"Портретът на Дориан Грей" - читать интересную книгу автора (Уайлд Оскар)

ГЛАВА V

— Мамо, мамо, толкова съм щастлива! — шепнеше момичето, заравяйки лицето си в скута на повехнала, уморена жена, която седеше на единственото кресло в малката бедна всекидневна, гърбом към ярката, дразнеща очите светлина. — Толкова съм щастлива! — повтори Сибил, — и ти също трябва да бъдеш щастлива!

Мисиз Вейн трепна и обгърна със слабите си бели ръце главата на дъщеря си.

— Щастлива? — повтори тя. — Аз съм щастлива, Сибил, единствено когато те виждам на сцената. Не трябва да мислиш за нищо друго освен за играта си. Мистър Айзъкс бе толкова добър към нас и ние все още му дължим пари.

Момичето вдигна глава и сви недоволно устни.

— Пари ли, мамо? — извика тя. — Какво значение имат парите? Любовта е по-важна от тях!

— Мистър Айзъкс ни даде в аванс петдесет лири, за да платим дълговете си и да набавим на Джеймз необходимите неща за пътуването му. Не бива да забравяш това, Сибил. Петдесет лири са много голяма сума. Мистър Айзъкс беше така внимателен към нас.

— Той не е джентълмен, мамо, и ненавиждам начина, по който разговаря с мен! — възрази момичето, като се изправи и се приближи до прозореца.

— Не зная как бихме се оправили без него — отвърна с раздразнение в гласа възрастната жена.

Сибил Вейн отметна назад глава и се разсмя.

— Нямаме повече нужда от него, мамо. „Чаровният принц“ ще урежда сега нашия живот.

Тя внезапно замлъкна. Страните й поруменяха. Задиша бързо през полуотворените устни, които потръпваха. Горещият порив на страстта сякаш я облъхна и раздвижи леко гънките на роклята й.

— Обичам го — каза тя просто.

— Глупаво дете! Глупаво дете! — повтори също като папагал майка й, размахвайки разкривените си, украсени с евтини пръстени ръце; този жест придаде на думите й някакъв комичен оттенък.

Момичето се засмя отново. В гласа му прозвуча радостта на затворена в кафез птичка и тази мелодия накара очите му да заблестят. То ги затвори за миг, сякаш искаше да скрие тайната си. Когато ги отвори отново, върху тях бе легнала сянката на мечтата.

От изтърканото кресло му заговори тънкоустата Мъдрост и като го приканваше към предпазливост, цитираше книгата на страха, чийто автор си бе присвоил името „благоразумие“. Сибил не слушаше. Тя се чувстваше свободна в затвора на своята любов. Нейният принц, Чаровният принц беше с нея. Тя помоли Паметта да призове образа му. Изпрати душата си да го търси и душата й го доведе при нея. Целувката му отново изгаряше устните й. Върху клепачите й пареше диханието му.

Тогава Мъдростта смени тактиката и започна да предава уроци по шпиониране и проучване. Може би този млад човек е богат. Ако е така, би могло да се помисли и за брак. Но вълните на тези житейски хитрости се разбиваха в раковината на ухото на Сибил. Ловко изстреляните стрели не я докосваха. Тя следеше движението на тънките устни и се усмихваше.

Внезапно почувства потребност да говори. Многословното мълчание я обезпокои.

— Мамо, мамо! — извика тя. — Защо ме обича така силно? Аз знам за какво го обичам. Обичам го, защото той самият е олицетворение на Любовта! Но какво намира той в мене? Аз не съм достойна. И все пак — не знам защо, — макар и да чувствам, че стоя много по-ниско от него, това чувство не ме унижава. Напротив, чувствам се горда, много горда. Мамо, обичала ли си ти моя баща така, както аз обичам Чаровния принц?

Наплесканите с дебел слой пудра страни на възрастната жена побледняха, а устните й се изкривиха от болезнена тръпка.

Сибил се хвърли към нея, обви шията й с ръце и я целуна.

— Прости ми, мамо! Знам, че ти е тежко да си спомняш за нашия баща. Но причината за това е само силната ти любов към него. Не се натъжавай! Днес аз съм така щастлива, както си била ти преди двадесет години. Ах, остави ме да бъда щастлива завинаги!

— Дете мое, още си твърде млада, за да мислиш за любов. Освен това какво знаеш ти за този млад човек? Не знаеш дори и името му. Цялата тази история е крайно непристойна и ми се струва, че тъкмо сега, когато Джеймз заминава за Австралия и аз имам за толкова много неща да мисля, би трябвало да бъдеш по-благоразумна. Макар че, както ти казах и преди малко, ако е богат…

— Ах, мамо, мамо, остави ме да бъда щастлива!

