"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

12

Чудовището се изправи. Каза нещо, което звучеше като: „Добар дан, мууледи.“

Тя лесно схвана „добар дан“, но й трябваше известно време, за да си преведе последната дума като „милейди“.

— Добър ден — разсеяно отвърна Гладиа. Не беше забравила колко трудности срещна при разбирането на аврорианския диалект на стандартния галактически език в онези отдавна отминали времена, когато, наплашена и млада, бе пристигнала на планетата от Солария.

Чудовището изговаряше думите чепато — или може би така й се струваше, защото не беше свикнала с произношението му. Спомни си, че при Илайджа „к“-то и „п“-то бяха малко по-звучни, но иначе той говореше съвсем добре. Оттогава обаче бяха изминали деветнайсет и половина десетилетия, пък и този заселник не беше землянин. В изолация езикът се променя.

Но само една малка част от съзнанието на Гладиа бе заета с езиковия проблем. Тя беше вторачила поглед в лицето на мъжа.

Брадата му ни най-малко не приличаше на брадите, които си слагаха артистите в историческите пиеси и които неизменно висяха на кичури, по малко тук и там, лепкави и лъщящи.

Брадата на заселника беше съвсем друга. Тя скриваше напълно целите му бузи и брадичката — гъста и пухкава. Тъмнокафява, малко по-светла и по-къдрава от косата му и поне два инча дълга — равномерно дълга, прецени тя.

Не покриваше цялото му лице, което малко я разочарова. Челото му оставаше съвсем голо (с изключение на веждите), както носът и областта около очите.

Същото важеше и за горната му устна, която обаче изглеждаше засенчена, сякаш там бяха наболи нови косми. Имаше още едно голо петно под долната устна, но там покаралите косми не биеха толкова на очи и се забелязваха главно в средата.

И понеже и двете му устни бяха съвсем оголени, очевидно не би било трудно човек да го целуне, реши Гладиа. Беше наясно, че никак не е учтиво да зяпаш хората, но не можеше да се сдържи и затова изтърси:

— Струва ми се, че бръснете космите около устните си.

— Да, милейди.

— Защо, ако ми разрешите да попитам?

— Разрешено ви е да попитате. От хигиенни съображения. Не искам в тях да се закачат парченца храна.

— Бръснете ги, нали? Виждам, че пак са поникнали.

— Използвам козметичен лазер. Отнема само петнайсет секунди след събуждане.

— Защо не ги депилирате и не се отървете от тях?

— Мога да реша да ги пусна пак.

— Защо?

— От естетически съображения, милейди.

Този път Гладиа не можа да схване думата. Звучеше като „астматически“ или „аскетически“.

— Извинете, моля?

— Може да ми омръзне сегашният вид и да поискам отново да си пусна мустака. На някои жени им харесва, нали разбирате, пък и… — заселникът се опита да си придаде свенлив вид, но не успя — …мустакът ми е много хубав, когато порасне.

— Искахте да кажете „естетически“ — проумя най-сетне Гладиа.

Заселникът се засмя и хубавите му бели зъби блеснаха.

— И вие говорите доста смешно, милейди — отбеляза той.

Гладиа понечи да го изгледа надменно, но се разтопи в усмивка. Правилното произношение беше въпрос на местна конвенция.

— Трябваше да ме чуете с моя солариански акцент — като стана въпрос. „Естетиически съображения“. „Р“-то е дълго и гърлено.

— Бил съм по някои места, където говорят горе-долу така. Звучи варварски — той накъдри безподобно и двете „р“-та.

Гладиа лекичко се изсмя.

— Правите го с върха на езика. А трябва със страните му. Само един соларианец може да го направи както трябва.

— Може би ще ме научите. Един Търговец като мен, който е бил едва ли не навсякъде, се сблъсква с какви ли не лингвистични перверзии — той пак се помъчи да накъдри „р“-тата в последната дума, позадави се и се закашля.

— Ето, виждате ли. Ще си оплетете сливиците и никога няма да се оправите — Гладиа все така не сваляше поглед от брадата му и не можа да сдържи повече любопитството си. Тя протегна ръка към нея.

Заселникът се извърна и заотстъпва, но проумял намеренията й, се усмири.

