около две години имах един много хубав дрозд. И какво мислиш? Изведнъж съвсем се повреди. Почна да пее Бог знае що. Всеки ден ставаше все по-лошо и по-лошо, взе да фъфли, да хърка, просто да го изхвърлиш! А пък причината била съвсем глупава! Ето от какво става това нещо: под гърлото се образува пъпчица, по-малка от грахово зърно. Тая пъпчица трябва само да се прободе с игла. Захар Прокофевич ме научи на това и именно, ако искате, ще ви разкажа по какъв начин: пристигам аз при него…

— Ще заповядате ли, Демян Демянович, да чета друго? — прекъсна го секретарят, който от няколко минути беше свършил четенето.

— Нима го прочетохте вече? Я гледай колко бързо! Аз нищо не чух от него! Къде е то? Дайте го тук да го подпиша. Какво имате друго?

— Делото на казака Букитка за крадената крава.

— Добре! Четете! И тъй, пристигам аз при него… Мога дори да ви разкажа подробно как ме нагости. Към водката имаше пушена риба, необикновена! Да, не като нашата пушена риба, с каквато — тук съдията цъкна с език и се усмихна, а носът му смръкна от постоянната си табакера — каквато ни гощава нашата миргородска бакалница. Сельодка не ядох, защото нали знаете, от нея имам киселини. Но от хайвера опитах, отличен хайвер! Няма що да се каже, отличен! После пийнах прасковена ракия, накисната с червен кантарион. Имаше и шафранена ракия, но нали знаете, аз шафранена не пия. То, виждате ли, е много хубаво: отначало, както се казва, да раздразниш апетита, а после вече да завършиш… А! Къде се губите… — извика изведнъж съдията, като видя влизащия Иван Иванович!

— Помози Бог! Здраве желая! — продума Иван Иванович, като се поклони на всички страни с присъщата само нему учтивост.

Боже мой, как знаеше той да обайва всички с държането си! Такава изтънченост никъде не съм виждал. Той самият много добре знаеше достойнството си и затова гледаше на всеобщата почит като на нещо, което му се дължи. Съдията сам подаде стол на Иван Иванович, носът му смръкна от горната устна всичкото енфие, което у него винаги биваше белег на голямо удоволствие.

— С какво ще заповядате да ви почерпя, Иван Иванович? — попита той. — Не обичате ли чашка чай?

— Не, много благодаря — отговори Иван Иванович, поклони се и седна.

— Направете ми удоволствието, една чашчица — повтори съдията.

— Не, благодаря. Много съм доволен от гостоприемството ви! — отговори Иван Иванович, поклони се и седна.

— Една чашка — повтори съдията.

— Не, не се тревожете, Демян Демянович! — и Иван Иванович се поклони и седна.

— Чашчица?

— Щом толкова настоявате, може една чашчица — продума Иван Иванович и протегна ръка към подноса.

Господи Боже! Каква бездна от изтънченост може да има човек! Не може да се опише какво приятно впечатление правят такива постъпки.

— Ще обичате ли още една чашка?

— Покорно благодаря — отговори Иван Иванович, като сложи върху подноса чашката с дъното нагоре5 и се поклони.

— Моля ви се, Иван Иванович!

— Не мога. Много ви благодаря — и Иван Иванович се поклони и седна.

— Иван Иванович! Бъдете ми приятел, една чашчица.

— Не, извънредно много ви благодаря за черпнята — като каза това, Иван Иванович се поклони и седна.

— Само една чашчица! Една чашчица!

Иван Иванович протегна ръка към подноса и взе чашката.

Тю, дявол да го вземе! Къде можеш да срещнеш такъв човек, който да запази така достойнството си!

— Аз, Демян Демянович — каза Иван Иванович, като изпи последната глътка, — съм дошъл при вас по важна работа: подавам тъжба! — и Иван Иванович сложи чашата и извади от джоба си изписан лист гербова хартия. — Тъжба срещу врага ми, срещу заклетия ми враг.

— Срещу кого това?

— Срещу Иван Никифорович Довгочхун.

При тия думи съдията едва не падна от стола си.

— Какво говорите! — продума той и плесна с ръце — Иван Иванович! Вие ли сте това!

— Сами виждате, че съм аз.

— Господ да ви е на помощ, и всички светии! Как! Вие, Иван Иванович, сте станали неприятел на Иван Никифорович! Вашите уста ли казват това? Повторете го пак! Да не би да се е скрил някой зад вас и да говори вместо вас?

— Че какво невероятно има в това? Аз не мога да го гледам, той ми нанесе смъртно оскърбление, оскърби честта ми.

