"Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" - читать интересную книгу автора (Гогол Николай)

Глава IIIКакво стана след скарването на Иван Иванович с Иван Никифорович

И тъй двамата почтени мъже, честта и украсата на Миргород, се скараха помежду си! И за какво? За глупост, за гъсок. Не искаха да се срещат, прекъснаха всички връзки, докато по-рано бяха познати като най-неразделни приятели! По-рано Иван Иванович и Иван Никифорович си пращаха всеки ден хора да се питат как са със здравето и често разговаряха от своите балкони и си казваха такива приятни думи, че да ти е драго да ги слушаш. В неделен ден Иван Иванович в бекешата си плътен вълнен плат, а Иван Никифорович в памучен жълто-кафяв казакин отиваха почти подръка на църква. И ако Иван Иванович, който имаше твърде остри очи, пръв забелязваше някоя локва или някоя нечистотия посред улицата, което се случва понякога в Миргород, винаги казваше на Иван Никифорович: „Пазете се, не стъпвайте тук с крак, защото тук е лошо.“ Иван Никифорович от своя страна също даваше най-трогателни доказателства за приятелство и колкото и далече да стоеше от него, винаги му поднасяше кесия с енфие, като казваше: „Услужете си!“ А какви отлични стопанства имат и двамата!… И тия двама приятели… Когато чух за това, останах като поразен от гръм! Дълго не исках да повярвам: Боже праведни! Иван Иванович се скарал с Иван Никифорович! Такива достойни хора! Какво е трайно тогава на тоя свят?

Когато Иван Иванович се върна у дома си, той дълго време беше силно развълнуван. По-рано обикновено ще се отбие преди всичко в конюшнята да види дали кобилата яде сено (кобилата на Иван Иванович е светлокестенява с бяло петно на челото; много хубаво конче); после собственоръчно ще нахрани пуйките и прасетата и едва тогава отива в стаите, дето или прави дървени съдове (той много изкусно, като същински стругар знае да прави разни неща от дърво), или чете една книга, печатана от Любия, Гария и Попов (заглавието й Иван Иванович не помни, защото една слугиня отдавна беше скъсала горната част на заглавния лист, за да забавлява детето си), или пък си почива под навеса. Но сега не се залови нито за едно от постоянните си занятия. А вместо това, като срещна Гапка, почна да хока, че се въртяла без работа, макар че тя носеше булгур за кухнята; хвърли дърво по петела, който се беше доближил до входната площадка за обикновената си дажба, и когато към него се завтече едно изцапано момченце в съдрана ризка и извика: „Татко, татко, дай един сладкиш!“ — той така страшно му се закани и му тропна с нозе, че уплашеното момченце избяга Бог знае къде.

Ала най-после се съвзе и се залови за обикновените си работи. Късно седна да обядва и чак привечер легна да си почине под навеса. Хубавият борш с галушки, сварен от Гапка, беше напълно пропъдил утринната случка. Иван Иванович пак почна с удоволствие да оглежда домакинството си. Най-после спря поглед на съседния двор и си рече: „Днес не съм ходил у Иван Никифорович. Я да отида при него.“ Като рече това, Иван Иванович взе тоягата и калпака си и излезе на улицата, но щом излезе вън от портата, спомни си скарването, плю и се върна назад. Почти същото нещо се случи и в двора на Иван Никифорович. Иван Иванович видя как селянката беше сложила вече крак на плета с намерение да се прехвърли в неговия двор, когато изведнъж се чу гласът на Иван Никифорович: „Назад! Назад! Не трябва!“ Ала на Иван Иванович му стана много мъчно. Напълно беше възможно тия достойни хора още на другия ден да се сдобрят, ако едно особено произшествие в къщата на Иван Никифорович не беше унищожило всяка надежда и не беше наляло масло в готовия да угасне огън на враждата.

У Иван Никифорович същия тоя ден вечерта пристигна Агафия Федосеевна. Агафия Федосеевна не беше нито роднина, нито дори сватя на Иван Никифорович. Тя като че ли съвсем нямаше за какво да идва при него и той самият не й се радваше много и все пак тя го посещаваше и живееше в къщата му по цели седмици, а понякога и повече. Тогава тя вземаше ключовете и поемаше цялата къща в ръцете си. Това беше много неприятно на Иван Никифорович, но за изненада той я слушаше като дете и макар че понякога се опитваше да се препира с нея, Агафия Федосеевна винаги надделяваше.

