"Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)" - читать интересную книгу автора (Албом Мич)

Седмият вторникРазговаряме за страха от остаряването

Мори изгуби своята битка. Вече се налагаше друг да го избърсва отзад.

Той прие това с типичната си храброст. Когато се оказало, че вече не може да се стигне с ръка отзад, след като е използвал тоалетната, той информирал Кони за поредното затруднение.

— Ще се притесняваш ли да го правиш вместо мен?

Тя отвърнала, че няма да изпитва неудобство.

Според мен най-типичното е, че първо я е попитал.

Необходимо било известно време, за да свикне, призна Мори, понеже в известен смисъл това бил знак за окончателната победа на болестта. Най-интимните и елементарни усилия вече не бяха по силите му — да отиде до тоалетната, да си избърше носа, да измие интимните си части. С изключение на дишането и преглъщането на храната, той зависеше от другите за всичко.

Попитах Мори как успява да запази положителното си мислене в подобна ситуация.

— Много е интересно, Мич — обясни той. — Аз съм независима личност, затова първоначалното ми желание беше да се съпротивлявам на всичко — срещу това да ми помагат на излизане от колата, друг да ме облича. Срамувах се, защото нашата култура ни учи, че е срамно да не можеш сам да си избършеш задника. Но след това си рекох: „Забрави какво те е учила тази култура. И без това не си й обръщал голямо внимание през по-голямата част от живота си. Няма да се срамувам. Какво толкова?“

— И знаеш ли кое е най-странното?

Кое?

— Започнах да харесвам зависимостта си. И сега ми харесва, когато ме обръщат на една страна и ме мажат с крем, за да не получавам рани от залежаване. Или когато ми попиват челото или ми масажират краката. Доставя ми удоволствие. Затварям очи и попивам всичко. И го усещам като нещо познато. Все едно, че отново ставаш малко дете. Някой те къпе. Някой те облича. Някой те бърше. Всички сме знаели как да бъдем деца. То е вътре в нас. Според мен, нужно е само да си спомним как да се радваме на всичко това… Истината е, че когато майка ни е държала, люляла и милвала по главата — никой от нас не е мислел за това. Всички копнеем по някакъв начин да се върнем към онези дни, когато някой се е грижел изцяло за нас — безусловна обич, безусловно внимание. Повечето от нас не са получили достатъчно… За себе си знам, че не е било достатъчно.

Погледнах Мори и изведнъж разбрах защо толкова се радва, когато се наведа да вдигна микрофона, да му оправя възглавниците или да му попия очите. Човешкото докосване. На седемдесет и осем години той даваше на околните като възрастен и получаваше като дете.

По-късно същия ден говорихме за остаряването. Или може би е редно да кажа — за страха от остаряването — поредният въпрос в списъка ми от въпроси, които не дават покой на моето поколение. По пътя насам от бостънското летище преброих всички реклами с млади и красиви хора. Красив младеж с каубойска шапка пуши цигара, две млади красавици се усмихват край шише шампоан, намусена тинейджърка с разкопчани джинси и сексапилна млада жена в черна кадифена рокля, застанали от двете страни на облечен с фрак мъж, и двете гушнали по чаша със скоч.

Нито веднъж не видях лице, което да може да мине за по-възрастно от тридесет и пет. Казах на Мори, че вече се чувствам като преминал разцвета си, колкото и отчаяно да се старая да се задържа на върха. Не спирам да работя. Внимавам какво ям. Проверявам състоянието на косата си в огледалото. Минал бях през етапа да съобщавам гордо възрастта си — защото бях постигнал толкова много още съвсем млад — стигнал бях дотам да избягвам темата, защото вече бях наближил четиридесетте, а следователно и професионалната забрава.

Мори имаше по-добър поглед към остаряването.

— Не разбирам важността, която се отдава на младостта — рече той. — Слушай, аз знам колко ужасна може да бъде младостта, затова не ми разправяй, че било толкова хубаво. Всички младежи, които са идвали при мен с амбициите си, с терзанията си, с чувството си за непълноценност, убедени, че животът е ужасен до такава степен, че искат да се самоубият…

— Освен всичко друго, на младите им липсва мъдрост. Те почти не разбират живота. Кой иска да живее всеки ден, когато не разбира какво става наоколо? Когато хората те манипулират, казват ти да си купиш този парфюм, за да бъдещ неотразим, или тези дънки, за да бъдеш секси — и ти им вярваш! Това са такива глупости.

