"Свещеното пътуване на мирния воин" - читать интересную книгу автора (Милман Дан)

Златото на глупака

Веднага щом влязох във фоайето, човекът от охраната ми хвърли бегъл поглед, тръгна към мен и в последния момент ме подмина. Издишах въздуха в гърдите си и вдигнах очи към камерите. Стори ми се, че всички са насочени към мен. Тръгнах към едно от гишетата, преструвайки се, че имам намерение да попълвам вносна бележка и пътьом се огледах, все едно се готвех да правя обир.

На няколко крачки имаше едно работещо гише, обслужвано от банкова служителка с делови вид — висока, аристократична дама на петдесет и няколко години. Тя вдигна глава, когато тръгнах към нея. Но преди да успея да я попитам, жената рязко се изправи.

— Извинете… тъкмо отивах да обядвам с известно закъснение, но мисля, че г-жа Уокър може да Ви помогне — каза тя и ми посочи съседното гише. След това се обърна и излезе.

— Ъ-ъ, благодаря ви — смотолевих аз.

Г-жа Уокър не ми оказа никаква помощ, нито пък някоя от другите касиерки в следващата банка, където служителят от охраната ме изпрати до изхода и ме посъветва да не идвам повече.

Готов да избухна в смях — или в сълзи — аз се облегнах на полираната каменна стена на последната банка, сетне подвих колене и седнах на тротоара.

— Е, какво пък — рекох си аз. — Това е всичко. Забрави! Край на банките.

Разбирах важността на постоянството, но в един момент човек просто трябва да спре, защото главата му се удря в стената. Просто нищо нямаше да стане. Ще отида на срещата си, ще се порадвам на залеза и после обратно към Охайо.

Докато седях там, изпълнен със самосъжаление, чух някакъв глас да казва:

— Добре ли сте?

Вдигнах глава и видях една дребна, пълничка азиатка с побелели коси, твърде голямо муму3 и бамбуков бастун в ръката. Изглеждаше около шейсетгодишна и ми се усмихваше с майчинска загриженост.

— Благодаря, добре съм — отвърнах аз и се изправих с известно усилие.

— Не изглеждате добре — отбеляза тя. — Изглеждате уморен. Едва се сдържах да не й се тросна, че това не й влиза в работата. Вместо това си поех дълбоко въздух.

— Права сте — признах си аз. — Уморен съм. Но съм бил уморен и друг път. Ще се оправя, благодаря Ви.

Очаквах да кимне и да отмине нататък, но тя продължи да стои там и да се взира в мен.

— Същата работа — рече възрастната дама. — Обзалагам се, че един сок ще ти дойде добре.

— Вие да не сте лекар или нещо такова? — попитах аз, наполовина развеселен.

— Не — усмихна се. — Всъщност, не. Но Виктор, кръщелникът ми, и той като Вас винаги е на високи. — Забелязала озадачението ми, тя побърза да добави: — Искам да кажа на високи обороти.

— О! — засмях се аз. — Тя изглеждаше толкова мила дама. — Предполагам, че бих могъл да понеса една чаша сок. Мога ли да почерпя и Вас?

— Много мило от Ваша страна — каза жената, докато влизахме в уличното кафене веднага след банката.

Забелязах, че тя ходи с видимо накуцване.

— Името ми е Рут Джонсън — съобщи ми тя, подпря стария си бамбуков бастун на тезгяха и протегна ръка да се ръкуваме. Джонсън — фамилията й не беше азиатска. Предположих, че е омъжена за бял.

— Дан Милман — отвърнах аз и раздрусах ръката й. Поръчах си сок от моркови.

— И за мен също — рече г-жа Джонсън. Когато извърна глава към сервитьорката, аз успях да разгледам лицето и — в него имаше нещо хавайско или може би японско или китайско; и силен загар.

Сервитьорката сложи соковете на плота. Посегнах към моя и в този момент забелязах, че г-жа Джонсън отново се взира в мен. Погледите ни се срещнаха и останаха приковани един в друг. Тя имаше дълбоки очи, също като Сократ. „О, я стига“, помислих си аз. „Престани да си въобразяваш разни неща!“

Тя продължаваше да ме изучава.

— Познавам ли Ви отнякъде?

