"Шинджу" - читать интересную книгу автора (Роуланд Лора Джо)

Шеста глава

Малко преди часа за вечеря Сано пристигна в квартала, където живееха родителите му — обособена част до моста Нихонбаши, заселена предимно със самурайски семейства.

Той подкара коня си по улицата, която водеше към тяхната къща. Мина покрай градинаря, книжаря, покрай няколкото сергии за хранителни продукти и спря на ъгъла пред Академията за бойни изкуства „Сано“ — дълга ниска дървена постройка на едно равнище с улицата. Слезе от коня, върза юздите за парапета на тясната веранда и влезе, въздъхвайки с носталгия.

В тренировъчната зала окачени на стените газени лампи разпръсваха зимния мрак. Две редици млади мъже, облечени в широки памучни панталони, стояха един срещу друг, имитирайки битка. Юношите в едната редица държаха дървени летви вместо стоманени мечове, а тези от другата редица парираха ударите им с най-разнообразни оръжия — тояги, вериги, копия, железни ветрила. Сано вдъхна познатата смесица от миризми — пот, масло за коса, влажен хоросан и старо дърво — и изведнъж го обзе смесено усещане за уют и дълбока печал. Откакто се помнеше, това място неизменно бе негов втори дом. Като момче усвояваше бойни умения под строгото ръководство на баща си. Започна да тренира още щом порасна достатъчно, за да държи детски меч. По-късно тук бе обучавал собствени ученици. Мечтаеше някой ден лично да оглави школата, както би постъпил всеки добър син — да поеме занаята на баща си след неговото оттегляне.

Но дейността в школата замря. Самураите вече не си правеха труда да усъвършенстват бойните си умения, нито държаха синовете им да тренират. Пък и школата не принадлежеше към никой по-голям клан, не получаваше финансова издръжка и баща му трябваше сам да плаща на властите за разрешение да упражнява тази дейност. Поради липсата на богати покровители, отдалеченото и непрестижно място и отсъствието на нашумяло име сред преподавателите, от година на година академията привличаше все по-малко ученици. Бройката отдавна не стигаше, за да осигури печалба на баща му. Сано преподаваше, за да подпомага семейството си, но наскоро баща му реши след смъртта си да завещае училището на сенсей32 Аоки Коемон — учителят, който сега водеше всички занятия. Няколко дни по-късно заведе Сано на срещата с Кацурагава Шундай, за да му издейства държавна работа.

— Сано сан! — възкликна Коемон и се отправи към него усмихнат. Поклони се ниско и поздрави: — Добър вечер.

Сано също се усмихна. С Коемон бяха отраснали заедно, но след ритуала фундоши ивай33 за посвещаването им в мъжество приятелят му неизменно се обръщаше към него с уважението, полагащо се на сина на учителя.

— Какво ще кажеш? — попита Коемон с жест към групата.

Сано познаваше повечето от учениците, но видя доста непознати лица и нови оръжия.

— Времената са се променили — каза той.

Двамата с Коемон много пъти бяха увещавали стария Сано да включи и някои нетрадиционни оръжия в програмата на школата. Баща му обаче държеше на своето — само боят с мечове е достоен за истинския самурай.

— В днешно време трябва да си готов да посрещнеш врага си с всякакви оръжия и освен това как ще привлечем нови ученици, ако не предлагаме нищо ново? — рече Коемон и остави оръжието си настрана.

— Ти преподаваш изкуството на джите! — възкликна Сано.

Коемон сви рамене:

— Само най-основното. Не съм специалист.

— Хайде да опитаме заедно — Сано смъкна наметалото и шапката си и запретна ръкави.

Коемон започна съвсем бавно да показва на Сано как да отклони острието на насочения срещу него меч, как да нанесе контраудар, как да парира и да блокира атаките на противника.

Сано напредваше бързо — скоро майсторски завъртя оръжието и манкира с тънкото му острие удар под рамото. После блокира още един и светкавично мушна тъпия край във врата на приятеля си.

— А ако приложиш достатъчно сила… — замахна отново Коемон, — можеш дори да счупиш меча на противника си.

После си размениха оръжията и не след дълго Сано вече беше сгорещен и потен, изпълнен с енергия от приятните физически усилия. Беше му хубаво, че отново се е върнал в познатата тренировъчна зала. Когато свършиха, Коемон се обърна към класа и повиши глас заради врявата:

— Това е всичко за днес.

