"Роботите и империята" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

9

Нямаше непосредствен начин, по който Данил да разбере, че Жискар е потънал в спомени. Преди всичко изражението на робота не се промени ни най-малко, да не говорим, че да потъне в спомени за него означаваше нещо много по-различно, отколкото това е при хората. Процесът протече почти мигновено.

От друга страна, мисловната нишка, която отведе Жискар в миналото, бе отвела и Данил към същите отминали събития, тъй като Жискар му ги беше разказал много преди това. И Жискар изобщо не се изненада.

Разговорът им продължи, без да е бил прекъсван от ненадейна пауза, но в забележимо по-различна посока, сякаш всеки си беше припомнил миналото от името на другия.

— Би могло да се предположи, приятелю Жискар — каза Данил, — че след като аврорианците вече съзнават превъзходството на Земята и нейните многобройни Заселнически планети, то кризата, която предвиди Илайджа Бейли, е била избягната.

— Би могло да е така, приятелю Данил.

— Ти се стараеше с всички сили да го постигнеш.

— Така е. Удържах Съвета в ръцете на Фастълф. Направих всичко възможно да обработя онези, които от своя страна обработваха общественото мнение.

— И въпреки това нещо ме притеснява.

— На всеки етап от процеса нещо ме притесняваше — отвърна Жискар, — макар че се стараех да не навредя никому. Не съм докосвал — умствено — нито едно човешко същество, при което намесата би надхвърлила някаква минимална степен. На Земята трябваше просто да отслабя страха от ответни мерки. Избрах в частност онези представители на властта, които без друго нямаха големи опасения. Трябваше само да разкъсам нишките, които вече така или иначе бяха протрити и на път да се скъсат. На Аврора положението беше точно обратното. Политиците тук не бяха склонни да поддържат една политика, която би довела до излизането от техния уютен свят, а аз просто затвърдих позицията им и затегнах още малко здравите връзки, които ги придържаха към нея. И през цялото време, докато правех това, нещо ме смущаваше — макар и слабо.

— Но защо? Ти насърчи разрастването на Земята и обезсърчи разрастването на космолитите. Точно така трябваше да стане.

— Точно така ли? Мислиш ли, приятелю Данил, че един землянин представлява нещо повече от един космолит, при положение, че и двамата са човешки същества?

— Има известна разлика. Илайджа Бейли би предпочел по-скоро земляните да претърпят поражение, отколкото Галактиката да остане незаселена. Д-р Амадиро би предпочел по-скоро и Земята, и космолитите да претърпят упадък, отколкото Земята да се разрасне. Единият се надява на победа от която и да било страна, докато другия го задоволява пълното поражение. Нима не би трябвало да изберем първото, приятелю Жискар?

— Да, приятелю Данил. Така изглежда. Но все пак дали не си повлиян от особеното значение, което има за теб някогашният ти колега Илайджа Бейли?

— Споменът за колегата Илайджа е ценен за мен, а народът на Земята е неговият народ — отвърна Данил.

— Виждам, че за теб това е така. От много десетилетия насам съм казвал, че си склонен да мислиш като човешко същество, приятелю Данил, но се чудя дали това е непременно комплимент. Ала въпреки че си склонен да мислиш като човешко същество, ти не си и в края на краищата си обвързан от Трите закона. Ти не можеш да навредиш на човешко същество, било то землянин или космолит.

— Има моменти, приятелю Жискар, когато трябва да се предпочете едно човешко същество пред друго. Ние получихме специални нареждания да охраняваме лейди Гладиа. Ако се наложи, мога да бъда принуден да навредя на някое човешко същество, за да я защитя, и мисля, че при равни други условия ще съм склонен да навредя малко на един космолит, за да защитя един землянин.

