"Свещеното пътуване на мирния воин" - читать интересную книгу автора (Милман Дан)

Пътуването

Настанен удобно някъде между земята и рая, аз се взирах през люка на „Боинг 747“ надолу към булото от облаци над Индийския океан и се питах дали отговорите, които търсех, бяха някъде там.

Докато тези мисли прелитаха в главата ми, клепачите ми бавно се затвориха. Стори ми се, че бяха минали само секунди, когато рязко се сепнах от съприкосновението на самолетните гуми със земята.

Пристигнах по време на влажния, дъждовен сезон. Постоянно прогизнал от дъжд и пот, аз пътувах със старинни таксита, рикши, автобуси и влакове. Крачех по кални пътища и шумни тържища, където индуски факири демонстрираха необикновени способности, сурови изпитания на плътта и аскетизъм.

Големи и малки градове, селца и паланки; цветове и миризми; подтискаща жега; тамян и говежди тор. От Калкута през Мадрас и после към Бомбай. Навсякъде — народ, пътуващи човешки множества, въртящи се в кръг тълпи. Свещената Индия, гъмжаща от хора, безброй души, събрани на всеки квадратен километър, на всеки квадратен метър, на всеки квадратен сантиметър.

Непознати гледки и ухания атакуваха сетивата ми. През половината време аз зяпах като омагьосан, а през другата половина се носех като насън. Но не бях дошъл тук на почивка.

С непоколебима настойчивост и затрогващи разпитвания, аз търсех пътя си през многобройните школи по йога, където изучих многобройни пози, системи за дишане и медитация, като онези, които ми бяха показали Сократ и Джоузеф.

В Калкута видах най-бедните сред бедните, тънещи в нищета. Накъдето и да се обърнех, срещах просяци — мъже и жени, сакати деца в парцаливо облекло. Дадях ли някому монета, протягаха се десет нови ръце, което беше в рязък контраст с великолепието на Тадж Махал и другите храмове на красотата и вътрешното съвършенство, а също и по-малко известните религиозни убежища, заредени с духовна сила.

Направих поклонническо пътуване до ашрамите2 и се срещнах с мъдреци, изпълнени с недуалистичната мъдрост на Адваита Веданта, която учи че самсара и нирвана, плътта и духът, не са разделени. Научих за божествената природа и свещената триада на Брама Създателя, Вишну Крепителя и Шива Разрушителя.

Седях в краката на гурута, които изричаха простата си мъдрост и излъчваха любов и духовно могъщество. Чувствах дълбоката набожна страст на светите мъже и жени. Пътувах дори с водачи-шерпи из Тибет, Непал и Памир, където се запознах с аскети и отшелници. Дишах разреден въздух, седях в пещери и медитирах.

Но с всеки изминал ден все повече падах духом, защото така и не открих учител като Сократ, нито пък научих нещо, което не може да се намери в коя да е книжарница по Западния бряг. Имах чувството, че съм отишъл да търся загадъчния Изток, само за да открия, че той е твърде далеч и вместо това съм отишъл на гости на някакви роднини в Калифорния.

Изпитвах огромно уважение към духовните традиции на Индия. Благоговея пред нейното културно наследство и човешките й съкровищници. Но където и да отидех, имах усещането, че оставам отвън, надничайки вътре. Никой и нищо не ме докосна. Индия нямаше вина. Причината беше у мен. Осъзнавайки това, обезсърчен, но изпълнен с непоколебимост, аз реших да се прибера у дома и да се опитам да си върна семейството. Взех правилното решение, отговорното решение.

Планирах да пътувам по източния маршрут, директно до Хаваите, където възнамерявах да почина няколко дни, и оттам обратно в Охайо — при Холи и Линда. Те и двете ми липсваха. Може би нещата все пак щяха да се оправят.

Навярно неуспехът ми да открия нещо истинско в Индия беше знак, казах си аз. Вероятно беше писано духовното ми обучение да приключи с времето, прекарано със Сократ. Но ако това беше вярно, защо безпокойството ми ставаше все по-силно?

Самолетът ми излетя през нощта. Светлините на крилата проблясваха като малки звезди, докато летяхме над спящия свят. Опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа. Опитах се да се унеса, но ме връхлитаха неспокойни сънища. Лицето на Сократ току изникваше пред мен заедно с негови откъслечни думи, казани някога много отдавна. Когато кацнахме в Хаваите, усещането, че съм пропуснал нещо много важно, бе станало вече непоносимо, подобно на огън, който пламтеше в стомаха ми. Аз горях! Идваше ми да изкрещя: „Какво да направя?“

Когато слязох от боинга и се протегнах под яркото слънце, влагата на Хавайските ветрове за кратко ми донесе утеха.

