"Фондацията" - читать интересную книгу автора (Азимов Айзък)

2

Корабът кацна сред концерт от шумове. Дочуваше се далечното свистене на атмосферата, която се разцепваше и се плъзгаше по метала на кораба. Разнасяше се равномерното бръмчене на охладителите, които се бореха с горещината от триенето, и бавното ръмжене на убиващите скоростта двигатели. Надигаше се човешка глъч от мъжете и жените, които се събираха в изходните помещения, и стърженето на макарите, вдигащи багажи, поща и товари към надлъжната ос на кораба, откъдето по-късно щяха да ги преместят на разтоварната платформа.

Гаал усети лекото разтърсване, което означаваше, че корабът вече не се движи самостоятелно. От часове корабната гравитация постепенно отстъпваше място на притеглянето на планетата. Хиляди пътници бяха седели търпеливо в изходните помещения, които леко се полюляваха върху поддаващи силови полета, за да съобразят ориентацията си с променящата се посока на гравитационните сили. Сега те пълзяха надолу по извиващите се рампи към големите зейнали шлюзове.

Багажът на Гаал беше малко. Постоя пред едно бюро, докато набързо и опитно го разтвориха и затвориха. Провериха визата му и я подпечатаха. Той не обърна никакво внимание.

Това беше Трантор! Тук въздухът изглеждаше малко по-плътен, притеглянето малко по-силно, отколкото на родната му планета Синакс, но щеше да свикне. Питаше се дали щеше да свикне с необятността.

Сградата за пристигащите пътници беше огромна. Покривът почти се губеше във висините. Гаал можеше едва ли не да си представи, че под него се образуват’облаци. Не виждаше насрещна стена; само хора, гишета и потъващ в замъглената линия на хоризонта под.

Мъжът на гишето отново му говореше. Гласът му звучеше раздразнено.

— Продължавайте нататък, Дорник — каза той. Трябваше да отвори визата и да погледне отново в нея, преди да си спомни името му.

— Къде… къде — заекна Гаал. Мъжът на гишето посочи с пръст.

— Такситата са надясно, при третия проход вляво.

Гаал тръгна и видя светещите криволици във въздуха, увиснали високо в празното пространство: „ТАКСИТА ЗА ВСЯКА ПОСОКА“.

Когато Гаал продължи, някаква личност се откъсна от анонимната тълпа и се приближи към гишето. Мъжът на гишето вдигна за малко поглед и кимна. Личността му отвърна също с кимване и последва младия имигрант.

Навреме настигна Гаал, за да чуе накъде се отправя.

Гаал се озова силно притиснат към някакъв парапет. Малкият надпис гласеше „Диспечер“. Човекът, за когото се отнасяше надписът, не вдигна поглед.

— Закъде? — попита той.

Гаал не беше сигурен, но дори няколкото секунди колебание означаваха, че зад него се образува опашка. Диспечерът вдигна поглед.

— Закъде?

Гаал нямаше много пари, но оставаше само тази нощ, а после щеше да е на работа. Опита се да се държи равнодушно.

— Моля, до някой добър хотел.

Не направи впечатление на диспечера.

— Те всичките са добри. Кажете някое име.

— Най-близкия, моля — отвърна отчаяно Гаал.

Диспечерът натисна едно копче. Върху пода се образува тънка ивица светлина, която се виеше сред други подобни. Те проблясваха и потъмняваха в различни цветове и форми. В ръцете на Гаал пъхнаха някакъв билет. Той светеше леко.

— Един и дванадесет — рече диспечерът. Гаал се забърка за монети.

— Къде да отида? — попита той.

— Следвайте светлината. Билетът ще свети, докато вървите в правилната посока.

Гаал се огледа и тръгна. Стотици хора вървяха по безкрайния под, следваха индивидуалните си ивици светлина, пресяваха се и се отсяваха през кръстовищата, за да стигнат до определените им места.

Неговата ивица свърши. Един мъж в блестяща нова ярка синьо-жълта униформа от незамърсяващо се пластотрико посегна към двата му куфара.

— Пряка линия до „Луксор“ — осведоми го той.

Човекът, който следеше Гаал, чу това. Чу също Гаал да казва „Много добре“ и го видя да влиза в тъпоносото превозно средство.

Таксито се издигана право нагоре. Гаал се взираше през облия прозрачен прозорец, чудеше се на усещането да се лети във въздуха в затворено пространство и неволно се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Огромната шир се сви и хората се превърнаха в безпорядъчно пъплещи мравки. Сцената се смали още повече и започва да се отдалечава назад. Пред тях имаше степа. Започваше високо във въздуха и се издигаше нагоре, а краят й не се виждаше. Беше цялата на дупки, които представляваха отверстия на тунели. Таксито на Гаал се приближи към един от тях и се пъхна в него. За миг Гаал безцелно се зачуди как пилотът успява да намери сред многото онзи, който му трябваше.

Цареше мрак и само някаква цветна сигнална светлина просветваше, за да разнообрази тъмнината. Въздухът бе изпълнен със свистене.

После Гаал се наведе напред като реакция от намаляващата скорост, таксито изскочи от тунела и отново се спусна към нивото на приземните етажи.

— Хотел „Луксор“ — съобщи ненужно пилотът. Помогна

на Гаал за багажа, с делови вид прие бакшиш от една десета кредит, взе един чакащ пътник и отново излетя.

През цялото време, откакто бе слязъл от кораба, Гаал не бе дори зърнал небето.