"Последната битка на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

XV.

Когато се събуди, видя, че се намира на отоманката, където го бяха пренесли слугите малайци.

Строшените стъкла бяха пометени, златните предмети и перлите прибрани отново в шкафовете, мебелите изправени и подредени как да е. Само по стените личаха следите от ятагана на пирата — тапетите висяха раздрани.

Много пъти Сандокан разтърка очи и прокара длани по челото си, сякаш се мъчеше да си спомни какво е вършил.

— Невъзможно е да съм сънувал. Да. бях пиян и се чувствувах щастлив, но ето че сега огънят отново пламна в сърцето ми. Дали ще мога да го угася? Каква е тази неугасима страст, завладяла сърцето на Тигъра?

Свали от гърба си униформата на сержанта Уилис и облече разкошни нови дрехи, блестящи от злато и перли, сложи на главата си тюрбан, украсен със сапфир, голям колкото орех, затъкна в пояса си нов крие и нов ятаган и излезе.

Като пое дълбоко свеж морски въздух, последните алкохолни пари в гърдите му се разпръснаха. Погледна слънцето, издигнало се вече високо в небето, после се обърна на изток и се взря в далечината, по посока на Лабуан.

— Горката Мариана!… — промълви, притискайки гърдите си. Обгърна с орловия си поглед морето и надзърна в подножието на отвесната скала. Пред селището се намираха три платнохода с вдигнати платна, готови да излязат в морето.

Пиратите сновяха от брега до корабите, товарейки хранителни припаси, оръжия, муниции и оръдия. Сред тях Сандокан зърна Яниш.

— Какъв добър приятел — рече си. — Докато аз съм спал, той е подготвил експедицията.

Слезе по стъпалата и се отправи към селището. Щом го видяха, пиратите изреваха в един глас:

— Да живее Тигъра! Да живее нашият капитан!

Обзети сякаш от внезапна лудост, всички тези мъже се втурнаха безредно към пирата, оглушавайки го с радостните си викове, започнаха да целуват ръцете, дрехите, краката му и едва не го задушиха. Най-старите пирати плачеха от радост, че го виждат отново жив, след като бяха помислили, че е паднал мъртъв някъде по бреговете на проклетия остров.

От тези уста не излизаше ни стон, ни съжаление за техните другари, братя, синове или бащи, покосени от огъня на англичаните в злополучната експедиция. Само от време на време от бронзовите им гърди се изтръгваха заплашителни викове:

— Жадуваме за кръв. Малайски тигре! Да отмъстим за нашите другари!… Да отидем в Лабуан и да унищожим враговете на Момпрацем!…

— Приятели — рече Сандокан с оная странна металическа нотка в гласа, която ги караше да занемяват, — отмъщението няма да закъснее. Тигрите, които водех в Лабуан, паднаха под ударите на белокожите Леопарди, сто пъти по-многобройни и по-добре въоръжени от нас, но борбата още не е завършила. Не, героите, които загинаха в сражение край бреговете на проклетия остров, няма да останат неотмъстени. Сега ще тръгнем към земята на Леопардите и като стигнем там, ще се бием жестоко, ще пролеем кръв за кръв! В деня на битката Тигрите на Момпрацем ще разкъсат Леопардите на Лабуан!

— Да, да, към Лабуан, към Лабуан! — изреваха пиратите, размахвайки бясно оръжия.

А Яниш сякаш не го чуваше. Качен върху един стар лафет, той се бе загледал към провлака, който се врязваше навътре в морето.

— Какво търсиш, братко? — запита го Сандокан.

— Зад ония рифове виждам да се подава върхът на мачта — отговори португалецът.

— Да не е някой от нашите кораби?

— Какъв друг плавателен съд би дръзнал да приближи към нашите брегове?

— Не са ли се завърнали всичките ни платноходи?

— Всички, без кораба наПисангу, който е един от най-големите и най-добре въоръжените.

— Накъде го беше пратил?

— Към Лабуан, за да те търси.

— Да, това е платноходът на Писангу. — потвърди един от отрядните главатари. — Ала виждам само една мачта, сеньор Яниш.

— Да не би да се е сражавал и да е загубил фокмачтата си? — запита се Сандокан. — Да го изчакаме. Кой знае, може да ни носи вест от Лабуан.

Всички пирати се бяха покатерили по бастионите, за да наблюдават по-добре платнохода, който бавно наближаваше. Когато зави при носа на провлака, от всички гърди се изтръгна единогласно:

— Праото на Писангу!

Наистина това беше корабът, изпратен преди няколко дни от Яниш към Лабуан, за да се опита да научи нещо за Малайския тигър и неговите смелчаци. Но в какво състояние се завръщаше! От фокмачтата бе останало само някакво парче, гротмачтата едва се крепеше, поддържана от гъста мрежа стоманени въжета и кабели. Фалшбордовете изобщо вече ги нямаше, а бордовете бяха тежко повредени, осеяни с дървени чепове.

