"Портретът на Дориан Грей" - читать интересную книгу автора (Уайлд Оскар)

ГЛАВА VI

— Предполагам, че си чул вече новината, Базил? — каза лорд Хенри същата вечер, когато Холуърд бе въведен в малката самостоятелна стая в „Бристол“, където бе приготвена маса с прибори за трима.

— Не, Хари — отвърна Холуърд, като даваше шапката и палтото си на застиналия в почтителен поклон лакей. — И каква е тя? Надявам се, не политическа! Политиката никак не ме интересува. В камарата на общините почти не може да се срещне лице, което заслужава да бъде нарисувано, макар че мнозина от депутатите имат нужда от известно разкрасяване.

— Дориан Грей се е сгодил и се кани да се жени — съобщи лорд Хенри, като наблюдаваше внимателно Базил.

Холуърд трепна и се намръщи.

— Дориан ще се жени? — извика той. — Не е възможно!

— Истина е.

— И за коя?

— За някаква си млада актриса.

— Не мога да повярвам. Дориан е твърде разумен, за да извърши такава постъпка.

— Дориан е толкова умен, че от време на време може да върши глупости, драги ми Базил.

— Бракът едва ли е нещо, което може да се върши от време на време, Хари.

— Освен в Америка — възрази бавно и нехайно лорд Хенри. — Пък и аз не казах, че се е оженил. Казах само, че е сгоден, а това е съвсем различно. Много добре помня, че се ожених, но никак не си спомням да съм се сгодявал и дори съм склонен да мисля, че никога не съм бил сгоден.

— Но помисли за произхода, за общественото положение и богатството на Дориан! Би било безумие да сключи такъв неравен брак.

— Ако искаш да го накараш да се ожени за това момиче, кажи му всичко това, Базил. Тогава той непременно ще се ожени. Човек върши глупости само от благородни подбуди.

— Надявам се, че момичето е добро, Хари. Не бих искал Дориан да се свърже с някакво долно създание, което би могло да съсипе и душата, и ума му.

— О, тя е нещо повече от добра, тя е красива — промълви лорд Хенри, отпивайки от чашата си с вермут и портокалов сок. — Дориан казва, че е красива, а той рядко греши в тези неща. Нарисуваният от теб портрет бързо разви у него умението да оценява външността на хората. Между другото това е едно от големите качества на портрета. Тази вечер трябва да я видим, стига младежът да не е забравил обещанието си.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно, Базил. Бих бил нещастен, ако си представя, че някога бих могъл да бъда по-сериозен, отколкото съм сега.

— А одобряваш ли всичко това, Хари? — попита художникът, като крачеше из стаята и хапеше устната си. — Едва ли го одобряваш. То е някакво глупаво заслепение.

— Аз никога нито одобрявам, нито порицавам: по-глупаво отношение към живота не би могло да се измисли. Не сме изпратени на този свят, за да парадираме с моралните си предразсъдъци. Никога не обръщам внимание на думите на скучните хора и никога не се бъркам в постъпките на ония, които са ми интересни. Ако някой ми се е харесал веднъж, всичко, което прави след това, ме изпълва с възторг. Дориан Грей се е увлякъл по някакво красиво момиче, което играе Жулиета, и иска да се ожени за него. А защо не? Дори да се бе оженил за Месалина, не би станал по-малко интересен от това. Знаеш, че не съм привърженик на брака. Основният му недостатък се състои в това, че той изтръгва от човека егоизма. А неегоистичните хора винаги са безцветни. Липсва им индивидуализъм. Разбира се, има и характери, които бракът прави по-сложни, Те запазват собствения си егоизъм и в същото време прибавят към него много други „его“. Принудени са да изживеят повече от един живот и така стават по-високоорганизирани. А да си по-високоорганизиран, е всъщност смисълът на човешкото съществуване. Освен това всеки опит е от полза, а каквото и да се говори против брака, той все пак представлява един опит. Надявам се, че Дориан Грей ще се ожени за това момиче, ще го обожава в продължение на шест месеца, а след това внезапно ще се увлече по друга. Той ще бъде прекрасен обект за изучаване.

