"Последната битка на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

XVI.

Деветдесетте пирати се качиха на платноходите. Яниш и Сандокан заеха местата си в най-големия и най-здравия, въоръжен с двойни оръдия и половин дузина големи бомбарди и на това отгоре защитен от желязна броня.

Котвите бяха вдигнати, платната насочени и експедицията излезе от залива сред възторжените викове на пиратите, струпани на брега и по бастионите.

Небето бе ясно, морето — гладко като зехтин, но от юг се появиха няколко облачета с особена форма и цвят, които не предвещаваха нищо хубаво.

Сандокан, който имаше не само силни като далекоглед очи, но беше и чувствителен като барометър, усети близкото атмосферно смущение и все пак не се разтревожи.

— Щом хората не са в състояние да ме спрат, още по-малко ще направи това бурята. Чувствувам се силен да се боря и с природните стихии — каза той.

— От тайфун ли се страхуваш? — попита Яниш.

— Да, но няма да ме накара да се върна назад. Напротив, ще ми помогне, брате мой, защото ще можем да дебаркираме, необезпокоявани от кръстосвачите.

— И какво ще правиш, като слезем на сушата?

— Още не зная, но се чувствувам способен на всичко, да изляза дори срещу цялата английска ескадра, ако се помъчи да препречи пътя ми, както и да хвърля моите хора срещу вилата, за да я завзема.

— Ако с някоя битка известиш за своето дебаркиране, лордът няма да остане повече в джунглата, а ще избяга във Виктория под защитата на форта и флотилиите.

— Вярно е, Яниш — съгласи се Сандокан, въздишайки. — Въпреки всичко Мариана трябва да стане моя жена, защото чувствувам, че без нея огънят в сърцето ми няма да стихне никога,

— Още една причина да действуваш съвсем предпазливо, да заловиш лорда ненадейно.;

— Да го изненадам? Мислиш ли, че лордът не е нащрек? Той; знае, че съм способен на всичко и сигурно е събрал в парка си войници и матроси.

— Възможно е, но ще прибегнем до някоя хитрост. Нещо вече се върти в главата ми и може да узрее! Но дали Мариана ще се остави да я откраднеш, приятелю мой?

— О, да, закле ми се в това!

— И ще я доведеш в Момпрацем?

— Да.

— И след като се ожениш за нея, ще я държиш тук вечно?

— Това не зная, Яниш — отвърна Сандокан с дълбока въздишка. — Нима искаш да я заточа завинаги на моя див остров? Да живее сред моите тигри, които не умеят нищо друго освен да стрелят с аркебуза, да въртят криса и секирата? Да показвам пред нежните й очи ужасни зрелища, кръв и кланета, да я оглуша с виковете на сражаващите се и грохота на оръдията, да я държа изложена на постоянна опасност?… Кажи ми, Яниш, ако ти беше на мое място, би ли направил това?

— Но помисли, Сандокан, в какво ще се превърне Момпрацем без своя Малайски тигър? С теб той отново ще заблести така, че да затъмни Лабуан и всички други острови и пак ще накара да затреперят синовете на ония, които унищожиха твоето семейство и твоя народ. Хиляди даяки и малайци чакат само твоя зов, за да дойдат да увеличат ордата на Тигрите от Момпрацем.

— Мислил съм за всичко това, Яниш.

— какво ти подсказа сърцето?

— Почувствувах го, че кърви.

— И въпреки това от любов Към тази жена ще оставиш да загине твоята мощ?

— Обичам я, Яниш… Ах, бих искал никога да не съм се наричал; Малайския тигър!…

Пиратът, крайно развълнуван — което беше нещо необичайно за него, — седна върху лафета на едно оръдие, като се хвана за главата, сякаш искаше да спре неспокойните си мисли.

Яниш дълго го гледа мълчаливо, после започна да се разхожда по палубата, поклащайки многозначително глава.

Междувременно трите кораба бяха поели курс на изток, тласкани от лек вятър, който духаше неравномерно и от време на време забавяше плаването.

Екипажит е, изгарящи от нетърпение, напразно пресмятаха метър по метър изминатия път, добавяха нови платна, кливери, малки бизани и лисели, за да наберат повече вятър. Курсът ставаше все по-бавен, колкото по-високо се издигаха облаците на хоризонта.

Но това не можеше да продължи. Наистина, към девет часа вечерта вятърът се засили, идвайки от юг, където се издигаха облаците — признак, че силна буря преобръща южния океан.

Екипажите посрещнаха с радостни викове засилването на вятъра, без ни най-малко да се изплашат от урагана, който ги застрашаваше и можеше да бъде гибелен за техните кораби. Само португалецът започна да проявява безпокойство и би искал поне да намали площта на платната, но Сандокан не му позволи, нетърпелив да стигне колкото се може по-бързо бреговете на Лабуаи, който този път му се струваше безкрайно далече.

На другия ден морето беше много бурно. Дълги вълни, надигнали се от юг, браздяха морската шир, гонеха се с рев, разтърсваха и люлееха трите кораба. По небето се носеха огромни черни облаци, чиито краища бяха обагрени в огненочервена.

Привечер вятърът удвои силата си, застрашавайки да счупи мачтите, ако не намаляха площта на платната. При такова небе и такова море всеки друг мореплавател би побързал да се прибере на най-близката суша, но Сандокан, който знаеше, че се намира на седемдесет-осемдесет мили от Лабуан, бе готов да жертвува по-скоро някой от корабите си, отколкото един час, и дори не помисли за това.

— Сандокан — рече Яниш, който ставаше все по-неспокоен, — внимавай, изложени сме на голяма опасност

— От какво се боиш, брате мой? — запита Сандокан.

— Страхувам се, че ураганът ще ни прати всичките да се напием с морска вода.

— Корабите ни са здрави.

— Но ми се струва, че ще се разрази страшен ураган.

— Не се боя от урагана, Яниш. Продължаваме напред, Лабуан не е далеч. Виждаш ли другите кораби?

— На юг като че ли се мярка единият от тях. Тъмнината е толкова дълбока, че не се вижда на сто метра.

— Ако ни загубят, ще успеят да ни намерят пак.

— Но може да се загубят завинаги, Сандокан.

— Няма да се върна назад, Яниш.

— Бъди нащрек, брате.

В този момент ослепителна светкавица раздра мрака, озарявайки морето до най-крайните точки на хоризонта, и веднага последва страхотен гръм.

Сандокан, който бе седнал, скочи изведнъж, погледна свирепо облаците и като се закани с ръка към юг, извика:

— Идваш да се бориш с мен, о, ураган, но аз не се страхувам!

Прекоси палубата и застана на руля, а в това време неговите моряци се помъчиха да закрепят здраво топовете и бомбардите, защото за нищо на света не искаха да ги загубят, да изтеглят на палубата десантната лодка и да подсилят такелажа, утроявайки въжетата.

От юг се задаваха вече първите вихри и с шеметна скорост тласкаха напред водни грамади.

Под желязната ръка на Сандокан корабът, с намалена площ на платната, се плъзна като стрела на изток, преодолявайки успешно бушуващите стихии, без да се отклони ни най-малко от курса си.

За около половин час настъпи леко затишие, нарушавано само от рева на морето и тътена на гръмотевиците, които всеки миг се засилваха, но към единадесет часа ураганът изведнъж се разрази с цялото си зловещо величие, преобръщайки небе и море.

Облаците, сгъстили се още предишния ден, се гонеха бурно из простора, като ту се издигаха високо нагоре, ту се спускаха толкова ниско, че черните им краища докосваха вълните, странно устремени на север.

Платноходът се мяташе безпомощно като орехова черупка сред развилнялото се море, огромните вълни, връхлитащи отвред, ту го издигаха на пенливите си гребени, ту го запращаха на дъното на водни пропасти, хората се търкаляха по палубата, мачтите и макарите скърцаха, платната плющяха до скъсване.

Но Сандокан не отстъпваше, въпреки жестокия ураган той водеше кораба към Лабуан, изправен неустрашимо срещу водната стихия. Красива гледка представляваше този мъж, хванал здраво руля, с пламтящи очи, с дълги, развети от вятъра коси, невъзмутим сред бушуващите стихии — той пак беше страшният Малайски тигър, дръзнал да се бори сега и с яростта на природата.

Неговите хора не му отстъпваха. Вкопчени за въжетата, те посрещаха смело набезите на морето, готови с риск на живота си да изпълнят и най-опасната маневра.

А ураганът все повече се засилваше, сякаш искаше да разгърне цялата си мощ, за да сломи този човек, дръзнал да излезе насреща му. В -морето се надигаха още по-високи водни планини, връхлитащи с ужасен рев и бучене, дълбаещи още по-дълбоки пропасти, които, види се, стигаха чак до пясъците на океана, вятърът виеше като от сто гърла, разпръсвайки облаците, сред които непрекъснато тътнеха гръмотевици. С яките си бордове платноходът се бореше отчаяно с вълните, които искаха да го завлекат на север. Накланяше се все по-застрашително, изправяше се като разярен кон и пак се гмуркаше, шибайки водата с носа си, скърцаше ужасно, сякаш всеки момент щеше да се разцепи и да потъне.

Да продължават още да се борят с това разгневено море, беше истинска лудост. Трябваше да се оставят да ги завлече на север както Може би бяха направили другите два платнохода, изчезнали вече от много часове.

Яниш, който много добре разбираше всичко това, бе тръгнал към кърмата, за да помоли Сандокан да смени курса, когато откъм морето проехтя залп. Миг след това над палубата изсвистя снаряд и отнесе върха на фокреята. На борда на платнохода избухна яростен рев — никой не очакваше, че ще бъдат нападнати в такова време и в такъв опасен момент. Сандокан отстъпи кормилото на един моряк и се спусна към носа, за да открие кой се осмелява да го напада в разгара на бурята.

— Аха! — възкликна той. — Нима има кръстосвачи, които още бдят?

Наистина, нападателят, изстрелял така точно снаряда въпреки страхотното вълнение, беше голям тримачтов параход, на чийто вимпел се развяваше английското знаме, а на върха на гротмачтата — голямата лента на военноморските съдове. Но какво правеше сред морето в това ужасно време? Дали крайцеруваше пред бреговете на Лабуан, или идваше от някой близък остров?

— Да завием, Сандокан — предложи Яниш, който бе стигнал вече до него.

— Да завием?

— Да, братко. Този кораб подозира в нас пирати, насочени към Лабуан.

На палубата на парахода отекна втори оръдеен залп и втори снаряд профуча през палубните съоръжения на платнохода.

Пиратите се втурнаха към топовете и бомбардите, за да отговорят, но Сандокан ги спря с ръка.

Наистина нямаше вече нужда от това. Големият тримачтов параход, който се мъчеше да надвие вълните, връхлитащи го на носа, почти потъвайки от тежестта на своята желязна конструкция, пряко волята си бе повлечен на север. Само за няколко мига се озова толкова далеч, че вече нямаше опасност от неговите оръдия.

— Жалко, че ме намери в такава буря — процеди гневно Сандокан. — Щях да го нападна и завзема въпреки неговата грамада и екипажа му.

— Така е по-добре, Сандокан — отвърна Яниш. — Дано го вземе дяволът и да го прати на дъното!

— Но какво правеше този параход сред морето, когато всички търсят убежище? Да не сме наближили Лабуан?

— И на мен ми се струва така.

— Виждаш ли нещо пред нас?

— Само огромни вълни.

— Но аз усещам, че сърцето ми бие силно, Яниш!

— Понякога сърцето се лъже.

— Не и моето. А-а!

— Какво видя?

— Черна точка на изток. Съзрях я, когато блесна светкавица.

— Но дори и да сме близо до Лабуан, как ще акостираш в такова време?

— Ще акостираме, Яниш, та ако ще и да разбия кораба си! В този момент от реята на фокмачтата един малаец извика:

— Земя, посока право носа! Сандокан нададе радостен вик:

— Лабуан! Лабуан! Дайте ми руля!

Прекоси отново палубата, макар че вълните, го обливаха всеки миг, застана на кормилото и впусна платнохода на изток.

Докато той се приближаваше към брега, морето се нахвърляше.; още по-яростно, сякаш искаше на всяка цена да спре дебаркирането. Отвред връхлитаха чудовищни вълни, образувани от така нареченото мъртво вълнение, а вятърът, спиран от възвишенията на острова, удвояваше силата си.

Сандокан обаче не отстъпваше — вперил очи на изток, продължаваше неустрашим своя път, като се възползуваше от блясъка на светкавиците, за да се ориентира. Твърде скоро стигна на няколко кабелта от брега.

— Бъди разумен, Сандокан — предупреди го Яниш, който бе застанал до рамото му.

— Не се бой, брате.

— Внимавай с рифовете.

— Ще ги избегна.

— А къде ще намериш убежище?

— Ще видиш.

На два кабелта от тях се очертаваше смътно брегът, в който морето се блъскаше с неописуема ярост. Сандокан го огледа за няколко секунди и с един силен удар на кърмовия лост изви ляво на борд.

— Внимание! — извика на пиратите, които държаха въжетата.

И тласна платнохода така дръзко напред, че можеха да настръхнат косите и най-безстрашните морски вълци, премина тесния проход между две отвесни скали и влезе в малък, но дълбок залив в който, изглежда, се вливаше река. Ала прибоят в това убежище беше толкова бурен, че платноходът можеше да пострада. По-добре беше да се бори с разяреното открито море, отколкото да се опита да акостира на тези брегове, помитани от вълните.

— Не можем да направим нищо, Сандокан — рече Яниш. — Ако се опитаме да се доближим до брега, ще разбием кораби. са

— Ти си опитен плувец, нали? — запита Сандокан

— Колкото нашите малайци.

— Не се страхуваш от вълните.

— Ни най-малко.

— Тогава все едно, ще акостираме.

— Какво искаш да правиш?

Вместо да отговори, Сандокан викна:

— Параноа!… На кормилото!…

Паякът се спусна към кърмата и хвана руля, който Сандокан му отстъпи.

— Какво трябва да правя?

— Засега да задържиш кораба срещу вятъра — отговори Сандокан. — Внимавай да не го забиеш в пясъците.

— Не се бой, Малайски тигре!

После Сандокан се обърна към моряците:

— Пригответе лодката и я вдигнете на фалшборда. Когато вълната залее борда, ще я спуснете.

Какво смяташе да прави Малайския тигър? Искаше да дебаркира с тази шлюпка — жалка играчка сред огромните вълни? Като чуха тази команда, неговите хора се спогледаха разтревожени, но побързаха да се подчинят, без да искат обяснения.

Вдигнаха на ръце лодката и я качиха на парапета на десния борд, след като поставиха вътре, по заповед на Сандокан, две карабини, муниции и хранителни припаси.

Малайския тигър се приближи към Яниш и рече:

— Качвай се в лодката, братко!

— Какво искаш да правиш, Сандокан?

— Да сляза на брега.

— Ще се разбием в скалите.

— Ами!… Качвай се, Яниш!

— Ти си луд!

Вместо да отговори, Сандокан го хвана и го сложи в лодката, после на свой ред скочи в нея.

В същото време в залива нахлуваше чудовищна вълна с ужасно бучене.

— Параноа! — извика Сандокан. — Бъди готов да завиеш на борд!

— Трябва ли да изляза пак в открито море? — запита паякът.

— Иди па север и застани на дрейф. Като се успокои морето, ще се върнеш тук.

— Добре, капитане. А вие?

— Ще сляза на брега…

— Ще заплатите с живота си.

— Млъкни!… Внимавайте, спуснете лодката. Вълната идва.

Огромната вълна със снежнобял пенлив гребен пред двата бряга се разкъса наполовина, нахлу в залива и се хвърли върху платнохода, обвивайки го с облак пяна.

— Спускай! — изрева Сандокан.

Изоставена на вълната, лодката бе отвлечена заедно с двамата смелчаци в нея. Почти в същия момент платноходът обърна на борд и възползувайки се от обратната вълна, излезе в открито море, изчезвайки зад една скала.

— Да гребем с всички сили, Яниш — викна Сандокан и хвана едно весло. — Въпреки бурята ще слезем в Лабуан.

— Небеса! — възкликна португалецът. — Това е лудост!

— Греби!…

— А ударът?

— Млъкни! Пази се от вълните!

Лодката се мяташе неудържимо сред гребените на вълните, които я тласкаха към брега — за щастие леко наклонен и без скали. Пое я друга огромна вълна и така измина стотина метра. Издигна се на един гребен, след което пропадна дълбоко надолу и последва силен удар.

Двамата смелчаци почувствуваха, че губят дъното под краката си. Килът бе разбит внезапно.

— Сандокан! — извика Яниш, който виждаше, че влиза вода през цепнатините.

— Не пускай…

Гласът му бе заглушен от нова огромна вълна. Шлюпката отново бе повдигната, залюля се за миг на гребена на вълната, после потъна напред, като докосна дъното, но вълните я изтласкаха по-нататък и я блъснаха в дънера на едно дърво с такава сила, че двамата пирати изхвръкнаха навън. Сандокан, който бе паднал сред купчина листа и клони, веднага стана и грабна двете карабини и мунициите.

Към брега идваше нова огромна вълна. Като стигна до лодката, започна да я премята, после я отнесе навътре и я потопи.

— По дяволите всички влюбени! — викна Яниш, който се бе изправил целият изранен. — Това е лудост!

— Ама ти още ли си жив? — разсмя се Сандокан.

— Да не си искал да се пребия?

— Никога не бих се утешил, Яниш. Я гледай, платноходът!

— Какво? Още ли не е излязъл в открито море?

В този момент платноходът се плъзгаше като стрела през входа на залива.

— Какви верни другари! — възкликна Сандокан. — Преди да се отдалечат, искат да се уверят, че сме слезли на брега! — Дръпна от кръста си широкия пояс от червена коприна и го развя на вятъра.

Миг след това на палубата на платнохода бе даден изстрел.

— Забелязаха ни — рече Яниш. — Да се надяваме, че ще се спасят.

Корабът вече бе извил на борд и поемаше своя курс на север.

Яниш и Сандокан останаха на плажа, докато платноходът се скри от погледа им, после навлязоха сред гъстата растителност, за да се защитят от дъжда, който се лееше като из ведро.

— Къде отиваме, Сандокан? — запита го Яниш.

— Не зная.

— знаеш ли къде се намираме?

— Все още не мога да разбера. Но предполагам, че не сме; далеч от рекичката.

— За каква рекичка говориш?

— За оная, която послужи за убежище на моя платноход след битката с кръстосвача.

— Близо до това място ли се намира вилата на лорд Джеймс?

— На няколко мили.

— Значи, най-напред трябва да търсим реката?

— Разбира се, Яниш.

— Утре ще обходим брега.

— Утре? — възкликна Сандокан. — Да не смяташ, че мога чакам толкова часове и да стоя тук в бездействие? Не знаеш ти че във вените ми гори огън? Не си ли усетил, че сме стъпили в Лабуан — земята, където живее Мариана?

— Зная, че се намираме на острова на англичаните.

— Тогава трябва да разбереш моето нетърпение.

— Ни най-малко, Сандокан — отвърна спокойно португалецъ! — Небеса! Още не мога да се опомня, а ти искаш да тръгнем на път в тази ужасна нощ! Ти си луд, братле мое!

— Времето лети, Яниш. Не си ли спомняш какво каза ефрейторът?…

— Помня много добре, Сандокан.

— Всеки момент лорд Джеймс може да се укрие в крепостта Виктория.

— Сигурно няма да го направи в това ужасно време.

— Не се шегувай, Яниш.

— Нямам никакво желание да се шегувам, Сандокан. Ха да поговорим спокойно! Ти искаш да отидеш във вилата?… какво?

— За да я видя поне — отвърна Сандокан с въздишка.

— И после да извършиш някоя лудост, нали?

— Не.

— Хм!… Знам те на какво си способен. Успокой се, братко мой. Помисли, че ние сме само двама, а във вилата има войници Да изчакаме да се върнат нашите кораби, после ще действуваме.

— Но ако знаеш какво изпитвам, като се намирам на гази земя! г оплака се Сандокан с дрезгав глас.

— Представям си, само че не мога да ти позволя да вършиш, глупости, които биха могли да бъдат съдбоносни за теб. Искаш! да отидеш във вилата, за да се увериш, че Мариана е още там?… Добре, ще отидем, но като стихне ураганът. Няма да можем да се ориентираме, нито да намерим реката в тази тъмнина и този дъжд Ще тръгнем на път утре, когато изгрее слънцето. За сега да потърсим някакво убежище.

— И аз ще трябва да чакам до утре?

— Остават само три часа до съмване.

— Цяла вечност!…

— Нищо не са, Сандокан… Пък и през това време морето може да се успокои, вятърът да постихне и нашите кораби да се върнат тук. Хайде да легнем под тази арекова палма с гигантски листа, които ще ни пазят по-добре и от палатка, и да чакаме да пукне зората.

Сандокан се колебаеше дали да последва съвета му. Погледна своя верен приятел, надявайки се все още да го склони да тръгнат, после отстъпи и се отпусна до дънера на дървото с дълга въздишка.

Дъждът продължаваше да плющи силно, в морето ураганът вилнееше все по-страховито. През дърветата двамата пирати виждаха как вълните се гонеха яростно, нахвърляха се с неудържим порив върху плажа и се разбиваха. При вида на тези вълни, които вместо да намалеят все повече и повече нарастваха, Янищ не можа да се сдържи и запита:

— Какво ли ще стане с нашите платноходи в тази буря?… Вярваш ли, че ще се спасят, Сандокан?… Ами ако претърпят корабокрушение, какво ще стане с нас?

— Нашите хора са смели моряци — отговори Сандокан. — Ще съумеят да се измъкнат от всякакво затруднение.

— Но ако претърпят корабокрушение, какво би могъл да направиш ти без тяхната помощ?

— Какво ще правя ли? Пак ще открадна момичето!

— Много бързаш, Сандокан. Само двама души, макар и да са два тигъра от дивия Момпрацем, не могат да излязат срещу двадесет, тридесет или може би петдесет мускета.

— Ще прибегнем до хитрост.

— Хм!…

— Смяташ ли, че съм способен да се откажа от намерението си?… Не, Яниш!… Няма да се върна в Момпрацем без Мариана.

Яниш не отговори Запали цигара и се изтегна в тревата, която беше почти суха, защото бе защитена от широките листа на дървото, после притвори очи.

Сандокан обаче стана и се промъкна към плажа. Португалецът, който не спеше, го видя да се върти в края на гората, като ту отиваше на север, ту се спускаше отново на юг. Навярно се мъчеше да се ориентира и да разпознае този бряг, по който бе минавал през време на своя престой на острова.

Когато се върна, започваше вече да се зазорява. Дъждът отскоро бе спрял и вятърът не свиреше вече така силно сред хилядите дървета в гората.

— Разбрах къде се намираме — каза той на Яниш.

— Аха! — отвърна Яниш, готвейки се да стане.

— Рекичката трябва да е на юг и може би не е далеч.

— Искаш да отидем да я потърсим ли?

— Да. Яниш.

— Надявам се, че през деня няма да смееш да се приближиш към вилата.

— Но довечера никой не ще ме спре — заяви Сандокан и добави: — Още дванадесет часа! Какво мъчение!…

— В Гората времето минава бързо, Сандокан — засмя се Яниш.

— Да вървим.

— Готов съм да те следвам.

Метнаха карабините на рамо, напъхаха мунициите в джобовете си и навлязоха в гъстата гора, стараейки се обаче да не се отдалечават много от брега.

— Ще вървим направо, без да следваме дълбоките извивки на брега — обясни Сандокан. — Така пътят ни ще бъде може би; по-труден, но по-кратък.

— Гледай да не се загубим.

— Не се бой, Яниш!

В гората нарядко имаше проходи, но Сандокан, който беше истински горски човек, умееше да лази като змия и да се ориентира! без звезди и без слънце. Взе да се промъква все на юг, все покрай брега, за да търси преди всичко реката, в която се бе скрил при предишната експедиция. ;;;;;;;;;;;;;Стигнеше ли там, лесно щеше да отиде до вилата, защото знаеше, че отстои на не повече от два километра.

Но колкото по на юг отиваха, толкова по-труден ставаше пътят поради опустошението, нанесено от урагана. Повалени от вятъра, дървета препречваха пътя им почти на всяка крачка и двамата пирати бяха принудени да се катерят смело и да правят дълги обиколки. Огромни купища клони бяха задръстили проходите, пък! и лианите се заплитаха в краката им и забавяха хода им. Но те ги режеха с криса и продължаваха напред, като гледаха да не се отдалечават много от брега.

Към обед Сандокан спря и каза на португалеца:

— Наближихме.

— Реката или вилата?

— Реката — отговори Сандокан. — Не чуваш ли бълбукането, което отеква под гъстите сводове зеленина?

— Да — потвърди Яниш, след като се заслуша няколко мига. — Но дали това е реката, която търсим?

— Невъзможно е да се лъжа. Минавал съм по тези места.

— Тогава,да продължим напред.

Преминаха бързо последната ивица на гората и след десетина минути се озоваха пред малка река, която се вливаше в красив залив, опасан с огромни дървета.

Случаят ги бе отвел на същото място, където бяха акостирали платноходите от първата експедиция. Още се виждаха гредите, оставени от втория кораб, който, отблъснат от ужасната канонада на кръстосвача. се бе приютил тук, за да поправи тежките си повреди — наоколо се валяха платна, въжета, топовни гюллета, счупени ятагани и секири и какви ли не отломки от корабни съоръжения.