Имаше легенда, че тези острови, родени от земя, въздух, вода и огън, са излъчвали могъща лековита енергия дълго преди мореплавателите, свещениците, предприемачите и историята да превърнат Хаваите в туристически курорт. Надявах се, че под лустрото на цивилизацията е останала част от тази лечителна сила и че тя може да утоли болезнения копнеж у мен, който ме измъчваше.

След лека закуска на летището, шумно пътуване с автобус по натоварените улици на Уайкики и час ходене, аз си намерих малка стая в един по-спокоен район. Проверих надеждността на капещата тоалетна и бързо разопаковах малкото си вещи от туристическата раница. Когато надникнах в полуотвореното чекмедже на нощната масичка, видях там един доста окъсан телефонен указател и една почти неизползвана Библия. Стаята щеше да свърши работа за няколко дни.

Изведнъж се почувствах уморен, отпуснах се назад и се люшнах няколко пъти върху твърде мекото легло, което заскърца ритмично под тежестта ми. Сетне сънят изтри всичко от ума ми. Часове по-късно аз отворих рязко очи и почти скочих в леглото. „Жената-шаман!“, извиках високо, като почти не разбирах какво казвам. „Как можах да забравя?“ Ударих се по челото. „Мисли! Какво ми беше казал Сократ?“ Първо изплува един спомен, после друг. Той ме беше подтикнал да намеря някого в Хаваите и беше споменал за някакво училище. Къде беше то? Япония? А също и за някаква свещена книга в пустинята — книга за смисъла на живота.

Исках да намеря книгата и училището, но преди това трябваше да открия жената. Именно затова бях тук; именно оттук идваше това усещане, че се случва нещо съдбоносно; именно затова бях тръгнал на това пътуване.

Когато го осъзнах, стомахът ми се успокои и болката вътре бе заменена от приятно вълнение. Едва сдържах напиращите в мен чувства. Мислите ми препускаха: „Какво ми беше казал той за нея?“ Тя му бе писала върху някаква фирмена бланка… банкова фирмена бланка, да, това беше!

Грабнах жълтите страници и прегледах рубриката „Банки“. Преброих двадесет и две само в Хонолулу. „Кого заблуждавам?“, промърморих си аз. Той не ми каза нито името й, нито адреса й, нито как изглежда. Нямах почти нищо, за което да се хвана. Задачата изглеждаше невъзможна.

След това отново ме изпълни усещането, че се случва нещо съдбовно. Не, всичко това не можеше да бъде напразно. Аз бях тук! И някак щях да открия тази жена. Погледнах часовника си. Ако побързах, можех да проверя няколко банки преди края на работното време.

Но това бяха Хаваите а не Ню Йорк; хората тук не бързаха за никъде. И какво все пак щях да направя в първата банка — да вляза вътре с табелка: „Търся един специален човек?“ или пък да прошепвам на всяка касиерка: „Изпраща ме Сократ.“ А може би тази жена дори не го наричаше Сократ, ако все още работеше в банка, ако въобще съществуваше?

Взирах се през прозореца в една тухлена стена от другата страна на улицата. Океанът беше само на десет преки по-надолу. Реших да хапна, да отида да се поразходя по плажа и да реша какво да правя. Стигнах на брега тъкмо навреме, за да проследя залеза, но после открих, че слънцето залязва от другата страна на острова. „Страхотно!“, промърморих си аз. „Как щях да открия загадъчната жена, щом не дори не можех да се ориентирам къде е запад?“

Легнах на мекия пясък, все още топъл в падащата вечер и се загледах в палмовото дърво над мен. Наблюдавайки зелените, перести листа, които се люлееха под лекия ветрец, аз се заех да си съставя план.

Добрата идея ми хрумна на другия ден, докато минавах покрай офиса на един местен вестник. Влязох вътре и бързо съчиних обява, която трябваше да се появи в колонката „Лични“. Тя гласеше: „Млад мирен воин, приятел на Сократ, търси служителка на банка със сходни възгледи. Нека заедно да променим нещата.“ Добавих и телефонния си номер в мотела. Вероятно идеята не беше бог знае колко добра и шансовете за успех бяха все едно да пъхнеш бележка в бутилка и да я хвърлиш в морето.

