"Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)" - читать интересную книгу автора (Албом Мич)

Осмият вторникРазговаряме за парите

Държах вестника така, че Мори да го вижда:

Мори се разсмя, после поклати глава. Сутрешното слънце светеше през прозореца зад него и падаше върху розовите цветове на хибискуса върху перваза. Цитатът беше от Тед Търнър, милионерът, управляващ света на медиите, основател на СиЕнЕн, оплакващ се от невъзможността да грабне мрежата СиБиЕс при корпоративна мегасделка. Донесох на Мори статията тази сутрин, защото се питах, ако Търнър някога се озове в положението на стария ми преподавател — с немощно дишане, с тяло, което полека-лека се превръща във вкаменелост, а животът му изтича с всеки изминал ден — дали наистина щеше толкова да се вайка за една телевизионна мрежа?

— Всичко това е част от същия проблем, Мич — рече Мори. — Влагаме ценностите си не там, където трябва. И това води до живот, изпълнен с разочарования. Мисля, че трябва да си поговорим за това.

Мори беше концентриран. В живота му вече имаше добри дни и лоши дни. Днес му беше добър ден. Предната вечер в дома му изнесла представление една местна акапелна група и сега той разказваше впечатленията си толкова въодушевено, сякаш самата група „Инк спотс“ са му гостували. Мори обичаше музиката още преди да се разболее, но сега страстта му беше станала толкова силна, че чак плачеше. Понякога нощем слушаше опера със затворени очи, понесен от великолепните гласове.

— Трябваше да ги чуеш снощи, Мич. Такива звуци!

Мори винаги си е бил почитател на простите радости — пеене, смях, танци. Сега, повече от всякога, материалните неща нямаха почти никакво значение. Когато някой умре, все ще се намери кой да каже: „Нищо не може да се отнесе в гроба“. Мори знаеше това отдавна.

— В нашата страна промиват мозъците на хората — въздъхна Мори. — Знаеш ли как се промиват мозъци? Постоянно ти повтарят едно и също. А в нашата страна правят точно това. Хубаво е да имаш. Хубаво е да имаш повече пари. Хубаво е да притежаваш повече. Повечето е хубаво. Повечето е хубаво. Повтаряме го — и другите ни го повтарят — и така, докато в един момент на никого не му идва и на ум да мисли другояче. Съзнанието на средния човек е до такава степен размътено, че е изгубил всякаква представа кое е важно и кое не.

— Навсякъде, където съм бил, съм срещал хора, готови да налапат още нещо. Да налапат нова кола. Да налапат ново имущество. Да налапат най-новата играчка. А след това държат и да ти се похвалят: „Виж какво си имам! Виж какво си имам!“

— Знаеш ли какво съм си мислел винаги за това? Тези хора са толкова жадни за обич, че приемат всякакви заместители. Прегръщат материалните придобивки и очакват те да им отвърнат с прегръдка. Но никога не става така. Не можеш с материални неща да заместиш обичта или нежността, или добротата, или другарството.

— Парите не могат да заместят нежността, властта не може да замести нежността. Аз, който седя тук и умирам, ще ти кажа, че когато имаш най-голяма нужда, нито парите, нито властта ще ти дадат усещането, което желаеш, независимо колко пари и власт имаш.

Огледах се из кабинета на Мори. Същият беше както в деня, когато дойдох за пръв път. Книгите си седяха на същите места по лавиците. Същото бюро, отрупано с всякакви книжа и вестници. Другите стаи не бяха подновявани или преобзавеждани. Всъщност Мори не си беше купувал нищо ново — с изключение на медицинската апаратура — от много дълго време, от години. В деня, когато научил за неизлечимата си болест, загубил интерес към покупателната си способност.

Така че телевизорът му беше все същият стар модел, колата, която Шарлот караше, беше все същият стар модел, чиниите, приборите и кърпите — същите. Но въпреки това къщата се беше променила драстично. Сега в нея имаше главно обич, обучение и общуване. Изпълнена беше с близостта на приятели и близки, с откровения и сълзи. Изпълнена беше с колеги, студенти и учители по медитация, терапевти и болногледачки, както и акапелни хорове. Станала беше в съвсем реален смисъл богата къща, въпреки че банковата сметка на Мори бързо се топеше.