Сандокан хвърли мрачен поглед към тези остатъци, които му напомниха за неговия първи разгром, и въздъхна. Спомни си за ония храбреци, покосени от жестокия огън на кръстосвача.

— Те почиват там долу, на дъното на морето извън залива — каза на Яниш с печален глас. — Нещастни мъртъвци, още неотмъстени!

— Тук ли беше акостирал?

— Да, Яниш, точно тук. Но тогава бях непобедимият Малайски тигър, тогава още нямах вериги на сърцето, нито видения пред очите. Сражавах се като обезумял и с дива ярост хвърлих моите хора на абордаж, но ме сразиха. Проклетникът, който ни засипваше с желязо и олово, беше ей там. Като че ли и сега го виждам, както в оная ужасна нощ, когато го нападнах, водейки шепа смелчаци… Беше страшен ден, Яниш, страшна сеч!… Загинаха всички, всички освен мен!

— Съжаляваш ли за това поражение, Сандокан?

— Не зная. Ако не беше ме улучил оня куршум, може би нямаше да познавам златокосото момиче.

Замълча и слезе на плажа, отправил взор към сините води на залива. После спря и протегна ръце, за да посочи на Яниш мястото, където бе станал страшният абордаж.

— Платноходите почиват там долу — рече. — Кой знае още колко мъртъвци лежат в тях!

Седна върху дънера на едно повалено дърво, хвана главата си с две ръце и потъна в дълбоки размишления.

Яниш го остави така, потопен в мисли, и се осмели да навлезе сред скалите, бъркайки с една заострена пръчка в пукнатините, за да види дали ще успее да намери някоя голяма стрида.

След като обикаля около четвърт час, той се върна на плажа с една толкова голяма стрида, че едва можеше да я вдигне. Запали бързо силен огън и я отвори.

— Хайде, братко, остави корабите под водата, а мъртвите в устата на рибите и ела да похапнем от това вкусно месце. И да мислиш, и да премисляш, все едно, няма да извадиш на повърхността нито едните, нито другите.

— Вярно е, Яниш — въздъхна Сандокан. — Онези храбреци няма да оживеят никога.

Закуската беше превъзходна. Гигантската стрида съдържаше толкова крехко и вкусно месо, че добрият португалец, чийто апетит бе изострен от чистия морски въздух и горските ухания, примря от удоволствие.

След като се наядоха до насита, Яниш се готвеше да се изтегне! под един величествен дурион, който се издигаше на брега на реката, за да изпуши блажено две пури, но Сандокан му посочи гората? и каза:

— Вилата може би е далеч.

— И таз добра! Не знаеш ли точно къде се намира?

— Спомням си смътно, понеже минах по тези места като на сън.

— По дяволите!

— Не се страхувай. Яниш! Ще мога да намеря пътеката, която води до парка.

— Да вървим, щом искаш, но внимавай да не вършиш глупости!

— Ще бъда спокоен, Яниш.

— Още нещо. Надявам се, че ще чакаш нощта, за да влезеш в парка.

— Да, Яниш.

— Обещаваш ли ми?

— Давам ти дума.

— Тогава да тръгваме!

Вървяха известно време по десния бряг на реката, след което навлязоха решително в гъстата гора.

В тази част от острова ураганът, види се, бе вилнял страшно. На земята лежаха множество дървета, повалени от вятъра или от гръм, други още висяха, задържани от лианите. Навред бе осеяно с изтръгнати и осукани храсти, купища листа и плодове, счупени клони, сред които пищяха, много ранени маймуни. Въпреки тези препятствия Сандокан не спираше. Продължи похода чак до залез слънце, без да се поколебае за миг кой път да хване.

Свечеряваше се и Сандокан вече се беше отчаял, че ще намери вилата, когато неочаквано се озова пред една широка пътека.

— Какво има? — запита португалецът, като то видя да се спира.

— Близо до вилата сме — обясни Сандокан със сподавен глас. — Тази пътека води към парка.

— Голям късмет, братко! Карай напред, но внимавай, не върши глупости!

Сандокан не го изчака да се доизкаже. Зареди карабината, за да не го изненадат невъоръжен, и се впусна по пътеката с такава бързина, че португалецът едва го догони.

— Мариана! Божествено момиче! Любов моя! — викаше той, тичайки все по-бързо и по-бързо. — Не се страхувай вече, сега съм близо до теб!

В този момент безстрашният пират би повалил цял полк, само, и само да стигне до вилата. Не се страхуваше вече от никого, дори, смъртта не би могла да го накара да отстъпи. Задъхан, обзет от силен огън. Разтревожен да не би да стигне късно и да не намери вече любимото момиче, той гичаше ли. тичаше, забравил всякаква предпазливост. Кършеше клони, разкъсваше лиани и с лъвски усилия прескачаше препятствия изпречили се на пътя му.

Ей. Сандокан. луд полудял! — викаше Яниш. който препускаше като кон подире му. — Чакай малко, спри. дявол да те вземе, или ще пукна!

Към вилата!… Към вилата! — отговаряше непрекъснато Сандокан.

Спря едва пред оградата на парка, повече за да изчака другаря си, отколкото от предпазливост или умора.

— Уф! — изпухтя португалецът, като го настигна. — Да не мислиш, че съм кон. да ме караш да препускам така? Вилата няма да избяга, уверявам те. пък и не знаеш кой може да се крие зад оградата.

Не се боя от англичаните — отвърна Тигъра, изпаднал в дива ярост.

— Зная. но ако ни убият, няма да видиш вече твоята Мариана.

— Не мога да остана тук, трябва да я видя!

— Кротко, брате мой! Послушай ме и все нещо ще видиш. Направи му знак да мълчи и се покатери като котка на оградата, надзърна предпазливо в парка и рече:

— Струва ми се, че няма никакъв пост. Да влезем!

Спусна се от друката страна, Сандокан направи същото и двамата навлязоха безшумно в парка. Движеха се предпазливо, криейки се зад храстите и цветните лехи. вперили очи във вилата, която се мяркаше в тъмнината. Като наближиха на разстояние един хвърлей. Сандокан внезапно спря и насочи карабината.

— Стой, Яниш — изшептя той. к Какво видя?

— Пред вилата има хора.

— Да не е лордът с Мариана?

Сандокан. чието сърце биеше лудо. се надигна бавно, взирайки се напрегнато в тези човешки фигури.

— Проклятие! — скръцна със зъби пиратът. — Това са войници!

— Ой. ой, работата се заплита! — измърмори португалецът. — Какво ще правим?

— Щом има войници, значи Мариана е още във вилата.

— И на мен така ми се струва.

— Да ги нападнем!

— Ти си луд!… Искаш да те застрелят ли? Ние сме само двама. а те са може би десет, двадесет или тридесет души.

— Но аз трябва да я видя! — настоя Сандокан. гледайки португалеца като обезумял.

— Успокой се, братко — рече Яниш, като го хвана здраво за ръката, за да не извърши някоя лудост. — Успокой се и може би, ще я видиш.

— По какъв начин?

— Ще изчакаме да пане късна нощ.

— После?

— Имам някакъв план Легни тук до мен, обуздай поривите на сърцето си и няма да съжаляваш.

— А войниците?

— Небеса! Надявам се, че ще отидат да спят.

— Имаш право, Яниш. ще чакам!

Залегнаха зад един гъсталак, но така, че да не изгубват от очи войниците, и зачакаха удобен момент да действуват.

Минаха два, три, четири часа, които се сториха на Сандокан четири века, най-сетне войниците се прибраха във вилата, затваряйки шумно вратата.

Тигъра понечи да се втурне напред, но португалецъ, веднага го хвана, замъкна го под гъстата сянка на едно огромно дърво и като скръсти ръце, погледна го право в очите и рече:

— Кажи ми, Сандокан, какво се надяваш да направиш тази нощ?

— Да я видя!

— И смяташ, че това ще бъде лесно?… Преди всичко, измисли ли по какъв начин ще можеш да я видиш?

— Не. но…

— Твоето момиче знае ли, че ти си тук?

— Не е възможно.

— Значи, ще трябва да я повикаш.

— Да. — Тогава войниците ще излязат, защото не може да се предполага, че са глухи, и ще почнат да стрелят по нас.

Сандокан не възрази.

— Както виждаш, мой клети приятелю, тази нощ не ще може да направиш нищо.

-т Мога да се покача до прозорците й.

— А не видя ли оня войник, скрит на ъгъла на портала?

— Войник?

— Да, Сандокан. Гледай как проблясва дулото на пушката му.

— Е, какво ме съветваш да правя?… Говори, изгарям от нетърпение!

— Знаеш ли в коя част на парка ходи момичето?

— Всеки ден сяда да бродира в китайската беседка.

— Отлично. Къде се намира?

— Тук наблизо.

— Заведи ме.

— Какво смяташ да правиш, Яниш?

— Трябва да я предупредиш, че сме тук. Макар и да му беше ужасно трудно да се отдалечи от това място, Малайския тигър пое по една странична алея и отведе Яниш до беседката.

Това беше малка кокетна постройка с ажурни стени, боядисани в ярки цветове, и върха с позлатен купол, осеян с ярки рисунки. Наоколо имаше портокалова горичка и пищни китайски розови храсти, които издаваха силен аромат.

Яниш и Сандокан — заредиха карабините си, понеже не бяха сигурни дали беседката е празна, и влязоха вътре. Нямаше никой.

Яниш драсна клечка кибрит и видя върху една разкошно изработена масичка кошничка, в която имаше дантели и конци, до нея бе поставена инкрустирана със седеф лютня.

— Това нейни неща ли са?

— Да — отговори Сандокан с безкрайно разнежен глас. — Тук е любимото й място, тук тя идва да диша ароматния дъх на розите и да пее сладките канцони на своята родна страна, тук тя ми се закле във вечна любов.

Яниш откъсна едно листче от някакво тефтерче, извади от джоба си парче молив и докато Сандокан му светеше с друга кибритена клечка, написа следните думи:

— Надявам се, че моето име не й е неизвестно.

— О, не, тя знае, че ти си най-добрият ми приятел — отвърна Сандокан.

Двамата пирати се погледнаха в лицето при блясъка на една светкавица — единият беше спокоен, другият — крайно развълнуван.

— Да вървим, Сандокан — каза Яниш.

— Следвам те — отговори Малайския тигър със сподавена въздишка.

Пет минути след това прескочиха оградата на парка и се скриха в тъмния лес.

Нощта беше бурна, ураганът още не бе стихнал. В гората вятърът виеше и ревеше като от сто гърла, кършеше клони, вдигаше вихрушки от листа, превиваше младите дървета и разтърсваше многолетните. От време на време ослепителни светкавици прорязваха гъстия мрак, гръмове подпалваха и поваляха горските върхари.

Беше наистина ужасна нощ и тъкмо затова бе подходяща да се предприеме внезапно нападение на вилата. За нещастие обаче хората от корабите не бяха тук, за да подпомогнат Сандокан в дръзкото начинание.

Колкото и да вилнееше ураганът, двамата пирати не спираха. Водени от блясъка на светкавиците, те се мъчеха да стигнат до реката, за да видят дали някой от техните кораби е успял да се приюти в малкия залив. Без да се боят от поройния дъжд, като само се пазеха да не ги премаже някой откършен от вятъра клон, те продължиха да вървят и след два часа най-неочаквано се озоваха при устието на реката, докато, за да отидат до вилата, им трябваше двойно повече време.

— Гледай ти, в тъмнината се ориентирахме по-добре, отколкото посред бял ден — учуди се Яниш. — Това е истински късмет в такава нощ!

Сандокан слезе на пясъка и като изчака една светкавица, хвърли бърз поглед към водите на залива.

— Няма нищо — промърмори глухо. — Дали не се е случило някакво нещастие с корабите ми?

— Аз пък мисля, че още не са напуснали убежищата си — каза Яниш. — Видели са, че ще се разрази нов ураган, и като разумни хора, не са се помръднали. Знаеш, че не е лесно да се акостира тук, когато беснеят вълни и ветрища.

— Изпитвам смътно безпокойство, Яниш.

— От какво се страхуваш?

— Да не са претърпели корабокрушение.

— Ами! Нашите кораби са здрави. Ще ги видим да пристигат след някой и друг ден. Нали им каза да се срещнем в този малък залив?

— Да, Яниш.

— Ще дойдат! Да потърсим някакво убежище, Сандокан. Вали като из ведро и този ураган няма да стихне скоро.

— Къде да отидем? Тук някъде трябва да е колибата, в която се бе настанил Джиро-Батол, когато беше на този остров, но се съмнявам, че ще мога да я намеря.

— Да се скрием в онази бананова туфа. Гигантските й листа ще ни позапазят от дъжда.

— По-добре да си направим заслон, Яниш.

— Виж, не бях се сетил за това… Ще го имаме след няколко минути.

Със своите крисове успяха да отрежат няколко стъбла от бамбуковата тръстика, която растеше по бреговете на реката, и ги забиха под едно величествено помбо, чиято гъста шума бе достатъчна, за да ги защити от дъжда. Кръстосаха ги така, че да се получи нещо като скеле на шатра, което покриха с огромни бананови листа. Наистина, както бе казал Яниш, само след няколко минути заслонът бе готов. Скриха се вътре, като откъснаха кичур банани, и след оскъдната вечеря се помъчиха да заспят.

А навън ураганът се засили още повече, светкавиците и гръмотевиците зачестиха. В тази отвратителна нощ Яниш и Сандокан бяха принудени много пъти да закрепят колибката и отново да я покриват с клони и бананови листа, за да се запазят от поройния дъжд, който не спираше. Призори обаче времето се проясни и до десет часа двамата пирати поспаха спокойно.

— Да отидем да потърсим нещо за закуска — предложи Яниш, когато се събуди. — Надявам се да намеря пак някоя огромна стрида.

Промъкнаха се до залива, следвайки южния бряг, и като поровиха из скалите, успяха да наберат цели дузини невероятно едри стриди, както и няколко рака. Към този богат улов Яниш добави банани и плодове от помбо, едри и сочни като портокали. След обилната закуска тръгнаха на север по брега, с надеждата да открият някой от своите кораби, но не се виждаха никакви платна в морето.

— Бурята не им е позволила да слязат пак на юг — каза Яниш. — От обед непрекъснато духаше вятър.

— И все пак много се безпокоя за съдбата им, приятелю — отвърна Сандокан. — Закъснението им поражда у мен сериозни опасения.

— Ами!… Нашите хора са много опитни моряци.

През по-голямата част от деня двамата се въртяха все по тези брегове, но към залез пак навлязоха в горите, за да се приближат към вилата на лорд Джеймс Гайлонк.

— Вярваш ли, че Мариана е намерила писъмцето ни?

— Сигурен съм — отговори Тигъра.

— Тогава ще дойде на срещата.

— Стига да е свободна.

— Какво искаш да кажеш, Сандокан?

— Боя се. че лорд Джеймс я държи под строг надзор.

— По дяволите!…

— Но ние все пак ще отидем на срещата, Яниш, сърцето ми подсказва, че ще я видя.

— Само ако не вършиш лудории. Паркът и вилата навярно са пълни с войници.

— Сигурен съм в това.

— Трябва да се пазим да не ни изненадат.

— Ще действувам спокойно.

— Обещаваш ли ми?

— Да.

— Тогава да вървим.

Придвижваха се бавно, кат о се озъртаха и се ослушваха, прибягвайки предпазливо от храст до храст, от туфа до туфа, за да не попаднат на засада. Едва към седем часа вечерта наближиха парка. Оставаха още няколко минути дневна светлина, които им бяха достатъчни, за да разузнаят вилата.

След като се увериха, че из туфите наоколо не се крие никакъв часовой, отидоха до оградата и се покатериха, помагайки си един на друг. Спуснаха се от другата страна и се завряха в цветните лехи, които в по-голямата си част бяха опустошени от урагана Сгушиха се сред високите китайски божури. От това място можеха удобно да наблюдават какво става в парка и във вилата, тъй като пред тях имаше само редки дървета.

— На един прозорец на вилата виждам офицер — каза Сандокан.

— А аз един часовой на ъгъла на портала — обясни Яниш. — Ако остане там и след като падне мрак, ще видим голям зор.

— Ще го очистим — отговори Сандокан решително.

— По-добре да го нападнем ненадейно и да му запушим устата. Имаш ли някаква връв?

— Само пояса си на кръста.

— Отлично и… ама че хитреци!

— Какво има. Яниш?

— Не забеляза ли, че са сложили решетки на всички прозорци?!

— Проклет да бъде Аллах! — промълви през зъби Сандокан.

— Навярно лорд Джеймс добре познава дързостта на Малайския тигър, брате мой. Дявол да го вземе, какви предохранителни мерки!

— Това значи, че Мариана е под наблюдение.

— Разбира се, Сандокан.

— И няма да може да дойде на моята среща.

— Възможно е.

— Но аз все пак ще я видя, Яниш.

— Като се покатериш на прозореца. Ти го предвиждаше, затова й писахме да намери въже.

— Ами ако войниците ни изненадат?

— Ще се бием.

— Само двама?

— Нали знаеш, че се страхуват от нас.

— Не огричам.

— И че ние двамата можем да се бием за десет души.

— Да. ако куршумите не се сипят като дъжд.

— Ей!… Гледай, Сандокан.

— Какво виждаш?

— Един отряд войници излиза от вилата — отговори португалецът който се бе качил върху големия корен на едно близко помбо, за да наблюдава по-добре.

— Къде отиват?

— Излизат от парка.

— Да не отиват да завардят околността?

— От това се боя.

— По-добре за нас.

— Да. може би. А сега да чакаме полунощ. Португалецът запали предпазливо една пура и се изтегна да пуши спокойно до Сандокан, сякаш се намираше на палубата на платнохода.

Сандокан обаче изгаряше от нетърпение и не можеше да седи кротко ни го миг. Непрекъснато ставаше и се взираше в мрака, за да види какво правят във вилата на лорда или да открие девойката. Страхуваше се да не му готвят клопка около това жилище. Ами ако писъмцето е било намерено от някого и предадено на лорд Джеймс вместо на Мариана? Не можеше да се сдържа повече и току разпитваше Яниш, който продължаваше да си пуши, без да му отговаря.

Най-сетне настъпи полунощ. Сандокан скочи изведнъж, готов да се спусне към вилата дори ако трябва да се натъкне направо на войниците. Но Яниш, който бе станал, го хвана за ръката и го задържа с думите:

— Кротко, брате! Нали ми обеща да бъдеш разумен.

— Не ме е страх от никого, решен съм на всичко — отвърна Сандокан.

— Но трябва да пазиш кожата си, приятелю! Забравяш, че на портала има пост.

— Да отидем да го убием.

— Стига да не вдигне тревога.

— Ще го удушим.

Измъкнаха се от божурите и залазиха сред лехите, криейки се зад китайските розови храсти, които тук растяха нагъсто.

Бяха стигнали на около сто крачки от вилата, когато Яниш спря Сандокан.

— Виждаш ли този войник?

— Да.

— Струва ми се, че спи подпрян на пушката си.

— Толкова по-добре, Яниш. Хайде, бъди готов!

— Приготвил съм кърпичката си, за да му запуша устата.

— А аз държа криса — а викне, а го убих!

Двамата се пъхнаха в една гъста леха и лазейки като змии, стигнаха на няколко стъпки от войника.

Клетият момък се бе облегнал на стената на портала и дремеше с пушка в ръце.

— Готов ли си, Яниш? — запита Сандокан едва чуто.

— Напред!

Сандокан се хвърли като тигър върху младия войник, стисна го за гърлото и със силен тласък го повали на земята.

Яниш също се бе хвърлил отгоре му. Запуши ловко устата на пленения, завърза ръцете и краката му и му изсъска заплашително:

— Внимавай!… Само да мръднеш, ще забия криса в сърцето ти! — После се обърна към Сандокан: — А сега, при твоето момиче! Знаеш ли кои са нейните прозорци?

— О, да! — възкликна пиратът, който вече бе устремил поглед нагоре. — Ето ги там, над оная пергола2. Ах, Мариана!

— Имай търпение, брате мой! Ще я видиш, само да не отиде всичко по дяволите.

— Сложили са решетки и на нейните прозорци.

— Няма значение! Хайде!

Яниш грабна шепа камъчета и хвърли едно по стъклата. Затаили дъх, двамата пирати чакаха с вълнение. Никакъв отговор. Яниш хвърли второ камъче, после трето, четвърто.

Прозорците се разтвориха изведнъж и на синята светлина на луната Сандокан зърна една бяла фигура, която веднага позна.

— Мариана! — промълви той, протягайки ръце към момичето, което се бе надвесило през решетката.

Този необикновено енергичен и силен мъж се олюля, сякаш го бе улучил куршум в гърдите, и остана зашеметен, блед, треперещ, с широко отворени очи.

От гърдите на младата леди се изтръгна лек вик — тя също-бе познала пирата.

— Кураж, Сандокан! — побутна го Яниш, като поздрави учтиво девойката. — Качвай се на прозореца, но побързай, че тук духа лош вятър за нас.

Сандокан се спусна към вилата, покатери се по перголата и се хвана за решетката на прозореца.

— Ти, ти!… — възкликна девойката, обезумяла от радост. — Боже мой!

— Мариана, мое любимо момиче — промълви той със задавен глас, покривайки ръцете й с целувки. — Най-после да те видя пак! Ти си моя, нали, моя, още моя!

— Да, твоя, Сандокан, завинаги — отговори прелестната леди. — Безмерна радост е за мен да те видя, любов моя, след като те оплаках като мъртъв.

— Мислила си, че съм мъртъв?

— Да, Сандокан. и страдах, безкрайно страдах.

— Не. мила Мариана, Малайския тигър няма да умре така лесно. Преминах през огъня на твоите съотечественици, без да ме ранят, прекосих морето, призовах хората си и се върнах тук начело на сто тигъра, готови на всичко, за да те спасят.

— Сандокан! Сандокан!

— Сега слушай, Мариана. Тук ли е лордът?

— Да, и ме държи затворена, страхувайки се от твоето появяване.

— Видях, че има войници.

— Да, в стаите на долния етаж денонощно бди силна охрана. Обградена съм отвред, затворена между щикове и решетки, не мога да направя крачка навън. Мой храбри приятелю, страхувам се, че никога няма да стана твоя съпруга, че никога няма да бъда щастлива, защото чичо ми, който сега ме ненавижда, няма да се съгласи да се сроди с Малайския тигър и ще се опита да ни раздели, като ме изпрати далеч, далеч зад океана.

Две сълзи, две перли, капнаха от очите й.

— Ти плачеш? — възкликна Сандокан покрусен. — Любов моя, не плачи, защото ще полудея и ще извърша някакво безумство! Чуй ме, Мариана! Моите хора не са далеч, днес са малцина, но утре или вдругиден ще бъдат много, а ти знаеш какви са те. Колкото и лордът да барикадира вилата, пак ще влезем, дори ако трябва да я подпалим или да сринем стените й. Аз съм Малайския, тигър и заради теб съм способен да подложа на огън и сеч не само вилата на чичо ти, а цял Лабуан! Искаш ли да те открадна тази нощ? Сега сме само двама, но ако искаш, ще счупим решетките, зад които те държат затворена, дори ако трябва да заплатим с живога си твоята свобода. Говори, говори, Мариана, защото любовта ми към теб ме подлудява и ми вдъхва такава сила, че бих се хвърлил да превзема сам тази вила!

— Не! Не! — възкликна тя. — Не, мой храбрецо! Какво ще стане с мен, ако загинеш? Мислиш ли, че мога да живея без теб? Вярвам, че ще ме спасиш, но когато пристигнат твоите хора, когато бъдеш толкова силен и могъщ, че да смажеш тия, които ме държат пленница.

В този миг под перголата се чу леко изсвирване. Мариана трепна.

— Това е Яниш, който е изгубил търпение.

— Може би е забелязал някаква опасност, Сандокан. Може би в нощните сенки се крие някаква заплаха за теб, мой смели приятелю. Велики боже, дойде часът на раздялата!

— Мариана!

— Ако не се видим никога вече…

— Не говори така, любов моя! Където и да те отведат, аз ще те намеря.

— Но през това време…

— Става въпрос само за няколко часа, моя любима. Може би още утре моите хора ще пристигнат и ще срутят тези стени.

Чу се второ изсвирване на португалеца.

— Тръгвай, благородни приятелю — каза Мариана. — Може би те застрашава голяма опасност.

— Не се страхувам от нищо!

— Тръгвай, Сандокан, моля те, тръгвай, преди да са те изненадали!

— Не мога да се реша да те оставя. Ах, защо не доведох моите хора дотук? Щях да нападна внезапно тази къща и да те открадна.

— Бягай, Сандокан! Чух стъпки в коридора.

— Мариана!

В този момент в стаята проехтя свиреп рев.

— Мизернико! — изгърмя нечий глас.

Лордът — защото беше именно той — хвана Мариана за раменете и се помъчи да я откъсне от решетката. Чу се да отключват вратите на приземния етаж.

— Бягай! — извика Яниш.

— Бягай, Сандокан! — повтори Мариана.

Всеки друг, но не и малаец, би натрошил краката си при такъв скок. Това, разбира се, не се случи на Сандокан, който беше не само як като стомана, но и пъргав като маймуна. Едва докоснал земята, вече беше на крака, с криса в ръка, готов да се отбранява.

За щастие португалецът беше там. Скочи към него и като го хвана за раменете, блъсна го рязко към група дървета:

— Бягай, нещастнико! Искаш да те застрелят ли?

— Остави ме, Яниш — отвърна пиратът, изпаднал в бяс. — Да нападнем вилата!