Изминаха седем дни. Посещавах художествени галерии. Плувах с шнорхел и плавници, лежах на плажа и чаках — просто чаках. Личната ми обява удари на кухо и краченето по тротоарите започна да прилича на упражнение по безполезност. Обезсърчен, аз се обадих в летището, за да си резервирам билет за дома. Бях готов да зарежа всичко.

Докато пътувах с автобуса към летището, изпаднах в нещо подобно на вцепенение и не забелязвах нищо наоколо. След известно време установих, че стоя пред билетното гише. И след това когато чух в чакалнята да съобщават полета ми, някакъв вътрешен глас в мен каза: „Не!“ Разбрах, че не мога да се откажа. Не и сега, никога. Независимо от всичко. Трябваше да я открия.

Отмених резервацията си, купих си карта на града и се качих на следващия автобус до Хонолулу. По пътя отбелязах местонахождението на всички банки.

Когато се озовах в първата банка, отличаваща се с типичен банков декор, с облекчение открих, че по това време на деня вътре нямаше почти никой. Огледах се наоколо и веднага открих добрата възможност — стройна жена, спортен тип, може би на четирийсет и няколко години. Тя се обърна и ми се усмихна за миг. Когато очите ни се срещнаха, веднага почувствах някакъв интуитивен проблясък — това беше невероятно! Защо не се доверих на себе си още от самото начало?

Тя свърши разговора си с един от банковите служители и се върна на гишето си до сейфовете под купола. Изчаках търпеливо подходящия момент и след това, поемайки си дълбоко въздух, тръгнах към нея.

— Извинете — казах аз с най-лъчезарната, най-искрената и най-внимателната си усмивка, за да не изглеждам като пълен идиот. — Търся една жена — не, нека да се коригирам, — търся някой, който всъщност е жена, но не зная името и. Нали разбирате, един възрастен джентълмен — е, той не е точно джентълмен, — ъ-ъ… един стар човек на име Сократ ми подхвърли идеята да я открия. Това име означава ли нещо за вас?

— Сократ? — откликна тя. — Не беше ли той някакъв древен грък или римлянин… от историята?

— Да, така е… — отвърнах, попарен. — Може би не го познавате под това име. Той е мой учител. Срещнах го в една сервизна бензиностанция — натъртих аз, — бензиностанция в Калифорния. — И след това зачаках със затаен дъх.

Очите й бавно се разшириха и видях там да проблясва нещо.

— Да! Някога имах гадже, което работеше в бензиностанция в Калифорния. Но се казваше Ралф. Мислите ли, че вашият човек би могъл да се казва Ралф?

— Ъ…, не — отговорих аз разочарован. — Не мисля.

— Да-а, е трябва да се връщам на работа. Надявам се, че ще успеете да намерите Архимед…

— Сократ — поправих я аз. — И аз не търся него. Търся жена.

От нея изведнъж повя хлад и тонът й се промени.

— Извинете, трябва да вървя. Надявам се да намерите тази жена скоро. — Почувствах погледа й на гърба си, когато тръгнах към друга касиерка, за да изпълня почти същата процедура. Това беше жена на около петдесетте, със сериозно напудрено и начервено лице. Малко вероятно беше да е моят човек, но не биваше да пропускам никого. Тя размени поглед с първата касиерка и след това се извърна към мен, изпълнена с подозрение.

„Вероятно са усвоили някаква форма на банкова телепатия“, помислих си аз.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Търся една жена, която работи в банка — обясних аз, — но съм забравил името й. Случайно да познавате някого на име Сократ…

— Може би по-добре да поговорите с някой от служителите — прекъсна ме тя. В първия момент си помислих, че говори за някой от сигурността, но тя ми посочи трета жена в тъмен костюм, на бюро, която току-що затвори телефона пред себе си.

Кимнах в знак на благодарност, тръгнах към банковата служителка, погледнах я в очите и й съобщих:

— Здравейте, аз съм мирен воин и търся една приятелка на Сократ.

— Какво? — отвърна тя и погледна неспокойна към охраната.

— Казвам, че съм потенциален клиент, който иска да вложи парите си в някакъв сигурен фонд.

— О — каза тя, сетне се усмихна и пооправи сакото си. — В такъв случай можем да ви помогнем.

— О, боже, гледай ти колко часа стана! — рекох аз, хвърляйки поглед на часовника си. — Пак ще дойда при вас. Но първо ще обядвам. Довиждане, чао, алоха, със здраве! — Излязох от банката.