Ръката на Гладиа в почти невидима ръкавица докосна леко лявата страна на лицето му. Фината пластмаса, която покриваше пръстите й, не пречеше ни най-малко на усещането при допир. Космите бяха меки и еластични.

— Приятна е — отбеляза тя с неприкрито учудване.

— Широко ценена — добави ухилен заселникът.

— Но не мога да стоя и да ви опипвам цял ден.

И като се направи, че не е чула неговата логична реплика: „Можете, доколкото зависи от мен“, продължи:

— Казахте ли на роботите ми какво бихте желали да хапнете?

— Милейди, казах им и пак повтарям — каквото се намери. Бил съм на един куп планети през последната година и навсякъде готвят различно. Ако си Търговец, се научаваш да ядеш всичко, което не е буквално отровно. Бих предпочел нещо аврорианско пред опита ви да наподобите кухнята на Бейлиуърлд.

— Бейлиуърлд ли? — рязко попита Гладиа и лицето й се скова отново в гримаса.

— Наречена така в чест на човека, който е оглавявал първата експедиция до планетата — до всички Заселнически планети, като стана дума. Бен Бейли.

— Синът на Илайджа Бейли?

— Да — отвърна заселникът и моментално смени темата. Сведе поглед надолу и замърмори с нотка на раздразнение: — Чудя се как ги търпите тези ваши дрехи, толкова са хлъзгави и издути. Само да си ми върнат моите.

— Не се и съмнявам, че съвсем скоро ще имате тази възможност. Но сега засега заповядайте да обядваме заедно… Между другото, казаха ми, че името ви е Бейли — както на вашата планета.

— В това няма нищо чудно. Естествено, че името Бейли е най-уважаваното име на планетата. Аз съм Деже Бейли.

Бяха влезли в столовата, предвождани от Жискар и следвани от Данил, които заеха своите ниши в стената. В нишите имаше и други роботи и два от тях пристъпиха, за да сервират. Стаята бе обляна в слънце, стените съживени от декоративните светлинни илюзии, масата сложена, а яденето ухаеше съблазнително.

Заселникът вдъхна миризмата и доволно издиша.

— Мисля, че няма да имам никакви проблеми с аврорианската храна… Къде да седна, милейди?

— Бихте ли седнали тук, сър? — отзова се начаса един от роботите.

Заселникът седна, докато Гладиа го изчакваше да се възползва от привилегията си на гост, след което тя също зае своето място.

— Деже? — попита тя. — Не познавам номенклатурните особености на вашата планета, затова моля да ме извините, ако моят въпрос ви се стори обиден. Деже не е ли женско име?

— Съвсем не — отвърна заселникът малко сковано. — Във всеки случай това не е име, а просто два инициала. Петата и седмата буква от азбуката.

— Аха — досети се Гладиа, — Д. Ж. Бейли. А какво означават тези инициали — моля да ме извините за любопитството?

— Разбира се. Ето го тук „Д“-то, сигурен съм — каза той, сочейки с пръст към една от нишите, — а предполагам, че там вероятно е „Ж“-то — и той посочи с пръст друга ниша.

— Не може да бъде — промълви Гладиа.

— Напротив. Името ми е Данил Жискар Бейли. В нашия род задължително има поне един Данил или един Жискар. Аз съм последният от шест деца, но първото момче. Майка ми решила, че й стига толкова, и компенсирала липсата на повече синове, като ме нарекла с двете имена. И така, аз съм Данил Жискар Бейли, но това ми се вижда прекалено тежко. Предпочитам да ме наричат Д.Ж. и ще бъда поласкан, ако и вие ми казвате така — той се усмихна добродушно. — Аз съм първият, който носи и двете имена, а същевременно и първият, който вижда праоригиналите.

— Но защо именно тези имена?

— В историята на рода ни се казва, че идеята била на Праотеца Илайджа. Той бил удостоен с честта да кръщава внуците си и нарекъл най-големия Данил, а втория — Жискар. Държал много на тези имена, а оттам тръгнала и традицията.

— А дъщерите?

— Традиционното име, което се предава от поколение на поколение, е Джезабел — Джеси. Жената на Илайджа, нали разбирате.

— Разбирам.

— В рода нямаме… — той се усети и се зае с яденето, което бяха поставили пред него. — Ако това беше Бейлиуърлд, щях да помисля, че ми сервират парче свинско пържено във фъстъчен сос.