На един прозорец се появиха трима-четирима войника и се прицелиха с пушките си в тях.

— Спасявай се, Сандокан — чу се гласът на Мариана. Пиратът направи десетметров скок, поздравен от пушечен залп, и един куршум прониза тюрбана му. Той се обърна, ревейки като звяр, и изпразни карабината си в прозореца — така успя да строши стъклата и да улучи в челото един войник.

— Ела! — извика Яниш и го повлече към оградата. — Ела, неразумнико вироглав!

Вратата на вилата се отвори и навън се втурнаха десет войника, следвани от още толкова туземци, снабдени с факли.

Португалецът стреля през листака и повали сержанта, който водеше малкия отряд.

— Плюй си на петите, братко! — викна Яниш, докато войниците се суетяха около началника си.

— Не мога да я оставя сама — отвърна Сандокан, почти обезумял от страст.

— Тя ти каза да бягаш. Тръгвай или ще те взема на ръце! На тридесет крачки от тях се появиха двама войници, зад които идваше многоброен отряд.

Двамата пирати не се колебаха повече. Втурнаха се през гъсталаците и цветните лехи, сподирени от няколко пушечни изстрела, пуснати наслуки.

— Карай направо! — викна португалецът, зареждайки тичешком карабината си. — Утре ще върнем на тези господа куршумите, които изстреляха подире ни.

— Страхувам се, че провалих всичко, Яниш — каза печално пиратът.

— Защо, приятелю мой?

— Сега вече знаят, че съм тук, и няма да се оставят да ги изненадаме.

— Така е, но ако са дошли корабите, ще можем да хвърлим в атака стотина тигри. Кой ще устои на такъв щурм?

— Страхувам се от лорда. Този човек е способен да убие племенницата си, но не и да я остави да падне в моите ръце.

— Дявол да го вземе! — плесна се гневно по челото Яниш. — Не се сетих за това! — Понечи да спре, за да си поеме дъх и да намери някакво решение, но изведнъж видя червеникави петна в мрака. — Англичаните! Открили са следите ни и ни търсят из парка. Бягай да бягаме, Сандокан!

Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-трудно се провираха между дърветата, израсли тук нагъсто — едни прави и гладки, други клонести и извити. Двамата пирати обаче се ориентираха бързо и бяха сигурни, че скоро ще стигнат до оградата.

Наистина, като прекосиха гористата част на парка, попаднаха на засадени площи. Минаха край китайската беседка, без да се спират, тъй като се бяха върнали назад, за да не се загубят сред гигантските растения, скриха се пак в цветните лехи и бягайки през цветята, най-сетне се добраха до оградата, без да бъдат забелязани от войниците, които вече претърсваха целия парк.

— По-полека, Сандокан — каза Яниш, като задържа другаря си, който се канеше да скочи на оградата. — Изстрелите може да са призовали войниците, които видяхме да излизат привечер.

— Дали са навлезли вече в парка? — Сандокан наостри уши, но долови само шумоленето на листата. — Видя ли някого?

— Чух да се чупи клон зад оградата.

— Може да е било някое животно.

— А може да са били и войниците. Искаш ли да ти кажа още нещо — стори ми се, че говорят хора. Залагам диаманта на криса си, че зад оградата има скрити англичани. Забрави ли, че навън от парка излезе цял отряд?

— Да, Яниш, но ние не можем да останем в парка.

— Какво смяташ да правиш?

— Да проверя дали пътят е свободен.

Сандокан, станал вече по-предпазлив, се надигна безшумно, огледа бързо всичко наоколо и се покатери като котка по оградата.

Едва стигнал на върха, чу от другата страна сподавени гласове.

— Яниш не се е излъгал — измърмори тихо.

Наведе се напред и погледна под дърветата, които растяха от другата страна на оградата. Макар че тъмнината бе дълбока, съзря човешки силуети, скупчени до дънера на едно огромно дърво. Побърза да слезе и отиде при Яниш, който не се беше помръднал.

— Ти излезе прав. Зад оградата има засада.

— Много ли са?

— Сториха ми се половин дузина.

— Гръм и мълния!

— Какво да правим, Яниш?

— Да се отдалечим веднага и да търсим другаде изход.

— Страхувам се, че е много късно вече. Горката Мариана!… Сигурно смята, че вече сме заловени и дори убити.

— Да не мислим за момичето сега. Ние сме по-застрашени.

— Да се махаме оттук.

— Мълчи, Сандокан Чувам да се говори зад оградата. Наистина, вятърът, който духаше откъм гората, донесе до ушите им два гласа — единият дрезгав, другият ясен и заповеднически.

„Уверявам те — казваше властният глас, — че пиратите са влезли в парка, за да се опитат да нападнат внезапно вилата.“

„Не ми се вярва, сержант Бел“ — отговори другият.

„Да не мислиш, глупако, че другарите ни са стреляли за удоволствие? Ти нямаш мозък, Уилис!“

„Тогава не ще могат да ни избягат.“

„Надявам се. Ние сме тридесет и шест души, можем да заградим цялата ограда и да се съберем при първия сигнал… Хайде бързо, в разгънат строй и си отваряйте очите. Може би имаме работа с Малайския тигър.“

След тези думи се чу пукот от счупени клони и шумолене на листа, после всичко затихна.

— Тези шмекери са увеличили броя си — каза шепнешком Яниш, като се наведе към Сандокан. — Ще ни обкръжат, братко, и ако не действуваме крайно предпазливо, ще паднем в мрежата.

— Мълчи! Чувам, че още говорят. Тогава властният глас продължи:

„Боб, ти ще останеш тук, аз отивам да се притая зад онова камфорово дърво. Дръж пушката заредена и оградата под око!“

„Не се бойте, сержанте — отговори оня, който бе наречен Боб. — Ама смятате ли, че си имаме работа точно с Малайския тигър?“

„Този смел пират се е влюбил лудо в племенницата на лорд Гайлонк, определена за баронета Розентал. И можеш да си представиш дали този мъж ще седи мирно. Повече от сигурен съм, че тази нощ се е опитал да я открадне въпреки нашата охрана.“

„А как е дебаркирал, без да бъде забелязан от нашите кръстосвачи?“

„Възползувал се е от урагана. Дори казват, че са били забелязани пиратски кораби в морето пред нашия остров.“

„Каква дързост!…“

„Охо… какво има да видим още! Малайския тигър ще ни отвори работа, казвам ти го, Боб. Това е най-смелият човек, който съм виждал.“

„Но този път няма да ни избяга. Ако е в парка, няма да излезе така лесно.“

„Стига, на мястото си, Боб! Три карабини на всеки сто метра са достатъчни да спрат Малайския тигър и неговите пирати. Не забравяй, че ще спечелим хиляда лири стерлинги, ако успеем да го убием.“

— Голяма сума, честно слово! — възкликна Яниш усмихнат.

— Лорд Джеймс те оценява високо, брате мой!

— Има да чакат да ги спечелят — отвърна Сандокан. Надигна се и погледна към парка.

Видя да се мяркат светли точки далеч между цветните лехи. Войниците от вилата бяха загубили следите на бегълците и търсеха наслуки, вероятно очаквайки зората, за да направят истинска хайка.

— Засега няма нищо опасно от тази страна — рече.

— Искаш ли да потърсим да избягаме от някоя друга страна?

— предложи Яниш. — Паркът е обширен и може да не е завардена цялата ограда.

— Не, приятелю. Ако ни забележат, ще хукнат да ни преследват четирийсет войника и няма да можем да избягаме така лесно от изстрелите им. Засега е по-разумно да се скрием някъде из парка.

— Но къде?

— Ела с мен, Яниш, и ще видиш. Ти ми каза да не върша глупости и аз искам да ти покажа, че мога да бъда разумен. Ако ме убият, моето момиче няма да преживее смъртта ми, така че не бива да правим отчаяна крачка.

— Но ако ни открият войниците?

— Не вярвам. Пък и ние няма да останем дълго тук. Утре вечер ще офейкаме на всяка цена. Ела, Яниш, ще те заведа на сигурно място.

Двамата пирати се надигнаха, сложиха карабините под мишница и се отдалечиха от оградата, криейки се между лехите.

Като прекосиха една част от парка, Сандокан отведе другаря си до малка постройка, само на един етаж, която служеше за оранжерия и се намираше на петстотин крачки от вилата на лорд Гайлонк.

Отвори вратата и влезе пипнешком навътре.

— Къде отиваме? — запита Яниш.

— Запали малко прахан — отговори Сандокан.

— Няма ли да забележат светлината отвън?

— Няма такава опасност. Тази постройка е оградена от гъста растителност.

Яниш се подчини.

Оранжерията бе пълна с огромни вази с цъфнали цветя, които издаваха силен аромат, а наоколо бе задръстено с бамбукови столове и маси.

— Тук ли ще се крием? — попита Яниш. — Хм! Това място не ми се струва чак толкова сигурно. Войниците няма да пропуснат да го претърсят, особено сега, с миража за хилядата лири стерлинги, обещани от лорд Джеймс за твоето залавяне.

— Не казвам, че няма да дойдат.

— Тогава ще ни хванат.  — Кротко, приятелю!

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да се сетят да ни търсят вътре в печката. Яниш не можа да се сдържи и избухна в смях.

— В онази печка ли?

— Да, ще се скрием в нея.

— Ще станем черни като африканци, братле! Този паметник сигурно е пълен със сажди.

— После ще се измием, Яниш.

— Но… Сандокан!

— Ако не искаш да дойдеш, оправяй се сам с англичаните. Нямаме избор, Яниш — или трябва да влезем в печката, или да се оставим да ни хванат.

— Не може да има колебание в избора — отвърна Яниш със смях. — Да отидем да видим жилището си, дали е удобно поне.

— Отвори желязната вратичка, запали ново парче прахан и се пъхна смело в огромната печка, но се разкиха здравата. Сандокан го последва без колебание.

Вътре имаше достатъчно място, но и пепел и сажди в изобилие. Пещта беше толкова висока, че двамата пирати спокойно можеха да стоят прави. Португалецът, който приемаше всичко весело, се разсмя гръмко, въпреки опасното положение.

— Кой може да допусне, че страшният Малайски тигър ще дойде да се скрие тук? Гръм и мълния! Сигурен съм, че ще се отървем леко.

— Не говори така високо, приятелю — смъмра го Сандокан.

— Ще ни чуят.

— Ами! Сигурно са още далеч.

— Не толкова, колкото си мислиш. Преди да влезем в оранжерията, видях двама души да претърсват цветните лехи на стотина крачки от нас.

— Та ще дойдат да търсят и тук ли?

— Сигурен съм.

— По дяволите!… Ами ако надзърнат и в печката?

— Няма да се оставим да ни хванат така лесно, Яниш. Имаме си оръжие, значи можем да издържим една обсада.

— И нито един сухар, Сандокан. Надявам се, че няма да почнеш да ядеш сажди. Пък и стените на нашата крепост не ми се струват много здрави. Само да ги бутне някой с рамо, и Ще рухнат.

— Преди да сринат стените, ние ще се хвърлим в атака — заяви Сандокан, който както винаги разчиташе безкрайно много на смелостта и силата си.

— Но ще трябва да потърсим храна.

— Ще намерим, Яниш. Видях бананови и портокалови дървета край оранжерията, ще отидем да ги оберем.

— Кога?

— Мълчи!… Чувам гласове.

— Не ме карай да треперя!

— Приготви карабината и не се бой! Слушай!

Отвън се чуваше говор на хора, които приближаваха. Шумоляха листа и камъчетата по алеята, която водеше до оранжерията, скърцаха под краката на войниците.

Сандокан му каза да изгаси праханта и да не мърда, после отвори желязната вратичка и погледна навън. Оранжерията беше още тъмна, но през стъклата видя да пламтят няколко факли сред банановите туфи, които растяха покрай алеята. Като се взря, различи петима-шестима войника, водени от двама негри. „Да не се канят да претърсват оранжерията?“ — запита се той малко обезпокоен. Затвори предпазливо вратичката и отиде до Яниш в момента, когато сноп светлина освети вътрешността на малката сграда.

— Идват — каза на другаря си, който вече почти не смееше да диша. — Да бъдем готови за всичко, дори и да се хвърлим върху тези нахалници. Карабината ти заредена ли е?

— Пръста ми е на спусъка.

— Отлично, извади и криса!

В същия миг войниците нахлуха в оранжерията и я осветиха цялата. Скрит зад вратичката, Сандокан ги видя да местят вази и столове, претърсвайки внимателно всеки ъгъл. Въпреки големия си кураж, усети, че се разтрепери. Щом претърсваха така внимателно, невъзможно беше да пропуснат да прегледат и тази грамадна печка. Значи, всеки момент трябваше да се очаква нежеланото им посещение.

Сандокан побърза да отиде при Яниш, който се бе свил в дъното, заровен в пепел и сажди.

— Не мърдай! — пошепна му Сандокан. — Може да не ни открият.

— Мълчи и слушай — сряза го Яниш. Навън един глас казваше:

— Да не би да е хвръкнал този проклет пират?

— Или да е потънал вдън земя? — каза друг войник.

— О, този човек е способен на всичко, приятели мои — обади се трети. — Казвам ви, че този разбойник не е човек като нас, ами син на Велзевула.

— И аз мисля същото — поде първият глас доста разтреперан, което показваше, че собственикът му е набрал порядъчна доза страх.

— Виждал съм го само веднъж, този страшник, и това ми стига. Не е човек, а истински тигър, ви казвам! Имаше куража да се спусне срещу петдесет души, без да го засегне нито един куршум.

— Ти ме плашиш, Боб — каза друг войник.

— Че кой няма да се изплаши? — поде оня, когото наричаха Боб. — Аз мисля, че дори лорд Гайлонк няма да има здрави гащи да излезе срещу това адско изчадие.

— Каквото и да бъде, ще гледаме да го заловим ние, невъзможно е вече да ни избяга. Целият парк е опасан и ако иска да прескочи оградата, ще си остави костите. Залагам заплатата си за два месеца, че ще го пипнем.

— Духовете не можеш да ги пипнеш.

— Ти си луд, Боб, да го смяташ за адско изчадие. Че нали матросите от кръстосвача, дето разби корабите му при устието на реката, го бяха улучили с куршум в гърдите? Лорд Гайлонк, който за нещастие лекувал раната му, потвърди, че Тигъра е човек, като нас и че от тялото му течала кръв като нашата. Ти допускащ! ли духовете да имат кръв?

— Не.,

— Значи този пират не е нищо друго освен хитрец, много смел, много силен, но си остава непрокопсаник, достоен за бесилото.

— Мръсник — изсъска Сандокан. — Да не бях тук вътре, щях да ти покажа кой съм аз!,

— Хайде да го потърсим — поде първият глас, — иначе ще загубим хилядата лири стерлинги, обещани от лорд Джеймс Гай-, лонк.

— Тук го няма. Да отидем да го търсим другаде!

— По-полека, Боб! Виждам там една печка, огромна като паметник, която може да послужи за убежище не на един, ами на няколко души. Насочете карабините и да отидем да проверим.

— Подиграваш ли се с нас, друже? — възкликна един войник. — Кой смяташ, че може да се скрие вътре? Че там не могат побра дори пигмеи от Конго.

— Да отидем да проверим печката, ви казвам. Сандокан и Яниш се завряха още по-навътре и залегнаха пепелта и саждите, за да избегнат любопитните погледи.

Миг след това желязната вратичка се отвори и вътре падна сноп светлина, който обаче не можа да освети цялата печка.

Един войник си пъхна главата, но веднага я отдръпна и се разкиха звучно. Шепа сажди, хвърлена в лицето му от Сандокан, го бяха направили по черен от коминочистач и почти го бяха ослепили.

— Кой дявол ме накара да си пъхам носа в този склад за сажди! — ядоса се англичанинът.

— Ама че смешна работа — подметна друг войник. — Губим тук ценно време без всякакъв резултат. Докато Малайския тигър сигурно се намира в парка и сега може би се мъчи да прескочи оградата.

— Бързо да се махаме оттук — казаха всички. — Ясно е, че тук няма да спечелим обещаните от лорда хиляда лири стерлинги.

Войниците се втурнаха обратно назад. затваряйки с трясък вратата на оранжерията. Няколко мига се чуваха стъпките и гласовете им, после всичко утихна.

Като не чу повече нищо, португалецът си отдъхна:

— Да ги вземат мътните!… За няколко минути като че ли изживях сто години. Рекох си, че няма да отървем кожата. Оня войник за малко да ни открие и двамата, ако се беше протегнал повече. Та да ни свети маслото!

— Не отричам, че моментът беше опасен — отвърна Сандокан. — Като зърнах оная глава на няколко педи от мен, кръвта нахлу в главата ми и не знам как се сдържах да не стрелям.

— Тогава щеше да стане лошо!…

— Сега обаче няма от какво да се страхуваме. Ще продължат да търсят из парка, накрая ще се убедят, че ни няма вече.

— А кога ще излезем оттук?… Да не смяташ да седим,няколко седмици? Помисли, че корабите може да са пристигнали вече при устието на реката.

— Нямам никакво намерение да оставам тук, още повече, че не се намира и храна в изобилие. Ще изчакаме само англичаните да понамалят бдителността си и ще видиш, че ще офейкаме. И аз имам силно желание да разбера дали нашите хора са пристигнали, защото без тяхната помощ не ще мога да открадна Мариана.

— Сандокан, хайде да отидем да видим дали има нещо за хапване, или да наквасим гърлото си.

— Излизаме, Яниш.

Португалецът, който чувствуваше, че се задушава в тази саждива печка, постави карабината пред себе си, изпълзя до вратичката и скочи пъргаво върху една близка ваза, за да не остави черни следи по пода.

Сандокан повтори тази разумна маневра и като скачаха от ваза на ваза, стигнаха до вратата на оранжерията.

— Вижда ли се някой? — запита той.

— Навън всичко е тъмно.

— Тогава да отидем да оберем бананите.

Промъкнаха се до дърветата, които растяха край алеята, и набраха богат запас от банани и помбоси, за да утолят глада и жаждата си.

Когато се канеха вече да се върнат в оранжерията, Сандокан спря и рече:

— Чакай ме тук, Яниш. Искам да отида да видя къде са войниците.

— Това е неразумно — дръпна го португалецът. — Остави ги; да търсят където си щат. Какво ни интересува вече?

— Имам някакъв план в главата.

— По дяволите твоя план! Тази нощ не може да се направи нищо!

— Кой знае? — възрази Сандокан. — Може би ще успеем да си отидем, без да чакаме до утре. Впрочем няма да отсъствувам дълго.

Подаде карабината си на Яниш, стисна криса и се отдалечи безшумно, движейки се все под тъмната сянка на дърветата.

Като стигна до последната туфа банани, зърна няколко факли, Които се насочваха към оградата.

— Изглежда, че се отдалечават — рече си тихичко. — Да видим какво става в къщата на лорд Джеймс! Ах, да можех да зърна само за миг моето момиче, щях да си отида оттук по-спокоен!

Сподави въздишката си и се отправи към алеята, като гледаше да върви все под прикритието на дърветата и храстите.

Когато наближи вилата, спря под туфа мангови дървета и погледна. Щом видя, че прозорецът на Мариана свети, сърцето му подскочи.

— Ах, да можех да я открадна! — промълви унесено, загледан в светлината, която се процеждаше през желязната решетка.

Направи още няколко крачки приведен към земята, за да не го открие някой войник, поставен може би в засада, после пак спря. Бе забелязал някаква сянка да минава на светлината и му се бе сторило, че това е сянката на любимото момиче.

Понечи да се втурне напред, но като сведе очи, видя човешка фигура, спряна пред вратата на вилата. Един часовой стоеше подпрян на карабината си.

„Дали ме е видял?“ — запита се.

Колебанието му трая само миг, защото отново бе зърнал сянката на момичето да се появява зад решетката.

Нехаещ за опасността, той се спусна напред. Но едва направил десет крачки, видя как часовоят вдигна карабината и извика.

— Кой там?

Сандокан се закова на място

Играта вече бе непоправимо загубена, дори застрашаваше да стане много опасна за пирата и неговия другар. Не можеше да се предположи, че в тази тъмнина и от такова разстояние часовоят е успял да различи ясно пирата, който веднага се бе скрил зад един храст, но войникът би могъл да остави поста си и да отиде да го намери или да извика някой от своите другари.

Сандокан веднага разбра, че се излага на голяма опасност, затова, вместо да продължи, остана неподвижен зад прикритието.

Часовоят повтори въпроса и като не получи никакъв отговор, направи няколко крачки напред, заничайки отляво и отдясно на храста, за да провери какво се крие там. Но после, навярно смятайки, че се е излъгал, се върна към вилата и застана на пост пред входа.

Сандокан. макар и да изгаряше от желание да извърши смелото си начинание, започна да отстъпва бавно, притичвайки предпазливо от дънер до дънер и лазейки зад храстите, без да откъсва очи от войника, който все още държеше пушката в ръка, готов да стреля. Щом стъпнат сред цветните лехи, ускори крачка и се вмъкна в оранжерията, където португалецът го очакваше с голяма тревога.

— Какво видя? — запита той Сандокан. — Толкова треперех за теб.

— Нищо добро за нас — отговори Тигъра със спотаен гняв. — Вилата е завардена от постове, а из парка по всички посоки кръстосват войници. Тази нощ не ще можем да предприемем абсолютно нищо.

— Ще се възползуваме от това, за да подремнем. Сигурно няма да се върнат повече тук да ни безпокоят.

— Откъде си сигурен?

— Не ме дразни, Сандокан!

— Някой друг отряд може да мине насам и да направи ново претърсване.

— Струва ми се, че става лошо за нас, братко. Де да можеше твоето момиче да ни измъкне от това опасно положение!

— Горката Мариана! Кой знае как я вардят!… И колко ли страда, като няма вести от нас?… Бих дал половината от живота си, за да мога да й кажа, че сме още живи.

— Тя е в много по-добро положение от нас, братко. Не мисли за нея сега! Искаш ли да използуваме това затишие за да поспим няколко часа? Като си починем малко, ще се почувствуваме по-добре.

— Да, но трябва да държим едното си око отворено.

— Ех, де да можех да спя с отворени очи! Хайде да се изтегнем зад ония вази и да се помъчим да заспим.

Макар и да не се чувствуваха съвсем спокойни, португалецът и другарят му се настаниха криво-ляво сред китайските рози, за да подремнат малко.

Въпреки желанието си обаче, не можаха да мигнат нито миг. Страхът, че ще видят да се появяват пак войниците на лорд Джеймс, ги държеше непрекъснато будни. Безпокойството им растеше, затова много пъти ставаха и излизаха от оранжерията, за да проверят дали неприятелите им не идват насам.

Като се зазори, англичаните отново претърсиха парка с още по-голямо настървение, ровейки из банановите и бамбуковите туфи, из храстите и цветните лехи. Като че ли бяха сигурни, че рано или късно ще открият двамата смели пирати, които така неразумно се бяха прехвърлили през оградата. Щом ги видяха да се отдалечават, Яниш и Сандокан излязоха да оберат едно портокалово дърво, което раждаше сочни и едри колкото детска глава плодове, наречени от малайците буа кадапгса. После двамата се скриха пак в печката, след като грижливо бяха изтрили черните следи по пода.

Макар че оранжерията беше вече претърсвана, англичаните можеха да се върнат, за да проверят на дневна светлина дали двамата смели пирати не се крият там.

След като излапаха оскъдната закуска, Сандокан и Яниш се сгушиха сред пепелта и саждите, очаквайки следващата нощ, да се опитат да избягат.

Седяха там вече от много часове, когато изведнъж на Яниш се стори, че чува стъпки навън. Двамата скочиха с крисовете в ръка.

— Да не би да идват пак? — запита се португалецът.

— Дали не си се излъгал? — рече Сандокан.

— Не, някой мина по алеята.

— Да бях сигурен, че е само един човек, щях да изляза да пленя.

— Ти си луд, Сандокан.

— От него можем да научим къде се намират войниците и от коя страна ще трябва да избягаме.

— Ами! Сигурен съм, че ще ни излъже.

— Няма да смее, Яниш. Искаш ли да отидем да проверим?

— Не се доверявай, Сандокан.

— И все пак нещо трябва да предприемем, приятелю мой.

— Нека да изляза аз.

— А аз да седя тук в бездействие?

— Ако имам нужда от помощ, ще те извикам.

— Чуваш ли още нещо?

— Не.

— Върви, Яниш! А аз ще се приготвя да изскоча веднага навън.

Най-напред Яниш се ослуша няколко мига, после прекоси оранжерията и излезе навън, гледайки внимателно под банановите дървета.

Скрит зад един храст, зърна още няколко войника, които неохотно обикаляха цветните лехи из парка. Другите навярно вече бяха отишли навън от оградата, тъй като бяха изгубили надежда да намерят двамата пирати около вилата.

„Да се надяваме — помисли си Яниш. — Ако днес през целия ден не ни намерят, може би ще се убедят, че сме успели да офейкаме въпреки тяхната бдителност. Ако всичко върви добре, тази вечер ще можем да напуснем скривалището си и да се вмъкнем в гората…“

Вече се канеше да се връща, но като обърна очи към вилата, видя един войник по алеята, която водеше към оранжерията. Шмугна се сред банановите дървета и като се прикриваше зад гигантските им листа, стигна бързо при Сандокан. Щом видя разстроеното му лице, Сандокан веднага си помисли, че трябва да се е случило нещо лошо.

— Преследват ли те? — запита го той.