— Не, не мисля — отвърнах аз. — За първи път съм тук.

— В Хонолулу?

„Не, на планетата Земя“, помислих си аз.

— Да — отвърнах на глас.

Тя задържа погледа си на мен още известно време и след това забеляза:

— Е, може само така да ми се струва. Значи си отседнал тук.

— Да, аз съм от колежа „Оберлин“ и правя тук едно проучване — отговорих аз.

— Не думай! Оберлин! Една от племенничките ми отиде да учи в Оберлин!

— О, наистина ли! — рекох аз и погледнах часовника си.

— Да. А кръщелника ми Виктор — той пък смята да се запише там другата година. Съвсем наскоро той се дипломира в училището „Пунахо“. А защо не вземете да се отбиете у нас довечера? Ще се запознаете с Виктор. Той страшно ще се зарадва на възможността да поговори с преподавател от „Оберлин!“

— Е, оценявам поканата Ви, но имам други планове.

Съвсем не обезсърчена, дамата надраска някакъв адрес на парче хартия и ми го подаде.

— Ако промените решението си.

— Благодаря Ви отново — казах аз и станах да тръгвам.

— Благодаря Ви — рече жената, — за сока.

— За мен беше удоволствие. — Хвърлих пет долара на плота. Поколебах се за миг и сетне попитах: — Случайно да сте работили някога в банка?

— Не — отвърна тя. — Защо?

— О, просто така.

— Е, тогава алоха. — Тя ми махна с ръка. — Сътворете си хубав ден.

Спрях се и извърнах към нея.

— Какво казахте, моля? — попитах аз. — „Сътворете си хубав ден?“

— Да.

— Повечето хора казват само „Приятен ден“.

— Предполагам, че е така.

— Работата е там, че един мой стар учител… той казваше същото.

— Наистина ли! — Тя кимна и се усмихна по някакъв особен начин. — Колко интересно.

Моят вътрешен датчик за степента на обичайност забръмча. Усетих езика си леко скован. Имаше ли тук някакво отклонение от реалността.

Тя ме погледна отново и после се втренчи в мен толкова настойчиво, че кафенето престана да съществува.

— Аз Ви познавам — рече жената.

Изведнъж всичко стана по-светло. Лицето ми пламна и усетих някакво парене в ръцете си. Къде се бях чувствал така? И след това си спомних. Една сервизна бензиностанция, една звездна нощ.

— Познавате ме?

— Да. В началото не бях сигурна, но сега виждам във Вас един добросърдечен човек, който, струва ми се, е доста строг към себе си.

— Това ли било? — казах аз разочарован. — Това ли имахте предвид?

— Мога също да добавя, че сте самотен, и че трябва да се поотпуснете малко. Една разходка с боси крака във вълните на брега ще ви поуспокои… да, необходима Ви е разходка по брега — прошепна тя.

Замаян, чух собствения си глас:

— Разходка с боси крака по брега?

— Точно така.

Сякаш попаднал в някаква мъгла, аз тръгнах към изтока и я чух да казва:

— Ще се видим довечера, около седем часа.

Не си спомням точно как излязох от кафенето. След известно време открих, че нося обувките си в ръка и ходя по чистия, влажен пясък на Уайкики, докато в краката ми се плискат леки вълни.

Малко по-късно недалеч от мен кацна чайка. Хвърлих и бегъл поглед и после рязко вдигнах глава, все едно че събуждах. Какво правех тук? И след миг всичко ми се проясни: Рут Джонсън… кафенето… домът й… седем часа. Погледнах часовника си. Беше 6:15.

Шест и петнайсет, шест и петнайсет, повтарях си аз, Сякаш опитвайки се да открия някакъв смисъл в тези числа. И сетне се сетих — току-що бях излъгал Барбара за срещата ни, красивата касиерка.

Почувствах се наистина доста глупаво.

И понеже не ми оставаше друго, хванах автобус до едно кокетно предградие на Хонолулу и после повървях пеша, докато открия посоченото от Рут Джонсън място. Поне си мислех, че съм намерил точния адрес; написаното от нея не беше много ясно.

