"Искровете (Историко-географски очерк)" - читать интересную книгу автора (Христофоров Асен Г.)

III

Колко много Искрове! Бели Искър, Леви Искър и Черни Искър. И Прави Искър от Чанакгьолските езера до Вада. А сетне и Голям Искър, наричан още и Главен Искър — от водослива на Бели и Черни Искър надолу към Самоков. Ала старейшината между всички Искрове е Черни Искър. От неговите извори брои началото си Главния Искър и ведно с него извървява 401 километра от юг на север, преди да се влее в Дунава. Тъй водите на всички Искрове стигат до Черно море. Но Черни Искър има и друго предимство. Той протича през единствената населена долина в Рила или по-право, през единствената вътрешнопланинска оградна котловина. Някои я наричат Говедарската котловина.

Тя е толкова на Говедарци, колкото на Доспей махала или на Маджаре. А защо да пренебрегваме Мала Църква, край която минава Леви Искър, след като излезе от тесния пролом, или селото Бели Искър, кацнало само на хвърлей камък от моста, под който Черни Искър прибира водите на своя бял събрат? Тия селца са били известни още в турско време като Искърските махали. Или само като Искровете. Тъй ги наричат и самоковци. В народната географска номенклатура Искровете са и реките, и селцата край тях, та дори и самата котловинна долина на Черни Искър.

Каква прекрасна долина! Просто неповторима… Наистина има и други долини в Рила, всяка взела и името, и чара на своята река. Или на нейния речен басейн. Но като тая на Черни Искър, откраднала по нещо от красотата на всички останали долини, няма друга! Тя не е тъй глуха, като Маричината долина с нейните безмълвни смърчове, изправени като свещи по стръмните скатове, тя няма и чудните прагове на Рилска река и не кънти като нея от шума на водопадите, не е постлана от единия до другия край с килим от пъстри горски цветя като тихата Илийна долина и не омайва всяка есен с багрите на вехнещите листа по короните на букаците, с които се слави долината на Благоевградска Бистрица. В друго се крият нейните предимства. Само тя разкрива изведнъж пред погледа цялото си елипсовидно корито, дълго към петнадесет километра между Вада и водослива на Бели и Черни Искър. Смайва именно тази внезапно разкрила се панорама, пълна с неповторими контрасти — от зъберите по алпийското било, през зелените напречни ридове до нивите в дъното на долината. А и керемидените покриви на селцата сякаш вдъхват живот на чудната гледка.

Петнадесет реки и рекички се спускат между ридовете на север от алпийското било и се вливат в Черни Искър. В почти всички от тях се крие местна, балканска пъстърва. От запад на изток, първа след Прави Искър, е Бялата вода, тоя най-къс приток на Черни Искър. Втора по ред иде пълноводната Урдина река, красива и лете, и зиме. Третата е Мальовица, в която се стичат водите на Мальовишките и Маломальовишките езера. Следват трите Прекорешки сестри, които се спускат с голям увес в доловете между Ловница, Купените и Попова капа, за да се съединят в едно корито, преди да се влеят в Черни Искър някъде между местностите Гьолечица и Надарица. Подир тях идат Малка и Голяма Лопушница, разделени от дългия Лопушки рид. Те също се сливат в едно корито. Дотук стигат гористите склонове. Отвъд, вече в откритото поле, първа протича малката Жупаница. Следват няколко неголеми, ала никога непресъхващи реки, които прорязват самите села: Юрушка река, малката Грековица, която почти разделя Доспей махала от Говедарци, Селската река, вкарана в зидано корито сред площада на това село, и Милчиница, протичаща през съседното село Маджаре. Подир малките Сапорчева река и Светата вода на Балин дол иде Леви Искър, тоя най-голям приток на Черни Искър и с най-голям басейн след него. Бели Искър завършва поредицата току под Пашиница. Но той иде откъм Демиркапия.

