"Чудакът Томас (Завръщането)" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Втора глава

Крушките в посребрените аплици — имитации на свещници, разкриха в коридора бели врати, всичките затворени, и стълби, водещи нагоре към мрака.

Мраморният под във фоайето беше чисто бял и сякаш беше мек като облак. Рубинено-сапфиреният персийски килим като че беше увиснал във въздуха подобно на вълшебно такси, очакващо пътник, любител на приключенията.

Прекрачих прага и стъпих върху облачния под. Килимът под краката ми остана неподвижен.

В подобна ситуация обикновено ме теглеше към затворени врати. През годините няколко пъти по време на поредното търсене ми се беше присънило, че се отваря бяла врата и нещо остро и студено ме пробожда в гърлото.

Винаги се събуждам, преди да умра, грачейки все едно, че съм още прободен. След това вече не мога да заспя, колкото и ранен да е часът.

Не смятам съновиденията си за знамения. Например никога не съм яздил слон гол, докато се любя с Дженифър Анистън.

Изминаха седем години, откакто ми се яви тази паметна нощна фантазия. Тогава бях четиринайсетгодишно момче. След толкова много време вече съм загубил надежда, че сънят с Анистън някога ще се сбъдне.

Но съм сигурен, че сценарият с бялата врата рано или късно ще ме сполети. Не знам дали просто ще ме ранят, ще ме осакатят за цял живот или ще ме убият.

Сигурно си мислите, че при това положение избягвам белите врати. Така щях да постъпя, ако не бях разбрал, че съдбата не може да се избегне или да се заобиколи. Цената, която платих за този урок, превърна душата ми в празна кесия само с две-три монети на дъното.

Предпочитам да ритна вратата и да посрещна онова, което ме чака вътре, отколкото да се обърна и да си тръгна. ИМ след това да остана до края нащрек — за всяко изскърцване на дръжка или врата зад гърба ми.

В този случай вратите не ме привлякоха. Интуицията ме поведе нагоре към стълбите.

Единствената бледа светлина в тъмния коридор на втория етаж идваше от две стаи.

Не бях сънувал нищо драматично за отворени врати. Влязох в първата без колебание и се озовах в спалня.

Кръвта от насилствена смърт потриса дори онези, които са свикнали с гледката й. Червените пръски, капки, локви и дири създават неопределени Роршахови фигури, в които човек разчита само едно значение: че съществуванието му е уязвимо и че наистина е смъртен.

Отчаяните алени отпечатъци от длани на стената бяха езикът на знаците, използван от жертвата: „Пощади ме, помогни ми, не ме забравяй, отмъсти за мен.“

На пода, близо до основата на кревата, лежеше трупът на доктор Уилбър Джесъп, силно размазан и обезобразен.

Обруганата плът действа депресиращо и угнетяващо дори и на тези, които знаят, че тялото е само съд и че есенцията на човек е в духа.

Този свят, който има потенциала да е рай, в действителност е ад преди ада. Чрез нашата надменност и самолюбие сами сме го превърнали в такъв.

Вратата на съседната баня беше полуотворена. Побутнах я с крак.

Макар и затъмнена от изцапания с кръв абажур, светлината от лампата в спалнята не разкри нищо необичайно в банята.

Тъй като си давах сметка, че съм на местопрестъпление, не се докоснах до нищо. Стъпвах внимателно, за да запазя уликите. Някои смятат, че убийството се корени в алчността, но самата алчност рядко мотивира един човек да извърши убийство. За повечето покушения над личността причината, колкото и зловеща да е тя, е една и съща: хората, заслепени от насилие, убиват онези, на които завиждат и на които мечтаят да приличат.

Това не е само голямата трагедия на човешкото съществувание, но и естеството на политическата история на света.

Здравият разум, а не свръхестествена сила, ми подсказа, че в случая убиецът е мечтаел за щастливия брак, на какъвто доктор Джесъп се радваше доскоро. Преди четиринайсет години рентгенологът се беше оженил за Карол Мейкпийс. Бяха родени един за друг.

Карол имаше седемгодишен син, Дани, и доктор Джесъп го осинови.

С Дани бяхме приятели от деца, още от шестгодишни, когато открихме, че имаме общи интереси в картичките с рисунки на чудовища от дъвките. Аз размених с него марсианска стоножка, хранеща се с мозъци, за венериански метанов червей. Това скрепи приятелството ни и даде почва за дългосрочни почти братски взаимоотношения.

Бяхме привлечени един от друг и от факта, че бяхме различни, всеки по свой начин, от другите хора. Аз виждах мъртвите, преди да се пренесат в рая или ада, а Дани имаше остеогенезис имперфекта или чупливи кости.

