"Чудакът Томас (Завръщането)" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Трета глава

Тъй като предполагах, че Дани още е тук някъде и е държан против волята му, както и че най-вероятно беше на първия етаж, тръгнах към стълбите. Преди да заслизам надолу, воден от необясним импулс, се върнах и повторих маршрута.

Очаквах да се върна към двете затворени врати отдясно в коридора, между главната спалня и стаята на Дани, и да разбера какво ме чака отвъд тях. Както и първия път обаче не ме теглеше към тях.

Отляво имаше три други затворени врати. Никоя от тях също не ме привлече.

Освен, че можех да виждам духове — дарба, която охотно бих разменил за уменията на пианист-виртуоз или аранжор на цветя — притежавах и това, което сам наричах паранормален магнетизъм.

Когато не мога да намеря някого, излизам да се разходя навън пеша или с колелото, или кръстосвам улиците с кола, държейки мислено пред очите си името или физиономията на човека. Напосоки се движа из улиците, което понякога ми отнема минути, а понякога и цял час. Накрая виждам този, който ми трябва. То е като да сложиш два магнита на масата и да гледаш как ги тегли един към друг.

Ключовата дума тук обаче е „понякога“.

Понякога моят паранормален магнетизъм функционира като прецизен швейцарски часовник. Друг път е като евтин пластмасов боклук, купен на битпазар.

Ненадеждността на този мой талант, разбира се, не е доказателство, че Бог е или жесток към чадата си, или безразличен. Макар че може да е едно от многото доказателства, че той има чувство за хумор.

Вината е в мен. Не мога да бъда достатъчно спокоен и отпуснат, за да може талантът ми да действа. Винаги ме занимават други мисли. В този случай: че Саймън Мейкпийс ще изскочи от някоя врата и ще ме пребие до смърт.

Продължих по посока на светлината, идваща от стаята на Дани. Там, където Деми Мур още изглеждаше ослепителна, а Човекът-слон продължаваше да поразява със сходството си с четириногите животни с хоботите. Спрях се на втория, по-късия коридор.

Къщата беше голяма. Построена през 1910 година от имигрант от Филаделфия, който беше забогатял от производството и продажбата на сирене крема. Или гелигнит. Все забравям от какво точно.

Гелигнитът е силно избухлив експлозив, който се състои от подобна на желатин маса — смес от нитроглицерин и целулозни нитрати. През първото десетилетие на миналия век са го наричали желатинов динамит и е бил доста на мода в онези времена, когато са обичали да взривяват разни неща.

Сиренето крема си е сирене крема. То е много вкусно и се слага в доста ястия, но рядко избухва.

Бих искал да познавам детайлно местната история, но нямам толкова много време за четене. Мъртъвците непрекъснато ме занимават с проблемите си.

Завих наляво по втория коридор, в който беше доста тъмно. В дъното на коридора, до задното стълбище, блед лъч осветяваше отворена врата.

Лампата на стълбището беше изключена. Значи светлината идваше отдолу. Освен стаите и дрешниците от двете страни, които нищо не ме подтикваше да претърся, аз подминах и един асансьор. Хидравличното подемно устройство беше монтирано веднага след сватбата на Уилбър и Карол, преди Дани — тогава на седем години — да се премести в къщата. Ако страдате от остеогенезис имперфекта, често си чупите по нещо, при това и при най-малко усилие. На шест години Дани си беше счупил дясната китка, докато раздавал карти за игра.

Поради тази причина стълбите представляват сериозен риск за хората като него. А едно невръстно дете с неговия проблем, ако падне по стълбите, най-вероятно ще умре от тежки травми и пукване на черепа.

Макар и да не се страхувах от падане, задното стълбище ме плашеше. Стъпалата бяха спираловидни и тесни и човек не можеше да види по-далеч от половин метър пред себе си.

Интуицията ми подсказа, че някой ме чака горе. Вместо стълбите бих могъл да използвам асансьора, но щеше да вдигне твърде много шум. И когато се изкачех, Саймън Мейкпийс щеше да е готов да нанесе удара си. Не можех да се върна назад. Нещо ме подтикваше да сляза, и то бързо, в задните стаи на долния етаж.

Преди да осъзная какво върша, натиснах бутона на асансьора и веднага дръпнах пръста си, сякаш се убодох на нещо.

Вратите не се отвориха веднага. Асансьорът беше на долния етаж.