— Страхувам се, че са ме видели — отговори Яниш. — Един войник идва към нашето скривалище.

— Само един ли?

— Да, сам.

— А другите далеч ли са?

— Въртят се край оградата.

— Тогава ще го заловим.

— Но ти искаш да ни погубиш, Сандокан!

— Този човек ми е необходим. Бързо, след мен!

Яниш искаше да се противопостави, но Сандокан вече се намираше вън от оранжерията. Затова, ще не ще, бе принуден да го следва, поне да му попречи да извърши някоя голяма глупост.

Войникът, когото Яниш бе видял, бе наближил вече на около двеста крачки. Той беше слабичък, блед младеж, с червени коси и още голобрад, вероятно, новобранец. Вървеше безгрижно, с пушката на рамо, и си подсвиркваше. Навярно дори не бе забелязал присъствието на Яниш, защото иначе не би продължил напред така непредпазливо, без да повика на помощ някой свой другар.

— Залавянето му ще бъде лесно — каза Сандокан, като се наведе към Яниш, който го бе настигнал вече. — Да останем скрити в този бананов гъсталак и щом мине, да го нападнем в гръб. Приготви кърпичката си, за да му запушиш устата!

— Аз съм готов — отвърна Яниш, — но ти казвам, че вършиш голяма глупост.

— Той няма да може да се съпротивлява.

— Ами ако извика?

— Няма да има време. Ето го!

Войникът вече бе минал край гъсталака, без да забележи нищо. Яниш и Сандокан като един човек се хвърлиха отгоре му в гръб. Тигъра го стисна за шията, а португалецът натика кърпата в устата му. Макар че нападението бе светкавично, младежът успя да нададе силен вик.

— Бързо, Яниш — каза Сандокан.

Португалецът сграбчи пленника и бързо го завлече в печката. След няколко мига дойде и Сандокан. Беше много неспокоен, защото не бе успял да прибере карабината на пленника, тъй като бе видял двамата войника да тичат към алеята.

— Застрашени сме, Яниш — рече той, докато се вмъкваше в печката.

— Да не са забелязали, че сме отвлекли войника? — запита Яниш, пребледнял.

— Трябва да са чули вика.

— Тогава сме загубени!

— Още не. Но ако видят на земята карабината на другаря си, сигурно ще дойдат да търсят тук.

— Да не губим време, брате! Да излезем оттук и да бягаме към оградата.

— Ще ни застрелят, преди да сме изминали и петдесет крачки. Да останем тук, в печката, и да изчакаме спокойно събитията. При това ние сме въоръжени и решени на всичко.

— Струва ми се, че идват.

— Не се бой, Яниш.

Португалецът не беше се излъгал. Няколко войника бяха стигнали вече до оранжерията и говореха за тайнственото изчезване на другаря си.

— Щом е оставил тук оръжието си, това значи, че някой го е нападнал ненадейно и го е отвлякъл — каза един войник.

— Струва ми се невъзможно пиратите да са още тук и да имат кураж за такъв удар — обади се друг. — Да не би да му е хрумнало на Бари да се пошегува с нас?

— Не мисля, че е време за шеги.

— И все пак не съм убеден, че му се е случило нещо лошо.

— А пък аз ви казвам, че е бил нападнат от двамата пирати — заяви един носов глас със шотландско произношение. — Кой ги е видял да се прехвърлят през оградата?

— Е, къде искаш да са се скрили? Претърсихме целия парк, без да намерим следите им. Да не би тези непрокопсаници да са наистина духове от ада, та да могат да се заврат вдън земя или в хралупите на дърветата?

— Ей, Бари! — извика един гръмовит глас. — Остави шегите или ще накарам да ти смъкнат кожата от бой!

Естествено никой не отговори. Младежът много искаше да се обади, но не можеше, нали беше със запушена уста и застрашен от ножовете на Сандокан и Яниш. Това мълчание затвърди все повече съмнението на войниците, че с другаря им е станало нещо много лошо.

— Хайде, какво ще правим? — запита шотландецът.

— Да го потърсим, приятели — каза друг.

— Преровихме вече всички гъсталаци.

— Да влезем в оранжерията — предложи трети.

Като чуха тези думи, двамата пирати изпаднаха в тревога.

— Какво да правим? — запита Яниш.

— Първо ще убием пленника — отвърна Сандокан решително.

— Кръвта ще ни издаде. Пък и смятам, че този нещастник е примрял от страх и не може да ни навреди.

— Така да бъде, да го оставим жив. Ти застани до вратичката и разбий черепа на първия войник, който се опита да влезе.

— А ти?

— Ще подготвя голяма изненада на англичаните.

Яниш грабна карабината, зареди я и залегна в пепелта. Сандокан се наведе към пленника и му изсъска:

— Внимавай, само да гъкнеш, ще забия ножа си в гърлото ти и те предупреждавам, че острието му е намазано със смъртоносен сок от упас. Не мърдай, ако ти е мил животът.

След това стана и започна да блъска стените на печката на различни места.

— Това ще бъде чудесна изненада — рече. — Ще изчакаме подходящ момент да се покажем.

Войниците вече бяха влезли в оранжерията и отместваха гневно вазите, проклинайки и Малайския тигър, и другаря си. Като не намериха нищо, спряха очи на печката.

— Да гръмнат хиляда топа — възкликна шотландецът, — ако нашият другар не е убит и скрит ей там вътре!

— Да отидем да проверим — предложи друг.

— По-полека, момчета — обади се трети. — Печката е достатъчно широка, за да скрие повече от един човек.

В това време Сандокан вече бе опрял рамо на стената, готов да я блъсне силно.

— Яниш — рече той, — приготви се да ме следваш!

— Готов съм,

Щом чу, че вратичката се отваря, Тигъра се отдръпна няколко крачки и се спусна напред. Последва глух пукот и стената, пробита от този мощен удар, рухна.

— Тигъра! — извикаха войниците и се разбягаха.

Сред падащите тухли внезапно се бе появил Сандокан, с пушка в ръка и криса между зъбите.

Стреля в първия войник, който се изпречи отпреде му, след това се хвърли неудържимо върху другите, повали още двама и изхвръкна,от оранжерията, следван от Яниш.

Виждайки страшния пират пред себе си, войниците толкова се бяха изплашили, че в първия момент никой не бе помислил да употреби оръжието си Когато се окопитиха, поискаха да подновят нападението, но беше вече много късно.

Макар че откъм вилата една тръба засвири сигнал за тревога и пръснатите из парка войници стреляха наслуки, защото още не знаеха какво се е случило, двамата пирати бяха,-успели да се доберат до цветните лехи и гъсталаците. А оттук, препускайки бясно, за две минути стигнаха до високите дървета Спряха да си поемат дъх и се огледаха наоколо.

Войниците, които се бяха опитали да ги спипат в печката, бяха наизскачали от оранжерията, крещяха с цяло гърло и стреляха сред дърветата,

Другите войници от вилата, които най-сетне бяха разбрали, че става нещо тревожно и се съмняваха да не би техните другари да са открили страшния Малайски тигър, тичаха през парка, за да стигнат до оградата.

— Много късно, скъпи мои — рече Яниш — Ние ще стигнем преди вас.

— Бягай да бягаме — добави Сандокан. — Да не се оставяме да ни отрежат пътя.

— Готов съм, Сандокан.

Хукнаха и двамата едновременно и като стигнаха до оградата, с два скока се прехвърлиха от другата страна.

— Има ли някой, — запита Сандокан

— Не се вижда жива душа

— Да се вмъкнем в гората, така ще загубят следите ни. Гората беше на две крачки от тях. Спуснаха се и двамата с все сила и затичаха между дърветата Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-трудно се движеха. Отвред се изпречваха гъсти храсти, притиснати между огромните дървета, които бяха издигнали дебелите си клонести стволи на шеметна височина, а по земята като чудовищни змии се виеха безброй сплетени коренища,! От високите клони се спущаха гъсти, жилави мрежи от каламусия ротанги и гамбири, срещу които не помагаше никакъв нож, а ниско долу пиперените храсти с ценното зърно се бяха сплели в непроходими гъсталаци. От всички страни ги обграждаха високи дуридни, отрупани с почти зрели вече плодове, покрити с твърди бодли и надвиснали като опасни бомби, огромни бананови туфи с гигантски листа, гъсти китки бетел или захарна тръстика с дълги, тънки пера, портокалови дървета, натежали от плод.

Залутани сред гъстата девствена гора, двамата пирати твърде скоро се озоваха пред невъзможността да продължат. Дори не би могъл да разбие тази плътна стена от стъбла, корени и пълзящи растения.

— Накъде да вървим, Сандокан? — запита Яниш. — Не знам вече от коя страна да минем.

— Ще тръгнем по дърветата като маймуни — отвърна Сандокан. — Тази маневра ни е добре позната.

— И в случая дори е много полезна.

— Да, защото така ще заблудим англичаните, които ни преследват.

— А ще можем ли да се оправим после?

— Нали знаеш, че ние, хората от остров Борнео, не губи посоката дори и без компас. Инстинктът ни на горски хора непогрешим.

— Дали англичаните са навлезли вече в тази гора?

— Ами, съмнявам се, Яниш — отговори Сандокан. — След като е трудна за нас, дето сме свикнали да живеем сред горите, те не ще могат да изминат и десет крачки. И все пак да побързаме да се отдалечим. Може да са пуснали кучета и тези проклети животни да ни изненадат в гръб.

— Имаме ками да ги изкормим, Сандокан.

— Те са по-опасни и от хората. Хайде, Яниш, плюй си на ръцете. Залавяйки се за ропцангите, каламусите и клонките на пигерените храсти, двамата пирати започнаха да се катерят по растителната стена толкова пъргаво и чевръсто, че можеха да завидят и маймуните.

Качваха се, слизаха, после пак се катереха, провирайки се между плетениците на тази огромна растителна мрежа, спускаха се по гигантските листа на банановите дървета.

При внезапното им появяване се разбягваха разкошни качулати гълъбици и гълъби моробо, тукани с огромен клюн и бляскави червени и небесносини пера издаваха остри звуци, напомнящи скърцане на колела, арги с дълги пъстри опашки политаха като стрели, красиви чучулиги с турскосини пера изчезваха, свирейки пронизително. Дългоноси маймуни, изненадани от това появяване, се спуснаха стремглаво към близките дървета, крещяха изплашени и тичаха да се скрият в хралупите.

Невъзмутими, Сандокан и Яниш продължаваха смелите си маневри, като минаваха от дърво на дърво, без да стъпят накриво нито веднъж. Скачаха решително, за да се заловят за растителните въжета от каламуси и ротанги, с които се метваха на този или онзи клон.

След като изминаха по този начин петстотин или шестстотин метра, често изложени на опасността да паднат от шеметни височини, те спряха сред клоните на едно буа мамплам — растение, чиито плодове са пропити с остра миризма на смола и за вкуса на европейците са по-скоро отвратителни, но за туземците са много вкусни и хранителни.

— Можем да си починем няколко часа — рече Сандокан. — Сигурно няма да дойде никой в тази гора. Все едно че се намираме в добре защитена крепост.

— Знаеш ли братко, голям късмет имахме, че успяхме да избягаме от ония шмекери… Деветдесет войника да те спипат в една печка и да спасиш кожата си, ами че това е истинско чудо! Трябва да се страхуват много от тебе.

— Изглежда, че е така — усмихна се Сандокан.

— Твоето момиче дали е научило, че си успял да офейкаш?

— Предполагам — въздъхна Сандокан.

— Страхувам се обаче, че нашата постъпка ще накара лорда да потърси убежище във Виктория.

— Мислиш ли? — попита Сандокан и лицето му помрачня.

— След като вече знае, че сме така близо до вилата, няма да се чувствува сигурен.

— Вярно е, Яниш. Трябва да отидем да потърсим нашите хора.

— Дали са акостирали?…

— Ще ги намерим в устието на реката.

— Ако не ги е сполетяло нещастие.

— Не ме плаши! — Впрочем скоро ще разберем това.

— И веднага ли ще нападнем вилата?

— Ще видим после.

— Искаш ли един съвет, Сандокан?

— Говори, Яниш.

— Вместо да се опитваме да превземем вилата, да изчакаме лорда да излезе. Ще видиш, че няма да остане дълго тук.

— И искаш да нападнем конвоя по пътя?…

— В гората. Една обсада може да се проточи и да ни струва огромни жертви.

— Съветът ти е добър.

— Като разбием или прогоним охраната, ще грабнем момичето и веднага ще се върнем в Момпрацем.

— А лорда?…

— Ще го пуснем да върви където иска. Какво ни интересува той? Да върви в Саравак или в Англия, все едно.

— Няма, да отиде никъде, Яниш.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да ни остави на мира и ще хвърли срещу нас всичките сили на Лабуан.

— И за това ли ще се безпокоиш?

— Аз?… Да не би Малайския тигър да се страхува от тях. Ще дойдат многобройни и мощно въоръжени, за да завземат моя остров, но ще намерят каквото трябва. В Борнео има легион туземци, готови да се съберат под моите знамена. Достатъчно да пратя хора на Ромадските острови и по бреговете на големите острови, за да пристигнат десетки прао.

— Зная, Сандокан.

— Както виждаш, Яниш, ако искам, бих могъл Да разгоря войната и на бреговете на Борнео и да хвърля орди свирепи туземци срещу този отвратителен остров.

— Но ти няма да направиш това, Сандокан.

— Защо?…

— След като отвлечеш Мариана Гайлонк, ти ще забравиш Момпрацем и твоите тигри. Вярно ли е, братко?…

Сандокан не отговори, но от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, напомняща далечен вой.

— Момичето е пълно с енергия, тя е от ония жени, които са готови да се сражават безстрашно рамо до рамо с любимия мъж, но мис Мариана никога няма да стане кралица на Момпраце Не е ли така, Сандокан?

И този път пиратът замълча. Бе хванал главата си с две ръце, а свъсеният му поглед бе зареян надалеч, сякаш се мъчеше да прозре бъдещето.

— Лоши дни очакват Момпрацем — продължи Яниш. — След няколко месеца, а може би и по-рано, прочутият остров ще загуби своето влияние и своите свирепи тигри. Така и трябваше да стане. Имаме несметни богатства и ще отидем да се наслаждаваме на спокоен живот в някой богат град на Далечния Изток.

— Млъкни! — прекъсна го Сандокан с глух глас. — Млъкни Яниш! Ти не можеш да знаеш каква ще бъде съдбата на момпрацемските тигри.

— Но мога да се досетя.

— Може би се лъжеш.

— Впрочем какви намерения имаш?

— Не мога да ти кажа още. Да изчакаме събитията. Искаш да тръгваме?

— Рано е още.

— Нетърпелив съм да видя нашите платноходи.

— Може англичаните да ни чакат в края на гората.

— Не се страхувам вече от тях.

— Внимавай, Сандокан! Каниш се да скочиш в опасен хвойнов гъсталак. Един куршум от точна карабина може да те прати на оня свят.

— Ще бъда предпазлив. Гледай, струва ми се, че ей там долу гората се разредява. Да вървим, Яниш! Изгарям от нетърпение.

— Ще тръгнем, щом искаш.

Макар и да се страхуваше да не би англичаните да са се промъкнали в гората и да ги изненадат, португалецът също бе нетърпелив да разбере дали платноходите се бяха спасили от страшната буря, опустошила бреговете на острова.

След като утолиха жаждата си със сока от няколко буа мамплам, заловиха се за ротангите и каламусите, увили се около дървото, и се спуснаха на земята. Но не беше лесно да излязат от гората. След една малка просека дърветата се сгъстяваха още повече от преди.

И Сандокан беше объркан и не знаеше в коя посока да върви, за да стигнат до реката.

— Ами сега, добре се наредихме, Сандокан — рече Яниш, който не можеше да види слънцето, за да се ориентира. — Накъде да тръгнем?

— Да ти кажа право, не знам дали да свием наляво, или надясно — отговори Сандокан. — Но ми се струва, че виждам ей там долу малка пътечка. Обрасла е вече с трева и все пак се надявам да ни изведе от този хвойнов гъсталак и…

— Кучешки лай, нали?

— Да — отвърна пиратът, чието чело бе помръкнало.

— Кучетата са открили следите ни.

— Гонят наслуки Чуй!

В далечината, сред гъстата гора, отекна втори кучешки лай. Някое куче бе навлязло в огромната девствена джунгла и се мъчеше да настигне бегълците.

— Дали е само, или след него вървят хора? — запита се Яниш.

— Може би само някой негър. Никой войник не ще смее да се завре сред тази плетеница.

— Какво смяташ да правиш?

— Да изчакам животното на място и да го убия.

— Ще го застреляш ли?

— Гърмежът ще ни издаде, Яниш. Стисни здраво твоя крис и да чакаме. В случай на опасност ще се покачим на това помбо.

Скриха се и двамата зад дебелия дънер на дървото, опасано с корени и ротапги, и зачакаха появяването на четириногия неприятел.

Животното бързо напредваше. Чуваше се вече отблизо шумолене на клони и листа и глух лай. Навярно бе открило вече следите на двамата пирати и бързаше да им попречи да се отдалечат. Може би на известно разстояние зад него вървяха туземци.

— Ето го — каза изведнъж Яниш.

Иззад един храст бе изскочило огромно черно куче с настръхнала козина и яки челюсти, въоръжени с остри зъби. Беше от онаЗИ порода свирепи кучета, които използуват плантаторите в Антилите и Южна Америка, за да хващат робите. Като видя двамата пирати то се спря за момент, гледайки ги с пламтящи очи, после скочи като леопард върху коренищата и оттам се спусна главоломно напред, ръмжейки застрашително.

Сандокан веднага бе коленичил, държейки криса хоризонтално, докато Яниш бе хванал пушката за цевта, за да си послужи с нея като с тояга.

С един последен скок кучето се хвърли върху Сандокан, който беше най-близо, и се помъчи да го захапе за гърлото. Но ако това животно беше свирепо, не по-малко свиреп беше Малайския тигър. Десницата му светкавично се изнесе напред и почти цялото острие изчезна в гръкляна на животното. В същото време Яниш го удари с приклада така, че разби черепа му отведнъж.

— Струва ми се, че му стига толкова — рече Сандокан, като стана и ритна с крак гърчещото се куче. — Ако англичаните нямат други съюзници да пратят по петите ни, напразно ще си загубят времето.

— Внимавай зад кучето да не идват хора!

— Досега щяха да стрелят по нас. Да вървим, Яниш. Да хващаме пътеката.

Без да се занимават повече с друго, двамата пирати се вмъкнаха между дърветата, като се мъчеха да следват старата пътека. Туфите, корените и най-вече ротапгите и каламусите я бяха скрили но все пак бе останала доста забележима диря, която можеха да следват без много усилия. На всяка крачка удряха глава в някакви огромни, жилави паяжини или се спъваха в плъзналите сред тревите корени и често се случваше да паднат. Подплашени от поява на хора, безброй хвъркати гущери се разбягваха по всички посоки, а някое обезпокоено в съня си влечуго пропълзяваше бързо, съскайки заплашително. Но твърде скоро пътечката изчезна и Сандокан и Яниш се видяха принудени да започнат пак своите в душни маневри по ротангите, гамбирите и каламусите, като този начин разгонваха и дразнеха бигитите — маймуни с черна козина, които изобилствуват в Борнео и близките острови и са невероятно пъргави и подвижни. Тези четириръки, като виждаха застрашени своите въздушни владения, не винаги отстъпваха, а понякога посрещаха двамата смутители с истински дъжд от плодове и клонки.

Около два часа продължиха така наслуки, без да могат да открият положението на слънцето, за да се ориентират, накрая видяха под себе си поточе с тъмни води и се спуснаха към земята.

— Дали няма да има водни змии в него? — запита Яниш.

— Ще намерим само пиявици — отговори Сандокан.

— Искаш ли да използуваме този воден път?

— Предпочитам го пред въздушния.

— Да видим дали водата е дълбока.

— Няма да е повече от една стъпка, Яниш. Но нека проверим! Португалецът отчупи един клон и го потопи в потока.

— Не си се излъгал, Сандокан — рече. — Да слезем! Пуснаха клона, за който се държаха, и нагазиха във водата.

— Какво виждаш? — попита Сандокан.

Яниш се бе навел,и се мъчеше да различи нещо през безкрайните сводове от зеленина, надвиснали над поточето.

— Като че ли там, в дъното, виждам малко светлина — рече.

— Дали гората се разредява?

— Възможно е, Сандокан.

— Да отидем да видим.

Тръгнаха напред, но едва се крепяха на крака, защото дъното беше тинесто и хлъзгаво, и от време на време се хващаха за клоните, които се бяха протегнали над потока.

От тези черни води се разнасяха отвратителни вони — изпарения от гниенето на листата и плодовете, заседнали в леглото на потока. Имаше опасност да хванат силна треска.

Двамата пирати бяха изгазили вече около четвърт километър, когато Яниш рязко спря и се хвана за един клон, протегнат от единия до другия бряг на потока.

— Какво ти става, Яниш? — учуди се Сандокан и свали пушката от рамо.

— Чуй!

Пиратът се наведе напред и се ослуша:

— Някой идва насам.

В същия миг под зелените сводове отекна силен рев, сякаш бе изревал подплашен или разярен бик, и чуруликането на птичките и кресливите смехове на маймунките секнаха отведнъж.

— Пази се. Яниш — извика Сандокан. — Пред нас се намира майас.

— И още един неприятел, по-опасен от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни там, на оня дебел клон, дето минава над потока. Сандокан се надигна на пръсти и хвърли бърз поглед пред себе си.

— Аха! — възкликна, без да се изплаши ни най-малко. — От едната страна майас, а от другата харимаибиптапг! Ще видим дали ще успеят да ни препречат пътя. Приготви пушката си и да бъдем нащрек!

Пред двамата пирати се намираха двама страшни неприятели — единият не по-малко опасен от другия Но за момента те кат че ли нямаха намерение да се занимават с хората, защото, вместо да се спуснат край потока, се движеха бързо един срещу друг, сякаш искаха да премерят силите си.

Животното, наречено от Сандокан хариманбинтанг, беше една чудесна зундска пантера, а другото — една от ония маймуни наречени на малайски иайас или орангутан (което означава „горски човек“), все още многобройни в Борнео и близките остров. и всяващи страх с необикновената си сила и свирепост.

Пантерата, може би гладна, виждайки „горския човек“ да идва на отсрещния бряг, бързо се бе метнала на един дебел клон, извит над потока като мост. Тя беше колкото красив, толкова опасен звяр. Имаше тяло и вид на малък тигър, но с по-кръгла и по-неразвита глава, с къси, яки крака и тъмножълта козина, прошарена с розови и кафяви петна. Трябва да имаше метър и половина дължина, следователно беше един от най-едрите екземпляри от своя вид.

Неприятелят й беше грозна маймуна, висока около метър и четиридесет, но с такива несъразмерно дълги ръце, че общо можеше да стигне до два метра. Широкото й сбръчкано лице, обградено с червеникава козина, имаше ужасно свирепо изражение, малките й очи бяха хлътнали, но много живи. Гръдният кош на това четириръко наистина беше необикновено развит, а възлестите мускули на ръцете и краката бяха признак на изключителна сила.

Тези големи маймуни живеят в най-гъстата част на горите и предпочитат ниските и влажни области. Правят си леговища по върховете на дърветата, като използуват дебели клони, които кръстосват сръчно. Имат по-скоро зъл нрав и не обичат компания!

Обикновено избягват човека и другите животни, но когато са застрашени или раздразнени, стават много опасни и почти винаги побеждават неприятеля с необикновената си сила.

Дочул ръмженето на пантерата, майасът се бе заковал на място. Той се намираше на острещния бряг на потока, пред един гигантски дурион, който бе разперил красивия си чадър от листа на шестдесет метра от земята

Вероятно бе изненадан в момента, когато се е канел да се покатери на дървото и да обере плодовете му. Забелязвайки опасната съседка, отначало се бе задоволил да я изгледа по-скоро с учудване, отколкото с гняв, после изведнъж бе надал два-три гърлени звука — признак, че скоро ще избухне в гняв.

— Струва ми се. че ще присъствуваме на жестока борба между тези две животни — рече Яниш, който се пазеше да не помръдне.

— Досега не са се заяли с нас — отговори Сандокан. — Страхувах се, че ще искат да ни нападнат.

— И аз, братко мой. Искаш ли да свием встрани? Сандокан погледна двата бряга и видя, че на това място бе невъзможно да се изкачат и да се скрият в гората. Потокът бе притиснат между две истински стени от дънери, листа, тръни, корени и лиани. За да си пробият път, трябваше здравата да секат с крисовете.

— Няма да можем да се изкачим — рече той. — При първия удар с ножа майасът и пантерата ще се хвърлят отгоре ни едновременно. Да останем тук и да гледаме да не ни забележат Борбата няма да трае дълго.

— После ще трябва да се справим с победителя.

— Вероятно ще бъде в такова лошо състояние, че няма да ни попречи да минем.

— Готово!… Пантерата изгуби търпение.

— И майасът изгаря от желание да смачка ребрата й

— Зареди пушката, Сандокан. Не се знае какво може да стане.

— Готов съм да застрелям и нея, и него, ако… Страхотен лай прекъсна думите му. Орангутанът беше вече разярен. Като видя, че пантерата не се решава да слезе от клона и да отиде на брега, маймуната пристъпи застрашително, надавайки втори лай и удряйки силно гърдите си, които кънтяха като барабан.