Придържах се към същата двойствена схема на мирния воин и потенциалния клиент до края на следобеда. След това се отбих в един бар и за първи път след доста време си поръчах бира. Дори не обичам бира.

Когато бях оставил осем банки зад себе си, аз се облегнах на стената на поредната девета финансова институция и си напомних: „Никога, ама наистина никога, не си и помисляй да ставаш частен детектив!“ Гърбът ме болеше и имах чувството, че правя язва. Цялата работа изглеждаше откачена. Възможно беше някой просто да е дал банковата бланка на жената. Защо й е на една жена-шаман да работи в банка? Но защо му е пък на един стар воин като Сократ да работи в сервиз?

По-объркан и обезсърчен отвсякога, аз изгубих всичките си илюзии, че по магически начин ще се натъкна на жената-шаман, която незабавно ще види в мен своя блуден син. Остатъците от вяра в моята интуиция бяха смачкани като тенекиената кутия от сода, която хвърлих на тротоара. Наведох се да я взема и я метнах в една боклукчийска кофа — добро дело. Поне нямаше да бъде прахосан целия ден.

През нощта спах като мъртвец, което не беше далеч от истината.

Обиколката на десет банки на следващия ден ме остави изтощен и скован. Бях помолен да напусна на две гишета за спестявания и заеми. В последната банка, когато станах войнствен, едва не ме арестуваха. Бях останал без нерви и реших да сложа точка за този ден.

През нощта сънувах, че минавам точно покрай жената, която търсех, но се разминахме на косъм — подобно на сцена от онези филми, където двамата главни герои, тъкмо преди да се срещнат, си обръщат гръб и се изгубват. Тази сцена се повтаряше в една влудяваща последователност от кадри.

Събудих се изтощен. Бях готов да се заема с всичко този ден — абсолютно всичко, с изключение на това да издирвам някаква безименна служителка на банка. Но някак си — и именно тук ми помогна наученото от Сократ — аз успях да се заставя да стана, да се облека и да потегля. Малки прояви на дисциплина като тази могат изцяло да променят света.

Третият ден от търсенето постави на пределно изпитание издръжливостта ми. В действителност успях да открия един светъл лъч, един оазис сред море от намръщени лица. В четвъртата банка за деня срещнах една изключително красива касиерка, горе-долу моя възраст. Когато й казах, че търся една специална жена, тя се усмихна и на хубавото й лице се появиха трапчинки.

— Аз достатъчно специална ли съм? — попита банковата служителка.

— Ъ-ъ… всъщност вие сте най-специалната жена, която съм срещал от много време — засмях се аз. Определено се съмнявах тя да е жената-шаман, но се бяха случвали и по-странни неща и човек не знаеше какво да мисли, когато Сократ беше намесен в нещо.

Тя ме гледаше в очите, сякаш очакваше нещо. Може би просто флиртуваше. Може би искаше да вложа пари в нейната банка. Или може би знаеше нещо. Помислих си дори, че може да е дъщерята на жената-шаман. Или нещо подобно. „Не мога да си позволя да подмина нито една нишка“, казах си аз. И освен това малко забавление нямаше да ми навреди.

— Познавате ли ме? — попитах аз.

— Изглеждате ми познат — отвърна тя.

По дяволите! Знаеш ли кой съм или не?

— Вижте, ъ-ъ… — Хвърлих поглед на табелката с името на гишето. — Барбара, името ми е Дан и съм преподавател в колеж, на почивка в Хонолулу. Какво да ви кажа, малко е самотно човек да бъде тук сам. Знам, че току-що се запознахме, но бихте ли обмислили възможността да вечеряте с мен след работа? Навярно ще можете да ми покажете къде залязва слънцето или пък бихме могли да си поговорим за бензиностанции и стари учители.

Тя се усмихна отново и това определено беше добър знак.

— Ако това е някакъв стих — рече тя, — поне е оригинален. Свършвам работа в пет. Ще ви чакам отпред.

— Страхотно! До скоро.

Излязох навън в добро настроение. Имах среща, а може би дори и нишка към жената-шаман. Но защо тогава един тих глас в мен ми казваше: „Идиот! Какво правиш! Сократ те изпрати на мисия, а ти се сваляш с някаква касиерка!“

— О, я млъкни! — казах аз на глас и един минувач се обърна да ме погледне.

Часовникът ми показваше 2:35. Вероятно можех да обиколя две-три банки до пет. Надникнах в картата си, вече осеяна с кръстчета на вече посетените. Първа хавайска банка беше точно зад ъгъла.