Едгар Алън ПоГарванът

В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни,

безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; —

скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука —

но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.

„Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. —

Някой гост — и никой друг!“

Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; —

от камина блед отблясък пред прага береше дух. —

В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя

с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!

Светлото и рядко име, що шепне вече тук

на земята — никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни

пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.

Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,

аз се ободрявах строго: — „Някой гост дошъл е тук!

Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;

някой гост — и никой друг!“

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,

като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; —

но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,

че когато се почука, аз не се опомних тук…“ —

И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? —

Вън бе мрак — и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен

в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.

Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора

глух и тъжен зов „Ленора“ — от скръбта ми свят отзвук.

То бе моят зов „Ленора“ — и на него чух в отзвук

само ек — и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,

чух — и този път по-силно — пак таинствения звук —

quot;В прозореца непрестанно удря някой клон случайно

и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.

О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук —

вятърът — и никой друг!quot;

През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно

и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук

гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно —

и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук —

върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук

гарванът — и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,

сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор

е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,

орис на беди и горест, на неволи и позор —

с укор спрямо свойта орис на неволя и позор

и той беше: „Nevermore!“

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен

впил бе — строг и безпощаден — във душа ми огнен взор.

Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен

има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?

Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор

с туй зловещо „Nevermore!“

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно

сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.

Ах! — в креслото осветено нявга двама ний блажено

смеехме се оживено тук след весел разговор. —

Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,

тя да седне: — „Nevermore!“

В миг… по меките килими сякаш стъпки чух незрими —

сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.

— „То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора

миг забрава ти изпраща! — викнах аз с възрадван взор. —

Пий и забрави Ленора! — Спри с надежда в бога взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“

„О! — извиках, в страх обземан. — Птица, ил дух на Демон,

ти предсказваш! — О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,

в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,

дето радостта посърна и погасна моят взор,

в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“

Той предсказа: „Nevermore!“

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:

„— Предскажи, о древен Гарван — там, зад синия простор,

дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная

взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,

що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?“ —

Той отвърна: „Nevermore!“

„Не! — извиках, пламнал в огън. — Този грак е твойто сбогом!

Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!

Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!

Остави ме сам бездомен! — Махай се от моя взор!

Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“ —

Той програкна: „Nevermore!“

И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,

сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.

Бди с тържествена осанка — и над всичко хвърля сянка.

И от тази сянка, скрила и лазури, и простор —

знам — уви! — душата няма — към лазури и простор! —

пак да литне: — „Nevermore!“