Теб никога ли не те е било страх да остарееш?

— Мич, аз посрещам остаряването с радост.

С радост ли?

— Много просто. Остарявайки, човек научава повече. Ако си останеш на двадесет и две, ще бъдеш все толкова глупав и невежа, какъвто си бил на двадесет и две. Остаряването не е само упадък. То е и развитие. Не е само отрицателната мисъл, че ще умреш, а също и положителната мисъл, че разбираш, че ще умреш и поради това живееш по-добре.

Да, отвърнах аз, но ако остаряването е толкова хубаво, защо хората постоянно казват: „Ех, да можех да си върна младостта.“ Не съм чувал някой да казва: „Да можех сега да съм на шестдесет и пет.“

Той се засмя.

— Знаеш ли какво означава това? Недоволство от живота. Неудовлетворение от живота. Живот без смисъл. Защото ако си открил смисъла на живота си, не ти се иска да се връщаш назад. Искаш да вървиш напред. Искаш да видиш още и още. С нетърпение чакаш да станеш на шестдесет и пет.

— Слушай. Трябва да знаеш нещо. Всички млади хора трябва да го знаят. Ако постоянно се бориш с остаряването, винаги ще бъдеш нещастен, защото то при всички случаи ще се случи.

— И още нещо Мич.

Той сниши глас.

— Истината е, че един ден и ти ще умреш.

Кимнах.

— Няма значение какво си мислиш.

Знам.

— Но се надяваш — продължи той, — че дотогава има още много, много време.

Той затвори очи, видимо спокоен, после ме помоли да му оправя възглавниците под главата. Тялото му има нужда постоянно да се намества, за да му бъде удобно. На стола го подпират бели възглавници, жълт дунапрен и сини хавлиени кърпи. На пръв поглед изглежда, че Мори е опакован като колетна пратка.

— Благодаря ти — прошепна той, докато аз намествах възглавниците.

Няма проблем, отвърнах.

— Какво си мислиш, Мич?

Замълчах преди да отговоря. Ами чудя се, отвърнах, как можеш да не завиждаш на по-младите и здрави хора.

— О, сигурно им завиждам.

Мори затвори очи.

— Завиждам им, че могат да отидат в спортния клуб или да поплуват. Или да танцуват. Най-вече за танците. Но когато завистта ме споходи, аз я изпитвам и след това я пускам да си ходи. Помниш ли какво ти казах за откъсването? Остави я да си върви. Кажи си: „Това е завист, сега ще се откъсна от нея.“ Продължи напред.

Той се закашля — продължителна, дрезгава кашлица — сложи хартиена кърпичка пред устата си и немощно се изплю в нея. Седях там и си мислех, че съм толкова по-силен от него, направо смехотворно, сякаш мога да го преметна през рамо и да го понеса като чувал с брашно. Чувствах се неловко от това свое превъзходство, защото никога не бях чувствал превъзходство спрямо него.

Как преодоляваш завистта си към…

— Какво?

Мен?

Той се засмя.

— Мич, за старите е невъзможно да не завиждат на младите. Но въпросът е в това да се приемаш такъв, какъвто си и това да те радва. Сега ти е времето да си на тридесет години. Аз съм изживял своите тридесет години и е дошло време да съм на седемдесет и осем. — Трябва да откриеш това, което е добро, истинско и красиво в живота ти такъв, какъвто е сега. Ако се връщаш назад, започваш да се съревноваваш. А остаряването не е състезание.

Той издиша и сведе очи, сякаш наблюдаваше как дъхът му се разтваря във въздуха.

— Истината е, че във всички възрасти има по частица от мен. Аз съм на три години, на пет години, на тридесет и седем, на петдесет. Преживял съм ги всичките и знам какво е. Харесва ми да съм дете, когато е подходящо да съм дете. Харесва ми да съм мъдър старец, когато е подходящо да съм мъдър старец. Представи си всичко, което мога да бъда! Аз съм всички възрасти, чак до сегашната си. Разбираш ли?

Кимнах.

— Как да завиждам на твоето положение — та нали и аз съм бил там?