"Шинджу" - читать интересную книгу автора (Роуланд Лора Джо)

Пета глава

Щом се върна в кабинета си, Сано завари Цунехико необичайно мрачен. Младият секретар изломоти нещо в отговор на поздрава му и едва вдигна поглед от писалището си.

— Какво се е случило, Цунехико? — попита Сано.

— Нищо — отвърна момъкът нацупен.

Сано въздъхна и коленичи до своя секретар. Явно нещо го тормозеше. Имаше достатъчно опит с младежи и не му беше трудно да разпознае признаците. Цунехико нервно подръпваше краищата на яркосиния пояс на кимоното си. При всяко поемане на дъх гърдите му изхриптяваха. След малко момъкът промърмори като обидено дете:

— Другите йорики вземат секретарите със себе си, когато отиват по работа. А вие не ме водите никъде. Вчера ми заръчахте да свърша куп неща и излязохте. Днес — същата работа. Татко рече, че при вас трябва да овладея занаят. Да, ама как, когато вие изобщо не ме обучавате? — и вдигна към Сано сериозното си поруменяло лице.

От мрачното му настроение очите му изглеждаха кривогледи и младежът доби комично, слисано изражение. Сано потисна напиращата усмивка, а Цунехико продължи да нарежда печално:

— Освен това почвам да се чувствам самотен. Тук нямам приятели. Никой не ме харесва.

Сано всеки миг щеше да избухне в смях, но си даде сметка, че тирадата на Цунехико е напълно оправдана — до този момент той бе лош учител за своя секретар: лишаваше го от напътствия и проявяваше прекалена търпимост към леността и грешките му. Засрами се и рече:

— Отсега нататък ще работим заедно, Цунехико. Ще те науча на всичко, което зная, обещавам.

Цунехико вдигна глава и на лицето му трепна плаха усмивка. Сано също се усмихна. Помисли си каква картинка представляват — йорики неудачник и секретар ревльо — едно абсурдно съдружие. После смени темата и попита:

— Намери ли адресите, за които те бях помолил?

Тази сутрин, преди да тръгне за яшикито на фамилията Ниу, бе заръчал на Цунехико да направи справка в жилищните регистри за домашния адрес на Норийоши, а от гилдията на художниците да разбере къде е ателието му. Искрено се надяваше, че Цунехико е успял да се справи с тази проста задача.

— Да, йорики Сано сан. — засия Цунехико, възвърнал обичайното си лъчезарие. Грабна един лист от писалището и тържествуващо го представи на Сано. На него с едър непохватен почерк бяха изписани думите:

Сано се замисли за миг. Това бе кварталът на удоволствията близо до реката в северните покрайнини на Едо. Зад високите му огради проституцията се приемаше за законна, по улиците предлагаха всякакви кулинарни деликатеси, пиене и безброй забавления — театър, музика, хазарт… Изобщо — развлечения за хората с много пари. Районът първоначално се наричаше „Тръстиковата равнина“ заради местността, в която бе разположен. После някой находчив клиент бе променил йероглифите в името на „Равнината на щастието“. Така или иначе, кварталът спокойно можеше да носи още едно име — „град без нощ“. Йошивара никога не спеше.

— Норийоши живее и работи на едно място — поясни Цунехико. — И от двата регистъра ми дадоха все този адрес. Окубата му е бил работодател.

— Ясно — за да спази правилата на традиционните взаимоотношения учител — ученик, Сано не биваше да хвали Цунехико за добре свършената работа, а да му предложи възнаграждение. В този момент секретарят му би се радвал най-много, ако Сано склонеше да го вземе със себе си в Йошивара. Непохватният младеж само ще ми пречи, помисли си той, но един йорики винаги трябва да спазва обещанията си. Затова рече: — Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Йошивара и да ми помогнеш в разследването?

— О, да, с удоволствие! Благодаря ви, йорики Сано сан. — Цунехико скочи припряно на крака и в радостта си преобърна писалището, разпиля книжата и четките, натрупани отгоре, и разсипа туш по пода.