По-старите жители на Искровете си спомнят времето, когато Леви Искър се е наричал Луди Искър — тъй чести са били пакостите на тая река. Прозвището е достойно, ако съдим по широкото й корито над Мала Църква. В него реката би се поместила до петдесетина пъти! И тя наистина набъбва дотолкова в ранно лято при проливни дъждове, които стопяват и сетните преспи във високата планина. Ала кой е почернил Черни Искър? И защо неговият друг побратим се нарича Бели Искър? Водите и на единия, и на другия са еднакво бистри и кристално чисти. Може би белите камъни в коритото на Бели Искър, довлечени от мраморните находища към Деянов дол и по-нагоре, в пролома на Демиркапия, обясняват названието на реката? В коритото на Черни Искър няма мраморни отломъци. Скалите в неговото дъно са от гранит, инжекционни гнайси и кварцобиотитови шисти. Те всички имат тъмен оттенък, който се предава и на водите. Или може би страховитите наводнения по Черни Искър, като тия през 1849 и 1855, през 1881 и 1897 година или в по-ново време през 1954 и 1957 година, са го почернили в речника на местните жители? И това е твърде възможно. Едно трето обяснение е, че покрай Бели Искър има проход и отворен, естествен път през планината, към отвъдната Якоруда, докато Черни Искър протича в затворена долина: черен, затворен, непроходим Искър. Черен, ала се вие в една светла, просторна долина!

Остават две други хидрографски забележителности — рекичката Лакатица и Урсуз-вада. Първата е единственият ляв приток на Черни Искър. Малка и лъкатушна, но с речен басейн от 64 кв.км, в който ще бъде изграден огромен язовир в недалечното бъдеще. И е пълна с риба — клен и пъстърва. Втората, известна като Урсуз-вада, учудва и до днес проектантите. Дълбока до една-две педи, широка към три метра и дълга цели петнадесет километра, тя представлява изкуствен канал, чрез който част от водите на Прави Искър се отвеждат до Сапарево. Каналът е бил прокопан с общите усилия на селяните още в 1864 година под ръководството на неукия дюлгерин хаджи Иван и двамата му помощници Петър Пугьов и Митко Бонжилов. Старите хора разправят, че хаджи Иван взимал малко шише, наполовина пълно с вода, заставал на един баир, вдигал шишето пред очи и се заглеждал през него към отсрещния баир: по водата в шишето познавал коя баирчина е по-висока и отгде трябва да мине новата рекичка. Само веднъж сгрешил. Тогава водата отказала да върви по нанагорнището, а селяните били готови да се разотидат. Хаджи Иван начертал друг път и извел барата до височината Свети дух — оттам водата сама плъпнала по нанадолнището, към сухото дере и селото под него…

Чудна, героична епопея е прокарването на тая Урсуз-вада, плод на голяма съобразителност, на несвястно трудолюбие и шопска упоритост. И днес, наминете ли към Сапарево, цялото бухнало в зеленина от хладните и бистри води на далечните Чанакгьолски езера, ще видите хубава плоча паметник отвъд моста, украсена с лика на хаджи Иван и имената на двамата му сподвижници. Тя ще напомня навеки за подвига на самородните неуки инженери отпреди един век, докарали вода в сушавото село. А с водата и благоденствие на съселяните си.

Благоденствието на искровци е свързано с горите, с планинските пасбища, с плодородието на почвата. Растителността е сравнително бедна. Само горите са обширни. Те са предимно смърчови и борови, с доста ели и няколко петна от бяла мура по ридовете — към Средонос, над Юрушкото градище и по пътя за Мальовица. В полето виреят предимно картофите, ленът и ечемикът. Слънчогледът остава недоразвит, а царевицата е непозната. В селцата се срещат и плодни дръвчета — сливи, ябълки и круши, — но те рядко дават плод поради късните пролетни слани. Само дивите джанки връзват почти ежегодно. И стотиците неизкоренени шипкови храсти. През последните години градинските малини обсебват все по-големи площи и дават добър доход. Ала полето, същинското поле в Искровете, е смешно малко, нивите съвсем не достигат, песъкливата почва бързо попива влагата. Полето започва почти от десния бряг на Черни Искър, на юг от селските дворища, пролазва по полегатия скат към горите и само подир един-два километра опира в тях. Някога тук са расли високи смърчове и борове, изсечени от първите поселници. Брадвите им са спрели до стръмния горист пояс. Ниви се срещат и по заравнените части от билото на Лакатишка Рила, та дори и по нейните доста стръмни южни склонове. Тук всяка педя що-годе равна земя е оползотворена. Ниви има даже на връх Зекирица въпреки неговите 1734 метра надморска височина!