— Просвета троице! Че как сега да уверя майка си! А пък тя, старата, всеки ден, щом се скараме със сестра ми, казва: вие, дечица, живеете помежду си като кучета. Поне да бяхте взели пример от Иван Иванович и Иван Никифорович. Ето това са приятели, същински приятели! Това се казват приятели! Това са достойни хора! На ти сега приятели! Разправете за какво сте се скарали? Как?

— Това е нещо деликатно, Демян Демянович! С думи не може да се разкаже. Заповядайте по-добре да се прочете тъжбата. Ето вземете, от тая страна. Тук е по-прилично.

— Прочетете, Тарас Тихонович! — каза съдията, като се обърна към секретаря.

Тарас Тихонович взе тъжбата и като се осекна по такъв начин, по какъвто се секнат всички секретари на околийските съдилища, с два пръста, почна да чете:

Прошение от миргородския дворянин и помешчик Иван Иванович, син на Перерепенко; а за съдържанието й следват пунктове:

„1. Познатият на целия град дворянин Иван Никифорович Довгочхун с богопротивните си законопрестъпни деяния, които докарват до омерзение и надминават всяка мярка, през настоящата 1810 година, юли, 7-ми ден, ми причини смъртна обида, отнасяща се както лично до честта ми, така също и за унижение и конфузия на чина ми и името ми. Казаният дворянин, и сам при това с гнусна външност, има характер свадлив и е преизпълнен с разни видове богохулства и ругателни думи!“

Тук секретарят се спря малко, за да се осекне отново, а съдията с благоговение събра ръце и само мислено си казваше: „Какво леко перо! Господи Боже! Как пише тоя човек!“

Иван Иванович помоли да четат по-нататък и Тарас Тихонович продължи:

Казаният дворянин, Иван Никифорович, син на Довгочхун, когато отидох при него с приятелски предложения, ме нарече публично с оскърбително и позорно за честта ми име, а именно гъсок, когато цялата Миргородска община знае, че никога съвсем не съм бил наричан с името на това гнусно животно и занапред нямам намерение да се наричам. А за доказателство на дворянския ми произход служи това, че в метрическата книга, намираща се в църквата Три светители, е записан както денят на моето раждане, така равномерно и възприетото от мен кръщение. А гъсокът, както е известно на всеки що-годе вещ в науките, не може да бъде записан в метрическата книга, защото гъсокът е не човек, а птица, което е достоверно известно на всеки, даже и на оня, който не е учил в семинария. Но поменатият злокачествен дворянин, бидейки за всичко това известен, ме обруга с тая гнусна дума не за нещо друго, а за да ми нанесе смъртна за моя чин и звание обида.

2. Същият тоя най-неблагопристоен и неприличен дворянин посегна при това върху моята семейна собственост, получена от родителя ми, който имаше духовно звание, блаженопочившия Иван Онисиев, син на Перерепенко, с това, че противно на всякакви закони пренесе съвсем срещу моята входна площадка гъсарника, което бе направено не с друго някое намерение, а за да се засили нанесеното ми оскърбление; защото поменатият гъсарник беше дотогава на добро място и беше още доста здрав. Но омерзителното намерение на гореспоменатия дворянин се състоеше само в това, да ме направи свидетел на неприлични произшествия, защото е известно, че всеки човек няма да отиде за прилична работа в курника, още по-малко в гъсарника. При това противозаконно действие двете предни подпори заграбиха от моята собствена земя, получена от мен още приживе от родителя ми, блаженопочившия Иван Онисиев, син на Перерепенко, която земя започва от хамбара и отива по права линия до самото онова място, дето жените мият гърнетата.

3. Гореописаният дворянин, на когото самото име и фамилия внушава всякакво омерзение, храни в душата си злонамереност да ме подпали в собствения ми дом. Несъмнените белези за което личат от следното: 1) Казаният злокачествен дворянин започна често да излиза от стаите си, което по-рано никога не вършеше поради мързела си и гнусното затлъстяване на тялото си; 2) В слугинската му стая, долепена към самия стобор, който огражда моята собствена, получена от покойния ми родител, блаженопочившия Иван Онисиев, син на Перерепенко, земя, всекидневно и необикновено продължително свети, което е вече явно доказателство за казаното, защото досега поради алчното му скъперничество винаги не само лоената свещ, но дори и газеничето биваха угасвани.

И ето защо аз моля поменатият дворянин Иван Никифорович, син на Довгочхун, като виновен в подпалвачество, в оскърбление на моя чин, име и фамилия и в грабителско присвояване на собственост, а най-вече в подлост и осъдително прибавяне на названието гъсок към моето фамилно име, да бъде осъден на глоба, заплащане на вреди и загуби и самият той като нарушител да се окове във вериги и окован да се изпрати в градската тъмница и по тая моя тъжба решението да се вземе незабавно и безусловно. Писал и съчинил дворянинът, миргородският помешчик Иван Иванов, син на Перерепенко.