Малко по-късно двамата плаваха нагоре по реката към Йошивара в поклащащата се лодка, която обслужваше маршрута от центъра до квартала на удоволствията. Лятно време откритата ладия бе винаги препълнена, но сега Сано и Цунехико бяха единствените пасажери. Въпреки плътните си наметала и широкополите си сламени шапки те се гушеха под плющящото чергило, за да се подслонят от студения и влажен вятър. Двамата мускулести лодкари припяваха в ритъма на веслата, пошляпващи в тинестата вода на река Сумида.

Цунехико отвори кутията с обяда, предвидливо приготвен за двучасовото пътуване.

— Би трябвало да препускаме към Йошивара на кон — каза той. — Така е модерно сега. И предрешени, та да не разберат, че сме самураи — после с голяма охота се зае да похапва оризови кюфтета, мариновани зеленчуци и осолена риба.

Сано се усмихна. По закон на самураите бе забранено да посещават квартала на удоволствията, но законите рядко се спазваха толкова строго и принадлежащите към тяхното съсловие се изсипваха там на тълпи. Маскировката бе излишна, освен ако не искаха да добавят тайнственост към забавлението.

— Тръгнали сме по работа, Цунехико — меко каза той.

— Да де, по работа — съгласи се момъкът и се ухили с пълна уста.

Сано бе избрал да пътуват с лодка, жертвайки бързината срещу възможността да проучи онази част на реката, която бе изхвърлила телата на Норийоши и Юкико. Сега се взираше в оризовите складове от лявата му страна. Двамата можеха да бъдат хвърлени отвсякъде — от някой пристан, от моста Рьогоку и даже от мочурищата на отсрещния бряг. Ако не откриеше нищо в Йошивара, щеше да му се наложи да търси очевидци, а това можеше да отнеме месеци.

Най-накрая пристигнаха. Сано плати на лодкарите и двамата с Цунехико слязоха на кея и се заизкачваха по стълбите, които извеждаха горе на пътя. Поеха покрай крайбрежните дюкяни и гостилници и скоро стигнаха до рова и високия пръстен зид, който ограждаше Йошивара. На входа стояха двама самураи с шлемове и ризници — дневната стража на денонощно охранявания квартал. Докато разпитваше пазачите, Сано отново съжали, че разследването му е неофициално. За разлика от стражите в затвора охраната на Йошивара се подчиняваше пряко на Токугава Цунайоши. На униформите им бе избродиран гербът му — трилистна ружа. Затова се държаха доста надменно.

— Да, познавам Норийоши — отвърна единият. — Но не си спомням дали съм го виждал точно в деня на смъртта му? Пък и нали е мъртъв, какво значение има?

Без да разполага с готов отговор, Сано попита:

— Някой да е излизал от тук с голям вързоп преди две нощи?

„Достатъчно голям, за да побере труп“, прииска му се да добави, но зад него Цунехико попиваше всяка дума. Сигурно си мислеше, че така се учи как един йорики си върши работата.

Другият пазач изсумтя:

— Възможно е — отвърна и добави: — Само че ние сме твърде заети, за да следим всички носачи.

Но имате време да дебнете някоя жена да не избяга, помисли си Сано. Често се случваше юджо — куртизанки — да бъдат продадени за проститутки в Йошивара като наказание за извършени престъпления. Някои от тях успяваха — радваха се на добри условия и благосклонни клиенти, но други попадаха на жестоки господари, които ги измъчваха до смърт или ги захвърляха в мизерия. Много от тях често се опитваха да избягат през портала, предрешени като слуги или младежи. Собствениците им плащаха скъпо на този, които успееше да ги върне, затова пазачите следяха повече за нови или непознати лица и не обръщаха внимание на познатите.

— Благодаря за помощта — каза Сано и двамата с Цунехико поеха по Наканочо, главната улица.