— Всъщност е зеленчуково ястие, Деже. Преди малко искахте да кажете, че в рода нямате нито една Гладиа.

— Нямаме — спокойно отвърна Д.Ж. — Обясняват го с това, че Джеси — първата Джеси — щяла да се възпротиви, но аз не го приемам. Жената на Илайджа, моята прабаба, така и никога не дошла на Бейлиуърлд, нали разбирате, така и никога не напуснала Земята. Как е щяла да се възпротиви? Не, за мен лично е съвършено ясно, че Праотецът не е искал да има друга Гладиа. Никакви имитации, никакви копия, никакви преструвки. Една Гладиа. Неповторима… Не е поискал да има и друг Илайджа.

Гладиа имаше неприятности с яденето.

— Мисля, че Праотецът ви е прекарал последните години от живота си в старателни опити да подражава на Данил в липсата на емоционалност. Както и да е, романтичните изблици бяха в кръвта му. Нищо не му е пречело да има други Гладии и Илайджи. Аз определено не бих се засегнала, а допускам, че не би се засегнала и жена му. — Гладиа се засмя нервно.

— Всичко това някак си не ми изглежда реално — замислено рече Д.Ж. — На практика Праотецът се е превърнал в древна история; умрял е преди сто шейсет и четири години. Аз съм негов наследник от седмо поколение, а ето че сега седя и разговарям с жената, която го е познавала като съвсем млад.

— Всъщност не го познавах — Гладиа гледаше втренчено в чинията си. — Видяхме се с него съвсем за кратко по три различни повода в разстояние на седем години.

— Зная. Бен, синът на Праотеца, е написал биография за него, която представлява едно от класическите литературни произведения на Бейлиуърлд. Дори аз съм я чел.

— Наистина ли? Не съм я чела. Дори не съм подозирала, че съществува. Какво… какво пише там за мен?

Д.Ж. изглеждаше развеселен.

— Нищо, с което не бихте се съгласила, докарал ви е много добре. Но това няма значение. Поразен съм от факта, че след седем поколения ние с вас можем да сме заедно. На колко години сте, милейди? Прилично ли е да се задават такива въпроси?

— Не знам дали е прилично, но нямам никакви възражения. На двеста трийсет и три стандартни галактически години съм. Над двайсет и три десетилетия.

— Изглеждате сякаш не сте на повече от четиридесет и осем-девет. Праотецът е умрял на седемдесет и девет, старец. Аз съм на трийсет и девет, но когато умра, вие все още ще сте жива…

— Ако не умра при някаква злополука.

— И може би ще живеете още пет десетилетия.

— Завиждате ли ми, Д.Ж.? — попита Гладиа с горчива нотка в гласа си. — Може би ми завиждате за това, че съм надживяла Илайджа с повече от шестнайсет десетилетия и че съм обречена да го надживея с може би още десет?

— Разбира се, че ви завиждам — сдържано отговори Д.Ж. — Защо не? Не бих имал нищо против да живея десетилетия наред, ако с това нямаше да послужа за лош пример на хората от Бейлиуърлд. Не бих искал те да живеят толкова дълго като цяло. Историческото и интелектуалното ни развитие биха се забавили прекалено много. А онези по върховете биха се задържали на власт твърде дълго. Бейлиуърлд би изпаднал в консерватизъм и упадък — както стана с вашия свят.

Гладиа вирна малката си брадичка.

— Аврора се оправя съвсем добре, както ще имате възможност да се убедите.

— Говоря за вашия свят. За Солария.

Гладиа нерешително млъкна, после твърдо отсече:

— Солария не е моят свят.

— Надявам се, че е. Дойдох при вас, защото смятам, че е така.

— Ако това е причината за вашето идване, млади момко, напразно си губите времето.

— Вие сте родена на Солария, нали, и сте живяла там известно време?

— Живяла съм там през първите три десетилетия след раждането ми — около една осма от целия ми живот.

— Значи достатъчно, за да сте в състояние да ми помогнете във връзка с един въпрос, който е много важен.

— Не съм соларианка въпреки този ваш така наречен важен въпрос.

— Става дума за въпрос на война или мир — ако вие смятате това за важно. Външните светове са изправени пред война със Заселническите и нещата ще се развият зле за всички нас, ако се стигне дотам. И от вас зависи, милейди, да предотвратите тази война и да запазите мира.