След прочитането на прошението съдията се доближи до Иван Иванович, улови го за копчето и почна да му говори почти по следния начин: „Какво вършите, Иван Иванович? Бойте се от Бога! Захвърлете тъжбата, нека пропадне! Дявол да го вземе! Вземете по-добре Иван Никифорович за ръка, целунете се и купете сантуринско или никополско или просто направете пунш и ме викнете! Ще си пийнем заедно и всичко ще забравим!“

— Не, Демян Демянович! Работата не е такава — каза Иван Иванович с важност, която винаги толкова му отиваше. — Работата не е такава, че да може да се реши с полюбовна спогодба. Прощавайте, прощавайте и вие, господа! — продължи той все тъй важно, като се обърна към всички. — Надявам се, че моята тъжба ще има надлежното действие — и излезе, като остави в изненада цялата канцелария.

Съдията седеше, без дума да продума. Секретарят смъркаше енфие, писарите обърнаха счупеното шише, което служеше вместо мастилница, и сам съдията в своята разсеяност размазваше с пръст по масата мастилената локва.

— Какво ще кажете на това, Дорофей Трофимович? — каза съдията, като се обърна след известно мълчание към писаря.

— Нищо няма да кажа — отговори писарят.

— Какви работи стават! — продължи съдията.

Едва изрече той това, вратата изпращя и предната половина на Иван Никифорович се стовари в канцеларията. Останалата още стоеше в коридора. Появата на Иван Никифорович, и при това в съдилището, се стори тъй необикновена, че съдията извика, секретарят прекъсна четенето си. Един писар в шаечно подобие на полуфрак взе в устни перото, друг глътна една муха. Дори инвалидът, изпълняващ длъжността разсилен и пазач, който дотогава стоеше до вратата и се почесваше под мръсната си рубашка с нашивки на рамото, дори и тоя инвалид зина и настъпи някого по крака.

— Какво ви носи насам! Защо, за какво? Как сте със здравето, Иван Никифорович?

Но Иван Никифорович беше ни жив, ни умрял, защото се бе заклещил във вратата и не можеше да мръдне нито напред, нито назад. Напразно съдията викаше към коридора, дано някой от намиращите се там да изтика Иван Никифорович в канцеларията. В коридора се намираше само една бабичка-просителка, която въпреки всички усилия на костеливите си ръце нищо не можа да направи. Тогава един от канцеларистите — с дебели устни, с широки рамене, с месест нос, с очи, гледащи накриво и пияно, с изподрани лакти — се приближи към предната половина на Иван Никифорович, кръстоса двете му ръце като на дете и смигна на стария инвалид, който опря коляно в корема на Иван Никифорович, и въпреки жалните му пъшкания той бе изтласкан в коридора. Тогава махнаха резетата и отвориха другата половина на вратата, при което канцеларският чиновник и неговият помощник инвалидът в задружните си усилия разпространиха с дишането на устата си такава силна миризма, че канцеларията за някое време се превърна на кръчма.

— Не ви ли нараниха, Иван Никифорович? Аз ще кажа на майка си, тя ще ви прати лекарство, с което само ще си натъркате кръста и гърба и всичко ще мине.

Но Иван Никифорович се строполи на един стол и освен продължителни охкания нищо не можа да издума. Най-после със слаб, едва чуван от умора глас продума: „Не обичате ли?“ И като извади от джоба си кесията, добави: „Вземете, услужете си!“

— Много ми е драго да ви видя — отговори съдията, — но все не мога да си представя какво ви е накарало да предприемете тоя труд и да ни направите такава приятна изненада.

— С молба… — това само можа да продума Иван Никифорович.

— С молба? С каква молба?

— С тъжба… — тук задухата предизвика дълга пауза: — С тъжба срещу мошеника… Иван Иванович Перерепенко.

— Господи, вие ли! Такива редки приятели! Тъжба срещу такъв добродетелен човек!…

— Той е самият сатана! — продума отсечено Иван Никифорович.

Съдията се прекръсти.

— Вземете прошението, прочетете го.

— Няма що, прочетете го, Тарас Тихонович — каза съдията, обръщайки се с недоволен вид към секретаря и носът му, без да ще, смръкна от горната устна, което по-рано правеше само от голямо удоволствие.

Това своеволие на носа причини на съдията още по-голям яд. Той извади кърпичката си и измете от горната устна всичкото енфие, за да накаже неговата дързост.