В детството и юношеството си Сано бе посещавал Йошивара с родителите си, за да гледат прочутите летни шествия на юджо. По-късно, като студент идваше тук с приятели да зяпат и задирят момичетата. Но оттогава изминаха доста години. Сега установи, че доста неща не съответстват на спомените му. От двете страни на улицата се редяха приканващите входни табели на чайни, в които се сервираше не чай, а саке, дюкяни, гостилници, публични домове и къщи за удоволствия. Въздухът бе пропит с добре познатия мирис на прокиснало вино, но кварталът се бе разраснал до неузнаваемост.

— Не е ли страхотно? — възторгна се Цунехико, взирайки се в табелите. — Не разбирам защо Йошивара трябва да е изолирана чак тук, в тази пустош. Ако не беше толкова далеч, можехме да идваме всеки ден.

— Властите държат да бъде извън града, за да се запази общественият морал — отвърна Сано. — Освен това за полицията е по-лесно да контролира какво става в един обособен квартал, отколкото в различни разпръснати райони. Така се ограничава и броят на малолетните, отвлечени и продадени на сводници или публични домове…

Щеше да добави, че според мецуке29 — шпионите на шогуна, Йошивара е твърде удобно местенце за следене и компрометиране на съмнителни граждани, но Цунехико не слушаше. Беше се шмугнал зад завесата при входа на отсрещната чайна, където табела с тлъсти йероглифи обявяваше: „Само тук! Жени сумо! Не пропускайте схватките между най-големите сумистки Хващачката на топки, Големите цици, Дълбокия процеп и Къде живее мидата!“ Отдолу с по-дребен шрифт пишеше: „Гвоздеят на вечерта — сумистки срещу самураи!“ Чайната ехтеше от гърлени викове и радостни възгласи, които показваха, че мачовете, незаконни другаде в града, вече бяха започнали.

Сано поклати глава. Сглупих, че взех и Цунехико, сега само ще ми изгуби времето, каза си той, а гласно рече:

— Хайде, Цунехико, не се заплесвай, трябва да открием улица „Галерия“.

— Но аз я знам. Сега ще ви заведа — ухилен отвърна секретарят и посочи с ръка: — Натам.

Двамата се гмурнаха в лабиринт от тесни улички, неугледни постройки, залостени врати и препълнени кофи за боклук. Бездомни кучета риеха във вонящите остатъци. След миг излязоха отново на просторна чиста и светла улица.

— Пристигнахме — обяви Цунехико гордо. — Виждате ли?

Сано се огледа. Откритите витрини на магазините от двете страни на улицата преливаха от рафтове и стелажи с живопис и дървени гравюри. Минувачите ги разглеждаха с любопитство и страх, защото законът заклеймяваше притежаването им като неморално. Галерия „Окубата“ се намираше някъде в средата на улицата. Но как да се освободи от Цунехико, за да проведе разпита на четири очи… За щастие секретарят сам хлътна в едно от магазинчетата и се зарови в огромен куп картини. Сано се усмихна и се отправи към магазина на Окубата. Щом прекрачи прага, собственикът го заговори:

— Добър ден, господине. Търсите хубави картини на най-добрите цени? Е, дошли сте на точното място…

Беше рядко грозен и уродлив — с огромен червен белег на устните и брадичката, сякаш току-що бе натъпкал в устата си шепа презрели вишни. От ноздрите му стърчаха косми, а лицето му бе издълбано от белези от едра шарка. Имаше изпъкнали очи — като насекомо, като огромна богомолка, увиснали рамене и провлачена походка.

— Влезте, влезте — подкани го той.

Сано стъпи на повдигнатия дървен под и мина зад завесата, която отделяше магазина от улицата. Цялото помещение бе претъпкано от стойки и рафтове, отрупани с гравюри, но нямаше пукнат клиент или поне зяпач.

— Какво да ви покажа? — попита грозникът. — Някои красиви пейзажи?

Той посочи към поредица картини на връх Фуджи през различните сезони. Сано проумя защо в магазина нямаше клиенти — гравюрите бяха ужасно грозни, нескопосани, в крещящи цветове и с размазани образи. Чудно как магазинът все пак се е задържал в занаята.

— Вие ли сте Окубата? — попита той.