— В нашата страна съществува огромно объркване между нещата, които искаме, и нещата, от които се нуждаем — продължава Мори. — Имаш нужда от храна, но искаш шоколадова мелба. Трябва да бъдеш откровен със себе си. Всъщност нямаш нужда от последния модел спортна кола, нямаш нужда от най-голямата къща. Истината е, че тези неща не ти носят удовлетворение. Знаеш ли кое всъщност носи удовлетворение?

Кое?

— Да предлагаш на другите това, което можеш да им дадеш.

Говориш като дете скаут.

— Нямам предвид парите, Мич. Имам предвид да им отделиш време. Да им обърнеш внимание. Да им разкажеш нещо. Не е толкова трудно. Наблизо откриха център за стари хора. Всеки ден там идват десетки старци. Ако си по-млад и имаш съответните умения, могат да те помолят да ходиш да им преподаваш. Да речем, че разбираш от компютри. Ходиш там и им преподаваш компютри. Посрещат те с отворени обятия. И са много благодарни. Така получаваш уважение, като предлагаш нещо, което имаш.

— Много са местата, където можеш да го направиш. Не е нужно да си голям специалист. В болниците и домовете има хора, които не искат нищо друго, освен някой да им обърне внимание. Поиграй на карти с някой самотен старец и ще откриеш ново уважение към себе си, защото си станал необходим някому.

— Помниш ли какво ти казах за намирането на смислен живот? Записал съм го, но вече го знам наизуст: Посвети се на обичта към другите, посвети се на хората край теб, посвети се на създаването на нещо, което ще ти даде смисъл и цел.

— Забелязваш ли — допълни той ухилено, — че не се споменава нищо за заплащане?

Записвах си в бележника някои от думите на Мори. Правех го главно, защото не исках да вижда очите ми, да разбира как си мисля, че през почти всичкото време след завършването ми съм се стремял и съм преследвал именно онези неща, които той заклеймяваше — по-големи играчки, по-хубава къща. Понеже работех сред заможни и известни спортисти, аз се успокоявах, че нуждите ми са реалистични, а алчността ми е незначителна в сравнение с тяхната.

Това беше само параван. Мори ме накара да го видя съвсем ясно.

— Мич, не се опитвай да се харесаш на хората на върха, остави, няма смисъл. Те и без това ще те гледат с презрение. А ако се опитваш да се докараш пред хората в низините, остави, пак няма смисъл. Те и без това само ще ти завиждат. Високият обществен пост няма да те доведе до никъде. Само откритото сърце и душа ще ти позволят да се движиш свободно сред хората.

Той замълча, после ме погледна.

— Аз умирам, нали така?

Да.

— Защо мислиш, че за мен е важно да изслушам проблемите на другите? Нима собствената ми болка и страдание не са ми достатъчни?

— Разбира се, че са. Но именно раздаването на другите е това, което ме кара да се чувствам жив. Не колата или къщата ми. Не това как изглеждам, като се видя в огледалото. Когато раздавам времето си, когато накарам някого да се засмее след като му е било мъчно, тогава се чувствам така, сякаш отново съм здрав.

— Прави само нещата, които извират от дъното на сърцето и душата ти. Когато постъпваш така, няма да се чувстваш неудовлетворен, няма да завиждаш, няма да желаеш да имаш нещо, което принадлежи на друг. Напротив, ще останеш удивен от полученото в замяна.

Той се закашля и посегна към звънчето, което стоеше на стола. Наложи се няколко пъти да се пресегне, накрая аз го вдигнах и го сложих в ръката му.

— Благодаря ти — прошепна той.

Разклати го едва-едва, за да повика Кони.

— Тоя Тед Търнър — рече Мори, — толкова ли не е могъл да измисли нещо друго за надгробната си плоча?