— Не вярваш нито дума от това, което говориш, Хари, сам знаеш, че не го вярваш. И ако животът на Дориан Грей бъде разбит, никой няма да страда повече от теб. Ти си много по-добър, отколкото се представяш.

Лорд Хенри се засмя.

— Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползуваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника, с надеждата той да пощади джобовете ни. Вярвам дълбоко в това, което казах, и изпитвам огромно презрение към оптимизма. А колкото до „разбития живот“, според мен разбит живот е само онзи, чието развитие е спряно. Искаш ли да развалиш нечий характер, достатъчно е да започнеш да го преобразяваш. Що се отнася до брака, това е глупост, разбира се, но има и други, много по-интересни връзки между мъжа и жената. Именно тях насърчавам аз. Те притежават очарованието на модното. Но ето го и самия Дориан! Той ще ти разкаже по-подробно от мен.

— Скъпи Хари, скъпи Базил, можете да ме поздравите! — възкликна младият човек, като отмахна подплатената си с коприна вечерна наметка и стисна по ред ръцете на своите приятели. — Никога не съм бил така щастлив. Наистина стана доста неочаквано, но нали всичко хубаво се случва най-неочаквано. И все пак, струва ми се, че единствено това съм търсил в живота си. — От радост и от възбуда той бе поруменял и изглеждаше още по-хубав.

— Вярвам, че винаги ще бъдеш много щастлив, Дориан — каза Холуърд, — но не мога да ти простя, че не ми съобщи за годежа си. На Хари си съобщил.

— А аз не ти прощавам закъснението за вечерята — намеси се лорд Хенри усмихнат и сложи ръка на рамото на младежа. — Хайде да седнем на масата и да видим какво представлява новият chef20. След това ще ни разкажеш как стана всичко.

— Всъщност няма какво толкова да се разказва — започна Дориан, докато заемаха местата си около малката кръгла маса. — Ето как се случи всичко. След като вчера се разделих с тебе, Хари, аз се преоблякох и вечерях в онова малко италианско ресторантче на Рупърт стрийт, в което ти ме беше водил, и в осем часа отидох в театъра. Сибил играеше Розалинда. Декорите, разбира се, бяха ужасни, а Орландо — съвсем жалък. Но Сибил! О, да бяхте я видели! Когато се появи в момчешките си дрехи, тя беше наистина прелестна. Носеше светлозелено кадифено, прилепнало към тялото й палтенце, с ръкави в канелен цвят, кафяво трико с кръстосани жартиери, изящна малка зелена шапчица със соколово перо, прикрепено с някакво украшение, и плащ с качулка с тъмночервена подплата. Никога не ми се бе струвала по-прекрасна. От нея се излъчваше грацията на оная тангрийска статуетка, която видях в твоето ателие, Базил. Косите й се спускаха около лицето й като тъмни листа около бяла роза. А за играта й няма да говоря — сами ще я видите тази вечер. Тя е родена актриса. Седях в овехтялата ложа и я гледах омаян. Забравих, че съм в Лондон, че е деветнайсети век, бях някъде далеч с любимата си, в гора, в която не бе стъпвал човек. След като представлението свърши, отидох зад кулисите и заговорих с нея. Както седяхме, в очите й изведнъж се появи израз, който не бях виждал по-рано. Приближих устни към нейните. Целунахме се. Не мога да ви опиша какво изпитвах. Струваше ми се, че целият ми живот се е събрал в един-единствен миг на пълно блаженство. Тя трепереше и се вълнуваше като бял нарцис. После падна на колене и започна да целува ръцете ми. Знам, че не би трябвало да ви разказвам всичко това, но не мога да се сдържа. Годежът ни, разбира се, се пази в пълна тайна. Тя не е казала нищо дори на майка си. Не знам какво ще кажат моите настойници. Лорд Радли сигурно ще се ядоса много. Но това никак не ме интересува. След по-малко от година аз Ще бъда пълнолетен и тогава ще мога да правя каквото поискам. Кажи, Базил, нали постъпих добре, като потърсих любовта в поезията и си намерих жена в драмите на Шекспир? Устните, които Шекспир е учил да говорят, шепнеха на ухото ми своята тайна. Прегръщаха ме ръцете на Розалинда, а аз целувах Жулиета.