— Да, аз съм. Но всички тук ми викат Любителя на вишни — с ироничен смях собственикът докосна моравия белег на устата си. После измъкна една гравюра от най-близкия рафт: — Може би предпочитате нещо по-класическо, господарю?

Сано хвърли бърз поглед към картината и трепна от възмущение: гравюрата шаржираше известната древна рисунка Ха гасен (Бой с оръжия), но вместо в схватка двамата самураи бяха изрисувани как се облекчават взаимно с разголени задници. При това неизвестният художник бе съсредоточил майсторството си върху хиперболизирането на „оръжията“ им.

— Искрена почит към героичните ви предци — подсказа Любителя на вишни.

— Не, благодаря — Сано хвърли изпитателен поглед към собственика, за да открие някаква сянка от ирония или преднамерена злоба, но срещна само угодническото му изражение. — Всъщност дошъл съм да разговаряме за вашия работник Норийоши…

Сано се канеше да се представи, но Любителя на вишни възкликна:

— Аааа! Защо не ми казахте? — и кимайки съзаклятнически, го отведе към рафтовете в дъното на магазина. — За съжаление наскоро великият Норийоши си отиде от този свят. Ето това е последната му работа. Най-доброто му произведение, наистина. Харесва ли ви? Да?

Щом зърна гравюрата, Сано тутакси разбра как фирмата на Окубата си изкарваше парите. Продаваше шунга30 — еротични картини, на избрани клиенти. Пейзажите на Фуджи бяха просто за параван. Картината на Норийоши изобразяваше двойка любовници във всевъзможни пози. До нея Сано зърна друга гравюра — този път прислужник помагаше на любовниците. Норийоши бе рисувал костюми, обстановка и гениталии с най-големи подробности. Една по-голяма шунга изобразяваше впечатляващо надарен самурай с разтворени поли на кимоното и гола девойка до него, галеща слабините му. Отстрани имаше надпис:

Гравюрите бяха значително по-добри като рисунък от изложените в предната част на магазина. Цветовете бяха чисти и хармонични, изображението — изкусно. При това притежаваха особена чувственост, която обикновено липсваше в типичните шунга. Сано почувства, че се възбужда против волята си.

— Очевидно картините на Норийоши ще ви бъдат от полза в интимни мигове — заяви Любителя на вишни.

Този удар върху мъжествеността му го изтръгна от унеса. Собственикът бе или голям шегаджия или достатъчно глупав да не разбере, че подобни реплики може да засегнат клиентите му.

— Това не е ваша работа. — отсече Сано. — Не съм дошъл да купувам.

Представи се с името и титлата си и с искрено задоволство забеляза как лицето на Окубата пребледня и белегът му изпъкна още повече. Собственикът хвърли поглед към картините — отсъствието на червен цензорски печат върху тях недвусмислено определяше продажбата или притежаването им като нарушение на закона.

— Не се безпокойте за стоката си — побърза да поясни Сано. — Искам само да ми отговорите на няколко въпроса за Норийоши.

Окубата възвърна цвета на лицето си:

— Стига да мога, господине. Питайте каквото пожелаете.

За да го накара да се отпусне и да приспи подозренията му, Сано започна със съвсем невинен въпрос:

— Колко време работи за вас Норийоши?

— О, недостатъчно дълго.

Сано предупредително смръщи вежди. Любителя на вишни се сепна и почна да брои на пръсти:

— Норийоши беше с мен шест… не, седем години.

Достатъчно дълго, за да се опознаят добре, помисли си Сано.

— А що за човек беше?

— Обикновен. С две очи, един нос…

Раздразнението на Сано нарастваше. Той втренчи поглед в Любителя на вишни и заплашително докосна меча си. Собственикът опули очи и усмивката му изчезна. Явно осъзна, че е отишъл твърде далеч и побърза да се поправи:

— Норийоши бе изключително способен художник. И плодовит. Работите му се харчеха като топъл хляб. Ще ми липсва.

Сано поясни търпеливо:

— Всъщност имах предвид какво представляваше като човек. Общителен? Популярен?