Секретарят, след като направи обикновеното си встъпление, което правеше винаги, преди да почне да чете, тоест без помощта на носна кърпа, почна по следния начин:

Миргородският дворянин Иван Никифорович, син на Довгочхун, умолява, а за какво, следват точките:

1. Поради омразната си злоба и явно недоброжелателство наричащият се дворянин Иван Иванович, син на Перерепенко, ми прави всякакви пакости, вреди и други ехидненски и докарващи в ужас постъпки и вчера по пладне като разбойник и крадец, с брадви, триони, длета и други шлосерски оръдия се е вмъкнал в моя двор и в намиращия се там мой собствен гъсарник. Собственоръчно и по позорен начин го насякъл. За което от своя страна аз не съм давал никакви причини за такава противозаконна и разбойническа постъпка.

2. Казаният дворянин Перерепенко замисля посегателство върху самия ми живот и като пазеше до 7 число миналия месец в тайна това си намерение, дойде при мене и почна по приятелски и хитър начин да ме моли да му дам пушката, която се намираше в моята стая, и ми предлагаше за нея с присъщото му скъперничество много негодни вещи, като например една кафява свиня и две крини овес. Но предугаждайки още тогава престъпното му намерение, аз по всякакъв начин гледах да го отклоня от същото, но поменатият мошеник и подлец Иван Иванов, син на Перерепенко, ме изруга по селяшки начин и оттогава храни към мен непримирима вражда. При това същият често споменаван бесен дворянин и разбойник Иван Иванович, син на Перерепенко, е и от твърде срамен произход: неговата сестра беше позната на целия свят уличница и избяга със стрелковата рота, която квартируваше преди пет години в Миргород, а мъжа си тя записа в селското съсловие. Баща му и майка му също бяха извънредно беззаконни хора и двамата бяха невъобразими пияници. А споменатият дворянин и разбойник Перерепенко със скотоподобните си и достойни за порицание постъпки надмина всичките си роднини и под вид на благочестие върши най-съблазнителни дела. Не спазва постите, защото в навечерието на коледните пости тоя богоотстъпник купи овен и на другия ден заповяда на своята беззаконна слугиня Гапка да го заколи, като одумваше, че уж тъкмо по това време му трябвало лой за кандила и свещи.

Поради което моля казаният дворянин да бъде окован във вериги като разбойник, светотатец, мошеник, вече уличен в кражба и грабителство, и да бъде пратен в тъмница или в държавния затвор и там вече по усмотрение, след като бъде лишен от чинове и дворянство, да бъде набит с тояга и в случай на необходимост заточен в Сибир на каторга, да му се заповяда да плати вреди и загуби и по тая моя тъжба да се вземе решение. На тая тъжба се подписва миргородският дворянин Иван Никифорович, син на Довгочхун.

Щом секретарят свърши четенето, Иван Никифорович взе калпака си и се поклони с намерение да си ходи.

— Че къде отивате, Иван Никифорович — каза подире му съдията. — Постойте малко! Пийте чай! Оришко! Какво стоиш, глупаво момиче, и си намигаш с писарите! Върви донеси чай!

Но Иван Никифорович, уплашен, че се е отдалечил толкова много от къщата си и е издържал такава опасна карантина, успя вече да се измъкне през вратата и продума: „Не се тревожете, аз на драго сърце…“ И затвори зад себе си вратата, като остави смаяна цялата канцелария.

Нямаше какво да се прави. Двете прошения бяха приети и работата щеше да вземе доста сериозен характер, но едно непредвидено обстоятелство я направи още по-интересна. Когато съдията излезе от канцеларията, придружен от писаря и секретаря, а останалите чиновници нареждаха в един чувал донесените от просителите кокошки, яйца, порязници, баници, бял хляб и други работи, една кафява свиня се втурна в стаята и за изненада на присъстващите не грабна баницата или коричка хляб, а прошението на Иван Никифорович, което бе сложено на края на масата с увиснали надолу листа. Като грабна хартията, кафявата свиня избяга тъй бързо, че нито един от канцеларските чиновници не можа да я стигне въпреки изпратените по нея линийки и мастилници.

Това извънредно произшествие предизвика страшна суматоха, защото от тъжбата не бе направен още препис дори. Съдията, неговият секретар и писарят дълго обсъждаха това нечувано обстоятелство; най-после бе решено да напишат по тоя въпрос донесение до градоначалника, тъй като следствието по тая работа се падаше повече на гражданската полиция. Донесението под № 389 бе пратено още същия ден и по тоя повод произлезе едно доста любопитно обяснение, за което читателите могат да научат от следващата глава.