Мисиз Вейн я погледна и с един от ония фалшиви театрални жестове, които у артистите често се превръщат във втора природа, притисна дъщеря си в прегръдките си. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе младеж с буйни кестеняви коси. Той беше набит, с големи ръце и крака и с малко непохватни движения. У него далеч нямаше изящната красота на сестра му. Човек трудно би могъл да се досети, че между тях има толкова близко родство. Мисиз Вейн впери поглед в него и се усмихна още по-широко. Тя мислено си представяше сина си като публика и беше напълно уверена, че двете представляват интересно tableau18.

— Струва ми се, че би могла да оставиш няколко целувки и за мен, Сибил — каза младежът с добродушен упрек.

— Но ти не обичаш целувките, Джим — възкликна момичето. — Ти си един ужасен стар мечок! — И като прекоси бързо стаята, тя го прегърна.

Джеймз Вейн нежно се вгледа в лицето на сестра си.

— Бих искал да дойдеш да се поразходим, Сибил.

Мисля, че никога вече няма да видя този отвратителен Лондон. И нямам желание да го видя.

— Не говори такива ужасни неща, сине — прошепна мисиз Вейн и с въздишка се зае да изкърпва някакъв евтин театрален костюм. Тя остана малко разочарована, че той не се бе присъединил към тях, за да подсили драматичността на ситуацията.

— Защо не, мамо? Наистина мисля така.

— Причиняваш ми болка, синко. Вярвам, че ще се върнеш от Австралия като богат човек. Мисля, че в колониите няма светско общество или поне такова общество, което аз наричам светско. И затова, когато забогатееш, трябва да се върнеш и да се установиш а Лондон.

— Светско общество! — измърмори младежът. — Никак не ми е притрябвало! Бих искал да спечеля малко пари, за да може ти и Сибил да напуснете сцената, която мразя.

— О, Джим! — каза през смях Сибил. — Не бива да си така враждебно настроен към театъра! Наистина ли искаш да се разходим заедно? Би било чудесно! Боях се, че ще тръгнеш да се прощаваш с някои от приятелите си: с Том Харди, който ти подари онази ужасна лула, или с Нед Лангтън, който ти се подиграва, че пушиш с нея. Трогателно е от твоя страна да ми подаряваш последния си ден. Къде ще отидем? Да идем в Парка!

— Много съм одърпан — каза, мръщейки се, младежът. — В Парка ходят само елегантни хора.

— Глупости, Джим! — прошепна тя и погали ръкава на дрехата му.

Джим се поколеба за миг.

— Добре, само не се обличай прекалено дълго! — каза той най-после.

С танцова стъпка тя изхвръкна от стаята и пеейки, се изкачи по стълбата. Мъничките й крака затрополяха над главите им.

Джим прекоси два-три пъти стаята. След това се обърна към майка си, която седеше мълчаливо в креслото, и попита:

— Мамо, готови ли са нещата ми?

— Готови са, Джеймз — отвърна тя, без да вдига поглед от работата си.

От няколко месеца насам изпитваше неудобство, когато оставаше насаме със своя сериозен и строг син. Нейната дребнава и неискрена душа се смущаваше, когато очите им се срещаха. Тя се питаше не подозира ли той нещо. Мълчанието му — тъй като той не отронваше нито дума — беше непоносимо за нея. И тя започваше да се оплаква. Когато трябва да се защитят, жените нападат, нападат, като най-неочаквано се предават.

— Надявам се, че ще бъдеш доволен от странстванията си по морето, Джеймз — каза тя. — Не забравяй, че сам избра този път. Имаше възможност да постъпиш в някоя адвокатска кантора. Адвокатите са много почтени хора и в провинцията често ги канят на вечеря в най-добрите семейства.

— Мразя канторите и чиновниците — възрази той. — Но ти си напълно права. Сам избрах житейския си път. И имам да ти казвам само едно нещо; бди над Сибил. Не допускай да я сполети беда! Длъжна си да бдиш над нея, мамо!

— Джеймз, ти наистина говориш много странно. Разбира се, че ще бдя над Сибил.

— Чух, че някакъв господин идва всяка вечер в театъра и разговаря с нея зад кулисите. Това редно ли е? Какво ще кажеш?