— Така си мислиш. Но на практика ще трябва да се ръководиш от конкретните обстоятелства. Ще откриеш, че не можеш да правиш обобщения — отбеляза Жискар. — Така е и с мен. Насърчавайки Земята и обезсърчавайки Аврора, аз всъщност направих невъзможно за д-р Фастълф да убеди правителството на Аврора да проведе една емиграционна политика и да даде тласък на две разрастващи се в Галактиката сили. Давах си напълно сметка, че тази част от неговите усилия се пропиля напразно. Това определено го изпълваше с нарастващо отчаяние и навярно ускори смъртта му. Долавях го в мислите му и за мен беше болезнено. И все пак, приятелю Данил…

Жискар не довърши и Данил попита:

— Да?

— Ако не бях го направил, Земята нямаше да има почти никаква възможност да се разрасне, докато Аврора едва ли щеше да се придвижи много в тази посока. Тогава д-р Фастълф нямаше да може да постигне нищо — и по отношение на Земята, и по отношение на Аврора. Още повече, че д-р Амадиро щеше да го измести от власт. Щеше да изпитва още по-силно чувство за провал. Докато беше жив, д-р Фастълф бе човекът, на когото съм бил най-предан. Избрах онзи начин на действие, който беше най-малко пагубен за него и който същевременно не ощетяваше чувствително останалите човешки същества. И ако д-р Фастълф се измъчваше непрестанно от неуспеха да накара аврорианците — и въобще космолитите — да тръгнат към нови планети, то го радваше поне фактът, че земляните започнаха да емигрират.

— А не можеше ли да насърчиш и земляните, и аврорианците, приятелю Жискар, като по такъв начин задоволиш д-р Фастълф напълно?

— Мислил съм, разбира се, и за това, приятелю Данил. Прецених вероятността и реших, че няма да стане. Можех да насърча емиграцията на земляните с една нищожна промяна, която не би могла да им навреди. Но за да постигна същото при аврорианците, трябваше да се намеся толкова дълбоко, че сигурно щеше да се стигне до увреждане. Първият Закон не позволяваше.

— Жалко.

— Наистина. Помисли си само какво можеше да се направи, ако бях в състояние да видоизменя коренно вътрешната нагласа на д-р Амадиро. Но как можех да променя твърдата му решимост да се противопоставя на д-р Фастълф? Щеше да е все едно да го накарам да си завърти главата на сто и осемдесет градуса. Подобно пълно завъртане, било то на самата му глава или на нейното емоционално съдържание, би било еднакво пагубно за него, струва ми се.

— Цената на моята сила, приятелю Данил — продължи след малко Жискар, — е все по-изострящата се дилема, която неизменно ме преследва. По принцип Първият закон на роботиката, който изключва увреждането на човешките същества, се отнася за видимите физически увреждания, които всички ние можем лесно да забележим и по отношение на които лесно можем да направим преценка. Единствено аз обаче усещам човешките емоции и умствената настройка, а съответно имам представа и за далеч по-неуловимите форми на увреждане, но не съм в състояние да ги разбера напълно. В много случаи съм принуден да действам без пълна увереност, а това оказва едно незатихващо напрежение върху веригите ми.

Но въпреки всичко чувствам, че съм се справил добре. Успях да тласна космолитите в такава посока, че да не се стигне до кризисната точка. Аврора съзнава нарастващата мощ на заселниците и отсега нататък ще бъде принудена да избягва евентуален конфликт. Те трябва да разберат, че е твърде късно да се намесват, така че в това отношение ние сме изпълнили онова, което обещахме на Илайджа Бейли. Накарахме Земята да поеме курс към заселване на Галактиката и към основаване на една Галактическа империя.

Вече бяха тръгнали обратно към къщата на Гладиа, но Данил внезапно спря. Лекият натиск на ръката му върху рамото на Жискар накара и другия робот да спре.

— Картината, която обрисува, е привлекателна — каза Данил. — Колегата Илайджа би се гордял с нас, ако наистина сме постигнали това, както твърдиш. „Роботите и Империята“ — щеше да каже Илайджа и сигурно щеше да ме потупа по рамото… Но, както казах, приятелю Жискар, нещо ме притеснява.

— За какво се притесняваш, приятелю Данил?

— Чудя се дали наистина сме прескочили кризата, за която преди толкова много десетилетия говореше колегата Илайджа. Дали за космолитите в действителност е твърде късно да се намесят?