Докато моторът бучеше и хидравличният механизъм качваше кабинката нагоре с леко съскане, у мен се оформи план.

В интерес на истината думата план беше пресилена. По-скоро бях намислил да използвам трик за отвличане на вниманието.

Асансьорът пристигна с кратък звън, толкова силен в гробната тишина, че чак подскочих, макар и да го очаквах. Когато вратите се отвориха, се напрегнах, но отвътре не изскочи никой.

Надникнах в кабината и натиснах бутона обратно за първия етаж.

Веднага щом вратите се затвориха, изтичах към стълбите и се втурнах надолу. Трикът имаше полза само докато асансьорът се движеше. Веднага щом слезеше долу, Саймън щеше да разбере, че ме няма вътре.

Предизвикващите клаустрофобия стълби ме отведоха в помещението за палта и обувки до кухнята. Подобна стая в къщата може би беше необходима за Филаделфия, в град с дъждовна пролет и снежна зима, но на жителя на изгаряната от слънцето пустиня Мохаве тя беше толкова нужна, колкото и зимни ботуши.

Поне не беше килер, пълен с гелигнит.

Оттам една врата водеше към гаража, а друга — към задния двор. През трета се влизаше в кухнята. Къщата първоначално не беше проектирана за асансьор. Хората от фирмата, заела се с монтирането, бяха принудени да го вместят в ъгъла на голямата кухня, което далеч не беше идеалният вариант.

Щом слязох в помещението със зимните дрехи, със световъртеж от извитите стъпала, звън обяви пристигането на асансьора на първия етаж.

Грабнах някаква метла, сякаш с нея можех да измета психопат, готов да извърши убийство. В най-добрия случай щях да го изненадам, като му бръкна в очите и го извадя от равновесие.

Метлата не ми придаваше кой знае какво душевно спокойствие, каквото бих имал, ако държах огнехвъргачка, но беше по-добре от подомиячка и определено с по-страховит вид от четката за бърсане на прах.

Застанах до вратата към кухнята и се приготвих да съборя Саймън, когато влети тук. Той обаче не влетя.

След известно време, което ми се стори достатъчно да се боядисат всички сиви стени в по-весел цвят, но което в действителност не беше по-дълго от петнайсет секунди, погледнах вратата за гаража. После вратата към задния двор. Дали Саймън Мейкпийс вече не беше изкарал Дани от къщата? Може би се намираха в гаража — Саймън зад волана на колата на доктор Джесъп, а Дани завързан и безпомощен на задната седалка.

Или може би сега прекосяваха двора и вървяха към портата. Саймън може би беше пристигнал със собствена кола и я беше паркирал на алеята зад къщата.

Импулсът обаче ме поведе към кухнята.

Светеха само малките лампи над шкафовете, които осветяваха кухненските плотове. Въпреки това видях, че съм сам.

Независимо от зрителните си възприятия, усещах нечие присъствие. Някой сигурно беше клекнал и се криеше от другата страна на централно разположените плотове и печки.

Настръхнал като метлата, която държах, внимателно заобиколих. Гумените ми подметки тихо скърцаха по блестящия махагонов под.

Когато заобиколих три четвърти от работния „остров“, чух зад мен вратите на асансьора да се отварят.

Извъртях се рязко, очаквайки да видя Саймън, но вместо него пред мен се изправи непознат човек. Той е чакал до асансьора и като видял, че не съм в него, е разбрал, че е уловка. После е постъпил хитро и се е скрил в кабината малко преди да сляза в дрешника с обувките.

Тялото му беше гъвкаво и хлъзгаво като на змия. Зеленият му поглед светеше в тъмното, криещ в себе си чудовищни познания. Тези очи можеха да принадлежат само на някого, който знаеше безброй пътища за бягство от райската градина. Люспестите му устни се бяха извили във формата на съвършената лъжа: усмивка, чрез която злото се преструваше на приятел и от която капеше отрова.

Преди да оприлича носа му на нещо, змиевидният негодник нанесе удара си. Натисна спусъка на електрошоков пистолет „Тейзър“ и изстреля две стрелички, свързани с тънки проводници към цевта. Стреличките пробиха тениската ми, забиха се в плътта ми и ме разтърсиха със силен шок.

За малко се почувствах като вещица, политнала на метла в облаците. Но магията бързо изчезна заедно с безполезната метла.