— Да, Дориан, мисля, че си постъпил добре — каза бавно Холуърд.

— Видя ли се днес с нея? — попита лорд Хенри.

Дориан Грей поклати глава.

— Разделихме се в Арденеката гора, а ще я намеря в една овощна градина във Верона.

Лорд Хенри замислено отпиваше от шампанското си.

— Кога й спомена думата „женитба“, Дориан? И какво ти отговори тя? Може би вече си забравил.

— Скъпи Хари, аз не гледам на това като на търговска сделка и дори не съм й направил официално предложение. Казах й, че я обичам, а тя ми отговори, че е недостойна да бъде моя жена. Недостойна! А за мен целият овят е нищо в сравнение с нея!

— Жените са много практични, много по-практични от нас — измърмори лорд Хенри. — В подобно положение ние често забравяме да споменем за брак, но те винаги ни го напомнят.

Холуърд докосна ръката му.

— Недей, Хари. Огорчаваш Дориан. Той не е като другите мъже. Никога не би навлякъл злочестина на когото и да било. Прекалено добър е, за да си позволи подобно нещо.

Лорд Хенри погледна през масата към Дориан.

— Той никога не ми се сърди. Зададох му този въпрос от най-добри подбуди, единствените подбуди, които оправдават всеки въпрос — от най-просто любопитство. Според моята теория, предложение ни правят винаги жените, а не ние на тях. Като изключим, разбира се, средните класи, Но средните класи не са модерни.

Дориан Грей се засмя и поклати глава.

— Ти наистина си непоправим, Хари, но аз не ти се сърдя. На теб не мога да се разсърдя. Когато видиш Сибил Вейн, ще разбереш, че трябва да си безсърдечен звяр, за да й сториш зло. Изобщо не мога да разбера как е възможно да желаеш да опозориш онова, което обичаш. Аз обичам Сибил Вейн. Бих искал да я поставя на златен пиедестал, да гледам как целият свят се прекланя пред жената, която ми принадлежи. Какво е бракът? Неотменим обет. Присмиваш се. Не се присмивай! Искам да поема именно такъв неотменим обет. Нейната доверчивост ме прави верен, нейната вяра ражда у мен доброто. Когато съм с нея, съжалявам за всичко, на което си ме научил. Ставам съвсем различен от това, което знаеш, че съм. Променям се и едно докосване на ръката на Сибил ме кара да забравя и теб, и всичките ти неверни, обайващи, отровни, възхитителни теории.

— Какви теории? — попита лорд Хенри и сложи в чинията си салата.

— О, твоите теории за живота, твоите теории за любовта, твоите теории за наслаждението. С една дума, всичките ти теории, Хари.

— Наслаждението е единственото нещо, което заслужава да има своя теория — отвърна бавно лорд Хенри с мелодичния си глас, — Страхувам се обаче, че не мога да нарека тази теория своя. Тя е измислена от Природата, а не от мен. Наслаждението е изпитанието, на което природата ни подлага, то е и нейният печат на одобрение. Когато сме щастливи, винаги сме добри, но когато сме добри, не винаги сме щастливи.

— Но какво разбираш ти под добър? — възкликна Базил Холуърд.

— Да — повтори Дориан, като опря гръб на облегалката на стола и погледна лорд Хенри през големия букет морави ириси, поставен в средата на масата, — какво разбираш ти под добър, Хари?

— Да бъдеш добър, значи да живееш в хармония със себе си — отвърна бавно той, докосвайки столчето на своята чаша с тънките си бледи пръсти. — Противоречието настъпва тогава, когато си принуден да живееш в хармония с другите. Няма по-важно нещо от собствения живот. Ако си пуритан или лицемер, можеш да внушаваш на ближните си своите морални принципи, без да те е грижа за тях. Индивидуализмът има своя висока цел. Съвременният морал изисква да се подчиниш на разбиранията на своето време. А пък аз мисля, че най-голямата проява на безнравственост за културния човек е да приема разбиранията на своето време.

— Но ако човек иска да живее само за себе си, Хари, той трябва да плати много висока цена за това — забеляза художникът.