Това животно всяваше ужас. Червеникавата му козина бе настръхнала, муцуната му имаше ужасно свирепо изражение, а дългите му зъби, с които можеше да схруска като клечка дулото на пушка, скърцаха.

Като го видя да наближава, пантерата се присви, готова да скочи, но сякаш не бързаше да пусне клона.

Орангутанът се залови с единия си крак за един дебел корен, плъзнал по земята, надвеси се над реката, хвана с две ръце клона, на който се държеше пантерата, и с херкулесовска сила така раздруса, че той изпращя Макар че бе забила в дървото острит си нокти, пантерата не устоя и падна в реката. Но това бе за миг. Едва докоснала водата, отново се метна на клона. Задържа се за момент и се хвърли решително върху маймуната, забивайки нокти в раменете и бедрата й. Четириръкоко изрева от болка. Бликна кръв, която потече по космите му и закапа в реката, доволна от успеха на тази мълниеносна атака, пантерата се помъчи да се откопчи, за да се върне на клона, преди врагът да е потърсил възмездие. Преметна се презглава, използувайки за опора широкият гръден кош на маймуната, и отскочи назад. Залови се с лапи за клона, забивайки нокти в кората, но не можа да се покатери нагоре, както смяташе да направи. Въпреки жестоките рани ортуганът бе протегнал бързо ръце и бе докопал опашката на противницата. Ръцете му, надарени със страшна сила, не пускаха вече този израстък. Стегнаха се като клещи и пантерата изръмжа от болка.

— Горката пантера! — рече Яниш, който следеше с жив интерес дивата битка.

— Свършено е с нея — каза Сандокан. — Ако опашката й се откъсне, което е невъзможно, няма да избяга вече от лапите майаса.

Пиратът бе отгатнал правилно. Усещайки опашката в ръцете си, орангутанът скочи напред и се покатери на клона. Събра сили, вдигна пантерата за опашката и я завъртя във въздуха като дребна мишка, след което я запрати гневно в огромния дънер на дуриоь.

Чу се тъп звук като от трошене на кости, нещастното животно изоставено от своя враг, се просна мъртво на земята, а оттам свлече в черните води на потока.

— Гръм и мълния! Какъв майсторски удар!… — възкликна Яниш. — Не предполагах, че тази маймуна ще може да се отърве така, лесно от пантерата.

— Побеждава всички горски животни, дори питоните — отговори Сандокан.

— Има ли опасност да се заяде с нас?

— Толкова е разярена, че ако ни види, няма да ни пощади.

— Но ми се струва, че е в много лошо състояние. Цялата е в кръв.

— Майасите са такива животни, че и да ги надупчиш с куршуми, пак могат да оцелеят.

— Да изчакаме ли да си отиде?

— Боя се, че няма да стане скоро.

— Вече няма какво да прави тук.

— Пък аз смятам, че гнездото му е на оня дурион. Като че зърнах между листака някаква тъмна маса и греди, сложени преко на клоните.

— Тогава трябва да се върнем.

— В никакъв случай, Яниш, защото ще трябва да обикаляме много.

— Да застреляме маймуната и ма продължим нататък по реката.

— Тъкмо това исках да ти предложа — рече Сандокан. — И двамата сме добри стрелци и умеем да си служим с криса по-добре и от малайците. Да се приближим малко, за да го улучим. Тук има толкова клонаци, че куршумите ни лесно могат да се отклонят.

Докато те се готвеха да нападнат орангутана, той бе клекнал на брега на потока и промиваше раните си с ръце. Пантерата добре го беше подредила! Острите й здрави нокти бяха разкъсали толкова дълбоко кожата му, че се виждаха чак ключиците. И бедрата му бяха жестоко издрани и кървяха толкова силно, че на земята се бе образувала локва кръв. От устата на ранения от време на време излизаха почти човешки стонове, следвани от свиреп лай. Животното още не беше се успокоило и въпреки болките издаваше своята дива ярост.

Сандокан и Яниш се бяха доближили до отсрещния бряг, за да могат да избягат, в случай че не улучат орангутана. Вече бяха спрели зад един дебел клон, протегнат над потока, опирайки на него пушките си, за да се целят по-добре, когато видяха как майасът скочи изведнъж на крака и взе да се удря бясно по гърдите и да скърца със зъби.

— Какво му става? — учуди се Яниш. — Да не би да ни е забелязал вече?

— Не — рече Сандокан. — Не се сърди на нас.

— Дали някое друго животно се кани да го изненада?

— Тихо, Яниш, виждам да се разтварят клони и листа.

— Гръм и мълния!… Да не са англичаните? — Мълчи, Яниш!

Сандокан се качи безшумно на клона и криейки се зад една гранка ротапг, спуснала се отвисоко, погледна на отсрещния бряг, където се намираше орангутанът.

Някой се приближаваше, разгръщайки предпазливо листака. Без да подозира какво го застрашава, той като че ли се бе насочил право натам, където се издигаше величествения дурион.

Гигантското четириръко вече го бе чуло и се бе притаило зад ствола на дървото, готвейки се да връхлети върху новия неприятел и да го разкъса на парчета. Вече не стенеше, нито лаеше и само дрезгавото дишане издаваше присъствието му.

— Кажи какво става? — запита нетърпеливо Яниш.

— Някой дебне майаса.

— Човек или животно?

— Още не мога да видя кой е този неразумник.

— Ако е някой нещастен туземец?

— Ние сме тук и няма да оставим маймуната да го убие. Ехе, така си и мислех — видях една ръка.

— Бяла или черна?

— Черна, Яниш. Прицели се в орангутана.

— Готов съм.

В същия миг видяха как гигантската маймуна се спусна към еДин гъсталак, надавайки страшен лай. Разкъса с яките си ръце клоните и листата и се показа човек. Чу се вик на уплаха, последван от два изстрела.

Маймуната, ударена точно в гърба, се извърна с яростен лай и като видя двамата пирати, остави непредпазливия човек, дръзнал да се доближи до нея, и се хвърли в реката.

Решен да води ръкопашен бой, Сандокан бе оставил пушката си и бе стиснал вече своя крис. Яниш обаче се бе качил на клона и бързаше да зареди оръжието си.

Въпреки новите рани, орангутанът се спусна към Сандокан. Вече протягаше косматите си лапи към него, когато от отсрещния бряг се чу вик:

— Капитане!

После отекна гръм, Орангутанът се закова на място и се хвана за главата. За миг се задържа прав, стрелна Сандокан с един последен поглед, изпълнен с дива ярост, и се сгромоляса във водата, вдигайки високи пръски.

В това време човекът, кой го за малко не попадна в лапите на маймуната, скочи в реката и извика:

— Капитане!… Сеньор Яниш!… Щастлив съм, че пръснах черепа на този майас.

Яниш и Сандокан бяха скочили вече на клона.,

— Параноа!… — възкликна радостно Тигъра.

— Жив и здрав, мой капитане — отвърна малаецът.

— Какво правиш из тази гора?

— Търсех ви, капитане.

— А отде знаеш, че сме тук?

— Като обикалях в края на този лес, видях да се навъртат англичани с много кучета и разбрах, че търсят вас.

— И се осмели да се завреш чак тук, сам? — учуди се Яниш.

— Не се боя от зверовете.

— Ама майасът за малко не те разкъса.

— Още не беше ме хванал, сеньор Яниш, и както видяхте, забих му куршума в кратуната.

— Всички платноходи ли са пристигнали? — запита Сандокан.

— Когато тръгнах да ви търся, не беше дошъл друг кораб освен моя.

— Никакъв друг? — възкликна Сандокан с тревога.

— Не, капитане.

— Кога напусна устието на реката?

— Вчера заран.

— Дали е станало някакво нещастие с другите кораби? — запита се Яниш, поглеждайки развълнувано Сандокан.

— Може би бурята ги е отнесла много на север — отговори Тигъра.

— Възможно е, капитане — добави Параноа. — Южният вятър духаше ужасно и не можеше да му се устои. Аз имах късмет, че се скрих в един малък закътан залив на шестдесет мили оттук, затова успях да се върна бързо и да се явя преди всички други на уреченото място. Пък и, както ви казах, слязох на брега вчера заран, а през това време може да са дошли и другите кораби.

— Въпреки това много се безпокоя, Параноа — рече Сандокан.; — Иска ми се час по-скоро да стигна до устието, за да се уверя. Загина ли някой от твоите хора през бурята?

— Ни го един, капитане.

— А корабът пострада ли?

— Имаше малки повреди, които вече са оправени.

— В залива ли е скрит?

— Оставих го в открито море, страхувах се от изненада.

— Сам ли слезе на брега?

— Сам, капитане.

— Край залива не видя ли някой англичанин?

— Не, но, както ви казах, видях неколцина в края на тази гора.

— Кога.

— Тази заран.

— От коя страна.

— На изток.

— Идвали са от вилата на лорд Джеймс — каза Сандокан, поглеждайки Яниш. После се обърна към Параноа:

— Далеч ли сме от залива?

— Няма да стигнем преди залез.

— Толкова ли сме се отдалечили! — учуди се Яниш. — Сега е два часът. Голям път имаме да бием!

— Тази гора е обширна, сеньор Яниш, и трудно проходима.

Ще ни трябват най-малко четири часа, докато стигнем края й.

— Да тръгваме — подкани ги Сандокан, който изглеждаше силно развълнуван.

— Бързаш да стигнеш до залива, нали, братко?…

— Да, Яниш. Боя се, че е станало нещастие и може би не се лъжа.

— Страхуваш се двата платнохода да не са се загубили?

— За съжаление, Яниш. Ако не ги намерим в залива, няма да ги видим никога вече.

— Гръм и мълния!… Каква катастрофа за нас!…

— Истинска гибел, Яниш — въздъхна Сандокан. — Не знам, но ми се струва, че съдбата започва да ни преследва, сякаш бърза да нанесе смъртен удар на момпрацемските тигри.

— Ами ако наистина е станало нещастие, какво ще правим ние, Сандокан?

— Какво ще правим? И още ме питаш, Яниш? Да не би Малайския тигър да се плаши и огъва пред съдбата?… Ще продължим борбата и на неприятелския огън ще отвърнем с огън, на куршума с куршум.

— Помисли си, че на борда на нашия платноход има само четиридесет души.

— Но това са четиридесет тигри, Яниш. Водени от нас, ще направят чудеса и никой няма да може да ги спре.

— С тях ли искаш Да нападнеш вилата?

— Това ще видим. Но ти се кълна, че няма да напусна този остров, без да отведа с мен Мариана Гайлонк, дори ако трябва да се бия с целия гарнизон на Виктория. Кой знае, може би от момичето зависи спасението или падането на Момпрацем. Нашата звезда гасне, виждам я все по-бледа, но още не се отчайвам, може да дойде ден да блесне по-ярко от всякога… Ах, ако онова момиче пожелае това!… Съдбата на Момпрацем е в нейните ръце, Яниш!

— И в твоите — отвърна португалецът с усмивка. — Хайде, безполезно е да говорим за това сега! Да се помъчим да стигнем до реката, за да се уверим дали нашите два платнохода са се върнали.

— Така е, да вървим — рече Сандокан. — С такова подкрепление ще се чувствувам способен да завзема цял Лабуан.

Водени от Параноа, изкачиха брега на потока и поеха по една стара пътека, открита от малаеца няколко часа преди това. Коренищата и растенията бяха плъзнали и по нея, но все пак бе останало достатъчно място, за да се движат без особени усилия.

Пет часа вървяха през гъстата гора, като от време на време спираха да починат, и по залез наближиха бреговете на рекичката, която се вливаше в залива.

Тъй като,не бяха забелязали никакъв неприятел, спуснаха се на запад през едно блато, чиито води се вливаха в морето.

Когато стигнаха до бреговете на малкия залив, вече от няколко часа бе паднал мрак. Параноа и Сандокан отидоха до последните рифове и разгледаха внимателно тъмния хоризонт.

— Гледайте, капитане — каза Параноа, сочейки на Тигъра една еДва забележима светла точка, която можеше да бъде и звезда.

— Фенера на нашия платноход ли е това? — запита Сандокан.

— Да, капитане. Не виждате ли, че се плъзга на юг?

— Какъв сигнал трябва да дадеш, за да се доближи?

— Да запаля на брега на две места огън — отговори Параноа.

— Да отидем към носа на полуостровчето — рече Яниш. Ще сочим на платнохода верния път.

Навлязоха сред истински хаос от морски скали, покрити с купища водорасли, черупки от миди, остатъци от раци и раковини,; и стигнаха крайната точка на едно гористо островче.

— Ако запалим тук огньовете, платноходът ще може да влезе в залива, без да рискува да заседне — каза Яниш.,

— Но ще го накараме да отиде към реката — обясни Сандокан — За мене е важно да го скрием от погледа на англичаните.

— Аз ще имам грижа за това — отговори Яниш. — Ще го скрием в блатото, сред тръстиките, като свалим мачтите и платната и го покрием целия с клони и листа. Ей, Параноа, дай сигнала!

Малаецът бързо събра съчки в края на една горичка, направи два снопа, които постави на разстояние един от друг, и ги запали.

Малко след това тримата пирати видяха, че белият фенер на платнохода изчезна и на негово място се появи червен.

— Забелязаха ни — рече Параноа. — Можем да изгасим огньовете.

— Не — отсече Сандокан. — Те ще им сочат пътя. Нали никой от твоите хора не познава залива?

— Тъй вярно, капитане.

— Значи трябва да ги направляваме.

Двамата пирати седнаха на пясъка, без да откъсват очи от червената светлина, която бе сменила посоката си. Десет минути по-късно се показа платноходът. Огромните му платна бяха вдигнати, чуваше се дори плискането на водата пред носа. В тъмнината изглеждаше като огромна птица, която лети по морето.

С два завоя на борд стигна пред залива и влезе в протока, поемайки към устието на реката.

Яниш, Сандокан и Параноа бяха напуснали островчето и се бяха върнали на брега на блатото.

Щом видяха платнохода да хвърля котва сред гъстите тръстики веднага отидоха на борда. Сандокан даде знак на екипажа да пази тишина. Хората се канеха да поздравят двамата пиратски главатари с неуместни изблици на радост.

— Врагът е може би близо — рече той. — Затова ви заповядвам да пазите пълна тишина, за да не ни изненада, преди да съм осъществил намеренията си.

После се обърна към един от помощниците си и с треперещ от вълнение глас го попита:

— Не са ли пристигнали другите два кораба?

— Не, Малайски тигре — отговори пиратът. — Докато Параноа го нямаше, пребродих всички близки брегове, стигнах дори до Борнео, но не бе забелязан нито един от нашите кораби в никаква посока.

— И какво мислиш ти?…

Пиратът не отговори, колебаеше се.

— Говори! — заповяда му Сандокан.

— Аз смятам, Тигре, че нашите два кораба са се разбили в северните брегове на Борнео.

Сандокан заби нокти в гърдите си, от които се изтръгна страшна въздишка.

— Проклятие! Проклятие! — промълви той със сподавен глас — Златокосото момиче носи нещастие на момпрацемските тигри.

— Кураж, братко — рече му Яниш, като сложи ръка на рамото му. — Не бива да се отчайваме още! Може нашите кораби да са били изтласкани много далеч и да са толкова тежко повредени, та да не могат да излязат веднага в открито море. Докато не намерим някакви остатъци, не бива да мислим, че са потънали!

— Но ние не можем да чакаме, Яниш. Сигурни ли сме, че лордът ще остане още дълго във вилата си?

— Дори не бих пожелал такова нещо, приятелю.

— Какво искаш да кажеш, Яниш?

— Че ние имаме достатъчно хора, за да го нападнем, ако напусне вилата си, и да откраднем милата му племенница.

— Смяташ ли, че можем да предприемем такова нападение?

— А защо не?… Нашите тигри са до един храбреци и дори ако лордът води със себе си двойно повече войници, сигурно няма да се поколебаят да се хвърлят в бой. Обмислям голям план и се надявам, че ще има блестящ успех. Остави ме да си отспя тази нощ и утре ще почнем да действуваме.

— Доверявам се на теб, Яниш.

— Не се съмнявай, Сандокан.

— Платнохода обаче не можем да го оставим тук. Може да бъде открит от някой кораб, стигнал в залива, или ловец, слязъл по реката да бие тук водни птици.

— Помислил съм за всичко, Сандокан. Дал съм на Параноа съответни нареждания. Ела, Сандокан. Да отидем да хапнем нещо и после да се изтегнем в нашите хамаци. Да ти призная, не издържам повече.

Докато пиратите, под ръководството на Параноа, сваляха всички въжета от такелажа на кораба, Яниш и Сандокан слязоха в малката кабина под мостика и се нахвърлиха на хранителните припаси. Като заситиха глада, който ги измъчваше от толкова часове, изтегнаха се в хамаците си, без да се събличат.

Португалецът, капнал от умора, веднага заспа дълбоко, но Сандокан не можа да затвори очи. Мрачни мисли и жестоки опасения го държаха дълго време буден. Едва призори успя да заспи, но съвсем за кратко.

Когато излезе на палубата, пиратите вече бяха привършили своята работа по маскировката на кораба, за да бъде невидим и за кръстосвачите, и за случайните ловци. Платноходът бе тикнат в края на блатото сред гъсти тръстики. Мачтите и всички въжа от такелажа бяха свалени, а на горната палуба бяха нахвърляни снопове тръстика, клони и листа, но така умело, че да покриват целия кораб. Отстрани човек можеше да го вземе за храсталак изсъхнали растения или заседнала купчина треви и клони.

— Какво ще кажеш, Сандокан, а? — погледна Яниш, който вече се намираше на мостика под малък навес от тръстики, издигнат на кърмата.

— Отлично хрумване — отвърна Сандокан.

— Сега ела с мен.

— Къде?

— На сушата. Двадесет души вече ни чакат.

— Какво искаш да правиш, Яниш?

— После ще узнаеш!… Пуснете лодката на вода и пазете добре кораба!

През реката Яниш отведе Сандокан в една гъста горичка, където имаше скрити двадесет души, въоръжени до зъби, и всеки снабден с торба припаси и едно одеяло. Параноа и неговият помощник Икаут също бяха тук.

— Всички ли сте тук? — попита Яниш.

— Всички — бе отговорът.

— Тогава слушай ме внимателно, Икаут — рече португалецът. — Ти ще се върнеш на борда и каквото и да се случи, ще пратиш тук човек, който ще намери свой другар в очакване на заповеди. Ние ще ти предадем нашите нареждания, които ще трябва да изпълниш незабавно, без ни най-малко закъснение. Внимавай, бъди разумен, за да не те изненадат англичаните, и не забравяй, че макар и далече, всеки момент можем да бъдем осведомени какво става.

— Разчитайте на мен, сеньор Яниш.

— Сега се върни на борда и си отваряй очите!

Докато помощникът скачаше в лодката, Яниш, застанал начело на отряда, пое нагоре срещу течението на малката река.

— Къде ме водиш? — запита го Сандокан, който не проумяваше нищо.

— Чакай малко, брате. Най-напред ми кажи на какво разстояние от морето може да се намира вилата на лорд Гайлонк?

— На около две мили по права линия.

— Тогава имаме предостатъчно хора.

— За какво?

— Имай малко търпение, Сандокан.

Ориентира се с един компас, който бе взел от борда на платнохода, и с бърз марш навлезе сред големите дървета.

Като изминаха четиристотин метра, спря до едно огромно Камфорово дърво, извисило се над туфа храсти, и повика един от моряците:

— Ти ще се настаниш тук и няма да напускаш поста си без наша заповед. Реката е само на четиристотин метра значи лесно можеш да се свържеш с платнохода; на същото разстояние на изток ще има друг твой другар. Каквато и заповед да ти бъде предадена от платнохода, ще я съобщиш на най-близкия си другар. Разбра ли ме?

— Тъй вярно, сеньор Яниш.

Докато малаецът си подготвяше малък навес в подножието на дървото, отрядът пое отново, оставяйки друг човек на посоченото разстояние.

— Сега разбираш ли? — запита Яниш.

— Да — отговори Сандокан, — и се възхищавам на хитростта ти. С тези постове, разпределени в гората, ще можем лесно да се свържем с платнохода, дори и от околностите на вилата.

— Да, Сандокан, и да предупредим Икаут да приготви веднага платнохода, за да излезе в морето или да ни прати помощ.

— А ние къде ще се разположим?

— По пътеката, която води към Виктория. Оттам ще можем да следим кой влиза и излиза от вилата и да вземем навреме мерки, за да попречим на лорда да избяга тайно от нас. Ако иска да си върви, най-напред ще трябва да си уреди сметките с нашите тигри и ще видиш, че не ние ще претърпим поражение.

— Ами ако лордът не се реши да тръгне?

— Гръм и мълния!… Ще нападнем вилата или ще потърсим друг начин да откраднем момичето.

— Но да не стигаме до крайности, Яниш. Лорд Джеймс е способен да убие племенницата си, нежели да я види попаднала в моите ръце.

— Да го вземат дяволите!

— Този човек е решен на всичко, Яниш.

— Тогава ще действуваме с хитрост.

— Имаш ли някакъв план?

— Ще го намислим, Сандокан. Не бих се утешил никога, ако оня стар хитрец убие това прелесно същество.

— А аз? Това би означавало смърт и за Малайския тигър, защото не бих могъл да живея без златокосото момиче.

— Уви, знам това — въздъхна Яниш. — Тази жена те омагьоса.

— По-точно, прокле ме, Яниш. Кой би казал, че аз, дето сърцето ми не бе трепвало и знаех да обичам само морето, жестоките битки и кланетата, един ден ще бъда обуздан от едно момиче, дъщеря на оная раса, която се бях заклел да изтребя?… Само като си помисля, кръвта ми кипва, силите ми се бунтуват и сърцето ми прелива от гняв!… И въпреки това не мога да разкъсам веригата, с която тя ме окова, Яниш. Никога няма да мога да изтрия от паметта си спомена за онези лазурни очи, които ме очароваха… Хайде да не говорим повече за това и да оставим да се изпълни каквото ми е писано!

— Което ще бъде пагубно за славата на Момпрацем, нали, Сандокан.

— Може би — отвърна Малайския тигър с глух глас.

Бяха стигнали вече в края на една гора, зад която се простираше малка равнина, осеяна с храсти, арекови палми и гамбир, виждаше се широка пътека, по която, изглежда, рядко минаваха хора, защото бе обрасла с млада трева.

— Това ли е пътят за Виктория? — попита Яниш.

— Да — отговори Сандокан.

— Вилата на лорд Джеймс сигурно не е далеч.

— Ей там долу, зад ония дървета съзирам оградата на парка.

— Чудесно — рече Яниш. После се обърна към Параноа, който ги следваше с шестима души, и му каза: — Иди да разпънеш палатките, в края на гората на някое място, защитено от гъст храсталак.

Пиратът не чака да му повторят заповедта. Намери подходящо място и накара да разпънат палатката, като я оградят наоколо с клони и бананови листа. Постави в нея припасите, които бяха донесли чак дотук и които се състояха от консерви, пушено месо, сухари и няколко бутилки испанско вино, после разпрати своите шестима души да пребродят гората, за да е сигурен, че не се крие някой съгледвач.

Сандокан и Яниш, след като стигнаха на двеста метра от оградата на парка, се върнаха обратно в гората и легнаха в палатката.

— Доволен ли си от плана, Сандокан? — попита португалецът.

— Да, брате — отвърна Малайския тигър.

— Намираме се на няколко крачки от парка по пътя за Виктория. Ако лордът реши да напусне вилата, ще бъде принуден да мине на един хвърлей от нас. За по-малко от половин час можем да съберем двадесет души, решени на всичко, а за един час целия екипаж на кораба. Само да мръдне и ще връхлетим отгоре му.

— Да — съгласи се Сандокан. — Готов съм на всичко, дори да хвърля моите хора срещу цял полк.

— Тогава да закусим, братко — подкани го Яниш със смях. — Тази сутрешна разходка съвсем изостри апетита ми.

Вече бяха излапали закуската, когато в палатката нахлу Параноа. Добрият малаец беше силно развълнуван, с променено лице.

— Какво има? — запита Сандокан и скочи, като протегна ръка към пушката.

— Някой идва насам, капитане — отговори Параноа. — Чух конски галоп.

— Дали някой англичанин не отива във Виктория?

— Не, Малайски тигре, трябва да идва откъм Виктория.

— Далече ли е още? — попита Яниш.

— Така мисля.

— Ела, Сандокан.

Грабнаха карабините и се втурнаха навън, а през това време, хората от охраната им се скриха сред храстите и заредиха бързо оръжието си.

Сандокан отиде до пътеката, коленичи и опря ухо на земята. По повърхността отчетливо се предаваше забързаният галоп на коня.

— Да, приближава конник — каза той, като се изправи пъргаво.

— Съветвам те да го пуснем да мине, без да го закачаме — рече Яниш.

— Така ли мислиш? Ще го пленим, драги мой.

— С каква цел?

— Може да носи важно известие във вилата.

— Ако го нападнем, той ще се отбранява, ще стреля с пушката или с пистолета си и гърмежите ще бъдат чути от войниците във вилата.

— Ще го хванем, преди да е успял да употреби оръжие.

— Тази работа е малко трудна, Сандокан.

— Напротив, по-лесна, отколкото си мислиш.

— Обясни ми.

— Конят идва в галоп, значи няма да може да избегне някакво препятствие. Ездачът ще бъде изхвърлен внезапно от седлото, ние ще връхлетим отгоре му и ще му попречим да се отбранява.

— И какво препятствие ще приготвиш?

— Параноа, иди да вземеш едно въже и ме настигни незабавно.

