"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

11

Сънят й бе твърде тревожен, за да й възвърне спокойствието, да не говорим за доброто настроение. Неволно се беше смръщила и ако се бе погледнала в огледалото, щеше да се стресне от състарения си вид.

— Мадам… — обърна се към нея Данил, за когото Гладиа си оставаше просто едно човешко същество независимо от нейния външен вид, възраст или настроение.

— Заселникът тук ли е? — прекъсна го тя и потрепери. Погледна часовниковата лента на стената и направи незабележим знак с ръка, в отговор на който Данил тутакси засили отоплението. (Денят беше хладен, а вечерта се очертаваше да бъде още по-студена.)

— Да, мадам — отвърна Данил.

— Къде го поканихте?

— В главната гостна, мадам. Жискар е при него, а останалите роботи са на разположение.

— Надявам се, че ще успеят да разберат какво би искал да яде. Не познавам заселническата кухня. Надявам се също, че ще направят някакъв разумен опит да задоволят неговите изисквания.

— Сигурен съм, мадам, че Жискар ще се справи с положението.

Гладиа също бе убедена, но в отговор само изсумтя. Или поне се опита да го направи, тъй като едва ли се числеше в категорията хора, които сумтят.

— Предполагам — додаде тя, — че е минал през съответната карантина, преди да му позволят да кацне.

— Обратното би било невъзможно, мадам.

— Все едно, ще си сложа ръкавиците и филтъра за носа — заяви тя.

Излезе от спалнята — усещаше скритото присъствие на роботите от домакинството и направи знака, при който щяха да се появят нов чифт ръкавици и филтър за нос. Всяко имение си имаше свой собствен речник от знаци, а всеки негов член ги усъвършенстваше, свиквайки да ги прави бързо и незабележимо. От роботите се очакваше да изпълняват тези дискретни заповеди на човешките си повелители така, сякаш четат мислите им. Следователно роботите можеха да изпълняват заповедите на външни хора само ако са отчетливо изречени на глас.

Нямаше нищо по-унизително за един член на имението от това някой от роботите да прояви колебание при изпълнение на дадена заповед или, още по-лошо, да я изпълни неправилно. Това би означавало, че или човекът е объркал знака, или роботът.

Гладиа знаеше, че в повечето случаи грешката беше у човека, но на практика това никога не се признаваше. И тогава роботите ненужно ги изпращаха за проверка на реакциите или несправедливо ги даваха за продажба. Гладиа никога не се бе съмнявала, че би се оставила да се хване в този капан на наранено себелюбие, и все пак, ако сега не си получеше ръкавиците и филтъра за носа, щеше…

Не й се наложи да довършва мисълта. Безпогрешно и почти светкавично най-близкият робот й донесе онова, което тя беше поискала.

Гладиа си сложи филтъра и смръкна няколко пъти, за да се убеди, че го е нагласила добре (нямаше никакво намерение да се излага на риска от заразяване с някоя гнусна инфекция, преминала през старателната обработка по време на карантината).

— Как изглежда той, Данил? — попита тя.

— Има нормално телосложение и ръст, мадам — отвърна Данил.

— Имам предвид лицето.

(Глупаво беше да пита. Ако имаше прилика с Илайджа Бейли, Данил би го забелязал не по-зле от нея и нямаше да го премълчи.)

— Трудно е да се каже, мадам. Лицето му не се вижда добре.

— Какво означава това? Не вярвам да е маскиран, Данил.

— В известен смисъл е така, мадам. Лицето му е покрито с косми.

— С косми? — Гладиа неволно се засмя. — Искаш да кажеш като в историческите филми по хипервизията? Брада? — и тя показа с бегло движение кичурите коса на брадичката и под носа, които носеха мъжете от филмите.

— Доста повече, мадам. Половината му лице е покрито.

Гладиа отвори широко очи и за пръв път изпита любопитство от срещата. Как ли изглежда едно лице, покрито цялото с косми? Мъжете на Аврора — и въобще мъжете космолити — имаха много слабо окосмяване по лицето, но докъм края на двайсетте си години — на практика още в невръстна възраст — повечето го махаха веднъж завинаги.

Понякога оставяха космите над горната устна. Гладиа си спомни, че преди сватбата нейният съпруг, Сантирикс Гремионис, също имаше тънка чертичка от косми под носа си. Наричаше го мустак. Всъщност изглеждаше като деформирана вежда, пораснала не на място. Когато Гладиа най-сетне се съгласи да го приеме за свой съпруг, тя го накара да си умъртви коренчетата.

Тогава той го направи почти безропотно и едва сега Гладиа за пръв път се запита дали не бе съжалявал за мустака. Стори й се, че през онези отдавна отминали години го е забелязвала понякога да прокарва пръст над горната си устна. Мислеше, че се почесва нервно като при слаб сърбеж, но никога преди не й беше идвало наум, че може да е посягал към безвъзвратно изчезналия мустак.

Как ли ще изглежда един мъж с мустак, покриващ цялото му лице? Дали ще прилича на мечка?

Какво ли ще е усещането при допир? Ами ако и жените имаха такива косми? Гладиа си представи мъж и жена, които се опитват да се целунат, но не могат да намерят устните си. Мисълта я развесели с безобидния си цинизъм и тя се засмя високо. Лошото й настроение взе да се изпарява и тя вече с нетърпение очакваше да види чудовището.

В крайна сметка нямаше защо да се страхува от него, дори ако поведението му се окажеше също толкова животинско, колкото и видът му. С него нямаше да има роботи — заселниците би трябвало да изграждат нероботизирани общества, а тя самата щеше да е заобиколена от десетина. Чудовището би било обуздано за по-малко от секунда при първото си подозрително движение или дори само ако повишеше гневно тон.

— Заведи ме при него, Данил — каза тя с нотка на забавление в гласа си.