В 7:15 вървях към алеята на една добре поддържана къща. Уличката беше пълна с коли. От отворената врата долиташе танцова музика. Една стара жена седеше на люлката на верандата и се люлееше напред-назад под лунната светлина. Чух вътре хора да говорят на висок глас. Някой се засмя. Имах подтискащото усещане, че не съм попаднал на правилното място.

Жената в люлката ми подвикна:

— Алоха! Направо влизайте!

Кимнах й и влязох вътре, оглеждайки просторната всекидневна, препълнена с младежи и неколцина по-възрастни мъже и жени. Хората танцуваха, разговаряха и се хранеха. Жените бяха с голи гърбове или с рокли на цветя, а мъжете с джинси, тениски и плетени блузи.

За момент музиката спря. Чух плясък и реших, че някой е скочил или паднал в басейна, който смътно се виждаше през плъзгащата се стъклена врата. Последва силен смях.

Потупах една млада жена по рамото, точно когато започна някакъв рокендрол. Наложи се да говоря много високо, за да бъда чут.

— Търся Рут Джонсън.

— Кого? — извика тя в отговор.

— Рут Джонсън! — почти изкрещях.

— Не познавам много хора тук — сви рамене жената. — Ей, Джанет! — подвикна тя към някого. — Да познаваш някоя си Рут Джонсън?

Не можах да чуя отговора на Джанет.

— Няма значение — рекох аз и тръгнах към вратата. Докато слизах по стълбите, се спрях и направих един последен опит. Извърнах се към жената в люлката и попитах:

— Тук ли живее Рут Джонсън?

— Не — отвърна тя.

— О! — Не можех ли да направя поне едно нещо, както трябва? Вече наистина подтиснат, понечих да си тръгна.

— Рути е отседнала при сестра си в края на улицата — добави жената. — Тя отиде да купи още сода.

Точно в този момент една кола спря отпред.

— Ето я и нея — посочи жената с ръка.

Никой не слезе от колата. След това видях Рут Джонсън да се измъква с известно усилие. Спуснах се надолу по стълбите, изгарящ от нетърпение да разбуля цялата тази история по един или друг начин.

Тя тъкмо се протягаше да вземе една пазарска чанта, когато се обадих зад гърба й:

— Позволете ми да Ви помогна с това.

Тя се обърна и се зарадва, когато ме видя, но не ми се стори изненадана.

— Махало! Благодаря Ви! — рече г-жа Джонсън. — Виждате ли, оказах се права, когато Ви казах, че сте мил човек.

— Може би не толкова мил, колкото си мислите — отвърнах аз и в ума ми се мярнаха невръстната ми дъщеря и съпругата ми, които бях изоставил.

Тръгнах бавно по стълбите, за да бъда в крак с нея.

— И така, защо всъщност ме поканихте? — попитах аз.

— Извинете, че Ви бавя — каза тя, пренебрегвайки въпроса ми. — Получих лек… е, да речем удар. Но се чувствам все по-добре.

— Г-жо Джонсън, можем ли да говорим по същество?

— Радвам се, че намерихте къщата.

— Доста дълго пътувах…

— Да, на нашите забави се стичат хора откъде ли не. Това е така, защото ние знаем как да се веселим!

— Всъщност Вие не знаете кой съм.

— Не мисля, че някой наистина знае кой е другият. Но тъй и тъй сме тук! — каза тя жизнерадостно. — И след като вече сте тук, защо не вземете да влезете вътре, да се запознаете с Вик и да се забавлявате?

Огорчен, аз се облегнах на стената и забих поглед в земята.

— Добре ли сте? — попита тя угрижено.

— Добре съм.

— Ей, Рути! — извика някой отвътре. — Донесе ли сода и чипе?

— Ето ги тук, Бил!

Тя се извърна към мен.

— Ъ-ъ… как казахте Ви беше името? Вдигнах глава към нея.

— Дан. — Отговорът ми прозвуча почти като „по дяволите“.

— Е, Дан, заповядайте вътре, потанцувайте, запознайте се с някои хора. Това би трябвало да ви поободри.

— Вижте, оценявам поканата. Вие изглеждате много мила дама, но по-добре да си вървя. Утре ме чака много работа. — Почувствах се изведнъж уморен, поех си дълбоко въздух и станах. — Весело парти и благодаря… ъ-ъ махало… за любезността Ви. — Обърнах се и понечих да тръгна към улицата.

