"Сините пеперуди" - читать интересную книгу автора (Вежинов Павел)9Алек седеше на своя мек стол без облегало и мислеше колко бързо човешкото съзнание се приспособява към най-странните обстановки. Сега всичко около него му се струваше естествено и дори мъхнатото лице на Лос в тоя миг му изглеждаше съвсем човешко. И все пак той не можа да сдържи усмивката си, когато президентът на Вар с чудна ловкост се покатери по отвесната стена до един от най-горните шкафове на библиотеката. Когато се върна, Лос държеше в ръката си лека метална пластинка с изображение, подобно на гравюра. — Това е първият Лос на нашия свят — каза той. — Наричали са го Лос Философа… Алек го погледна учуден. — Дирак ми каза, че вие нямате такава наука. — Да, сега наистина нямаме — отвърна Лос. — Преди три века тя бе отменена със специален указ на съвета… Алек се усмихна. — Това надали би могло да се нарече свобода на мисълта. — Не знам какво точно разбирате под думата „свобода“, Алек… За нас това е, най общо взето, липса на принуда… — Да, нещо подобно… — При нас няма принуда… При нас свободата на всеки индивид е гарантирана в рамките на нашите закони и традиции… — За нас е доста повечко — отново се усмихна Алек. — Ние под никакъв предлог не пречим на хората да мислят каквото си щат и да излагат това в писмена форма… Лос се замисли. — Не знам дали е разумно — каза той. — И все пак, защо е било нужно да забраните философията? — Тя се оказа ненужна — отвърна Лос. — Нашата философия търсеше да открие законите на развитието. Тия закони ни ги даде науката. А що се отнася до най-общия закон и най-общата цел, ние приехме, че те не могат да бъдат други освен тия, които природата ни предлага — развитието на индивида от едно по-низше към едно по-висше състояние. — Ясно и просто! — промърмори Алек. — И все пак предполагам, че е имало и други мнения? — Да, разбира се — кимна Лос. — Особено силна беше школата на монистите, които защищаваха възгледи, доста подобни на вашите. Те смятаха, че човешката природа трябва да бъде единна и неделима и че науките трябва да се стремят да осигурят това единство. Монист беше и един от най-известните ни философи, наречен Син Тъмния… Сега ще ви го покажа… Лос отново се покатери по рафтовете и след малко донесе тънка книжка, отпечатана върху някаква специална хартия. На титулната страница имаше фотография, която веднага грабна вниманието на Алек. — Тоя човек съвсем не е бил лишен от чувства — каза той замислено. — Може би — отвърна колебливо Лос. — Неговият ум беше особено дързък и неспокоен. — Бихте ли ни прочели нещо? Лос някак неохотно разтвори първата страница и започна бавно да чете: Лос внезапно спря. — Но това не е философия! — каза Алек. — Това е поезия… — Не, не е поезия — отвърна недоволно Лос. — Това са просто мисли, дръзки и необосновани… Поезия могат да творят само пеперудите… — Бихте ли ми показали някакъв образец на поезия? Лос го погледна учудено. — Тя не се записва — каза той. — Това е забранено… — Забранено?… А защо? — Нима не разбирате?… Поезията на пеперудите е по-високо от нас и нашия разум… Щом нямаме сетива да я възприемем, по тоя начин ние просто ще я оскверним… — Но какво е поезия всъщност? — Поезията е красота! — отвърна Лос убедено. — И природата е красота… — Не, това е красотата на тяхното отношение към природата. Красотата на тяхното отношение към любовта… Не зная как точно да се изразя, Алек. Поезията е материализиран израз на движението на душите им. Това са просто квантите на тяхното духовно излъчване, на тяхното непонятно за нас щастие… Алек мълчеше. — Но нима поезията им е лишена от мисли? — запита той най-сетне. — Не, разбира се… — А те откъде се взимат?… — Пеперудите мислят въз основа на знанието, което са придобили в своето предишно съществуване — отвърна Лос. — Но това са мисли, огрени от светлина, и тяхната дълбочина е навярно неизмерима… Дирак неспокойно погледна часовника си. — Време е да вървим — каза той. След малко и тримата се изкачиха върху равния покрив на резиденцията: Океанът беше съвсем близо и на осветеното пристанище бяха спрели няколко кораба, широки и плоски като костенурки. Фосфоресциращи кулокранове безшумно стовариха от тях някаква пихтиеста маса, която в тъмнината не можеше да се види. Дъхът на йод и солено тая вечер като че ли беше много по-силен. — Това са морски водорасли — обади се Дирак. — Те извличат от тях хлорофил… Но Алек сякаш не го чу. — Лос, ще ми дадете ли книгата на Син Тъмния? — обади се внезапно той. — Не, Алек, забранено е да се изнася — каза Лос. — Забранено е да се изнася на Вар… Но не и на далечната непозната Земя… — И без туй ще занесете на земята прекалено много знания… — Аз искам да им отнеса мисли, Лос! — отвърна човекът. — Знанията може би ще се окажат ненужни… Вече никой от нас не може да каже какви знания са нужни на земните хора… Но мислите… — Вижте! — прекъсна го Дирак. Те повдигнаха лице към черното небе. Близо до зенита светна облаче и бързо се разрасна като прозрачна виолетова медуза. След няколко минути тя стана съвсем прозрачна, през нея бледо заблещукаха звездите. Алек погледна скрито към Лос — лицето му в този миг сякаш бе озарено от някакви чудни и непривични мисли. — Красиво, нали? — тихо запита Алек. — Да, наистина — отвърна Лос. Човекът мълчаливо се усмихна. |
|
|