— Какво те кара да се съмняваш, приятелю Данил?

— Докато разговаряха с мадам Гладиа, поведението на д-р Мандамъс ми се стори подозрително.

Известно време Жискар не отмести поглед от Данил и в настъпилата тишина се чуваше шумоленето на листата от хладния ветрец. Облаците се разкъсваха и скоро щеше да се покаже слънцето. В телеграфния стил, в който протече, разговорът не им бе отнел много време. Гладиа, бяха сигурни те, все още не беше забелязала тяхното отсъствие.

— Какво по-точно те притесни в техния разговор? — попита Жискар.

— Четири пъти при съвсем различни обстоятелства — отвърна Данил — съм имал възможност да наблюдавам как Илайджа Бейли се оправя в объркани случаи. И при всичките тези четири пъти ми правеше впечатление начинът, по който той успяваше да стигне до полезни изводи от една оскъдна, дори подвеждаща информация. Оттогава все се опитвам — доколкото мога — да мисля като него.

— Струва ми се, приятелю Данил, че имаш напредък. Казах ти вече, че твоят начин на мислене се доближава до човешкия.

— Сигурно трябва да си забелязал, че д-р Мандамъс искаше да обсъди с мадам Гладиа две неща. Сам изрично го подчерта. Едното беше въпросът за неговия произход — дали е потомък на Илайджа Бейли или не. И второ, помоли мадам Гладиа да се срещне с някакъв заселник, след което да докладва. Би могло да се приеме, че от тези две неща второто би представлявало важен въпрос за Съвета. Първото би представлявало важен въпрос единствено за него самия.

— Д-р Мандамъс представи въпроса за своя произход като въпрос важен и за д-р Амадиро — отбеляза Жискар.

— Значи пак въпрос от личен характер, приятелю Жискар, само че засягащ двама души, а не един. И пак не би могло да се каже, че въпросът ще е от значение за Съвета, а следователно и за планетата като цяло.

— Продължавай, приятелю Данил.

— Но държавният въпрос, както го нарече самият д-р Мандамъс, беше подхванат накрая, за малко не бе пропуснат и беше приключен почти моментално. Всъщност едва ли се е налагало д-р Мандамъс да идва лично заради това, след като то би могло да се уреди по видеофона от всеки един служител в Съвета. От друга страна, д-р Мандамъс разгледа първо въпроса за своя произход и го обсъди най-подробно. А това вече е нещо, което би могъл да направи единствено той и никой друг.

— Какво е твоето заключение, приятелю Данил?

— Смятам, че д-р Мандамъс е използвал въпроса със заселника като предлог, за да се види лично с мадам Гладиа — с цел да обсъди с нея насаме своя произход. Истински го интересуваха именно роднинските му връзки… Можеш ли да подкрепиш с нещо подобен извод, приятелю Жискар?

Слънцето на Аврора все още не се беше показало иззад облаците и слабият блясък от очите на Жискар ясно личеше.

— Наистина напрежението в мозъка на д-р Мандамъс беше значително по-силно по време на първата част от разговора в сравнение с втората. Вероятно това би могло да се приеме като потвърждение, приятелю Данил.

— Тогава трябва да се запитаме защо въпросът за произхода на д-р Мандамъс е толкова важен за него — продължи Данил.

— Д-р Мандамъс вече обясни — отвърна Жискар. — Той може да разчита на професионален напредък само ако покаже, че не е потомък на Илайджа Бейли. Д-р Амадиро, от чиято добронамереност зависи, би застанал решително срещу него, ако се окаже, че д-р Мандамъс е наследник на Илайджа Бейли.

— Така заяви той, приятелю Жискар, но останалата част от разговора опровергава това.

— Защо смяташ така? Моля те, продължавай да разсъждаваш като човешките същества, приятелю Данил. Може да се окаже ползотворно.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — сериозно отвърна Данил. — Забеляза ли, че д-р Мандамъс не сметна за убедителен нито един от доводите, които мадам Гладиа изтъкна, за да му покаже, че е невъзможно Илайджа Бейли да е негов праотец? Той все повтаряше, че д-р Амадиро не би се задоволил с нейните твърдения.