— Почакайте малко — рече тя и закуцука подир мен. — Моя беше грешката, че Ви накарах да биете толкова път дотук. Нека да Ви помогна малко за връщане. — Жената посегна към портмонето си.

— Не, моля Ви, не бих могъл да приема. Не се нуждая… Тя сграбчи ръката ми и погледна в очите ми. Светът наоколо се завъртя.

— Вземете това — каза тя и пъхна в ръката ми нещо, което приличаше на смачкани банкноти. — Може би ще се срещнем отново.

Тя се завъртя бързо и влезе в къщата. За кратко музиката се усили и после затихна, когато вратата се затръшна.

Смачквайки парите в юмрука си, аз ги пъхнах в джоба си и закрачих надолу в топлата нощ.

Кокосови палми, смокинови дръвчета и красиво оформени морави се мярнаха едва-едва под светлината на една улична лампа до автобусната спирка, където се отпуснах изнемощял на пейката и се покашлях, за да изчистя гърлото си. Нещо тук не беше наред. Не можех да намеря обяснение. Това трябваше да е тя. Но не беше. Върнал се бях обратно на изходно положение.

Не знаех дали ще намеря сили да посетя друга банка. До гуша ми беше дошло да се отнасят с мен като с луд. Може би всичко беше безнадеждно. Може би бях някакъв особняк, както бе казала жена ми. И може би тя имаше право. Защо да не бъда просто един обикновен човек, който ходи на бейзбол, на кино и си прави барбекюта в неделя?

Сериозно обмислях варианта на следващия ден да хвана самолета за вкъщи и да си насроча час при някой добър терапевт, когато автобусът пристигна и спирачките му уморено въздъхнаха. Вратата се отвори. Станах и бръкнах в джоба да извадя някаква банкнота. Именно в този момент открих, че Рут Джонсън не ми беше дала никакви пари.

— Хей, приятел — подвикна шофьорът на автобуса. — Качваш ли се или не?

Зает с разгъването на смачканите парчета хартия, аз почти не го чух и не отговорих. След това отворих широко очи и затаих дъх. Осъзнавайки смътно, че автобусът тръгва без мен, аз се взирах в двете парчета хартия в ръцете си. Първото беше вестникарска изрезка от рубриката „Лични“. Тя започваше така: „Млад мирен воин, приятел на Сократ…“ Чувах ускореното си дишане. Цялото ми тяло се тресеше.

На втората имаше бележка, надраскана с неравния, почти нечетлив почерк на г-жа Джонсън. Тя гласеше:

Обърнах бележката. Напътствията продължаваха:

Странно — това беше краят на текста. „Погрижи се…“ Какво искаше да каже тя? Трескаво търсех отговора, докато напъхвах бележката в джоба си.

След това учудването ми премина във вълнение и дълбокочувство на облекчение. Търсенето беше приключило. Бях я намерил! В мен забушува енергия. Сетивата ми се отвориха. Усещах температурата на въздуха, чух далечни щурци и долових свежото ухание на скоро окосени ливади, мокри от дъжда, който бе валял преди това. Вървях пеша чак до мотела си. Когато пристигнах, почти се беше зазорило.

Скочих в леглото, което изскърца под мен и се загледах в тавана. Мина много време, преди да се унеса в сън.

Тази нощ сънувах скелети, стотици скелети, избелели от слънцето, изхвърлени на скалистия бряг, пръснати в безпорядък върху черната вулканична скала. Една силна вълна се разби в брега и отнесе всичко. Там остана само вулканичната скала, черна като нощта. Чернотата ме погълна. Чух някакъв грохот, в началото тих, но набиращ сила.

Събудих се от воя на боклукчийския камион навън. Отворих очи и забих поглед в тавана, но яркият образ на скелетите остана в ума ми, наред с едно усещане за страхопочитание и поличба. Четвъртък вечер, тогава щеше да започне всичко.

Нещата със сигурност тръгваха в определена посока. Надигаше се нова вълна. Точно както някога аз се чувствах жив! Това чувство ме накара да осъзная колко лесен бе живота ми през последните няколко години. Бях се превърнал във домашен воин, чиито битки водеха негови други самоличности по телевизията и киното. Сега бях отново на крака и чаках удара на камбаната.