— Говориш за неща, които не разбираш, Джеймз. Нашата професия е такава, че допуска да приемаме най-ласкателни прояви на внимание. Едно време аз също получавах многобройни букети. Тогава хората действително разбираха от актьорско изкуство. Що се отнася до Сибил, аз все още не знам дали чувството й е сериозно, или не. Няма съмнение обаче, че младият човек, за когото става дума, е истински джентълмен. Той винаги се държи много учтиво с мен. Освен това, изглежда, е богат и цветята, които изпраща, са възхитителни!

— Но ти не знаеш дори името му — възрази рязко младежът.

— Не — невъзмутимо отвърна майката. — Още не е разкрил истинското си име. Според мен в това има нещо романтично. Сигурно е от аристокрацията.

Джеймз Вейн прехапа устни.

— Бди над Сибил, мамо — повтори той, — бди над нея!

— Синко, много ме огорчаваш. За Сибил винаги отделям специални грижи. Разбира се, ако този джентълмен е богат, тя няма причини да не се омъжи за него. Уверена съм, че е аристократ. Поне ако се съди по вида му. За Сибил това може да бъде блестящ брак. Двамата ще бъдат прекрасна двойка. Той е необикновено красив. Красотата му прави впечатление на всички.

Младежът измърмори нещо на себе си и потропа по стъклото на прозореца с грубите си пръсти. И тъкмо се обърна, за да каже нещо, вратата се отвори и Сибил се втурна в стаята.

— Колко сте сериозни и двамата! — възкликна тя. — Какво се е случило?

— Нищо — отвърна той. — Но мисля, че не пречи понякога да сме сериозни. Довиждане, мамо. Ще вечерям към пет часа. Всичко е подредено освен ризите ми, така че няма за какво да се безпокоиш.

— Довиждане, момчето ми — отвърна тя и му кимна с театрална величественост.

Тревожеше я тонът, с който той й говореше, и нещо в израза на очите му я караше да се плаши.

— Целуни ме, мамо! — помоли Сибил. Устните й, нежни като листенцата на цвете, докоснаха повехналите бузи и разтопиха сковаващия ги скреж.

— Дете мое! Дете мое! — възкликна мисиз Вейн и вдигна очи към тавана, търсейки въображаемата галерия със зрители.

— Да вървим, Сибил! — нетърпеливо прошепна братът. Той ненавиждаше преструвките на майка си.

Двамата излязоха и тръгнаха по облъхвания от вятъра и огрян от мъждива слънчева светлина бедняшки Юстън Роуд. Минувачите учудено гледаха мрачния, тромав младеж, облечен в евтини, зле ушити дрехи, който вървеше редом с грациозното, изящно момиче. Той приличаше на прост градинар, който се разхожда с роза.

Джим се мръщеше от време на време, когато улавяше любопитния поглед на някой срещнат. От това, че някой го гледа, той изпитваше неловкост, от която гениите започват да страдат едва на преклонна възраст, но която никога не напуска обикновените хора. Сибил обаче изобщо не забелязваше впечатлението, което предизвикваше. Любовта й се бе превърнала в усмивка, която трептеше на устните й. Тя мислеше за Чаровния принц и за да не й пречи нищо на мислите, не говореше за него, а бърбореше за кораба, с който щеше да замине Джим, за златото, което непременно ще намери, за прекрасното и богато момиче, чийто живот ще има случай да спаси от злите разбойници с червени ризи… Защото той нямаше да остане за цял живот моряк или помощник-капитан или нещо от тоя род. О, не! Животът на моряка е ужасен. Само като си го представи човек: да стоиш затворен в някакъв отвратителен кораб, в който с грохот се стремят да нахлуят грамадни хребести вълни, а разяреният вятър поваля мачтите и цепи с вой платната на дълги ивици! Джим трябва да напусне кораба, щом стигне до Мелбърн, да се сбогува вежливо с капитана и веднага да тръгне към златните находища. Преди да е изминала и седмица, той ще попадне на голям къс самородно злато, най-големия, който е намиран някога, и ще го докара до крайбрежието с фургон, охраняван от шест конни полицаи. Три пъти ще ги нападат разбойници, но ще бъдат отблъснати след кръвопролития битка. Или не. Изобщо няма да тръгне към златните находища. Това са ужасни места, където мъжете се напиват, убиват се един друг в кръчмите и се ругаят с най-груби думи. Джим ще създаде ферма за овце и една вечер, яздейки към дома, ще види как разбойник с черен кон отвлича красивата, богата девойка. Той ще пропусне след тях и ще я спаси. Естествено тя ще се влюби в него и той в нея, ще се оженят, ще се приберат в Лондон и ще живеят в голяма къща. Да, пред Джим се откриваше прекрасно бъдеще. От него се искаше само да бъде благоразумен, да бъде въздържан и да не харчи парите си на вятъра. Макар и да е по-възрастна от него само с една година, тя познава живота много по-добре. Той трябва също да й обещае да й изпраща писма с всяка поща и да се моли всяка вечер, преди да си легне. Бог е много добър и ще го покровителства. Тя също ще се моли за него и след няколко години той ще се върне богат и щастлив.