— Да, но според теб какво следва от това?

— Д-р Мандамъс изглеждаше толкова убеден в непоклатимите позиции на д-р Амадиро по отношение на роднинските му връзки с Илайджа Бейли, че е чудно защо изобщо си е направил труда да разпитва мадам Гладиа по въпроса. Очевидно той от самото начало е знаел колко безсмислено е било да го прави.

— Може би, приятелю Данил, но това е само предположение. Можеш ли да мотивираш постъпката му?

— Да. Смятам, че той се интересуваше от своя произход, за да убеди не д-р Амадиро, а самия себе си.

— В такъв случай защо въобще е трябвало да споменава д-р Амадиро? Защо да не каже просто: „Бих искал да знам?“

Сянка на бегла усмивка премина през лицето на Данил — една промяна в изражението, която другият робот не бе в състояние да постигне.

— Ако беше казал „Бих искал да знам“ — отвърна той, — мадам Гладиа сигурно щеше да му каже, че не е негова работа, и той нямаше да разбере нищо. Но, от друга страна, мадам Гладиа е толкова силно настроена против д-р Амадиро, колкото пък той против Илайджа Бейли. И ако д-р Амадиро има изградено мнение по някакъв въпрос, който засяга и нея, това неминуемо би я предизвикало. Тя би побесняла от яд, дори неговото мнение да отговаря повече или по-малко на истината, а какво остава за случаите, когато то е абсолютно погрешно — както в този. Мадам Гладиа би положила всички усилия да покаже, че д-р Амадиро греши, като за целта би представила всички възможни доказателства.

В такъв случай хладната увереност на д-р Мандамъс в неубедителността на тези доказателства само би я вбесила още повече, което би довело до нови и нови разкрития. Д-р Мандамъс беше избрал такава стратегия, която да му гарантира, че ще изкопчи максималното от мадам Гладиа. А и в крайна сметка той остана убеден, че сред предците му не е имало землянин — поне не и през последните двайсет десетилетия. Мисля, че всъщност въпросът изобщо не се свеждаше до позициите на Амадиро.

— Приятелю Данил, това е много интересна гледна точка, но не изглежда добре обоснована — отбеляза Жискар. — Откъде следва, че си стигнал до нещо повече от едно просто предположение?

— Не ти ли се струва, приятелю Жискар — продължи Данил, — че д-р Мандамъс би трябвало да се чувства твърде потиснат и обезсърчен, след като приключи въпроса за своя произход, без да събере достатъчно доказателства за д-р Амадиро — или поне с такова впечатление му се искаше да останем ние. Според собствените му твърдения при това положение той не би имал никакъв шанс да се издигне и никога не би стигнал до поста директор на Института по роботика. А на мен ми се стори, че той далеч не беше потиснат, напротив — почти ликуваше. Мога да съдя само по външния му вид, но ти имаш по-големи възможности. Кажи ми, приятелю Жискар, какво беше неговото вътрешно състояние към края на тази част от разговора с мадам Гладиа?

— Сега си спомням, приятелю Данил, че той не просто ликуваше — вътрешно той изпитваше истински триумф. Имаш право. И след като ти вече изложи своите разсъждения, това тържествуващо състояние, което долових, недвусмислено потвърждава верността на твоите изводи. Всъщност ти представи толкова ясно нещата, че ми е трудно да си обясня как съм могъл да не ги забележа.

— Много пъти и аз, приятелю Жискар, съм реагирал така на изводите, които правеше Илайджа Бейли. Фактът, че сега самият аз успях да ги направя, навярно се дължи донякъде на стимулиращото действие, което оказва върху мен съществуването на настоящата криза. Чувствам се принуден да разсъждавам по-аргументирано.