— Разбирам — рече Яниш. — Чудесна идея!… Да, ще го хванем, Сандокан… Гръм и мълния, как ще го използуваме!… Не бях се сетил за това…

— За каква идея говориш, Яниш?

— По-късно ще разбереш. Ах, какъв хубав номер!

— Защо се смееш?

— Имам повод да се смея, Сандокан. Ще видиш какъв номер ще скроим на лорда… Параноа, по-бързо!

С помощта на още двама малаецът обтегна едно здраво въже през пътеката, но толкова ниско, че да се скрие сред тревата. След това се притаи зад един храст, стискайки здраво своя крис, докато другарите му се пръснаха по-нататък, за да попречат на конника да продължи пътя си, в случай че избегне клопката. Галопът бързо наближаваше. Още няколко секунди и конникът трябваше да се появи на завоя на пътеката.

— Ето го! — прошепна Сандокан, който се бе скрил заедно с Яниш.

Миг след това един кон мина край гъсталака и се впусна по пътеката. Яздеше го красив момък на двадесет и две или двадесет и три години, облечен в униформата на индийските сипаи. Изглеждаше много неспокоен, защото пришпорваше силно коня и се озърташе плахо.

— Внимавай, Яниш — изшептя Сандокан. Пришпореният кон препускаше напред, наближавайки бързо въжето. Изведнъж се сгромоляса на земята и навири крака.

Пиратите бяха там. Преди сипаят да успее да се измъкне изпод коня, Сандокан се хвърли отгоре му и му взе сабята, а Параноа го повали на земята и опря криса в гърдите му.

— Не се съпротивлявай, ако ти е мил животът — изсъска му Сандокан.

— Негодници! — извика войникът и се опита да се бори.

С помощта на другите пирати Параноа го върза здраво и го завлече до един храст, докато Яниш преглеждаше коня, защото се страхуваше, че при падането си е счупил крак.

— Бре, да му се не види! — възкликна добрият португалец, който изглеждаше предоволен. — Ще се представя отлично във вилата. Яниш, сержант от Сипайския полк!. Ето един чин, който съвсем не очаквах.

Завърза животното за едно дърво и отиде при Сандокан, който пребъркваше внимателно сержанта

— Има ли нещо? — запита.

— Никакво писмо — отговори Сандокан.

— Поне ще говориш — рече Яниш, като втренчи очи в сержанта.

— Не! — отговори той.

— Внимавай! — кресна му Сандокан. — За къде беше тръгнал?

— Разхождах се.

— Говори!…

— Казах вече — отвърна сержантът, който се правеше на спокоен.

— Почакай малко!

Малайския тигър извади криса от пояса си и го опря в гръкляна на войника.

— Говори или ще те убия! — изсъска му с такъв тон, та да не остави съмнение, че ще изпълни заканата.

— Не! — упорствуваше войникът.

— Говори! — повтори Сандокан и натисна оръжието.

— Ще говоря — изхриптя сипаят, пребледнял като мъртвец.

— Къде отиваше? — запита Сандокан.

— При лорд Джеймс Гайлонк.

— За какво?

Войникът се поколеба, но като видя, че пиратът доближава отново криса, продължи.

— Да занеса писмо от баронет Уилям Розентал.

В очите на Сандокан блесна гневна мълния.

— Дай ми писмото! — викна той с дрезгав глас.

— В каската ми е скрито, под хастара.

Яниш грабна каската на сипая, дръпна хастара и писмото изскочи.

— Хм! Стари работи — каза той, след като го прочете.

— Какво пише онова куче баронетът? — попита Сандокан.

— Предупреждава лорда за нашето скорошно дебаркиране в Лабуан. Пише, че един кръстосвач видял наш кораб да плава към тези брегове, и го съветва да си отваря очите на четири.

— Нищо друго ли?

— Ех, глупости! Изпраща хиляди почтителни поздрави на твоята скъпа Мариана, с клетва за вярна любов.

— Гръм да го порази този проклетник! Тежко му в деня, в който го срещна на пътя си!

— Параноа — рече португалецът, който сякаш разглеждаше внимателно почерка, — прати човек на кораба да ми донесе хартия, пера и мастило.

— Какво ще правиш с тях? — запита Сандокан.

— Трябват ми за моя план.

— За какъв план говориш?

— За този, който обмислям от половин час.

— Обясни ми най-сетне!

— Щом искаш, каня се да отида във вилата на лорд Джеймс!

— Ти?

— Аз, именно аз — отвърна Яниш с олимпийско спокойствие.

— По какъв начин?

— В кожата на този сипай. Гръм и мълния! Ще видиш какъв хубав войник съм.

— Започвам да разбирам. Обличаш дрехите на сипая, преструваш се, че идваш от Виктория и…

— Съветвам лорда да тръгне за там, за да попадне в засадата, която ти ще му поставиш.

— Ах, Яниш! — възкликна Сандокан и го притисна до гърдите си.

— Кротко, братле, ще ми счупиш ребрата!

— Ще ти бъда безкрайно задължен, ако успееш.

— Надявам се да успея.

— Но ти се излагаш на голяма опасност.

— Ами! Ще изляза от затрудненията с чест и невредим.

— А защо ти е мастило?

— За да напиша писмо на лорда.

— Съветвам те да се откажеш, Яниш. Той е подозрителен човек и ако забележи, че почеркът не е същият, може да даде заповед да те разстрелят.

— Имаш право, Сандокан. По-добре да му кажа това, което исках да му пиша. Хайде, накарай да съблекат сипая.

По даден знак от Сандокан двама пирати развързаха войника и го съблякоха. Клетият войник помисли, че с него е свършено.

— Ще ме убиете ли?

— Не — отговори Сандокан. — Нямам никаква полза от твоята смърт, затова ти подарявам живота. Но ще останеш пленник в моя кораб, докато сме тук.

— Благодаря, господине.

През това време Яниш се обличаше. Униформата му беше малко тясна, но успя за кратко време да изглежда наред.

— Я виж, брате, какъв хубав войник съм! — възкликна той, запасвайки сабята. — Не вярвах, че ще изглеждам толкова добре.

— Да, наистина си хубав сипай — отвърна Сандокан със смях. — Сега ми дай последните си наставления.

— Ти ще останеш в засада по тази пътека с всички хора и няма да мърдаш. Аз ще отида при лорда, ще му кажа, че сте били нападнати и разбити, но че са забелязани други пиратски кораби, и го съветвам да се възползува от удобния момент и да се скрие във Виктория.

— Чудесно!

— Когато минем, вие ще нападнете конвоя, аз ще грабна Мариана и ще я отнеса на платнохода. Разбрахме ли се?

— Върви, мой храбри приятелю, ще кажеш на Мариана, че я обичам все така и да не губи вяра в мен.

— Сбогом, братко — отговори Яниш и го прегърна. Метна се на коня на сипая, хвана юздите, извади сабята и препусна в галоп, подсвирквайки си весело.

Мисията на португалеца беше една от най-опасните и най-дръзките в живота на този неустрашим човек, защото би била достатъчна една дума, едно подозрение, за да увисне на върха на някоя мачта с дебело въже на шията. Въпреки това съвсем спокойно и с голям кураж пиратът се готвеше да заложи на тази рискована карта, разчитайки на своето хладнокръвие и на щастливата си звезда, която винаги го закриляше.

Изпъна се гордо на седлото, засука мустаци, кривна фуражката на главата си и препусна кариер, без да щади коня.

След около един час бясно препускане неочаквано се озова пред една желязна врата, зад която се издигаше кокетната вила на лорд Джеймс.

— Кой е там? — извика часовоят пред вратата, скрит зад дънера на едно дърво.

— Ей, момче, я свали пушката, защото аз не съм тигър, нито диво прасе — отвърна португалецът, като задържа коня. — Гръм и мълния! Не виждаш ли, че съм военен като теб, дори твой началник?

— Прощавайте, но имам заповед да не пускам никого, без да знам от кого е пратен и какво иска.

— Говедо! Аз идвам тук по заповед на баронета Уилям Розентал и отивам при лорда.

— Минавайте!

Войникът отвори вратата, повика няколко свои другари, които се навъртаха из парка, за да ги осведоми какво става, и се дръпна от входа.

— Хм, каква предпазливост и какъв страх цари тук! — рече португалецът, като сви рамене и подкара коня.

Спря пред вилата и скочи от седлото, заобиколен от шестима войника с пушки в ръце.

— Къде е лордът? — запита той.

— В кабинета си — отговори сержантът, командуващ отделението.

— Заведете ме веднага при него, трябва да му кажа нещо много важно.

— От Виктория ли идвате?

— Точно оттам.

— А не срещнахте ли момпрацемските пирати?

— Нито един, друже. Тези разбойници си имат друга работа сега, а не да се въртят тук. Хайде, заведете ме при лорда.

— Елате.

Португалецът призова всичката си смелост, за да застане пред този опасен човек, и последва сержанта със спокойствието и твърдостта на истински англосаксонец.

— Почакайте тук — каза сержантът, след като го въведе в един салон.

Останал сам, португалецът започна да разглежда внимателно обстановката, за да види дали ще е възможно внезапно нападение. Но трябваше да се убеди, че всеки опит би бил безполезен, понеже прозорците бяха много високи, зидовете и вратите — много солидни.

— Няма значение — измърмори той, — нападението ще го извършим в гората.

В този момент се върна сержантът.

— Лордът ви очаква — рече и му посочи една отворена врата.

Португалецът усети тръпки по тялото си и леко пребледня. „Драги Яниш, бъди разумен и твърд“ — измърмори сам на себе си.

Влезе, козирувайки, и се намери в приятен, изящно обзаведен кабинет. В един ъгъл до работната маса седеше лордът, облечен в бяло, но с мрачно лице и свъсен поглед.

Той прие мълчаливо Яниш, като втренчи очи в него, сякаш искаше да отгатне мислите му, после запита сухо:

— От Виктория ли идвате?

— Да, милорд — отвърна Яниш с твърд глас.

— От името на баронета?

— Да.

— Даде ли ви някакво писмо за мен?

— Никакво.

— Имате ли да ми казвате нещо?

— Да, милорд.

— Говорете!

— Прати ме да ви кажа, че Малайския тигър е обграден от войските в един залив на юг.

Лордът скочи на крака с пламнали очи и сияещо лице:

— Тигъра обграден от нашите войници!

— Да, и изглежда, че този разбойник ще бъде унищожен окончателно, защото няма откъде да избяга.

— Сигурен ли сте в това, което говорите?

— Съвсем сигурен, милорд.

— Кой сте вие?

— Роднина на баронета — смело отговори Яниш.

— А откога сте в Лабуан?

— От петнадесет дни.

— Следователно трябва да знаете, че моята племенница…

— Е годеница на братовчед ми Уилям — добави Яниш усмихнат.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господине — каза лордът и му протегна ръка. — Но кажете ми. кога бе нападнат Сандокан?

— Днес призори, когато прекосяваше една гора, начело на голяма банда пирати.

— Този човек е истински демон! Снощи беше тук! Възможно ли е за седем-осем часа да е изминал толкова път?

— Казват, че водел коне със себе си.

— Сега разбирам. А къде се намира моят добър приятел Уилям?

— Начело на войските.

— Вие заедно с него ли бяхте?

— Да, милорд.

— Далече ли са пиратите?

— На около десетина мили.

— Не ви ли заръча нещо друго?

— Помоли ме да ви кажа да напуснете незабавно вилата и да отидете веднага във Виктория.

— Защо?

— Вие знаете, милорд, какъв човек е Малайския тигър. Води със себе си осемдесет души, осемдесет тигри, и би могъл да надвие нашите войски, да прекоси светкавично горите и да нападне вилата.

Лордът го погледна мълчаливо, поразен от това разсъждение, после каза като че ли на себе си.

— Това наистина може да се случи. Във Виктория, под защитата на фортовете и корабите ще се чувствувам по-сигурен, отколкото тук. Скъпият Уилям има право, още повече, че за момента пътят е свободен. Ах, уважаема племенницо, ще изтръгна от вас любовта, която изпитвате към онзи обесник! Ще ви нарежа на парчета, ако не ми се подчините и не се омъжите за човека, който съм ви избрал!

Яниш неволно хвана дръжката на сабята, но се въздържа, разбирайки много добре, че от смъртта на жестокия старец няма никаква полза, тъй като във вилата имаше доста войници. Вместо това каза:

— Милорд, ще ми разрешите ли да посетя моята бъдеща роднина?

— Имате ли да й казвате нещо от името на Уилям?

— Да, милорд.

— Ще ви приеме зле.

— Няма значение, милорд — отвърна Яниш с усмивка. — Ще й предам това, което ми каза Уилям, и веднага ще се върна тук.

Старият капитан натисна едно копче. Веднага влезе един слуга.

— Отведете господина при леди Мариана!

— Благодаря ви — каза Яниш.

— Помъчете се да я убедите и после елате при мен, ще вечеряме заедно.

Яниш се поклони и последва слугата, който го въведе в един салон, тапициран в небесносиньо и декориран с множество растения, излъчващи приятни ухания.

Португалецът изчака слугата да излезе, после бавно пристъпи навътре и през цветята, превърнали салона в оранжерия, зърна женска фигура в снежнобяла дреха. Макар и подготвен за всякаква изненада, той не можа да се сдържи и възкликна от удивление пред тази изящна девойка.

Тя бе полегнала в прелестна поза, потънала в тъжна забрава върху една ориенталска отоманка, чиято атлазена материя хвърляше златисти отблясъци. Бе подпряла главицата си с ръка и прекрасните й коси се спускаха като златен дъжд, с другата ръка късаше нервно цветята край себе си. Беше мрачна, бледа, в лазурните й очи, обикновено така спокойни, проблясваше едва сподавен гняв.

Като видя Яниш да пристъпва, тя трепна, разтърка с длан челото си, сякаш се събуждаше от сън, и го стрелна с поглед.

— Кой сте вие? — запита с треперещ глас. — Кой ви позволи да влезете тук?

— Лордът, миледи — отговори Яниш, гледайки ненаситно девойката, която намираше много по-красива, отколкото му я бе описал Сандокан.

— И какво искате от мен?

— Преди всичко един въпрос — рече Яниш, като се огледа наоколо, за да се увери, че наистина са сами.

— Говорете!

— Смятате ли, че няма да ни чуе някой?

Тя сбърчи чело и го загледа втренчено, сякаш искаше да отгатне чувствата му, после отговори:

— Сами сме.

— И така, миледи, аз идвам отдалеч…

— Откъде?

— От Момпрацем!

Мариана скочи на крака като изхвърлена от пружина и бледнината й изчезна като по чудо.

— От Момпрацем! — възкликна и цялата поруменя. — Вие… един бял, един англичанин?

— Заблуждавате се, леди Мариана, аз не съм англичанин, аз съм Яниш!

— Яниш, приятелят, побратимът на Сандокан! Ах, сеньор, колко сте смел да влезете в тази вила! Кажете ми къде е Сандокан? Какво прави той? Спасил ли се е, или е ранен? Говорете ми за него, защото иначе ще умра.

— Говорете по-тихо, миледи, и стените имат уши.

— Говорете ми за него, храбри приятелю, говорете ми за моя Сандокан.

— Той е жив и здрав, миледи. Избягахме от хайката на войниците без особени трудности и без рани. Сега Сандокан се намира скрит по пътя за Виктория, готов да ви отвлече.

— Ах, боже мой, благодаря ви, че го закриляте! — възкликна девойката със сълзи на очи.

— Сега чуйте ме, миледи!

— Говорете, мой храбри приятелю!

— Дойдох тук, за да убедя лорда да напусне вилата и да се оттегли във Виктория.

— Във Виктория? Но като отидем там, как ще ме вземете?

— Сандокан няма да чака дотам, миледи — усмихна се Яниш. — Той е скрит с хората си, ще напада, конвоя и ще ви грабне, щом излезете от вилата.

— А чичо ми?

— Ще го пощадим, уверявам ви.

— А мене ще откраднете?

— Да, миледи.

— И къде ще ме отведе Сандокан?

— На своя остров.

Мариана оброни глава и замълча.

— Миледи — рече Яниш със сериозен тон, — не се страхувайте, Сандокан е от ония мъже, които умеят да направят щастлива любимата жена. Той беше страшен, жесток човек, но любовта го преобрази, миледи, и ви се кълна, че никога няма да се разкайвате, задето сте станали съпруга на Малайския тигър.

— Вярвам ви — отвърна Мариана. — Какво от туй, че той има ужасно минало, че е избил стотици хора, че е извършил жестоки отмъщения? Той ме обожава, ще изпълни молбите ми и аз ще направя от него друг човек. Аз ще напусна моя остров, той ще остави своя Момпрацем и ще отидем далеч от тези зловещи морета, толкова далеч, че да не чуваме никога за тях. Ще заживеем в някое кътче на света, забравени от всички, но щастливи, и никой никога няма да узнае, че съпругът на Перлата на Лабуан е някогашният Малайски тигър, човекът с легендарни подвизи, човекът, който е карал да треперят толкова царства и е пролял толкова кръв. Да, ще стана негова съпруга и ще го обичам винаги!

— Ах, божествена леди — възкликна Яниш и се хвърли в краката й, — кажете ми какво мога да направя за вас, само и само да ви освободя и да ви отведа при Сандокан, при моя най-добър приятел, когото обичам като брат.

— Направили сте вече много, като сте дошли тук, и аз ще ви бъда признателна до гроб.

— Но това не е достатъчно, трябва да убедя лорда да се оттегли във Виктория, за да дам възможност на Сандокан да действа.

— Ако аз говоря с чичо ми, който е станал крайно подозрителен, ще се усъмни в някакво предателство и няма да напусне вилата.

— Имате право, очарователна миледи. Но ми се струва, че вече е решил да остави вилата и да се оттегли във Виктория. Ако все още има някакво колебание, аз ще се помъча да го склоня.

— Пазете се, сеньор Яниш, защото той е много недоверчив и може да подуши нещо. Вярно, вие сте бял, но той може би знае, че Сандокан има приятел от бялата раса.

— Ще бъда предпазлив.

— Чака ли ви лордът?

— Да, миледи, покани ме на вечеря.

— Идете, за да не будите подозрение.

— И вие ли ще дойдете?

— Да, ще се видим по-късно.

— Сбогом, миледи — рече Яниш, като й целуна ръка.

— Вървете, благородни приятелю, никога няма да ви забравя.

Португалецът излезе като пиян, заслепен от красотата на това същество.

— Небеса! възкликна той, отправяйки се към кабинета на лорда. — Никога не съм виждал толкова красива жена и започвам наистина да завиждам на оня дявол Сандокан.

Лордът го очакваше, като се разхождаше нервно напред-назад, свъсил чело и кръстосал ръце на гърдите си.

— Е, млади човече, как ви прие моята племенница? — запита с твърд и ироничен тон.

— Като че ли не обича да й говорят за братовчед ми Уилям — отвърна Яниш. — За малко не ме изпъди.

Лордът поклати глава и бръчките на челото му станаха още по-дълбоки.

— Все така! Все така! — процеди през зъби. И пак започна да се разхожда, движейки нервно пръсти, после спря пред Яниш, който го гледаше, без да помръдне, и го попита: — Какво ме съветвате да направя?

— Казах ви вече, милорд, че е най-добре да отидете във Виктория.

— Вярно е. Мислите ли, че някога племенницата ми може да заобича Уилям?

— Надявам се, милорд, но преди това трябва да умре Малайския тигър — отговори Яниш.

— Ще успеят ли да го убият?

— Бандата е обкръжена от нашите войски, командувани от Уилям.

— Да, вярно е, той или ще го убие, или ще падне убит от, Сандокан. Познаваме умението и смелостта на този младеж.

Замълча пак и застана до прозореца, гледайки слънцето, което залязваше бавно. След няколко минути се обърна и каза:

— Значи, вие ме съветвате да замина?

— Да, милорд — отговори Яниш. — Възползувайте се от случая, за да напуснете вилата и да се приютите във Виктория.

— А ако Сандокан е оставил в засада някого близо до парка? Казаха ми, че с него бил оня бял човек, наречен Яниш, смелчага, който не отстъпва на Малайския тигър.

„Благодаря за комплимента“ — отвърна мислено Яниш, като направи върховни усилия да сдържи смеха си. После погледна лорда и каза:

— Имате достатъчно охрана, за да отблъснете една атака.

— По-рано беше многобройна, но вече не е. Трябваше да върна много хора на губернатора на Виктория, защото имаше голяма нужда от тях. Знаете, че гарнизонът на острова е много малък.

— Това е вярно, милорд.

Старият капитан пак бе започнал да се разхожда възбудено, сякаш го измъчваше някаква мисъл, по вида му личеше, че е объркан. Изведнъж рязко спря пред Яниш и го запита:

— Като идвахте насам, не срещнахте никого, нали?

— Никого, милорд.

— И не сте забелязали нещо подозрително?

— Нищо, милорд.

— Значи, може да се предприеме оттеглянето?

— Така мисля.

— И все пак се съмнявам.

— Какво, милорд?

— Че всички пирати са заминали.

— Аз не се страхувам от тези разбойници, милорд. Искате ли да отида на разузнаване из околността?

— Ще ви бъда благодарен. Искате ли конвой?

— Не, милорд. Предпочитам да отида сам. Сам човек може да навлезе в горите, без да привлече вниманието на неприятеля, докато повече хора трудно биха избегнали някой бдителен пост.

— Имате право, млади човече. Кога ще тръгнете?

— Веднага. За два часа може да се измине много път.

— Слънцето скоро ще залезе.

— Ще бъде по-добре, милорд.

— Не се ли страхувате?

— Като съм въоръжен, не се страхувам от никого.

— Буйна кръв имат тези Розенталовци — измърмори лордът. — Вървете, млади човече, аз ще ви чакам на вечеря.

— Ах, милорд, един войник…

— Но нали сте джентълмен! Пък и скоро може да станем роднина.

— Благодаря, милорд — отвърна Яниш. — След два часа сигурно ще се върна.

Козирува, хвана сабята си и слезе бавно по стълбите. Когато беше вече в парка, се усмихна доволно:

— Да вървим да търсим Сандокан! По дяволите! Трябва да изпълня желанието на лорда. Ще видиш, драги мой, какво разузнаване ще направя! Отсега можеш да бъдеш сигурен, че няма да видя и следа от пирати. Гръм и мълния, ама го скроих много хитро! Не вярвах, че ще има такъв блестящ успех. Ех, може би всичко няма да мине така леко, но, така или иначе, моят побратим ще се ожени за златокосото момиче. Дявол да го вземе, няма лош вкус приятелят! Никога не съм виждал толкова красиво и толкова мило момиче. Но какво ще стане после? Нещастен Момпрацем, виждам те в опасност! Хайде да не мислим сега за това! Ако всичко завърши зле, ще отида да изкарам живота си в някой град на Далечния Изток, в Кантон или в Макао, и ще се простя с тези места.

Говорейки така сам на себе си, португалецът бе прекосил вече парка и спря пред една от градинските врати. Имаше пост.

— Отворете, приятелю — рече Яниш.

— Отивате ли си, сержанте?

— Не, отивам да разузная околността.

— Ами пиратите?

— Няма ги вече по тия места.

— Искате ли да ви придружа, сержанте?

— Няма нужда. Ще се върна след два часа.

Щом излезе от вратата, Яниш се насочи към пътеката за Виктория и докато беше под погледа на войника, се движеше бавно. Но като се видя защитен от гъстата растителност, ускори ход и навлезе в гората.

Беше изминал едва хиляда крачки, когато от един храст изскочи някой и му препречи пътя, като насочи пушката си в него и викна заплашително:

— Предай се или ще те застрелям!

— Не ме ли познаваш вече? — възкликна Яниш и свали фуражката си. — Нямаш набито око, драги Параноа.

— Сеньор Яниш! — учуди се малаецът.

— От плът и кръв, драги мой! Какво правиш тук, толко близо до вилата на лорд Гайлонк?

— Наблюдавам оградата.

— Къде е Сандокан?

— На една миля оттук. Добри новини ли носите, сеньор Яниш?

— По-добри не могат и да бъдат.

— Какво трябва да направя, сеньор?

— Тичай при Сандокан и му кажи, че го чакам тук. Същевременно предай заповед на Икаут да въоръжи платнохода.

— Потегляме ли?

— Може би тази нощ.

— Тичам веднага.

— Чакай малко! Пристигнаха ли другите два платнохода?

— Не, сеньор Яниш, и започвам да се страхувам, че са се загубили.

— Гръм и мълния, нямаме късмет с нашите експедиции! И все пак ще имаме достатъчно хора да разбием конвоя на лорда. Тичай бързо, Параноа!

— Аз съм по-бърз и от кон!

Пиратът полетя като стрела. Яниш запали пура и се изтегна под една величествена арекова палма да пуши спокойно. И ето че след двадесетина минути се зададе Сандокан, придружен от Параноа и четирима други пирати, въоръжени до зъби.

— Яниш, приятелю мой! — възкликна Сандокан и се втурна към него. — Толкова се страхувах за теб!… Видя ли я? Говори ми за нея, братко!… Разкажи ми всичко, изгарям от любопитство!

— Ама и ти цепиш направо като кръстосвач! — засмя се португалецът. — Както виждаш, изпълних мисията си като истински англичанин, дори като истински роднина на оня шмекер баронета.! Как само ме приеха, драги! Никой не се усъмни в мен нито за миг.

— Дори лордът?

— О, той най-малко от всички! Достатъчно е да знаеш, че ме чака за вечеря.

— А Мариана?