Неговият и моят живот бяха определени и деформирани от недъзите ни. Моите деформации бяха предимно социални, неговите — повече физически.

Преди година Карол почина от рак. Доктор Джесъп го нямаше също и Дани остана сам.

Излязох от главната спалня и тихо, но забързано, се отправих по коридора към задната част на къщата. Минах покрай две затворени стаи и се насочих към отворената врата, откъдето идваше вторият източник на светлина. Стремях се да не оставям непроверено място.

След като веднъж направих грешката да гледам новините по телевизията, известно време се тревожех някой астероид да не се сблъска със Земята и да не заличи цялата човешка цивилизация в един миг. Журналистката беше казала, че е малко вероятно това да се случи, но не е невъзможно. В края на репортажа тя дори се усмихна.

Тревожех се за този астероид, докато не разбрах, че не мога да сторя нищо, за да го спра. Аз не съм Супермен, а само майстор на аламинути в грил-бар. Малко по-дълго се притеснявах за журналистката. Що за човек може да съобщи такава ужасна новина и после да се усмихне?

Ако някога отворя бяла врата и бъда прободен в гърлото — с железен шиш или каквото и да е друго — то сигурно ще е от ръката на телевизионна говорителка.

Приближих следващата отворена врата, прекрачих прага. Нито жертва, нито убиец.

Нещата, за които се тревожим най-много, никога не са тези, които пряко ни засягат. Винаги ни забиват най-коварно ножа в гърба, когато гледаме в съвсем друга посока.

Без съмнение това беше стаята на Дани. На стената зад неоправеното легло беше залепен плакат на Джон Мерик, истинския Човек-слон.

Дани имаше чувство за хумор по отношение на вродените деформации — повечето на крайниците. Той изобщо не приличаше на Мерик, но Човекът-слон си беше негов герой.

„Показвали са го навред като някакъв изрод — ми каза веднъж Дани. — Жените припадали при вида му, децата се разплаквали, силни мъже се разтрепервали. Мразели го и го ругаели. Но век по-късно по неговата биография беше направен филм и всички знаем името му. Кой знае по име онзи негодник, който го е притежавал и го е показвал по панаирите? Или имената на онези, които са припадали, плакали, треперели? Те отдавна са в земята, а той е безсмъртен. Освен това, когато е бил на показ, е носел на главата си готино наметало.“

По другите стени имаше плакати на непреходната сексбогиня Деми Мур, която в момента беше още по-прелъстителна, отколкото в серията реклами на „Версаче“.

Двайсетгодишен, метър и четирийсет и пет, макар да твърдеше, че е с пет сантиметра по-висок, прегърбен от ненормалния растеж на костите, което понякога се случваше, докато лекуваха честите му счупвания, Дани живееше скромно, но имаше велики мечти.

Когато отново излязох в коридора, никой не ме прободе. Не го очаквах, но точно когато не го очакваш, е най-вероятно да се случи.

Дори и пустинният вятър да продължаваше да бушува навън, аз не го чувах зад дебелите стени на къщата, която в своя покой и хладина, с мириса на кръв, наподобяваше гробница.

Реших да не бавя повече обаждането до Портър. Излязох в коридора на втория, етаж, натиснах 2 на мобилния телефон и зачаках сигнал.

Когато той вдигна след второто позвъняване, гласът му звучеше така, сякаш е бил буден и преди да го потърся.

Застанал нащрек за появата на обезумяла телевизионна говорителка, аз заговорих тихо:

— Сър, извинете, че ви събудих.

— Бях буден. Седях с Луис Ламур.

— Писателят? Мислех, че е мъртъв.

— Мъртъв е като Дикенс и Марк Твен. Само не ми казвай, че пак си попаднал в неприятности, синко.

— Не се стремя съзнателно към неприятности, сър, вината не е моя. По-добре елате в къщата на доктор Джесъп.

— Надявам се да е само обир.

— Убийство. Трупът на Уилбър Джесъп е на пода в спалнята. Доста е сериозно.

— Къде е Дани?

— Мисля, че е отвлечен.

— Саймън.

Полицейският началник имаше предвид Саймън Мейкпийс — първия съпруг на Карол, бащата на Дани. Той беше пуснат от затвора преди четири месеца, след като беше излежал шестнайсетгодишна присъда за убийство по особено жесток начин.

— По-добре елате с подкрепление. И не вдигайте шум.

— Някой още е там ли?

— Имам такова усещане.

— Не прави нищо, преди да дойда, Од.

— Знаете, че не мога да чакам.

— Не мога да разбера какъв е тоя зор при теб.

— Нито аз, сър.

Прекъснах разговора и прибрах телефона.