Любителя на вишни се ухили:

— А, не особено популярен. Но… наистина имаше много приятели. Из целия квартал.

— Кажете ми имената им — Сано се зарадва, че нещата вървяха по-добре, отколкото бе очаквал.

Любителя на вишни спомена няколко мъже, все художници в чайните или гостилниците на Йошивара. Сано направи усилие да ги запомни.

— А жени? — попита той.

— Не, господине, поне доколкото знам. Освен младата дама, която умря с него…

Едва доловимо движение привлече погледа на Сано. Изражението на Любителя на вишни остана непроменено, но той неловко пристъпи от крак на крак. Това, както и неочаквано бързият отговор подсказаха на Сано, че търговецът лъже. Тялото и маниерите му го издадоха. За да притъпи бдителността му, Сано смени темата:

— Норийоши имаше ли роднини в града?

Нозете престанаха да се движат:

— Не, господине. Само в света на духовете. Беше ми споменал, че всички са загинали в Големия пожар.

— А кои бяха враговете му?

— Нямаше врагове, йорики — отвърна вежливо Любителя на вишни. — Всички го харесваха.

Сано погледна към нозете на търговеца, който отново запристъпя от крак на крак.

— По-добре ми кажете — настоя той. — Иначе ще го разбера от другиго и тогава… Нима мислите, че приятелите му — и той изброи имената, които Любителя на вишни му беше казал — няма да се разприказват?

— Хиляди извинения, господарю, но не разбирам за какво говорите — скръц-скръц — дъсченият под заскърца под нозете му.

— Коя е приятелката на Норийоши?

Любителя на вишни скръсти ръце пред хлътналите си гърди.

— Не искам да демонстрирам неуважение, йорики, но вие ме обвинявате в лъжа — очевидно решението му да блъфира го бе успокоило и сега краката му не помръдваха. — Или ме арестувайте и ме изправете пред съда, или — моля, напуснете магазина!

Сано затвори очи. Заля го негодувание към самия него. Какъвто бе неопитен, опропасти разговора. Сега вече Любителя на вишни нямаше да каже и дума. Не можеше да арестува Окубата само защото отказва да отговаря на въпросите му за човек, който официално се смяташе за самоубиец. Не можеше да го задържи дори за продажба на незаконни шунга, защото съдията Огиу недвусмислено бе заявил, че не желае подчинените му йорики да вършат работата на дошини. Освен това не биваше да рискува началникът му да научи, че разследва смъртта на Норийоши и Юкико без сигурни доказателства, че става дума за убийство.

— Не съм имал намерение да ви обиждам — отвори очи Сано с беглата надежда, че отново ще предразположи Любителя на вишни поне толкова, че да му покаже къде е живял Норийоши. — Не съм дошъл да ви арестувам или унижавам. Вие сте наистина изключително отзивчив и ви моля за една последна услуга. Може ли да видя къде е живял Норийоши?

— Разбира се — Любителя на вишни изглеждаше доволен, че вече има извинение да не говори за жените или враговете на Норийоши. Той плъзна встрани една част от стената, зад която се откри тъмен коридор. — Оттук.

Сано го последва по коридора към малък мръсен двор с паянтова барака и тясна веранда. В дъното стърчеше тоалетната, оградена с куп дърва и няколко керамични делви. Острият мирис на туш преобладаваше над познатите миризми на канал и стърготини. Любителя на вишни го преведе покрай бараката. През отворените врати Сано видя три еднакви стаички. Във всяка от тях по един художник стоеше надвесен над дървена маса. Единият дълбаеше с длето парче дърво. Другият мажеше с туш готов калъп и го притискаше върху бял лист хартия. Третият оцветяваше вече готова гравюра. Любителя на вишни спря пред затворената врата на четвърта стаичка:

— На Норийоши е — каза той и плъзна вратата встрани.

Сано влезе и бавно огледа ниския таван. Стаята бе съвсем малка — работната маса край една от стените заемаше по-голямата част от пространството и оставяше място за спане само на един човек. До масата на пода имаше отворено сандъче с инструменти — различни по размер ножове и длета. До него лежеше скица с туш — очевидно последното занимание на Норийоши. Сано хвърли поглед към скицата и се слиса. Пак беше шунга, но изобразяваше група пируващи мъже.