Младежът я слушаше навъсено и не възразяваше. Мъчно му беше, че заминава.

Но не само това го правеше мрачен и печален. Колкото и да беше неопитен, той все пак ясно съзнаваше в какво опасно положение се намира Сибил. Младият денди, който я ухажваше, едва ли имаше добри намерения към нея. Той беше джентълмен и Джим го ненавиждаше, тъкмо за това го ненавиждаше, подтикван от някакъв странен социален инстинкт, за който не можеше да си даде точна сметка и който именно поради тази причина го бе завладял така силно. Той осъзнаваше също цялата суетност и дребнавост на характера на майка си и виждаше в това неизбежна опасност за Сибил и за нейното щастие. Отначало децата обичат родителите си, когато пораснат, започват да ги съдят и само в много редки случаи им прощават.

Майка му! Той искаше да й зададе един въпрос, върху който безмълвно разсъждаваше вече много месеци. Случайно дочута в театъра фраза, казана шепнешком подигравка, достигна една вечер до ушите му, докато чакаше на входа за артистите, и предизвика цял поток от ужасни мисли. Споменът за нея му действаше като удар с камшик по лицето. Той смръщи вежди така, че те образуваха една клиновидна бразда, и огорчено захапа долната си устна.

— Ти не чуваш нито дума от това което ти говоря, Джим! — възкликна Сибил. — А аз строя такива прекрасни планове за твоето бъдеще. Хайде, кажи нещо!

— Какво искаш да ти кажа?

— О, че ще бъдеш добро момче и няма да ни забравиш — отвърна тя и му се усмихна.

Той сви рамене.

— Струва ми се, че не аз, а по-скоро ти ще ме забравиш, Сибил.

Тя се изчерви.

— Какво искаш да кажеш, Джим? — попита го Сибил.

— Чувам, че имаш нов приятел. Кой е той? Защо не си ми казала нищо за него? Той не ти желае доброто.

— Спри, Джим! — извика тя. — Не бива да говориш нищо против него. Аз го обичам.

— Та ти не знаеш дори и името му — възрази й младежът. — Кой е той? Аз имам право да знам.

— Нарича се Чаровният принц. Не ти ли харесва това име? О, глупаво момче! Трябва да го запомниш завинаги. Ако беше го видял поне веднъж, щеше да кажеш, че това е най-прекрасният човек на света! Един ден, когато се върнеш от Австралия, ще се запознаеш с него. Сигурна съм, че ще го харесаш много. Той се харесва на всички, а аз… го обичам. Жалко, че не можеш да дойдеш тази вечер в театъра. Той ще бъде там, а аз ще играя Жулиета. О, как ще я играя! Представи си само, Джим: да си влюбен и да играеш Жулиета! Да знам, че той ме гледа! Да играя за негова наслада! Страхувам се, че може дори да изплаша зрителите… ще ги изплаша или ще ги очаровам. Да обичаш, значи да превъзмогнеш себе си. Противният, жалък мистър Айзъкс ще се провиква пред безделниците, с които пие в кръчмата, че съм „гениална“. Досега ме възхваляваше като образец на актьорска игра, а довечера ще ме обяви за откровение. Сигурна съм, че ще бъде така. И всичко това се дължи на него, на Чаровния принц, на моя прекрасен любим, на моя милостив бог. Но аз съм твърде бедна за него… Бедна? Какво значение има? Когато бедността пропълзи до вратата, любовта влита през прозореца.19 Тези наши пословици трябва да се напишат отново. Те са сътворени през зимата, а сега е лято; на мен дори ми се струва, че е пролет и цветята танцуват в синьото небе.

— Той е джентълмен — мрачно каза младежът.

— Принц! — прозвуча като музика гласът й. — Какво повече желаеш?

— Той иска да те направи своя робиня.

— А пък аз изтръпвам при мисълта за свободата.