— Подценяваш се, приятелю Данил. Ти отдавна разсъждаваш аргументирано. Но защо говориш за настояща криза? Почакай малко и ми обясни. Каква е връзката между триумфа, който изпита д-р Мандамъс поради факта, че не е наследник на Илайджа Бейли, и кризата, за която говориш?

— Казаното от д-р Мандамъс относно д-р Амадиро може да не съответства на истината — започна Данил, — но спокойно би могло да се предположи, че той все пак действително копнее за кариера; че има амбицията да стане шеф на Института. Не е ли така, приятелю Жискар?

Жискар помълча малко, сякаш потънал в мисли, и накрая отвърна:

— Не търсех да открия амбиции. Изучавах съзнанието му без някаква определена цел и на ниво повърхностни прояви. Но е възможно да е прозирала амбиция, когато той говореше за издигане. Нямам много основания да се съглася с теб, приятелю Данил, но пък и нямам никакви да не се съглася.

— Нека тогава да приемем, че д-р Мандамъс е амбициозен човек и да видим какво следва от това. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— В такъв случай не ти ли се струва вероятно, че триумфът, който е изпитал, щом се е убедил, че не е потомък на Илайджа Бейли, идва от факта, че вече спокойно е можел да задоволи своите амбиции. Причината не би могла да се крие в спечеленото благоволение на д-р Амадиро, защото приехме, че д-р Мандамъс е използвал този мотив само за отвличане на вниманието. А може да задоволи амбициите си по съвсем други причини.

— Какви други причини?

— Нямаме безспорни доказателства за нито една от тях. Но бих изказал една като предположение. Ами ако д-р Мандамъс знае или може да направи нещо, което би му осигурило огромен успех — успех, който неизбежно би го поставил начело на Института? Спомни си, че накрая той приключи разговора за своя произход с думите: „Разполагам с мощни средства.“ Да предположим, че това е вярно, но че той може да използва тези средства само ако не е потомък на колегата Илайджа. И тогава, щом се е убедил, че наистина е така, той е ликувал поради факта, че вече може да използва тези средства, които ще му осигурят голяма кариера.

— Но какви са тези „мощни средства“, приятелю Данил?

— Нека да продължим нашите предположения — сериозно отвърна Данил. — Знаем, че няма нещо, което д-р Амадиро да желае по-силно от поражението на Земята и възвръщането на предишното й подчинено положение спрямо Външните светове. Ако д-р Мандамъс разполага с начин да го постигне, той определено би получил от д-р Амадиро всичко, което си пожелае, включително и гаранцията, че ще стане приемник на директорското място. Но е възможно д-р Мандамъс да се колебае и да не иска да предизвиква погрома и унижението на Земята, при положение че има кръвно родство с нейния народ. Връзката му със землянина Илайджа Бейли би го възпряла. Обратното му дава свобода за действие, което пък го кара да ликува.

— Искаш да кажеш, че д-р Мандамъс има съвест? — попита Жискар.

— Съвест ли?

— Една дума, която хората понякога използват. Подразбрах, че се употребява по адрес на онези, които се придържат към правила на поведение, противоречащи на техните непосредствени лични интереси. Ако д-р Мандамъс смята, че не може да си позволи да прави кариера за сметка на хората, с които го свързва далечно роднинство, тогава допускам, че той има съвест. Много съм мислил за тези неща, приятелю Данил, защото те, изглежда, предполагат наличието на Закони, на които се подчинява човешкото поведение — поне в някои случаи.

— А можеш ли да разбереш дали д-р Мандамъс наистина има съвест?

— От моите наблюдения върху неговите емоции? Не, не търсех подобни неща, но ако твоят анализ е правилен, би следвало да има съвест… Но, от друга страна, ако допуснем, че той има съвест, и започнем да разсъждаваме в обратен ред, можем да стигнем и до други изводи. На пръв поглед, ако според д-р Мандамъс в неговото родословие само отпреди деветнайсет и половина десетилетия има землянин, тогава противно на своята съвест той би оглавил един евентуален опит да се смаже Земята, за да се освободи от клеймото на своя произход. Но ако произходът му не е такъв, тогава той не би изпитвал този непреодолим стремеж да действа против Земята и с чиста съвест би я оставил на мира.