Учениците се поклониха на съперниците си и на Сано, после на своя сенсей и се втурнаха към вратата на съблекалнята.

— А къде е баща ми? — попита Сано, когато двамата с Коемон останаха сами. — Някъде навън по работа?

Коемон се поколеба:

— Днес не е идвал…

Безпокойството на Сано нарасна. Баща му не бе пропускал нито един работен ден.

— Какво има? — попита той.

— Не зная — Коемон избягваше погледа му, което означаваше, че е наясно какво не е наред, но не иска или не може да му каже.

Сано припряно се сбогува с приятеля си. Изведнъж промяната в програмата на школата придоби зловеща значимост. Защо накрая баща му бе отстъпил? Със свит на топка стомах Сано поведе коня си зад ъгъла надолу по тясната странична уличка. Стигна до къщата на родителите си и вкара коня в конюшнята. Другата клетка бе празна и това още повече засили тревогата му. Баща му от години предричаше собствената си смърт. Но фактът, че не бе събрал сили да замени коня си, починал преди няколко месеца, бе най-красноречивото потвърждение, че животът му е към своя край.

Сано се събу в преддверието, остави меча си и влезе вътре. В кухнята възрастната прислужничка Хана приготвяше вечерята — на печката вреше супа, а до нея къкреше гърне с ориз. На дървената маса имаше нарязани зеленчуци и два черни лакирани озена — вече наредени с купи, пръчици и чинии. Сано кимна на Хана в отговор на поклона й. Тя работеше за семейството още отпреди раждането му. В този миг от стаята се разнесе дълбока лаеща кашлица. Сано плъзна вратата встрани и я отвори.

Баща му лежеше сгушен под дебели завивки. Майка му стоеше до постелята и придържаше кърпата, с която той затулваше кашлицата си. Едвам си поемеше дъх, хриптеше и стенеше от болка. Майка му тихо редеше успокоителни думи и придърпваше края на завивките над мангала, за да сгрее болника. Газената лампа отпечатваше сенките им на стената.

— Отосан34! — извика отчаяно Сано. От много време насам баща му бе с разклатено здраве, но без видими признаци на влошаване. Сега Сано се стъписа, като видя колко зле изглеждаше баща му, откакто се разделиха миналия месец. — Отосан, защо не ми каза, че си болен? — Сано се приближи и коленичи до баща си.

Старецът поклати глава. Една измършавяла ръка се показа изпод завивката и немощно махна в отговор на въпроса му. Майка му отговори вместо съпруга си:

— Не искаше да те тревожи, Ичирочан. А и всъщност днес вече е много по-добре. Скоро ще се оправи — гласът и усмивката й бяха ведри, но угриженото й лице казваше истината. Майка му сведе поглед към кърпата и щом видя кървавите петна по нея, бързо я скри в скута си.

— Идва ли лекар? — попита Сано, огорчен, че майка му се опитва да го залъже. Тя винаги бе отричала съществуването на проблемите, защото искрено вярваше, че така ще накара грижите да отминат.

— Никакъв лекар — изхриптя баща му и се закашля отново. После добави: — Става късно. Сега ще вечеряме — обърна се към съпругата си и рече: — Хайде, донеси яденето. Няма да оставим гладен сина ни, нали.

Майка му стана покорно и излезе от стаята.

Със свито сърце Сано забеляза още една злокобна промяна у баща си — старецът никога преди не бе говорил за болежките си, въпреки че с охота ходеше по лекари, по гадатели, врачки, шинтоистки и будистки свещеници. Сега явно се бе примирил с болестта и я приемаше със стоическа безропотност. В очите на Сано пареха едва сдържани сълзи. Не искаше родителите му да ги видят, затова сведе глава над влажната кърпа, която донесе майка му. Нямаше сили да срещне погледа й, когато тя ласкаво докосна ръката му.

Хана постави по един пълен с храна озен пред Сано и баща му. Започнаха да ядат, без да продумат, спазвайки обичая, но Сано не можеше да не забележи колко бавно и мъчително се храни баща му, как скришом си почива между хапките. Твърдо реши, че след вечерята отново ще постави въпроса за лекарите, но когато приключиха и озен бяха прибрани, баща му заговори първи:

— Намерил съм ти съпруга, Ичиро — каза той. — Икеда Акико, деветнайсетгодишна, със зестра от четиристотин рьо35.