— Моля те, пази се от него.

— Да го видиш — значи да го боготвориш. Да го познаваш — значи да му вярваш.

— Сибил, ти си обезумяла по него!

Тя се засмя и го хвана за ръка.

— Мили, стари Джим, говориш така, сякаш си на сто години. Някой ден ти самият ще се влюбиш. Тогава ще разбереш какво означава това. Не гледай така сърдито. Напротив, би трябвало да се радваш, че, макар и да заминаваш, ти ме оставяш по-щастлива от всякога. И за двама ни животът беше тежък, ужасно тежък и труден, Отсега нататък обаче няма да бъде така. Ти тръгваш, за да откриеш нов свят, а аз вече го открих тук… О, ето и два свободни стола; нека седнем да погледаме елегантните хора.

Седнаха сред тълпа любопитни, които наблюдаваха разхождащите се. Лехите с лалета от другата страна на алеята пламтяха като трептящи огнени пръстени. Бял прашец, излитнал сякаш на облаци от перуниките, се носеше из въздуха. Ярки слънчобрани, подобни на огромни пеперуди, танцуваха и се гмуркаха тук-там.

Сибил накара брат си да разправи за себе си, за своите надежди, за бъдещите си намерения. Той говореше бавно и без желание. Разменяха думите си така, както картоиграчите си разменят жетони по време на игра. Сибил се чувстваше подтисната. Тя не можеше да сподели радостта си, защото единственият отговор, който получаваше, бе някаква полуусмивка на мрачно стиснатите устни. След известно време и тя замлъкна. И изведнъж пред очите й се мярнаха златисти коси, усмихнати устни и край тях в открита карета заедно с две дами премина Дориан Грей.

Тя скочи на крака и възкликна:

— Ето го!

— Кой? — попита Джим Вейн.

— Чаровният принц — отвърна Сибил, загледана след каретата.

Джим скочи, хвана я грубо за ръката и извика:

— Покажи ми го! Кой е той? Посочи ми го! Трябва да го видя!

В този момент екипажът на херцог Берик, с впряг от четири коня, се изпречи пред тях, а когато отмина, каретата на Дориан Грей беше излетяла от Парка.

— Вече го няма! — прошепна тъжно Сибил. — Съжалявам, че не го видя.

— И аз съжалявам, че не го видях, защото ако ти причини някакво зло, кълна се в бога, ще го убия!

Сибил го погледна ужасена. Той повтори думите си и те разсякоха въздуха като кинжал. Хората наоколо вееха да ги гледат. Една жена, която седеше близо до тях, се изкиска.

— Да си вървим, Джим, да си вървим! — прошепна Сибил. С мрачен израз на лицето, Джим я последва през тълпата. Той обаче се радваше, че бе успял да изрази чувствата си.

Когато стигнаха до статуята на Ахил, Сибил се обърна. В очите й блестяха тъжни пламъчета, но устните й се усмихваха. Тя поклати с укор глава.

— Неблагоразумен си, Джим. Ти си едно неблагоразумно и злонравно момче, това може да се каже за теб. Как можеш да говориш такива ужасни неща? Дори сам не разбираш какво говориш. Просто си ревнив и безсърдечен. Как бих искала и ти да се влюбиш! Любовта прави хората добри, а това, което ти каза, беше лошо!

— Вече съм на шестнайсет години — отвърна той — и знам какво говоря. Мама не може да бъде твоя закрила. Тя не знае как трябва да се грижи за теб. Сега вече никак не ми се заминава за Австралия. Истинското ми желание е да зарежа всичко и щях да го направя, ако договорът ми не беше вече подписан.

— О, не бъди толкова сериозен, Джим. Приличаш ми на някои от героите на онези глупави мелодрами, в които мама толкова обичаше да играе. Не искам да се карам с теб. Аз го видях, а да го видиш, вече е огромно щастие. Нека не се караме! Знам, че никога няма да причиниш зло на човека, когото обичам, нали?

— Да, докато го обичаш, предполагам — отвърна мрачно той.

— Аз ще го обичам винаги! — възкликна тя.

— А той?

— И той също.

— Дано да е така.

Тя се отдръпна от брат си. После се засмя и сложи ръка на рамото му. Та той всъщност беше все още момче!

При Мраморната Арка те се качиха на един омнибус, който ги откара близо до невзрачния им дом на Юстън Роуд. Беше вече пет часът и Сибил трябваше да полегне час-два преди представлението. Джим настоя за това. Каза, че предпочита да се сбогува с нея в отсъствието на майка им, която сигурно щеше да разиграе някаква сцена, а той мразеше сцените.