— Специално издание за специален клиент, ха-ха — Любителя на вишни се завъртя край лакътя на Сано, ухили се и потри ръце. — Самураите често проявяват интерес към тези неща, нали?

Сано не отвърна. Той самият никога не бе опитвал любов с мъж, нито пък имаше такова желание, но приемаше, че всичко, което хората правят в интимните си отношения, е приемливо, стига да не засяга някой друг.

Погледна към единствения шкаф до стената точно срещу масата — кърпени дрехи, протъркани завивки, нащърбени съдове, набор от мастилници, четки, въглен и скици, — нищо, което можеше да му помогне да разбере повече за Норийоши, освен че е бил художник с ограничен талант и доходи. Сано прокара ръка по няколкото памучни кимона в шкафа и в този миг ръката му докосна нещо твърдо. Бръкна и извади малка, затегната с връв кесия. Беше твърде тежка за размерите си. Отвори я и не повярва на очите си — вътре имаше над трийсетина златни кобана31 — с толкова пари спокойно можеше да се издържа многодетно семейство цяла година. Откъде един беден художник притежаваше такова имане? Или не беше негово? Или бе спечелено по нечестен начин?

— Знаете ли откъде са парите? — обърна се Сано към Любителя на вишни.

С удивителна бързина търговецът протегна ръка и грабна кесията. Тикна я в джоба си и побърза да обясни:

— Мои са. Норийоши понякога събираше парите от клиенти вместо мен.

Сано отмести поглед от невинното лице на собственика към нозете му, които усилено потропваха — Любителя на вишни пак лъжеше. Сано потисна порива си да изтръгне със сила истината. Интуицията му подсказа да има търпение и да потърси друг начин. Ако не успееше, винаги можеше да се върне в магазина.

— Е, радвам се, че си ги намерихте — каза. — А дали ще може да поговоря с другите ви работници?

След разговора с колегите на Норийоши Сано бе по-разочарован от всякога. Тримата художници не познаваха добре покойника. Оказа се, че са доста по-млади от него и работят за Окубата едва от тази година. Не знаеха къде е ходил и с кого е общувал през свободното си време. Ако всички приятели на Норийоши лъжеха колкото Любителя на вишни, едва ли щеше скоро да напредне в разследването. А може би Цунехико има по-добра идея, помисли си Сано и тутакси се запита къде ли е момчето. Побърза да се върне в магазина. Завари Любителя на вишни да говори със слаб плешив мъж отвън на улицата. Мъжът носеше дълга тояга в едната ръка и дървена свирка в другата. Гласовете им бяха тихи и потайни. Щом зърна Сано, Любителя на вишни млъкна и каза на мъжа:

— Сега тръгвай. Ще говорим по-късно.

Но мъжът протегна ръка към Сано:

— Господарю самурай! Аз съм Целебни ръце, най-добрият масажист в Едо! Ако имате болежки или оплаквания, мигом ще ви освободя от тях. Уменията на незрящия слуга пред вас са прочути навред, а цената ми — направо скромна.

Сано го изгледа изненадан — мътните безцветни очи на масажиста приличаха на очите на умряла риба. Как тогава бе разбрал, че е самурай? Вероятно Любителя на вишни му бе казал или пък Целебни ръце бе усетил мириса на маслото, с което бяха намазани косите му. Слепите имаха силно обоняние.