Сано замълча с безстрастно изражение. Баща му непрестанно отправяше към по-богатите самураи предложения за сватосване и затова Сано все още — вече трийсетгодишен — не бе задомен. Не искаше да противоречи на баща си, но знаеше, че това щеше да е поредното му унижение, защото най-вероятно предложението му щеше да бъде отхвърлено.

— Семейство Икеда ни превъзхождат значително, отосан36. Едва ли ще ме искат за зет.

— Глупости! — избликът на баща му причини нов пристъп на кашлица. — Наел съм посредник да прати подаръци и да уреди миай37. Сигурен съм, че ще се съгласят. Нали вече си йорики.

Йорики или не, фамилията Икеда никога нямаше да се съгласи на миай — официална среща между младите в присъствието на родителите им. Вероятно щяха да върнат подаръците по куриер.

— Да, отосан — отвърна той със страх, че баща му ще се закашля пак, ако му противоречи.

Доволен, баща му смени темата:

— Добре ли върви работата ти, Ичирочан?

Сано реши да не казва нищо за упрека на съдията Огиу и за незаконното разследване на убийството. Вместо това описа кабинета, задълженията и жилището си и представи всичко във възможно най-благоприятна светлина. Не спомена нищо за враждебността на колегите му и за собствената си потиснатост.

В очите на баща му грейна гордост. Старецът се поизправи:

— Продължавай да служиш прилежно и вярно — напомни му той — и никога няма да останеш без господар. Не бива да допускаш да ставаш ронин38…

Гласът на стареца трепна. Самият той бе станал ронин — самурай без господар, — когато преди четирийсет години третият шогун от клана Токугава — Йемицу, конфискувал земята на владетеля Кии. Тогава семейството на Сано и другите васали на Кии трябвало сами да се грижат за себе си. Достойнството на баща му бе накърнено завинаги — бе загубил своя господар, поминък и наследствен пост, стигнал до него през много поколения. Но за разлика от другите ронини, той не стана разбойник или бунтовник. Основа своя школа и води мирен живот, понасяйки гордо срама и мъката си. За пръв път като дете Сано чу историята за Голямата конспирация на четиристотинте ронини, решили да завземат властта. Тогава не повярва, но когато порасна, много пъти бе имал възможност да се убеди, че под повърхността на привидното спокойствие в държавата съществува скрито недоволство и че точно затова шогуните от клана Токугава полагат такива усилия да разкрият навреме заговорите и да потушат незабавно бунтовете, които неминуемо се разпалват сред честолюбивите безстопанствени самураи. Някога Сано наивно вярваше, че всички ронини са почтени люде, които спазват закона досущ като баща му, и основната им грижа е да осигурят на децата си достоен живот, какъвто самите те не са имали. А ето че сега той самият се оказа един неблагодарен син, готов с един замах да зачеркне дългогодишните усилия на баща си; глупав достатъчно, за да рискува да бъде опозорен за цял живот, като го уволнят заради неподчинение към господаря! В същото време сърцето му негодуваше — та нали баща му бе поощрявал вечно търсещото, непримиримо начало в душата му; нали той бе го пратил в храмовото училище да учи литература, математика, право, история, политическа теория и китайска класика като добавка към бойните умения, усвоени у дома? Монасите го образоваха много над равнището на един обикновен самурай, обучиха го да мисли, а не да се подчинява сляпо на заповеди, както бе принуден да прави на сегашния си пост.

— Сега, когато си на пътя към славата, вече мога да напусна този свят със спокойна душа!

Думите на стареца прекъснаха развихрилите се мисли в главата му. Ядът угасна. Сано си даде сметка, че баща му се бе съпротивявал на болестта само колкото да успее да го види уреден. Сега старецът се предаваше.

Баща ми никога няма да ми прости, ако пропилея усилията му да осигури бъдещето ми, помисли си Сано. Разследването на онова убийство не си струваше; истината и справедливостта нямаше да върнат Юкико и Норийоши сред живите. Но оставаше бремето на синовния дълг, завещан от собственото име.

Ичиро — първороден син.

И единствено дете.