— Този кораб са го пердашили здравата — рече Сандокан.

— Писангу е смел мъж и не се бои да напада дори и големите кораби — отвърна Яниш.

— Я гледай, струва ми се, че води някакъв пленник. Не виждаш ли една червена куртка между нашите тигри?

— Да, струва ми се, че това е английски войник, завързан за гротмачтата — потвърди Яниш.

— В Лабуан ли го е хванал?

— Да не мислиш, че го е уловил в морето!

— Ах, ако може да ми каже нещо за…

— За Мариана, нали, братко мой?…

— Да — отговори Сандокан с глух глас.

— Ще ю разпитаме.

С помощта на веслата, тъй като вятърът беше по-скоро слаб, корабът напредваше бързо. Неговият капитан, борнеец с висок ръст и красиво телосложение, със смугло лице, подобен на антична стагуя от бронз, щом съзря Яниш и Сандокан, нададе радостен вик, после размаха ръце и извести: — Добра плячка!

Пет минути и по-късно платноходът влезе в малкия залив и хвърли котва на двадесет стъпки от брега. В морето веднага бе спусната една шлюпка и Писашу се настани в нея заедно с английския войник и четирима гребци.

— Откъде идваш? — запита го Сандокан, щом оня слезе от лодката.

— От източните брегове на Лабуан, капитане мой — отговори борнеецът. — Бях отишъл чак дотам, с надеждата да науча нещо за вас, и се радвам, че ви намирам тук здрав и читав.

— Какъв е оня англичанин?

— Ефрейтор, капитане.

— Къде го плени?

— Край Лабуан.

— Разкажи всичко.

— Когато разузнавах пясъчния бряг, едно кану с този човек в Него изскочи от устието на малка река. Шмекерът навярно бе оставил другари на двата бряга, защото го чух да подсвирва няколко пъти. Веднага дадох нареждане да спуснат в морето шлюпката и тръгнах с десет души след него, надявайки се, че ще ми даде сведения за вас Залавянето не беше трудна работа, но когато поисках да изляза от устието на реката, разбрах, че пътят е затворен от една канонерка. Започнах решителна битка, сипейки дъжд от куршуми и картеч. Истинска буря, капитане мой, в която загина половината ми екипаж и надупчиха кораба ми, но и канонерката си изпати здравата. Като видях, че врагът се оттегля, с два завоя на борд излязох в. открито море и се завърнах тук колкото се може по-бързо.

— И този войник идва точно от Лабуан?

— Да, капитане.

— Добре, Писангу, доведи ми го тук.

Изтласкан вече на брега, оня нещастник бе заобиколен от пиратите, които му се присмиваха и късаха ефрейторските му нашивки.

Беше млад мъж на около двадесет и пет или двадесет и седем години, нисък на ръст, шишкав, с руси коси и розови бузи. Изглеждаше доста изплашен, че се намира сред пиратите, но от устата му не излизаше нито дума.

Като видя Сандокан, той се помъчи да се усмихне и каза с треперещ глас:

— Малайския тигър.

— Познаваш ли ме? — попита го Сандокан.

— Да.

— Къде си ме виждал?

— Във вилата на лорд Гайлонк.

— Вярно е.

— Мислех, че още сте в Лабуан и вече в ръцете на моите другари.

— И ти ли беше с онези, които ме преследваха? Войникът не отговори, после отчаяно поклати глава и каза:

— Свършено е с мен, нали?

— Животът ти зависи от твоите отговори — отвърна Сандокан.

— Нима може да се вярва на думата на един човек, който избива хората, все едно че пие чашка джин или бренди?

В очите на Малайския тигър блесна силен гняв.

— Лъжеш, куче!…

— Както желаете — рече ефрейторът.

— Ще говориш ли?

— Хм…

— Опичай си ума!… Имам -крисове, дето режат тялото на хиляди парчета, имам нажежени клещи, за да ти изтрътна месата къс по къс, имам разтопено олово, за да го наливам в раните или в устата на непокорните. Или ще говориш, или така ще те измъчвам, че да призовеш смъртта като избавление.

Англичанинът пребледня, но вместо да отвори уста, прехапа устни, сякаш се страхуваше да не изтърве някоя дума.

— Казвай къде се намираше ти, когато напуснах вилата на лорда?

— В гората.

— Какво правеше там?

— Нищо.

— Да не мислиш да се подиграваш с мен! В Лабуан има твърде малко войници, за да те пратят да се разхождаш безцелно из гората — забеляза Сандокан.

— Но…

— Говори, искам да знам всичко.

— Нищо не знам.

— Аха, така ли? Не искаш? Ще видим тази работа… Сандокан бе измъкнал криса си и с бързо движение го докосна до гърлого на войника, пускайки капка кръв.

Пленникът не можа да се сдържи и извика от болка.

— Говори или ще те убия — заяви хладнокръвно Сандокан, без да отдръпне ножа, чийто връх започваше да се обагря с кръв.