Сбогуваха се в стаята на Сибил. В сърцето на младежа бушуваше ревност и силна, смъртна омраза към този непознат човек, който, както му се струваше, беше застанал между тях. И все пак, когато ръцете на сестра му обгърнаха шията му и пръстите й се заровиха в косите му, той не устоя и я целуна с искрена нежност. Като слизаше надолу по стълбата, очите му се наляха със сълзи.

Майка му го чакаше. Когато влезе, тя го упрекна за неточността му. Той не й отговори и седна да изяде скромната си вечеря. Около масата кръжаха мухи и пълзяха по изпъстрената с петна покривка. През грохота на омнибусите и трополенето на минаващите по улицата файтони той слушаше монотонния глас, който поглъщаше последните минути, които му оставаха да преживее у дома.

След малко той бутна чинията си настрана и скри лице в ръцете си. Смяташе, че има право да знае всичко. Всичко трябваше да му се каже по-рано, ако подозренията му, разбира се, бяха основателни. Окаменяла от страх, майка му го наблюдаваше. Думите й механически се отронваха от устата й. Пръстите й конвулсивно мачкаха изпокъсаната дантелена кърпичка. Когато часовникът удари шест, той стана и се отправи към вратата. После се обърна и погледна майка си. Очите им се срещнаха. В нейните той прочете несдържана молба за милост. Това само го вбеси още повече.

— Мамо, трябва да те попитам нещо — започна той…

Очите й зашариха неспокойно из стаята. Тя не му отговори.

— Кажи ми истината, имам право да я знак. Беше ли омъжена за моя баща?

Тя въздъхна дълбоко. Това беше въздишка на (облекчение. Ужасният момент, моментът, от който се бе страхувала ден и нощ, седмици я месеци, най-сетне настъпи, и все пак тя изпитваше страх. В известна степен бе дори разочарована. Откровената прямота на въпроса изискваше и прям отговор. Нещата не се развиваха постепенно, а някак рязко и грубо. Като лоша репетиция.

— Не — отвърна тя и сама се учуди на суровата простота на живота.

— Значи, моят баща е бил негодник? — извика младежът и стисна юмруци.

Тя поклати глава.

— Знаех, че не е свободен, но ние много се обичахме. Ако беше жив, щеше да ни обезпечи. Не го обвинявай, момчето ми. Той беше твой баща и беше истински джентълмен. Произхождаше от високопоставена фамилия.

От устата на младежа се изтръгна ругатня.

— За мен не ме е грижа — възкликна той, — но не допускай Сибил… Този джентълмен, който е влюбен в нея или твърди, че е влюбен, сигурно също произхожда от високопоставена фамилия, нали?

В миг болезнено чувство на унижение обзе жената. Сведе глава. С треперещи пръсти изтри овлажнелите си очи.

— Сибил има майка — прошепна тя, — а аз нямах. Младежът се трогна. Приближи се до майка си, наведе се и я целуна.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка с въпроса си за моя баща — но не можех да не попитам… Време е вече да вървя… Довиждане! Не забравяй, че сега ти остава да се грижиш само за едно дете и бъди сигурна, че ако този човек оскърби сестра ми, ще науча кой е, ще го проследя и ще го убия като куче. Кълна се.

Неумерената безразсъдност на заплахата, стремителният жест, който я придружаваше, пламенните, мелодраматични слова придадоха в нейните очи по-голяма яркост на живота. Тази атмосфера й беше близка. Тя въздъхна свободно и за първи път от много месеци насам искрено се възхити от сина си. Искаше й се тази сцена да продължи в същата емоционална гама, но той я прекъсна. Трябваше да се свалят долу пътническите сандъци и да се намери топлият му шал. Пазачът на къщата с мебелирани стаи под наем, където те живееха, се суетеше навън-навътре. После трябваше да се спазарят с файтонджията. Всички тези глупави подробности погубиха момента. Обзета отново от разочарование, мисиз Вейн замаха от прозореца с дрипавата си дантелена носна кърпичка, когато синът й потегли. Тя съзнаваше, че е изпуснат рядък случай, но намери утешение, разказвайки на Сибил колко празен ще стане животът й сега, когато на грижите й е останало само едно дете. Тази фраза й се бе харесала и тя я запомни. Но премълча заплахата, изречена така изразително и драматично. Тя беше сигурна, че един ден всички заедно ще се посмеят над нея.