— Говорих с нея, главата ми се замая от красотата й, братко Но като я видях да плаче…

— Видял си я да плаче? — извика сърцераздирателно Сандокан. — Кажи ми кой я накара да пролива сълзи?… Кажи ми кой е и ще отида да изтръгна сърцето на този злодей, дето е разплакал божествените й очи…

— Побесня ли, Сандокан?… Та тя плака за теб!

— Ах, милото момиче! — възкликна пиратът. — Моля ти се Яниш, разкажи ми всичко.

Португалецът му разказа набързо за срещата си с лорда и после с момичето.

— Старият изглежда вече решен да тръгне — каза в заключение той, — следователно можеш да бъдеш сигурен, че няма да се върнеш сам в Момпрацем. Бъди разумен, брате, защото в парка има не малко войници и ще трябва да се бием здравата, за да пометем конвоя. Пък и не вярвам много на оня старец, който по-скоро би убил племенницата си, отколкото да остави да му я откраднеш.

— Ще я видиш ли тази вечер?

— Сигурно.

— Ах, да можех и аз да вляза във вилата!…

— Това е истинска лудост!

— Кога ще потегли лордът?

— Още не знам, но мисля, че тази вечер ще вземе някакво решение.

— Дали ще тръгне тази нощ?

— Предполагам.

— Как може да се знае със сигурност?

— Има само един начин.

— Какъв?

— Да се изпрати някой от нашите хора в китайската беседка или в оранжерията, за да чака там моите заповеди.

— Има ли постове из парка?

— Видях само при вратите — отговори Яниш.

— Ако отида аз в оранжерията?

— Не, Сандокан. Ти не трябва да напускаш тази пътека. Лордът може да ускори заминаването и присъствието ти е необходимо, за да водиш нашите хора. Добре знаеш, че ти струваш за десет души.

— Ще изпратя Параноа, че е съобразителен и ловък и ще стигне до оранжерията, без да го забележат. Щом залезе слънцето, ще се прехвърли през оградата и ще отиде там да чака твоите заповеди — Сандокан се позамисли малко и каза: — Ами ако лордът се разколебае и остане във вилата?

— Дявол да го вземе, тогава ще стане лошо!

— Ти не можеш ли да отвориш вратата през нощта и да ни пуснеш във вилата? И защо не?… Това ми се струва осъществимо.

— А на мене много трудно, Сандокан. Гарнизонът е многоброен, може да се барикадира в стаите и да се съпротивява дълго. Пък и лордът, като се види натясно, може да се поддаде на гнева и да изпразни пистолета си в момичето. Нямай вяра на този човек, Сандокан.

— Така е — рече Сандокан с въздишка. — Лорд Джеймс е способен да убие момичето.

— Ще чакаш ли?

— Да, Яниш. Но ако не се реши да тръгне скоро, ще предприема отчаян удар. Ние не можем да останем тук дълго. Трябва да открадна момичето, преди във Виктория да са узнали, че съм тук и че в Момпрацем има малко хора. Страхувам се за моя остров. Ако го загубим, какво ще стане с нас?… Там са нашите съкровища.

— Ще се помъча да убедя лорда да тръгне по-скоро. През това време ти трябва да заповядаш да въоръжат платнохода и да събереш тук целия екипаж. Конвоят трябва да се унищожи изведнъж, иначе лордът наистина ще извърши отчаяна постъпка.

— Има ли много войници във вилата?

— Около десетина и още толкова туземци.

— Тогава победата ни е сигурна. Яниш се бе надигнал вече.

— Връщаш ли се? — попита го Сандокан.

— Един сержант, поканен от капитан на вечеря, не бива да кара да го чакат — отвърна португалецът с усмивка.

— Как ти завиждам, Яниш!

— Но не за вечерята, нали, Сандокан?… Момичето ще го видиш утре.

— Надявам се — въздъхна Тигъра. — На добър час, приятелю, върви и го убеди!

Стиснаха си ръка и се разделиха.

Докато Сандокан и хората му се затулиха сред растенията, Яниш, запалил пура, се отправи към парка със спокойна крачка, сякаш се връщаше от разходка, а не от разузнаване. Мина край часовоя и тръгна из парка — беше още много рано да се яви пред лорда.

На завоя на една пътечка срещна леди Мариана, която сякаш го търсеше.

— Ах, миледи, какво щастие! — възкликна португалецът, като се поклони.

— Тъкмо вас търсех — отвърна девойката и му подаде ръка.

— Нещо важно ли имате да ми казвате?

— Да, че след пет часа заминаваме за Виктория.

— Лордът ли ви го каза?

— Да.

— Сандокан е готов, миледи. Пиратите са предупредени и очакват конвоя.

— Боже мой! — изхлипа тя и закри лицето си с ръце.

— В такива моменти, миледи, трябва да бъдем силни и решителни.

— А чичо ми… ще ме прокълне завинаги…

— Но Сандокан ще ви направи щастлива, най-щастливата жена.

Две сълзи се стичаха бавно по нежните бузи на девойката.

— Плачете ли?… О, не плачете, леди Мариана!

— Страхувам се, Яниш.

— За Сандокан ли?

— Не, за бъдещето.

— Ще бъде светло, защото Сандокан ще направи онова, което вие искате. Той е готов да изгори корабите си, да разпръсне ордите си, да забрави отмъщенията и да се прости завинаги със своя остров. Достатъчно е да кажете само една дума, за да го убедите.

— Толкова много ли ме обича?

— До полуда, миледи.

— Но в същност кой е този човек? Защо е тази кръв и тези отмъщения? Откъде е дошъл той?

— Чуйте ме, миледи — рече Яниш, като й предложи ръката си и я отведе към една сенчеста пътека. — Повечето смятат, че Сандокан е само жесток пират, излязъл от горите на Борнео, жаден за кръв и плячка, но се лъжат. Той е от царско потекло и не е пират, а отмъстител. На двадесет години се възкачил на престола на Мулудер, царство, което се намира към северните брегове на Борнео. Силен като лъв, горд като древен герой, смел като тигър, за кратко време той победил всички близки народи, простирайки границите си чак до царството Варауни и до реката Боти, Но тези подвизи били съдбоносни за него. Англичани и холандци, завиждайки на новата сила, която като че ли искала да покори целия, остров, се съюзили със султана на Варауни, за да сломят смелия воин. Отначало със злато, а после с оръжие довели до гибел новото царство. Предатели разбунтували различните народи, скъпо платени убийци унищожили майката, братята и сестрите на Сандокан, силни орди нахлули в страната, като подкупили военачалниците и войските, грабили, клали, извършили нечувани жестокости. Сандокан напразно се борил с отчаяна ярост, като потушил бунтовете и водил сражения с враговете. Предателствата го настигнали в самия му дворец, всичките му роднини загинали от ножа на наемни убийци, платени от белите. И в една нощ на огън и сеч той едва успял да се спаси със шепа смелчаци. Дълги години скитал по северните брегове на Борнео, преследван като див звяр, без храна, изпаднал в неописуема мизерия, надявайки се да си възвърне изгубения трон и да отмъсти за семейството си, докато една нощ, вече отчаян от всичко и от всички, се качил на един малайски кораб и се заклел да води жестока война с бялата раса и със султана на Варауни. Той бил силен, храбър, ловък и жаден за мъст. Опустошил бреговете на султана, непрестанно и безпощадно нападал английски и холандски кораби. И така станал страшилище по моретата, станал непобедимият Малайски тигър. Останалото вие го знаете.

— Значи той отмъщава за своето семейство! — възкликна Мариана, като изтри сълзите си.

— Да, миледи, той е отмъстител, който често оплаква майка си, братята и сестрите си, паднали под ножа на убийците, отмъстител. който не се е опетнил с безчестни дела, който винаги е зачитал слабите, щадил е жените и децата и който ограбва неприятелите си не от жажда за богатства, а за да може един ден да вдигне армия от смелчаци и да си възвърне изгубеното царство.

— Ах, как ме успокояват тези ваши думи, Яниш — рече девойката.

— Сега решена ли сте да следвате Малайския тигър?

— Да, обичам го до такава степен, че без него животът ми би бил мъчение.

— Да се върнем във вилата, миледи.

Яниш отведе момичето във вилата и се качиха заедно в столовата. Лордът беше вече там и се разхождаше напред-назад с гордата осанка на истински англичанин, роден на брега на Темза. Беше мрачен и сърдит както преди.

— А, вие тук ли сте вече? Помислих, че ви се е случило някакво нещастие, след като решихте да излезете навън от парка.

— Исках да се убедя с очите си, че няма никаква опасност, милорд — отговори Яниш спокойно.

— Не видяхте ли някое от онези момпрацемски кучета?

— Никой, милорд. Можем да отидем във Виктория съвсем спокойно.

Лордът помълча малко, после се обърна към Мариана, която бе застанала до един прозорец, и я запита:

— Разбрахте ли, че отиваме във Виктория?

— Да — отвърна тя сухо.

— Ще дойдете ли?

— Много добре знаете, че всякаква съпротива от моя страна би била безполезна.

— Мислех, че ще трябва да ви завлека там насила.

— Господине!

Португалецът долови заплашителен пламък в очите на девойката, но замълча, макар че изпитваше неудържимо желание да прободе със сабята си стария капитан.

— Я виж ти! — възкликна лордът още по-иронично. — Да не би случайно да сте разлюбили вече онзи обесник, че сте съгласна да дойдете във Виктория? Приемете моите поздравления, госпожице!

— Спрете! — извика девойката с такъв глас, че накара да потрепери дори самия лорд.

Няколко мига се гледаха мълчаливо един друг като зверове, които се предизвикват, преди да се разкъсат.

— Или ще отстъпиш, или ще те насека на парчета! — извика лордът с яростен глас. — По-скоро ще те убия, отколкото да станеш съпруга на онова куче Сандокан!

— Направете го — отвърна тя и пристъпи към него заплашително.

— Няма защо да ми правиш сцени! Знаеш, че съм непреклонен. Вместо това, иди да се приготвиш за заминаването!

Момичето се бе спряло. Размени бърз поглед с Яниш и излезе от стаята, като затръшна силно вратата.

— Видяхте ли я? — обърна се лордът към Яниш. — Тя мисли да ме предизвика, но се лъже. Ей богу, ще я прекърша.

Вместо да отговори, Яниш избърса студената пот от челото си и скръсти ръце, за да не се поддаде на изкушението да развърти сабята. Би дал половината от живота си, за да се освободи от този ужасен старец, който бе способен на всичко.

Лордът се разтъпка няколко минути из стаята, после направи знак на Яниш да седне на масата.

Вечерята премина в мълчание. Лордът почти не докосна храната, затова пък португалецът се натъпка здравата, защото не знаеше кога и къде ще може да яде пак.

Едва Бяха привършили, когато влезе един ефрейтор:

— Викали сте ме, ваше благородие?

— Кажи на войниците да имат готовност за тръгване.

— За кой час?

— Ще напуснем вилата в полунощ.

— На коне?

— Да, и нареди на всички да подменят патроните в пушките.

— Слушам, ваше благородие.

— Всички ли ще заминем, милорд? — попита Яниш.

— Ще оставя тук четирима души.

— Многоброен ли е конвоят?

— Ще взема дванадесет предани войници и десет туземци.

— С такива сили няма от какво да се страхуваме.

— Вие не познавате момпрацемските пирати, млади човече. Ако трябва да ги срещнем, не знам кой ще победи.

— Разрешете да сляза в парка, милорд.

— Какво искате да правите?

— Да наблюдавам приготовленията на войниците.

— Вървете, момко!

Като излезе, португалецът се спусна бързо по стълбите, мърморейки сам на себе си:

— Надявам се, че ще успея да предупредя навреме Параноа. Сандокан ще подготви голяма засада.

Мина край войниците, без да спре, и се упъти по алеята, която трябваше да го отведе до оранжерията. След пет минути се озова сред банановата туфа, където беше пленил английския войник. Огледа се наоколо, за да е сигурен, че не го следят, доближи се до оранжерията и блъсна вратата.

Отпреде му се изпречи черна сянка и една ръка опря пистолет в гърдите му.

— Аз съм, Параноа.

— Ах, вие ли сте, сеньор Яниш.

— Тръгвай веднага, за да предупредиш Сандокан, че след няколко часа ще напуснем вилата.

— Къде трябва да ви причакаме?

— По пътеката за Виктория.

— Много ли сте?

— Всичко двадесетина души.

— Тичам веднага. До скоро виждане, сеньор Яниш. Малаецът се спусна встрани от алеята и изчезна в тъмната сянка на дърветата.

Когато Яниш се върна във вилата, лордът вече слизаше по стълбите с пушка на рамо и сабя на кръста.

Конвоят, съставен от двадесет и двама души — дванадесет бели и десет туземци, всичките въоръжени до зъби, — бе вече на крак. Конете чакаха при градинската врата.

— Къде е племенницата ми?

— Ето я — отговори сержантът, командуващ конвоя. Наистина в този момент леди Мариана слизаше по каменната стълба. Бе облечена като амазонка, с небесносиньо кадифено елече и дълга рокля от същия плат — този кос гюм и цвета му подчертаваха още повече бледността на лицето й, — на главата си носеше изящна баретка, украсена с пера, кривната леко върху златистите й коси.

Португалецът, който я наблюдаваше внимателно, видя да трепкат две сълзи на клепките й, на лицето й бе изразена силна тревога.

Тя не беше вече енергичното момиче от преди няколко часа, отговорило така пламенно и гордо на лорда. Мисълта, че ще бъде отвлечена по този начин, че ще трябва да остави завинаги своя чичо, единственият й роднина, който не я обичаше, вярно е, но бе положил не малко грижи за нея в детството й, че ще се раздели завинаги с тези места, за да се впусне в едно неясно и несигурно бъдеще, в прегръдките на един мъж, наречен Малайския тигър, всичко това я изпълваше с ужас.

Когато се качи на коня, от очите й рукнаха сълзи и тя се разрида неудържимо.

Яниш тласна коня си към нея и се помъчи да я успокои:

— Кураж, миледи, Перлата на Лабуан ще има светло бъдеще.

При командата на лорда отрядът потегли и като излезе от парка, тръгна по пътеката, която водеше към мястото, където тигрите бяха поставени в засада,

Начело яздеха шестима войника, които стискаха здраво пушките и се взираха напрегнато вляво и вдясно на пътеката, за да не бъдат изненадани; след тях беше лордът, после Яниш и младата леди, заградени от двете страни от други четирима войника, и накрая останалите в стегната група, поставили оръжието отпред на седлото.

Въпреки сведенията на Яниш, всички се съмняваха и оглеждаха внимателно околните гори. Лордът като че ли не се занимаваше с това, но от време на време се обръщаше и хвърляше заплашителен поглед към Мариана. Разбира се, този човек бе готов да убие племенницата си още при първия опит на пиратите да я грабнат.

За щастие Яниш, който не го изпускаше от очи, бе доловил злите му намерения и седеше нащрек, за да спаси момичето.

Бяха изминали вече около два километра в дълбока тишина, когато отдясно на пътеката се чу леко изсвирване.

Яниш, очакващ нападението всеки момент, изтегли сабята си и застана между лорда и леди Мариана.

Лордът се извърна рязко и запита:

— Какво правите?

— Не чухте ли сигнала? Това означава, че моите приятели ни обкръжават — заяви хладнокръвно Яниш.

— Ах ти, предател мръсен — изрева лордът, като издърпа сабята си и се спусна към португалеца.

— Късно е, господине! — извика Яниш и се хвърли да закрие Мариана.

И наистина в същия момент от двете страни на пътеката проехтяха смъртоносни пушечни залпове, които повалиха четирима войника и седем коня, от гората изскочиха със страшни викове тридесет мъже, тридесет тигри от Момпрацем, обстрелвайки бясно отряда Сандокан, който ги водеше, се спусна към конете, зад които се бяха скупчили хората от конвоя, и като замахна с ятагана, повали първия, изпречил се отпреде му.

Лордът изрева като звяр. Стиснал пистолета в лявата си ръка и сабята в дясната, той се хвърли срещу Мариана, която се бе хванала за гривата на своята кобила, но Яниш бе скочил вече на земята. Грабна девойката от седлото и като я притисна здраво до гърдите си, помъчи се да се провре между войниците и туземците, които се отбраняваха с отчаяна ярост, прикривайки се зад конете.

— Път. дайте път! — крещеше той, за да заглуши пукота на мускетите и дрънкането на оръжията.

Но никой не му обръщаше внимание освен лордът, който се готвеше да го нападне. За нещастие или за нейно щастие, девойката припадна в ръцете му. Яниш я постави зад един убит кон и в същото време лордът, побеснял от яд, стреля срещу него. С един скок той избегна куршума и размаха сабята си:

— Почакай малко, стар морски вълко, сега ще те набода на оръжието си!

— Предател, ще те убия! — изсъска гневно лордът.

Спуснаха се един срещу друг — Яниш, решен да се пожертвува, за да спаси момичето, а лордът, готов на всичко, само и само да я измъкне от Малайския тигър. Докато те се дуелираха с несравнимо ожесточение, англичани и пирати се биеха с еднаква ярост, като се опитваха да се отблъснат едни други.

Англичаните бяха останали шепа хора, но, здраво укрепени зад мъртвите коне, се отбраняваха смело, подпомагани от туземците, които се биеха слепешката, смесвайки своите дивашки викове със страшния рев на тигрите. Те мушкаха, режеха, размахваха пушките като боздугани, ту отстъпваха, ту напредваха, но се държаха.

Сандокан, с ятагана в ръка, напразно се опитваше да пробие тази стена от хора, за да помогне на португалеца, който се задъхваше под вихрените напади на морския вълк. Малайския тигър ревеше като звяр, сечеше наляво и надясно, хвърляше се лудешката срещу щиковете, увличайки със себе си своята страшна банда.

Англичаните не можеха да устоят дълго. С една решителна атака Тигъра успя най-сетне да отблъсне защитниците, които се оттеглиха без всякакъв ред един връз друг.

— Дръж се, Яниш! — викна Сандокан, докато налагаше с ятагана врага, който се бе опитал да го спре. — Дръж се, аз идвам.

Но точно тогава сабята на португалеца се счупи на две. Като се видя обезоръжен, с припадналото момиче от едната страна и лорда от другата, той извика:

— Помощ, Сандокан!

Лордът се хвърли отгоре му с победоносен вик, но Яниш успя да избегне сабята и го блъсна с глава. Паднаха и двамата на земята, вкопчени един в друг, и започнаха да се душат, търкаляйки се сред мъртви и ранени.

— Джон, убий леди Мариана! — изсъска лордът, като видя, че наблизо падна един войник с разсечено от брадва лице. — Убий я, заповядвам ти!

С отчаяни усилия войникът се надигна на колене, стиснал войнишкия нож в ръка, готов да изпълни заповедта. Но не успя.

С неудържим тласък Сандокан повали всички наоколо и стовари ятагана си върху войника.

— Моя е, моя, моя! — възкликна пиратът, грабна девойката и я притисна до гърдите си.

Докато неговите хора се биеха с последните англичани. Тигъра се измъкна от схватката и с момичето на ръце избяга в близката гора.

Лордът, кой го бе блъснат от Яниш в дънера на едно дърво, остана сам и полужив сред труповете по пътеката.

Нощта беше чудесна. На небето нямаше нито едно облаче, огромната ярка луна къпеше в мека синкава светлина тъмните тайнствени лесове и ромонливите води на рекичката, по кротките вълни на Малайско море потрепваха нежни отблясъци.

Лек ветрец, наситен с благоуханията на екзотични цветя, поклащаше с шепот листата, галеше спокойния морски бряг и отминаваше към далечните хоризонти на запад. Навред цареше тишина, покой и тайнственост. Само от време на време се чуваше монотонният плясък на прибоя, който обливаше пустите пясъци на брега, а на палубата на корсарския кораб свистенето на нощния бриз. Платноходът се бе измъкнал от устието и летеше вече на запад, оставяйки зад себе си Лабуан, който постепенно чезнеше в мрак. На палубата бдяха само трима души: мълчалив и тъжен, Яниш бе седнал на кърмата, с ръка на руля: Сандокан и златокосото момиче седяха на носа под сянката на големите корабни платна, галени от нощния бриз.

Пиратът притискаше девойката до гърдите си и бършеше сълзите й, блеснали на клепачйте.

— Не плачи, любов моя — говореше й той. — аз ще те направя щастлива, безкрайно щастлива. Ще отидем далеч от тези острови, ще погребем моето жестоко минало и няма да чуваме вече нито за пиратите, нито за моя див Момпрацем. Ще забравя заради теб слава, мощ, кървави отмъщения, всичко, всичко, дори моето страшно име, защото искам да стана съвсем друг човек. Чуй ме, обожаемо момиче! До днес бях страшният пират от Момпрацем, до днес бях убиец, жесток, свиреп и страшен, бях Тигъра… но сега ще обуздая поривите на моята дива природа, ще пожертвувам моето могъщество, ще изоставя това море. което някога с гордост наричах мое, и ще разпусна страшната си банда. Не плачи, Мариана, бъдещето, което ни очаква, няма да бъде мрачно, тъжно, а радостно и светло. Ще отидем далеч от нашите острови, в които сме израсли, живели, обичали и страдали, ще загубим отечество, приятели, роднини, но какво от това? Ще ти даря нов остров, по-слънчев и по-весел, където няма да чувам грохота на оръдията, нито ще виждам вече жестоките призраци на моите жертви. Не. няма да има вече нищо от това! И винаги ще ти повтарям: обичам те, Мариана! О, кажи ми и ти тези сладки думи, които никога не са галили ухото ми през моя бурен живот!

Девойката се отпусна в ръцете на пирата и промълви през сълзи:

— Обичам те. Сандокан, обичам те, както не е обичала никоя жена на земята!

Сандокан пак я притисна до гърдите си и докосна с устни златистите й коси и снежнобялото чело.

— Днес сме в това море, но утре ще бъдем на сигурно място, в моето непристъпно гнездо, където не ще посмее да дойде никой, за да ни напада. После, когато изчезне всякаква опасност, ще отидем където искаш, мое любимо момиче.

— Да. ще отидем далече… — промълви Мариана, от гърдите й се изтръгна въздишка, подобна на стон, и тя припадна в ръцете на Сандокан. Почти в същия миг един глас каза:

— Неприятелят ни преследва, братко!

Пиратът се извърна с момичето на ръце и видя пред себе си Яниш. който му сочеше една светла точка в морето.

— Току-що забелязах онази светлина, идва от изток. Може би по следите ни е пратен кораб, за да ни отнеме откраднатата от лорда плячка.

— Но ние ще я браним, Яниш! — заяви Сандокан. — Тежко на всеки, който се опита да ни препречи пътя, тежко им! Пред очите на Мариана съм готов да се боря с цял свят! — Погледна внимателно посочената светлина и изтегли ятагана си.

В това време Мариана се бе съвзела и като видя пирата с ятаган в ръка, извика ужасена.

— Защо си извадил оръжие, Сандокан? — попита го тя пребледняла.

Пиратът я погледна с безкрайна нежност и се поколеба, но после я заведе на кърмата и й посочи светлата точка в морето.

— Звезда ли е това?

— Не, любов моя, кораб, който ни преследва; това око шари жадно из морето, за да ни търси.

— Боже мой, значи ни преследват?

— Вероятно, но ще ги срещнем с картеч и гюллета.

— А ако те убият?

— Да ме убият? — възкликна той и изпъчи гордо гърди. — Все още се смятам неуязвим! Кръстосвачът — защото наистина това беше кръстосвач — не беше вече обикновен силует. На фона на ясното небе се открояваха мачтите му, издигаше се гъст стълб дим, сред който летяха рояци искри. Носът му пореше бързо вълните, проблясващи на лунната светлина, а вятърът донасяше до платнохода шума на витлата му.

— Ела, ела, проклетнико! — викна Сандокан, заканвайки се с ятагана, докато с другата ръка притискаше до себе си момичето. — Ела да премериш силите си с Малайския тигър, нека екнат оръдията ти, хвърли хората си на абордаж, аз те зова на,бой!

После се обърна към Мариана, която гледаше с тревога наближаващия вражески параход:

— Любов моя. ела да те отведа в гнездото ти, където ще бъдеш защитена от ударите на тези хора, до вчера твои сънародници, а днес твои врагове! — Изгледа враждебно парахода, който форсираше машините си, и поведе Мариана към каютата.

Малкото помещение беше богат обзаведено: стените бяха покрити със скъпи дамаски, а подът — с пухкав индийски килим, в ъглите бяха подредени красиви махагонови и абаносови мебели, инкрустирани със седеф, от тавана висеше голяма позлатена лампа.

— Тук няма да стигнат куршумите. Мариана — рече й Сандокан. — Железните брони, с които е обкована кърмата на моя кораб, са достатъчни да ги спрат.

— А ти, Сандокан!

— Аз ще се кача на палубата, за да командувам моите хора. Присъствието ми е необходимо, за да ръководя битката, ако кръстосвачът ни нападне.

— А ако те улучи куршум?

— Не се страхувай за това, Мариана! Още при първия залп ще хвърля във витлата на вражеския кораб такива гранати, че ще го спра завинаги.

— Треперя от страх за теб, Сандокан.

— Смъртта се бои от Малайския тигър — отвърна гордо пиратът.

— А ако тези хора се хвърлят на абордаж?

— Не ме е страх от тях, мое момиче. Всичките ми пирати са храбреци, истински тигри, готови да умрат за своя главатар и за теб. Нека твоите сънародници се хвърлят на абордаж!… Ще ги, изтребим до един и ще ги хвърлим в морето.