Ефрейторът се поколеба още малко, но като видя в очите на Малайския тигър зловещ блясък, отстъпи.

— Стига! — каза той, измъквайки се от върха на криса. — Ще говоря.

Сандокан направи знак на хората си да се отдалечат, седна заедно с Яниш на един лафет и се обърна към войника:

— Слушам те. Какво правеше в гората?

— Следвах баронета Розентал.

— Аха! — възкликна Сандокан и в погледа му премина мрачна мълния. — Него…

— Лорд Гайлонк бе научил, че човекът, когото прибрал полумъртъв и лекувал в собствения си дом, не е никакъв малайски принц, а страшният Малайски тигър, и споразумявайки се с баронета и губернатора на Виктория, бе подготвил засадата.

— А откъде е научил?

— Не ми е известно.

— Продължавай.

— Бяха събрани сто души и ни изпратиха да обградим вилата, за да ви попречим да избягате.

— Това го зная. Кажи ми какво е станало след като аз успях да разкъсам обръча и се скрих в гората.

— Когато баронетът влезе във вилата, завари лорд Гайлонк страшно раздразнен. Имаше рана на крака, нанесена му от вас.

-От мен?… — възкликна Сандокан.

— Може би случайно.

— Така мисля, защото, ако исках да го убия, не би могъл да ми попречи никой. А леди Мариана?

— Плачеше. Изглежда, че между красивата девойка и нейния чичо се бе разиграла бурна сцена. Лордът я обвиняваше, че е улеснила вашето бягство… а тя просеше милост за вас.

— Бедното момиче! — възкликна Сандокан, докато силно вълнение измени чертите на лицето му. — Чуваш ли го, Яниш?

— Продължавай — каза португалецът на войника. — Но говори истината, защото ще останеш тук до нашето завръщане от Лабуан. Ако си излъгал, няма да избегнеш смъртта.

— Безполезно е да ви лъжа — отговори ефрейторът. — Тъй като преследването излезе безрезултатно, останахме да лагеруваме около вилата, за да я пазим от нападение на момпрацемските пирати. Носеха се обезпокоителни слухове. Говореше се, че пиратите са дебаркирали на брега и че Малайския тигър се крие из горите, готов да нападне вилата и да отвлече девойката. Какво е станало после, не ми е известно. Но трябва да ви кажа, че лорд Гайлонк бе взел необходимото съгласие, за да се оттегли във Виктория под защитата на кръстосвачите и фортовете.

— А баронетът Розентал?

— Скоро ще се ожени за леди Мариана.

— Какво каза? — извика Сандокан, като скочи на крака.

— Че той ще ви отнеме момичето.

— Да не ме лъжеш?

— С каква цел? Казвам ви, че след един месец ще се извърши този брак.

— Но леди Мариана ненавижда оня мъж.

— Какво го интересува това лорд Гайлонк?

Сандокан изрева като ранен звяр и се олюля, затваряйки очи. Страшен гърч бе изкривил лицето му. Доближи се до войника и като го разтърси яростно, запита със съскащ глас:

— Не ме излъга, нали?

— Заклевам ви се, че казах истината…

— Ти ще останеш тук, а ние ще отидем в Лабуан Ако не си излъгал, ще ти дам толкова злато, колкото тежиш.

После се обърна към Яниш и му каза с решителен тон:

— Да тръгваме.

— Готов съм да те последвам — отговори португалецът,  — Всичко ли е готово?

— Остава само да се изберат хората, които ще дойдат с нас. ч — Ще вземем най-смелите, защото ще се води решаваща битка.

— Но е необходимо да оставим и тук добър гарнизон.

— От какво се страхуваш, Яниш?

— Може англичаните да се възползуват от нашето отсъствие, за да нападнат острова ни.

— Няма да смеят чак толкова, Яниш.

— Аз мисля обратното. В Лабуан са вече достатъчно силни, за да се опитат да се борят с нас, Сандокан. Все някой ден решителният сблъсък ще трябва да стане.

— Ще ни намерят готови и ще видим дали по-решителни и по-храбри са Тигрите на Момпрацем, или Леопардите на Лабуан.

Сандокан строи отрядите си, които наброяваха повече от двеста и четиридесет души, вербувани от войнствените племена на Борнео и островите на Малайско море, и избра деветдесет тигри, най-г юначните и най-яките, истински демони от ада, които само при един негов знак не биха се поколебали да се спуснат и срещу фортовете на Виктория — цитаделата на Лабуан:

После повика Джиро-Батол и като го посочи на отрядите, които оставаха да отбраняват острова, каза:

— Ето един мъж, който има щастието да бъде един от най-достойните главатари на пиратството, единственият останал жив от моите екипажи в злополучната експедиция към Лабуан. През време на моето отсъствие трябва да му се подчинявате, както се подчинявате на мен. А сега да се качваме на корабите, Яниш.