Да си призная, не разбирам защо е наредено така, че жените ни улавят за носа също тъй изкусно, като че ли хващат дръжката на чайник? Или ръцете им са тъй създадени, или нашите носове не ги бива за нищо друго. И макар че носът на Иван Никифорович донякъде приличаше на слива, тя все пак го беше хванала за тоя нос и го водеше след себе си като кученце. Той дори неволно променяше в нейно присъствие обикновения си начин на живот: не лежеше толкова дълго на слънце, ако пък лежеше — лежеше не в натура, а винаги обличаше риза и шалвари, макар че Агафия Федосеевна съвсем не искаше това. Тя не обичаше церемониите и когато Иван Никифорович имаше треска, сама го разтриваше с терпентин и оцет от главата до петите. Агафия Федосеевна носеше на главата си шапчица, три брадавици на носа и кафяв халат на жълти цветя. Цялата й снага приличаше на каче и затова талията й можеше да се намери толкова мъчно, колкото е мъчно да видиш носа си без огледало. Крачетата й бяха късички, формирани по подобие на две възглавници. Тя клюкарстваше, ядеше варено цвекло сутрин и много хубаво се караше — и при всички тия разнообразни занятия лицето й нито за минута не променяше израза си, което обикновено могат да правят само жените. Веднага след нейното пристигане всичко тръгна наопаки: „Ти, Иван Никифорович, не се сдобрявай с него и не искай прошка: той иска да те погуби, той е такъв човек! Ти още не го познаваш.“ Шушукаше, шушукаше проклетата жена и направи така, че Иван Никифорович не искаше и да чуе за Иван Иванович.

Всичко доби нов вид: ако съседското куче сбъркваше да влезе в двора, биеха го с каквото завърнат; дечурлигата, които се прехвърляха през стобора, се връщаха с викове, с вдигнати нагоре ризки и с белези от пръчки по гърба. Дори самата селянка, когато Иван Иванович поиска да я попита за нещо, направи едно такова неприлично нещо, че Иван Иванович, като човек извънредно деликатен, плю и само продума: „Каква мерзка, мръсна жена! По-лоша от господаря си!“

Най-после, като връх на всички оскърбления, омразният съсед издигна право срещу него, дето обикновено се минаваше през плета, гъсарник, сякаш с особеното намерение да удвои оскърблението. Тоя отвратителен за Иван Иванович гъсарник беше построен с дяволска бързина: за един ден.

Това възбуди в Иван Иванович злоба и желание за мъст. Ала той с нищо не издаде огорчението си, макар че гъсарникът дори беше завзел част от неговия двор: но сърцето му тупаше толкова силно, че той с извънредно голяма мъка можеше да запазва това външно спокойствие.

Така прекара деня. Настъпи нощта… О, ако бях живописец, чудесно бих изобразил цялата прелест на нощта! Бих изобразил как спи целият Миргород, как неподвижно го гледат безбройните звезди, как осезаемата тишина се огласява от близкото и далечно лаене на кучетата, как лети край тях влюбеният клисар и се прехвърля през плета с рицарско безстрашие, как белите стени на къщите стават по-бели от лунната светлина, засенчващите ги дървета — по-тъмни, сянката от дърветата — по-черна, цветята и стихналата трева — по-ароматни, и щурците, немирните рицари на нощта, сговорно запяват от всички страни своите звънки песни. Бих изобразил как в една от тия ниски глинени къщички се мята върху самотното си легло черновежда гражданка с тръпнещи млади гърди и сънува хусарски мустак и шпори, а светлината на месеца се смее по бузите й. Бих изобразил как по белия път се мярка черната сянка на прилепа, който каца по белите комини на къщите… Но едва ли бих могъл да изобразя Иван Иванович, излязъл тая нощ с трион в ръка. Толкова различни чувства бяха изписани по лицето му! Той тихо, тихо се промъкна и се завря под гъсарника. Кучетата на Иван Никифорович още не знаеха нищо за скарването помежду им и затова му позволиха като на стар приятел да се доближи до гъсарника, който цял се крепеше върху четири дъбови стълба. Като се промъкна към най-близкия стълб, той опря триона в него и почна да реже. Шумът на триона го караше всяка минута да се оглежда, но мисълта за оскърблението възвръщаше бодростта му. Първият стълб беше прорязан, Иван Иванович се залови за втория. Очите му горяха и от страх нищо не виждаха. Изведнъж Иван Иванович извика и замря: сторило му се бе, че вижда мъртвец, но скоро се съвзе, като видя, че това беше гъсок, който провираше към него шията си. Иван Иванович плю от негодувание и пак продължи работата си. И вторият стълб бе прорязан: сградата се залюля. Сърцето на Иван Иванович почна тъй страшно да тупти, когато се залови за третия, че на няколко пъти прекъсваше работата си. Повече от половината беше вече прорязана, когато изведнъж неустойчивата сграда се залюля силно… Иван Иванович едва успя да скочи и тя рухна с трясък. Той и се хвърли на тревата, без да има дори смелост да грабне триона, в страшна уплаха се завтече вкъщи и се хвърли на кревата, без да има дори смелост да погледне през прозореца последиците от страшното си дело. Струваше му се, че целият двор на Иван Никифорович се е събрал: старата жена, Иван Никифорович, момчето в безкрайния сюртук — всички с тояги в ръце, предвождани от Агафия Федосеевна, бяха тръгнали да събарят и да громят къщата му.

Целият ден след това Иван Иванович прекара като в треска. Все му се струваше, че омразният съсед, за да си отмъсти, най-малко ще подпали къщата му. И затова даде нареждане на Гапка всяка минута да преглежда навред, не е ли сложена някъде суха слама. Най-после, за да изпревари Иван Никифорович, се реши начаса да подаде срещу него тъжба в миргородския околийски съд. В какво се състоеше тя, това може да се узнае от следната глава.