— Мога да ви занимавам с любопитни истории, докато работя, господарю. Искате ли да чуете нещо за пример? — и без да чака подкана, той се впусна да разказва с напевен глас: — Шогунът куче. Токугава Цунайоши, макар способен владетел и велик мъж, досега не е успял да се сдобие с наследник. Неговата майка, господарката Кейшо помолила за съвет будисткия свещеник Рюко. Той й казал, че за да се сдобие със син, Цунайоши първо трябва да изкупи греховете на предците си. И тъй като прославеният ни шогун е роден в годината на Кучето, той ще постигне изкупление само ако покровителства кучетата. Затова сега бездомните песове са неприкосновени, защитени с държавен декрет. Хората са длъжни да ги хранят и да се грижат за тях. Ако се сбият, да ги разделят не с удари, а с ведро студена вода. Който нарани куче, отива в затвора; убие ли го, чака го смърт. Трябва дълбоко да тачим всички кучета, да се отнасяме към четириногите ни братя с уважение. Ето така! — Целебни ръце приближи към едно куче, което се мотаеше пред магазина. Вероятно бе усетил миризмата му или бе чул драскането на ноктите му. После се поклони ниско и извика: — Добър ден, Ину сан, почитаемо куче! — после масажистът се обърна към Сано и каза: — Знам и други приказки, господарю. Можете да ги чуете, докато се наслаждавате на моите целебни терапии?

Сано се усмихна. Дали масажите на Целебни ръце бяха по-добри от историите му? Тази за шогуна куче бе стара работа; всички я знаеха още отпреди две години, когато Токугава Цунайоши издаде първия си декрет за защита на кучетата. Първоначалната реакция на негодувание и недоумение бързо отстъпи място на скрит протест заради парите, пропилени по кучетата, и заради възмутителните наказания на хора, упражнили някакво насилие върху тях.

— Днес няма да се възползвам от услугите ви — отвърна той. После, тласкан от внезапен порив, попита: — Познавахте ли Норийоши?

Любителя на вишни се намеси, за да предотврати отговора на Целебни ръце.

— Йорики, Целебни ръце след малко има важна среща — после се обърна към масажиста: — Не се бави, трябва да побързаш! — и пак почна да пристъпва от крак на крак, което подсказа на Сано, че просто се опитва на всяка цена да отпрати приятеля си.

Целебни ръце не обърна внимание на намека:

— О, да, господарю — отвърна той. — Норийоши беше добър човек. Пращаше ми много клиенти. Познаваше всички… нали разбирате, всички известни владетели и богати търговци.

— Коя му беше приятелка? — попита Сано с възродена надежда.

— Как коя? Глициния! Дето работи в Двореца на небесната градина, на Наканочо. Тя…

— Млъкни, глупако! Стига си дрънкал и веднага се пръждосвай, че иначе ще кажа на дошина да те хвърли в тъмницата!

Гневният изблик на Любителя на вишни стресна масажиста и той млъкна. След кратка неловка пауза Целебни ръце се обърна с извинителен жест към Сано:

— Трябва да тръгвам, господарю — обърна се и тръгна надолу по улицата, свирейки на дървената си флейта, за да привлича клиенти.

Сано се сбогува с Любителя на вишни и забърза след Целебни ръце. Настигна го и го заразпитва за враговете на Норийоши, дали е чул някакви слухове за смъртта му, дали някой е искал да го убие, но Целебни ръце явно бе изплашен от заканата на Окубата.

— Идете при Глициния — бе всичко, което каза.

Сано се втренчи в отдалечаващия се масажист. Това пътуване, макар и пълно с разочарования, все пак не бе съвсем напразно. Вече знаеше повече за Норийоши, разполагаше с името на приятелката му, с потвърждение, че художникът наистина е имал врагове и че по някакъв загадъчен начин се е сдобил с голяма сума пари. Всеки от тези факти би могъл да го отведе при убиеца. Значи ще трябва с Цунехико да останат в Йошивара до падането на нощта, когато отваряха Двореца на божествената градина и останалите публични домове. Можеха да хванат късната лодка обратно за Едо.

И тогава Сано се сети, че тази вечер му предстои ритуалното първо посещение при семейството му, откакто го бе напуснал. Не биваше да отлага разследването си, точно когато резултатите изглеждаха най-обещаващи. Но не можеше да разочарова родителите си — особено баща си. Това би било непростимо пренебрегване на синовния дълг.

С въздишка той пое надолу по улицата да търси Цунехико и да му каже, че е време да се връщат в града.