Чудно, нали? Ниви на такава надморска височина! Загадката се крие в особените климатични условия на дълбоката котловинна долина. Оградена отвред с планини, тя е странно тиха и безветрена. И почти без мъгли. Наистина силно изстудени въздушни маси се спускат зиме от насрещното алпийско било, но те не се задържат в долината и сякаш отминават надолу по течението на Черни Искър към Самоков и неговото високо поле. Там се сгъстяват в мъгли. В такива зимни дни температурата в Самоков е много по-ниска, отколкото в Искровете. Огрени от косото зимно слънце, мъглите понякога пролазват нагоре по реката, за да стигнат към пладне до Маджаре и Говедарци, но после пак се отдръпват назад. Тогава слънцето грее и над селцата, и над полето, и над цялата долина. А тя почива под дебела снежна покривка. Снегът пада отрано, понякога още в началото на октомври, и не се вдига от полето докъм средата на април. Снеговалежи се случват и през лятото. Не много отдавна, на 19 август 1949 година, долината и цялото поле с още неузрелите ечмени ниви бяха застлани за една нощ с педя дебел сняг! Стари хора помнят сняг да е превалявал и към средата на юли, около Петровден, а някои дори твърдят, че веднъж, в турско време, снопове с още зелен ечемик стояли неприбрани по нивята докъм Димитровден, затрупани от много дебел сняг… Тогава хитрите искровци използували бедата, за да издействуват намаление на данъците си. И то за дълги години.

През пролетта и есента дневната амплитуда на температурата е много малка. Призори, почти до края на май, термометърът често показва нула градуса. Тогава температурите към пладне не са високи. Те нарастват с удължаването на дните и по-обилното слънчево нагряване. А дойде ли първата половина на юни и цъфнат ли милионите борове и смърчове по напречните ридове, небето синее, тревата бързо избуява и ветрецът вдига същински облаци от жълт боров прашец, разнася ги от единия до другия край на долината и тя цялата ухае на бор. По това време и птичките пеят по клоните, и катеричките се катерят по смърчовите стволи, и орлите кръжат в синевата на простора. Раздвижват се и мечките в тъмните гори, пробягват сърни и елени през цъфналите поляни. Щастливци измежду планинарите могат да зърнат и диви кози. Стада от тях се срещат и по Купените, и по урвите над Урдина река, докато мечките и сърните бродят най-вече в горите между Селската река и Краище, а дивите петли — предимно в местността Плана над Гьолечица, по пътя за Мальовица. До недавна имаше и много глигани, ала повечето от тях измряха от чумата през 1942 година. Напоследък ловците изпотровиха със стрихнин и вълците, а покрай тях и лисиците. От отровните лешове на тия хищници понамаляха и гарваните. Дори орлите пострадаха! А те ведно с мечките са вече на изчезване в цяла Европа.

Такъв е животинският свят в горите над Искровете и по скалите на алпийското било. А хората в селцата нейде в дъното на долината? Те минават за шопи. Ала същински шопи ли са искровци, отгде са се взели, кога и как са населили долината на Черни Искър — ето първите любопитни въпроси, коиго изникват в ума. Те трябва да получат сносен отговор.

Самите селца — пет на брой — не са толкова малки, защото общото им население вече превишава 5300 души. И днес, както в началото на века и към средата на миналото столетие, най-голямото село е Говедарци. Според преброяването от 1956 година това село ведно с с. Доспей махала е наброявало 2408 жители. Говедарчани дълго се бореха да включат Доспей махала към своето село и най-после успяха да се наложат. Сборната община запази името Говедарци. Следват Мала Църква с 888 жители и Маджаре с 550 жители. Броят на къщите почти съответствува на населението.

Странни, необичайни имена имат тия селца. При това Мала Църква доскоро се наричаше Сръбско село, сякаш за отлика от съседното Маджаре, гдето човек би очаквал да срещне потомци на чистокръвни унгарци… Пък и Говедарци, както ще видим, е имало много и различни имена в миналото — Българе и Говедаре, Голямо село, Ново село и Мацакурово… Но нека да не избързваме! Нека да проследим миналото на тая долина още от най-далечни времена, доколкото позволяват оскъдните източници. От римско време до наши дни.