— Не, приятелю Жискар — възрази Данил. — Това противоречи на фактите. Дори да изпитва силно облекчение при мисълта, че не се налага да предприема насилствени действия спрямо Земята, той пак не би могъл да задоволи д-р Амадиро и да осигури собствената си кариера. А като се има предвид колко е амбициозен, не би изпитал триумфа, който си доловил толкова ясно.

— Разбирам. Тогава стигаме до извода, че д-р Мандамъс разполага с начин да победи Земята.

— Да. И ако е така, тогава в крайна сметка кризата, която колегата Илайджа предвиди, не е била преодоляна безпрепятствено, а тепърва започва.

— Но ключовият въпрос остана без отговор, приятелю Данил — замислено отбеляза Жискар. — В какво се състои тази криза? Каква е смъртната опасност? Можеш ли да направиш изводи и за това?

— Това вече не е по силите ми, приятелю Жискар. По-надалеч не мога да стигна. Може би колегата Илайджа би могъл да продължи, ако беше жив, но аз не мога… Оттук нататък трябва да разчитам на теб, приятелю Жискар.

— На мен? В какво по-точно?

— Ти можеш да изследваш мозъка на д-р Мандамъс по начин, по който нито аз, нито някой друг е способен да го направи. Можеш да откриеш в какво се състои кризата.

— Опасявам се, че не мога, приятелю Данил. Ако живея продължително време с дадено човешко същество — както някога с д-р Фастълф и както сега с мадам Гладиа, — бих могъл постепенно да проникна в съзнанието му, да разгърна слоевете лист след лист, да разплета заплетеното кълбо малко по малко и да науча много неща, без да навредя на нея или на него. Дори и да направя същото с д-р Мандамъс — след една или след сто кратки срещи, — няма да постигна много. Чувствата са лесни за разпознаване, но мислите — не. Ако в случай на спешност се опитам да забързам нещата и да насиля процеса, несъмнено бих му нанесъл вреда, а това не мога да направя.

— Но от това може да зависи съдбата на милиарди хора на Земята и на също толкова други, пръснати из Галактиката!

— Може да зависи. Само догадка. А вредата, нанесена на едно човешко същество, е факт. Да приемем, че само д-р Мандамъс знае естеството на кризата и само той може да я предизвика и доведе до край. Той не би могъл да използва информацията или способностите си, за да принуди д-р Амадиро да му подсигури директорското място, ако д-р Амадиро може да ги получи и от другаде.

— Да — съгласи се Данил, — може да е точно така.

— В такъв случай, приятелю Данил, не е необходимо да знаем естеството на кризата. Ако д-р Мандамъс не проговори пред д-р Амадиро — или пред който и да било друг, — кризата няма да настъпи.

— Някой друг може да открие онова, което знае д-р Мандамъс.

— Разбира се, но не се знае кога. Много е вероятно да ни остане време да проучим всичко по-добре, да открием още неща… и да станем по-подготвени за нашата роля, която ще трябва да изиграем.

— Е, така е.

— Д-р Мандамъс може да бъде спрян, ако се увреди мозъкът му до такава степен, че да не върши повече работа… или ако направо бъде унищожен физически. Да увредя по съответен начин мозъка му съм способен единствено аз, но не бих могъл да го сторя. Да го унищожим физически сме способни и двамата с теб, но аз и това не бих могъл да сторя. А ти, приятелю Данил?

Настъпи кратка пауза. Накрая Данил прошепна:

— Не мога. И ти го знаеш.

Жискар бавно попита:

— Въпреки че знаеш, че бъдещето на милиарди хора е заложено на карта?

— Нищо не може да ме накара да нараня д-р Мандамъс.

— Мен също. Значи остава сигурно едно нещо — настъпва смъртна заплаха от кризата, чието естество не познаваме, не можем да разберем и пред която следователно сме безпомощни.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг. По лицата им не можеше да се прочете нищо, но сякаш над тях беше надвиснало отчаяние.