— Вярвам ти, Сандокан, и все пак се страхувам. Те толкова те мразят, че са способни на всякакво безумство, за да те заловят. Пази се от тях, мой храбри приятелю, защото са дали клетва да те убият.

— Да ме убият! — презрително възкликна Сандокан. — Да убият Малайския тигър!… Нека се опитат, ако смеят. Сега се чувствувам толкова силен, че мога да спра с ръце снарядите им. Не, не се страхувай за мен, мое момиче. Отивам да накажа нахалника, който идва да ме предизвиква, после ще се върна при теб.

— А през това време аз ще се моля за теб, мой храбри Сандокан.

Пиратът я погледна с дълбоко умиление, хвана главата й с две ръце и я целуна нежно по косите.

После изпъчи гордо гърди и излезе с думите:

— Тежко на ония, които идват да смущават моето щастие!

— Боже, закриляй го! — промълви момичето и падна на колене.

Събуден от тревожния вик на Яниш и от първия залп, екипажът светкавично се бе качил на палубата, готов за бой.

Като видяха кръстосвача на такова близко разстояние, пиратите се хвърлиха решително към топовете и бомбардите, за да отговорят на предизвикателството.

Когато се появи Сандокан, артилеристите бяха запалили вече фитилите и се канеха да ги допрат до топовете. Щом го зърнаха на палубата, пиратите ревнаха в един глас:

— Да живее Тигъра!…

— Направете ми място! — извика Сандокан и разбута артилеристите. — Аз сам ще накажа този нахалник. Не ще може проклетникът да стигне до Лабуан, за да разказва, че е обстрелвал флага на Момпрацем.

Като рече това, той застана гордо на кърмата, стъпвайки на колесника на единия от двата топа. Този човек като Че ли пак бе станал страшният Малайски тигър: очите му святкаха като запалени въглени, лицето му бе добило съвсем свирепо изражение. Личеше, че в гърдите му кипи силен гняв.

— Предизвикваш ме, нали? Ела и ще ти покажа моята съпруга! Ела да ми я отнемеш, ако можеш! Момпрацемските тигри те чакат! — изрева с цяло гърло Сандокан. После се обърна към Параноа, който държеше руля, и му каза: — Прати десет души в трюма да донесат на палубата мортирата, която бях заповядал да вземете.

Миг след това десет пирати с големи усилия вдигаха на палубата една голяма мортира, завързана с въжета за гротмачтата. Топчията я зареди с двадесет килограмова бомба, дълга осем дюйма, която при избухването трябваше да се пръсне на двадесет и осем железни парчета.

— Сега ще чакаме зората — рече Сандокан. — Тогава ще ти покажа, проклет параход, и знамето си, и съпругата си!

Качи се на кърмовия парапет, скръсти ръце и седна да наблюдава кръстосвача.

— Какво смяташ да правиш? –. попита го Яниш. — Параходът скоро ще дойде близо и ще открие огън срещу нас.

— Толкова по-зле за него.

— Да чакаме, щом искаш.

И наистина десет минути по-късно параходът беше вече само на две хиляди метра от тях, макар че платноходът се движеше с голяма бързина. Изведнъж откъм носа на парахода проблесна светкавица и силен гръм разтърси въздушните пластове, но не се чу острото свистене на снаряда.

— Аха! — подсмихна се Сандокан. — Приканваш ме да се предам и искаш да видиш флага ми, нали? Яниш, развей пиратското знаме. Каквато ясна луна е огряла, с далекогледите ще го видят.

Португалецът се подчини.

Параходът, който сякаш чакаше само сигнал, веднага удвои скоростта си и като стигна на хиляда метра, даде вече истински залп, защото снарядът изсвистя над пиратския кораб.

Сандокан не трепна. Хората му заеха бойните си места, но не отговориха нито на предизвикателството, нито на заканата.

Параходът продължи напред, ала по-бавно и по-предпазливо. Това мълчание навярно го безпокоеше, и то не малко, защото, добре знаеше, че корсарските кораби са винаги въоръжени и със, смел екипаж.

На осемстотин метра прати втори снаряд, който се удари в кърмовата броня на пиратския кораб и рикошира в морето. След малко профуча трети снаряд и проби двете платна — на гротмачтага и на фокмачтата, а четвъртият се разби в единия от двата топа на кърмата и едно парче отхвръкна до парапета, на който седеше Сандокан. Той скочи, изправи се гордо и като вдигна десница към вражеския кораб, викна заплашително:

— Стреляй, стреляй, проклет параход, не ме е страх от теб! Когато видиш кой съм, ще разбия витлата ти и ще те спра завинаги!

На носа на кръстосвача блеснаха нови две светкавици, последвани от силен грохот. Единият снаряд разби част от кърмовия парапет само на две крачки от Сандокан, а другият отнесе главата на пирата, който в това време завързваше един шкот на задния мостик.

Сред екипажа се надигна гневен рев:

— Да отмъстим, Малайски тигре!

Сандокан се извърна към хората си и ги стрелна сърдито с очи.

— Тишина! Тук командувам аз!

— Параходът не ни щади, Сандокан — обади се Яниш.

— Остави го да стреля.

— Какво още чакаш?

— Да съмне.

— Това е лудост, Сандокан. Ако те улучи някой снаряд…

— Аз съм неуязвим! — извика Малайския тигър. — Гледай, не се боя от огъня на този параход.

С един скок той се хвърли на кърмовия парапет, залавяйки се за флагщока.

Яниш потръпна от страх. Луната беше високо на хоризонта и от неприятелския кораб с далекоглед можеше ясно да се различи този безумец, който се излагаше на оръдейната стрелба.

— Слизай, Сандокан! — извика Яниш. — Искаш да те убият… Безстрашният мъж отвърна с презрителна усмивка.

— Помисли за Мариана! — помъчи се да го стресне Яниш.

— Тя знае, че не се страхувам. Тишина! По местата си!

По-лесно би било човек да спре парахода, отколкото да накара Сандокан да се махне оттам. Яниш, който познаваше упоритостта на своя другар, се отказа да настоява и се отдръпна зад единия от двата топа.

След неуспешните залпове кръстосвачът бе прекратил огъня. Капитанът му навярно искаше да скъси разстоянието, за да не си хаби напразно мунициите.

В продължение на четвърт час двата кораба следваха своя курс и като стигнаха на петстотин метра един от друг, канонадата бе подновена още по-яростно.

Снарядите се сипеха като дъжд над малкия платноход — едни фучаха през платната, късаха въжетата на такелажа и чупеха рейте, други се удряха в металните брони и рикошираха. Един снаряд прекоси палубата и едва не закачи главната мачта. Ако беше минал десет сантиметра по-надясно, платноходът щеше да спре изведнъж.

Въпреки опасната градушка Сандокан не помръдваше от мястото си. Гледаше хладнокръвно вражеския параход, който форсираше машините си, за да скъси разстоянието, и се усмихваше иронично всеки път, когато край ушите му профучаваше снаряд.

После Яниш го видя, че в един Момент скочи и се запъти към мортирата, но в следващия миг се отказа и се върна на мястото си, като измърмори:

— Още не! Искам добре да видиш съпругата ми. Параходът продължи да обстрелва още десет минути малкия платноход, който не правеше никаква маневра, за да се измъкне от тази желязна градушка, после пукотът постепенно се разреди, докато секна съвсем.

Оглеждайки внимателно мачтите на вражеския кораб, Сандокан видя да се развява голямо бяло знаме.

— Аха! — възкликна безстрашният мъж. — Приканваш ме да се предам!… Яниш!

— Какво искаш, братко?

— Издигни моето знаме!

— Луд ли си? Тези негодници ще подновят стрелбата.

— Нека се знае, че Малайския тигър води този платноход!

— И ще те поздравят с дъжд от гранати.

— Вятърът се позасили, Яниш. След десет минути ще бъдем, извън обсега на неговите оръдия.

— Така да бъде!

Яниш даде знак на един пират, който закачи знамето на кърмовия фал и го издигна до върха на гротмачтата. Вятърът го изду и на ярката лунна светлина се открои кървавочервеният флаг.

— Сега стреляй, стреляй! — извика Сандокан и се закани с юмрук на врага. — Нека гръмнат топовете ти, въоръжи хората си, заради котлите си с въглища, аз те чакам! Искам да ти покажа придобивката си при блясъка на моя картечен огън!

Отговориха му с два оръдейни залпа. Екипажът на кръстосвача бе забелязал флага на момпрацемските тигри и подемаше стрелбата с още по-голяма сила.

Кръстосвачът ускоряваше ход, за да догони платнохода и да се опита да го вземе на абордаж. Коминът му димеше като вулкан, витлата загребваха шумно водите. Когато заглъхваха гърмежите, чуваше се дори глухото боботене на машината.

Но екипажът му твърде скоро трябваше да се убеди, че никак не е лесно да се надпреварва с това дяволско прао. Вятърът се бе засилил и малката шлюпка, която досега не можеше да стигне и десет възела, се плъзгаше бързо по вълните с издути като балони платна. Дори направо летеше като птица и от време на време, сякаш се издигаше над водата.

Кръстосвачът стреляше яростно, но сега всичките му снаряди падаха в килватера на платнохода.

Сандокан не се беше помръднал. Седнал до своето кърваво червено знаме, наблюдаваше внимателно небето и сякаш не се интересуваше вече от кръстосвача, който го преследваше така упорито.

Португалецът, недоумяващ какви са намеренията на Сандокан, се приближи към него и го запита:

— Е, какво смяташ да правиш, брате? Ако не спре вятърът, след един час ще бъдем съвсем далеч от парахода.

— Почакай още малко, Яниш — отвърна Сандокан. — Погледни на изток — звездите вече бледнеят и по небето се пръскат първите зари на утрото.

— Да не искаш да завлечеш кръстосвача чак до Момпрацем, за да го вземеш на абордаж?

— Нямам такова намерение.

— Не те разбирам.

— Щом блесне утрото, екипажът ще може да ме види кой съм и тогава ще накажа този нахалник.

— Ти си достатъчно опитен мерач, за да чакаш слънчевата светлина. Мортирата е готова.

— Искам да видят кой точно ще открие огън.

— Може би вече знаят.

— Наистина, може би подозират, но това не ми е достатъчно. Искам да им покажа и съпругата на Малайския тигър.

— Мариана?

— Да, Яниш.

— Какво безумие!

— Нека научат в Лабуан, че Малайския тигър е дръзнал да слезе на острова и да се бие с войниците на лорд Гайлонк.

— Във Виктория навярно вече знаят за щастливия край на твоята, смела експедиция.

— Няма значение. Готова ли е мортирата?

— Заредена е, Сандокан.

— След няколко минути ще накажа този любопитен капитан. Ще разбия витлата му, ще видиш.

Докато те говореха, от изток нахлуваше дрезгава светлина, обагрена в розови отблясъци, луната залязваше в морето, звездите бледнееха съвсем. Още няколко минути и слънцето трябваше да се появи.

Военният кораб беше останал на хиляда и петстотин метра назад. Непрекъснато форсираше машината си, но с всяка минута изоставаше още повече. А платноходът летеше надалеч, защото с пукването на зората вятърът наистина се засили.

— Хайде, брате — рече изведнъж Яниш, — удари го, та да те помни!

— Да се зарифоват платната с по три рифа — заповяда Сандокан. — Като дойде на петстотин метра, ще стрелям с мортирата.

Яниш веднага даде команда. Десет пирати се покатериха по въжените стълбици, спуснаха платната на гротмачтата и на фокмачтата и бързо изпълниха нареждането. С намалена площ на платната, корабът започна да забавя ход.

Като забеляза това, кръстосвачът поднови канонадата, макар че беше още много далеч, за да се надява на успех. Трябваше му още половин час, за да стигне на желаното от Сандокан разстояние.

Когато снарядите му почнаха да падат на палубата на платнохода, Сандокан скочи от парапета и застана зад мортирата. Един слънчев лъч, изплувал от морето, огря платната на пиратския кораб.

— Ха сега да те видя! — викна Сандокан със зла усмивка. — Яниш, постави кораба на дрейф!

Миг след това малкият платноход застана почти неподвижен.

Сандокан поиска фитил от Параноа, който му го подаде запален, и се наведе над оръдието, премервайки разстоянието на око.

Военният кораб, щом видя платнохода да спира, се опита да го настигне. Движеше се с пълна пара, като бълваше кълба дим и пуфтеше, продължавайки да сипе снаряди и гранати. Шрапнелите отскачаха по пиратската палуба, дупчеха платната, прерязваха въжетата, плъзгаха се по металните обкови и мачкаха флоровеге. Тежко и горко им, ако тази градушка бе продължила само десет минути!

Невъзмутим, Сандокан продължаваше да се цели.

— Огън! — извика той изведнъж и отскочи назад. Наведен, над димящото оръдие, затаил дъх, свил устни и вперил очи напред, сякаш искаше да проследи невидимата траектория на бомбата.

След няколко мига в морето отекна втори гръм. Бомбата избухнала между спиците на барабана на бакборда, изхвърляйки във въздуха с нечувана сила железата и витлата на колелото.

Параходът, тежко ударен, се наклони на пробития борд, после! започна да се върти на едно място под напора на другото колело, което още работеше.

— Да живее Тигъра! — ревяха пиратите, възседнали топовете.

— Мариана! — извика Сандокан, докато в наклонения параход нахлуваше вода с тонове.

Девойката се появи на палубата. Сандокан я грабна и я вдигна високо, за да я покаже на екипажа на вражеския кораб:

— Ето моята съпруга!

После, докато пиратите сипеха върху парахода ураган от картеч, платноходът изви на борд и бързо се отдалечи на запад.

След като наказа неприятелския кораб, който бе принуден да спре, за да поправи тежката повреда, причинена от бомбата, изстреляна така умело от Сандокан, пиратското прао отплава надалеч — тласкано от своите огромни платна, то се движеше с неимоверна скорост, характерна за този вид платноходи, които надминават и най-бързите клипери в света.

Мариана, съкрушена от толкова много вълнения, се бе осамотила в своята разкошна каюта, голяма част от екипажа също бе напуснала палубата, тъй като за момента корабът не бе застрашен от нищо.

Яниш и Сандокан обаче не бяха се прибрали. Седнали на кърмовия хакаборд, те разговаряха помежду си и от време на време поглеждаха на изток, където все още се виждаше тънка струя дим.

— Голям зор ще види този параход, докато се завлече до Виктория — рече Яниш. — Бомбата гака яко го удари, че няма да може да ни преследва. Мислиш ли, че лорд Гайлонк го е пратил подире ни?

— Не, Яниш — отвърна Сандокан. — Лордът не е имал време да стигне до Виктория и да извести губернатора за събитието. Този кораб, изглежда, ни е търсил от няколко дни. На острова вече са знаели за нашето дебаркиране.

— Смяташ ли, че лордът ще ни остави на мира?

— Много се съмнявам, Яниш. Познавам лично този човек и знам колко е упорит и отмъстителен. Ние трябва да очакваме, и то много скоро, нападение с огромни сили.

— На нашия остров ли ще дойде да ни нападне?

— Сигурен съм; Яниш. Лордът е човек с голямо влияние и при това много богат. За него ще бъде съвсем лесно да наеме всички кораби, да събере моряци и да получи помощ от губернатора. Не след дълго край Момпрацем ще се появи цяла флотилия.

— Какво ще правим тогава?

— Ще водим последната си битка.

— Последната?… Защо говориш така, Сандокан?

— Защото Момпрацем ще загуби своите главатари — въздъхна Малайския тигър. — Моята кариера залязва, Яниш. Това море, театър на моите подвизи, няма да види никога вече корабите на Тигъра да браздят вълните му.

— Ех, Сандокан!…

— Какво искаш, Яниш? Така ми било писано! Любовта на златокосото момиче трябваше да погуби пирата от Момпрацем. Тежко, много ми е тежко, Яниш, да се простя завинаги с тези места, да загубя слава и мощ. И все пак трябва да се примиря.; Няма да има вече битки, нито грохот на оръдия, нито димящи корпуси, потъващи в морските бездни, нито жестоки абордажи!… Ах!… Само като си помисля, че Тигъра ще изчезне завинаги и че това море и моят остров ще минат в чужди ръце, сърцето ми се къса, Яниш.

— А какво ще стане с низшите хора?

— Ако искат, ще последват примера на своя главатар и ще се простят завинаги с Момпрацем — отвърна Сандокан с печален глас.

— И след толкова блясък нашият остров ще остане пуст, какъвто беше преди твоето идване?

— Да, Яниш.

— Нещастният Момпрацем! — възкликна Яниш с дълбоко огорчение. — А аз го обичах като мое отечество, като моя родна земя!…

— Да не мислиш, че аз не съм го обичал?… Сърцето ме боли, като си помисля, че няма да го видя никога вече, и ако можех да плача, бих се облял в сълзи. Но така е пожелала съдбата! Да се примирим, Яниш, и да не мислим повече за миналото.

— Но аз не мога да се примиря, Сандокан, не мога да се примиря, че нашето могъщество, което ни струваше огромни жертви и жестоки битки, изведнъж ще изчезне.

— Така е пожелала съдбата — каза Сандокан с глух глас.

— Или по-право любовта на златокосото момиче — Яниш. — Ако не беше тази жена, мощният рев на Малайския тигър още дълги години щеше да стига до Лабуан и да кара англичаните и султанът на Варауни да треперят.

— Вярно е, приятелю мой. Това момиче нанесе смъртен удар на Момпрацем. Ако не бях я срещнал, кой знае още колко години нашите победоносни флагове щяха да кръстосват из това море. Но вече е много късно да се освободя от нея. Ако беше някоя друга жена, при мисълта за нашата застрашена мощ щях да я избягвам или да я върна обратно в Лабуан… Но аз чувствувам, че ако не я видя повече, ще сложа край на живота си. В сърцето ми гори такава силна любов, че не мога да я угася. Ех, да би поискала… Ако тя не се ужасяваше от военния занаят, от кръвта и грохота на оръдията, как щеше да блесне звездата на Момпрацем! Бих могъл да й даря трон тук или на брега на Борнео, но сега… Така ни било писано! Ще отидем в Момпрацем, ще се сражаваме за последен път, а после ще напуснем острова и ще вдигнем платна……

— Накъде, Сандокан?

— Не зная, Яниш. Ще отидем там. където иска тя, далеч от тези морета и земи, толкова далеч, че да не чуваме никога за тях. Ако остана наблизо, не бих могъл да устоя на изкушението да се върна в Момпрацем.

— Така да бъде! Да отидем да започнем последната битка, а после да вървим далеч — каза Яниш примирено. — Но борбата ще бъде жестока, Сандокан. Лордът ще предприеме отчаян щурм.

— И ще намери бърлогата на Тигъра непревземаема. Досега никой не е посмял да пристъпи бреговете на моя остров и той няма да успее да ги докосне. Ще видиш какво ще направим, за да не може да ни смаже флотилията, която ще прати срещу нас. Така ще укрепим селището, че да устои и на най-страшната бомбардировка. Тигъра още не е укротен, ще реве силно и ще всява страх сред неприятелските редици.

— А ако са по-многобройни от нас? Знаеш, че холандците са в съюз с англичаните, за да изтребят пиратите. Двете флоти може да се съединят, за да нанесат смъртен удар на Момпрацем.

— Ако трябва да се видя победен, ще подпаля барутните погреби и всички ще хвръкнем във въздуха, заедно със селището и корабите. Не бих могъл да се примиря със загубата на момичето. По-скоро предпочитам и двамата да умрем, отколкото да ми я отнемат.

— Да се надяваме, че това няма да се случи, Сандокан. Малайския тигър сведе глава и въздъхна.

— Но аз имам лошо предчувствие — каза той след кратко мълчание.

— Какво? — попита Яниш с тревога.

Сандокан не отговори. Остави португалеца и отиде на носа, където се облегна на парапета, излагайки пламналото си лице на нощния бриз. Беше неспокоен, дълбоки бръчки браздяха челото му и от време на време въздишаше тежко.

— Съдба!… Й всичко заради онова неземно същество. Заради нея трябва да загубя всичко, всичко, дори това море, което обичах и наричах мое! Ще го завладеят ония, с които от дванадесет години воювам непрекъснато, ония, които ме свалиха от трона и ме захвърлиха в калта, ония, които избиха всичките ми близки — майка, братя и сестри!… Ах, ти се оплакваш — продължи той, гледайки морето което клокочеше пред носа на платнохода, — ти стенеш, ти не искаш да те владеят англичаните, не искаш да станеш пак спокойно, както беше преди аз да дойда тук. И на мен не ми е леко! Ако можех да плача, бих пролял потоци сълзи. Но какъв смисъл има да се оплакваме сега? Божественото момиче ще ме възнагради за всички загуби.

Той сложи ръце на челото си, сякаш искаше да прогони всички мисли, които се рояха в главата му, после се изправи и с бавни стъпки слезе в каютата.

Спря се, защото чу Мариана да говори.

— Не, не, оставете ме — казваше девойката задъхано, — аз не съм вече ваша… Аз принадлежа на Малайския тигър… Защо искате да ме разделите от него?… Махнете Уилям, мразя го, махнете го, махнете го!…

— Сънува — прошепна Сандокан. — Спи спокойно, мила, тук няма никаква опасност за теб! Аз бдя и за да те изтръгнат от мен, трябва да минат през трупа ми.

Отвори вратата на каютата и погледна. Мариана спеше, дишайки тежко, и размахваше ръце, сякаш се мъчеше да отблъсне някакво видение. Изпълнен с нежност, пиратът й се любува няколко мига, после се отдръпна безшумно и влезе в своята каюта.

На другия ден платноходът, който цяла нощ бе пътувал с не малка скорост, се намираше само на шестдесет мили от Момпрацем.

Вече всички се смятаха на сигурно място. Но ето че португалецът, който наблюдаваше внимателно хоризонта, съзря тънък стълб дим.

— Охо! — възкликна той. — Друг кръстосвач ли се задава? Доколкото знам, в тази част на морето няма вулкани.

Взе далекоглед и се покатери до върха на гротмачтата, наблюдавайки напрегнато дима, който значително бе наближил. Когато, слезе, челото му бе свъсено.

— Какво има, Яниш? — попита го Сандокан, който се бе върнал на палубата

— Открих една канонерка, брате.

— Не е голяма беда.

— Знам, че няма да посмее да ни закачи, защото тези кораби обикновено са въоръжени само с един топ. Безпокои ме друго.

— Какво?

— Корабът идва от запад, може би от Момпрасем.

— Аха!

— Ако в наше отсъствие неприятелска флота е бомбардирала гнездото ни…

— Момпрасем бомбардиран? — възкликна един звънлив глас зад тях.

Сандокан се обърна бързо и видя пред себе си Мариана.

— Ах, ти ли си, моя приятелко! Мислех, че още спиш.

— Току-що станах. А вие за какво си говорите? Да не ни дебне нова опасност?

— Не, Мариана — успокои я Сандокан. — Но се безпокоим, че една канонерка идва от запад, сиреч откъм Момпрацем.

— Страхуваш се да не е обстрелвала твоето гнездо?

— Да, и че не е била сама, защото само един залп на нашите топове би бил достатъчен да я потопи.

— Ай! — възкликна Яниш и пристъпи напред.

— Какво виждаш?

— Канонерката ни забеляза и зави на борд, отправяйки се към нас.

— Ще дойде да ни следи — рече Сандокан.

Наистина канонерката — една от най-малките, с вместимост сто тона и само едно оръдие на кърмата — наближи на хиляда метра, после зави на борд, но не се отдалечи съвсем — на десетина мили на изток непрекъснато се виждаше дима от комина й. Пиратите не се тревожеха от това, защото добре знаеха, че малкото корабче няма да посмее да се хвърли срещу платнохода, който бе така въоръжен, че можеше да излезе на глава с четирима такива неприятели.

Към обед един пират, който се бе качил на фокреята да оправя някакво въже, посочи Момпрацем — непристъпното гнездо на Малайския тигър.

Там, където небето и морето се сливаха, се мяркаше тънка ивица с неопределен цвят, която постепенно зеленееше.

— Бързо, бързо! — викна Сандокан, обзет от силна тревога.

— От какво се страхуваш? — попита Мариана.

— Не знам, но сърцето ми подсказва, че там е станало нещо. Канонерката още ли ни следи?

— Да, виждам дим на изток — отвърна Яниш.

— Лош знак.

— И аз се боя, Сандокан.

— Ти не виждаш ли нещо?

Яниш насочи далекогледа и няколко минути се взира в далечината.

— Виждам закотвените в залива прао. Сандокан си отдъхна и радост озари очите му:

— Да се надяваме…

Тласкано от благоприятен вятър, пиратското прао за един час стигна на няколко мили от острова и се насочи към залива, който се простираше пред селището.

Вече бяха толкова близко, че можеха да различат ясно укрепленията, складовете и колибите. Пиратското знаме се развяваше на върха на голямата колиба, кацнала на скалата, но корабите в залива не бяха вече така многобройни. Виждаха се срутени бастиони, полуизгорени колиби, селището беше почти опустошено.

— Ах, станало е това, което подозирах — възкликна с болка Сандокан. — Неприятелят е нападнал нашето убежище.

— Така е — въздъхна Яниш опечален Мариана бе покрусена от мъката на Сандокан:

— Клети приятелю, врагът е използувал твоето отсъствие

— Да — поклати тъжно глава Сандокан, — моят страшен и непристъпен остров е осквернен, славата ми — помрачена завинаги!