— Да. В наше време плащаме много скъпо за всичко. Според мен истинската трагедия на бедняците е, че могат да платят единствено себеотрицанието. Красивите грехове, както и красивите неща, са привилегия само на богатите.

— Човек трябва да плаща не с пари, а с друго.

— С какво, Базил?

— Струва ми се, с угризения на съвестта, със страдания… със съзнанието за моралното си падение.

Лорд Хенри сви рамене.

— Скъпи приятелю, средновековното изкуство е очарователно, но средновековните чувства отдавна са изживели времето си. Могат да се използуват, разбира се, в белетристиката. Но нали в белетристиката се използува само онова, което в живота отдавна е излязло от употреба. Повярвай ми, нито един културен човек не съжалява за изпитаното наслаждение и нито един некултурен човек не знае какво е наслаждение.

— Аз знам какво е наслаждение! — възкликна Дориан Грей. — Това е да обожаваш някого.

— Да, по-добре е да обожаваш, отколкото да бъдеш обожаван — каза лорд Хенри, като си избираше плодове. — Страшно скучно е да бъдеш обожаван. Жените се отнасят към нас, както човечеството към боговете си. Те ни обожават и в същото време постоянно ни досаждат с молби.

— Бих казал, че ни молят за онова, което преди са ни дали сами — прошепна сериозно младият човек. — Те будят у нас Любов. И имат право да си я искат обратно.

— Това е съвсем вярно, Дориан — възкликна Холуърд.

— Никога нищо не е съвсем вярно — каза лорд Хенри.

— Но това е вярно — настоя Дориан. — Трябва да се съгласиш, че жените дават на мъжете най-скъпото от своя живот.

— Възможно е — въздъхна лорд Хенри. — Но веднага искат да им се плати, и то с далеч по-дребна монета. А това е лошото. Жените, както е казал един остроумен французин, ни вдъхновяват да създаваме шедьоври, но никога не ни позволяват да ги осъществим.

— Хари, ти си ужасен! Чудя се защо те харесвам толкова.

— И винаги ще ме харесваш, Дориан — отвърна лорд Хенри. — Ще пиете ли кафе, приятели? Келнер, донесете ни кафе, коняк и цигари. Впрочем не, цигари не ни трябват, аз имам. Базил, моля те да не пушиш пура, изпуши по-добре една цигара. Цигарата е най-съвършеният вид съвършено удоволствие: дава ти остро усещане, но те оставя неудовлетворен. Какво повече може да се иска? Да, Дориан, винаги ще бъдеш привързан към мен, защото за теб аз съм въплъщение на всички прегрешения, които ти нямаш мъжеството да извършиш.

— Какви глупости говориш, Хари! — възкликна младежът, като запали цигара от един огнедишащ сребърен дракон, който келнерът бе поставил на масата. — Да вървим в театъра! Когато Сибил се появи на сцената, ще си създадеш нов идеал за живота. Ще видиш в нея нещо, което не си виждал досега.

— Всичко съм виждал, наистина всичко — каза лорд Хенри с израз на умора в очите, — но винаги съм готов за нови усещания. Страхувам се обаче, че мен поне подобно нещо не ме очаква. И все пак твоето прекрасно момиче сигурно ще ме извади от вцепенението. Обичам театъра. Той е много по-правдоподобен от живота. Да вървим, Дориан, ти ще дойдеш с мен. Много съжалявам, Базил, че екипажът ми е само за двама. Ще трябва да ни последваш с файтон.

Те станаха, облякоха палтата си и изпиха кафето прави. Холуърд мълчеше и изглеждаше загрижен. Изпитваше тъга. Не можеше да се примири с мисълта за този брак, макар че той му се струваше по-малко страшен, отколкото много други неща. След няколко минути тримата слязоха долу. Холуърд пътуваше сам, според уговорката, и следеше с очи трепкащите светлинки на екипажа, който се движеше пред него. Обзе го странно усещане за невъзвратима загуба. Разбираше, че Дориан никога вече няма да бъде за него това, което е бил преди. Между тях бе застанал животът… В очите му притъмня, а многолюдните, осветени улици се замъглиха пред погледа му. Когато файтонът спря пред театъра, Базил имаше чувството, че е остарял с няколко години.