"Искровете (Историко-географски очерк)" - читать интересную книгу автора (Христофоров Асен Г.)

II

Алпийското било на Северозападна Рила, насрещната Лакатишка Рила и долината на Черни Искър, вдлъбнала се като огромно елипсовидно корито между тях, представляват една обща, неразделна панорама. Човек не може да се възхищава на билото, без да съзерцава и долината. Тъкмо контрастът предизвиква възторга. А меките контури на Лакатишка Рила, чийто най-висок връх остава с кръгло хиляда метра под равнището на отвъдното алпийско било, само допълват и подсилват тоя контраст.

Най-величествената гледка към алпийското било не се разкрива от дъното на долината, в която се гушат селцата Маджаре, Говедарци и Доспей махала. Наистина абсолютната разлика във височината е внушителна. Селцата лежат в пояса между 1100 и 1200 метра, докато поне десетина от насрещните великани достигат или превишават 2700 метра надморска височина. Въпреки това, гледани оттук, върховете не са толкова импозантни. Те изглеждат някак вкупчени един в друг, с неясно очертани контури и размазан релеф. Просто губят част от своята внушителност. Човек трябва да възлезе донякъде по склоновете на Лакатишка Рила отвъд Черни Искър, например срещу Рибарника, гдето ще намери и дървен мост връз реката, да достигне заслоните на стопанството при няколкото кичести самотни бора и оттам, уединен като самите дървета край него, да рейне поглед насреща, право на юг, към назъбените Купени, с Лопушките върхове, Мечитите и Будачица вляво от тях и с Ловница, Орловец и Мальовица на запад. Едва тогава той би почувствувал в пълна мяра могъщото величие и несравнимата красота на възправеното пред него алпийско било на Рила.

На изток, в самия ляв фланг на тия великани, Средонос срамежливо показва двойната си гърбица — цялата в зеленина от мурите по нея, и сякаш нарочно е снишил гръб, та погледът да литне отвъд него, в синевината на простора, за да опре в каменното чело на рилския първенец. В полянката под източния скат на Средонос, току над стръмната скала, лежат развалините на бившия княжески дворец. Днес само зидовете на основите напомнят за него. Нека се доразрушат и те! Погледът нетърпеливо се мести надясно и се плъзва по грациозната дъга на Тънкия рид. По-нагоре по рида една грамада от камънаци, прилична отдалеч на приказни каменни кули, е кацнала насред билото. Това е Будачица или Будачкия камък, наричан „кащето“ от Искровци. Защото той наистина прилича на каменна къща. Ветрищата ли се сбират там, за да будят халите които пазят рилските езера? Ветрищата и само те! Ще ги чуете как свистят в отсечените стени на грамадата всяка есенна вечер, когато боровинарките заслизат към селцата с пълни кошници на гръб. Ветровете свистят, за да будят халите в Будачица…

Очарован, погледът се мести още по-нагоре. Сега Мечитите го смайват. Изправили се един до друг като родни братя и вече посивели от старост или може би от скука, защото са тъй далече от пояса на клековете и птички нарядко долитат при тях, те приличат на стражи, застанали на пост от двете страни на стария каменен друм. А той пълзи по чупката между двете каменни чела. Бдят стражите и сякаш чакат завръщането на поклонниците от Рилския манастир. Те ще ги пропуснат да минат по безснежния друм. Ала зиме, когато сняг покрива челата им и бурите ги удължават с коварни, винаги опасни козирки, само смелчаците дръзват да пълзят със ски между плещите на задрямалите стражи. Те изглеждат кротки и невинни сега, през лятото, гледани откъм Лакатишка Рила. И почти равни на бой, като същински братя, макар по-големият да стърчи с кръгло четиристотин метра над главата на другия. Днес картографите му дават 2568 метра надморска височина.

В миналото, когато други кроячи измерваха ръста на тоя връх левент, нему не достигаше само един аршин до кръглите 2500 метра.

Кой великан е раззинал челюсти вдясно от Мечитите и не там ли стърчеше Поповата капа? Уви, туй беше Попова капа!… С рядкото си упорство Павел Делирадев премести капата на попа още по#768; на запад, досам Купените и току над Поповските езерца, а тук постави Лопушкия връх. Задачата беше трудна и му отне към двадесет години. Ала накрая той успя да убеди всички в правотата си — всички картографи, почти всички планинари и дори повечето шопи от Искровете. Само побелелите хора в тия селца още наричат върха с предишното му име. Инатят се по стар навик, а може и от владиката да се боят или от архиерейския наместник в Самоков, рече ли да дойде и подири някогашната Попова капа… Всъщност Лопушняците са два върха, като Мечитите, и със стръмните си северни урви, в които се крият почти вечни преспи между тъмни скали, те наподобяват отдалеч някакъв кух, изгнил чудовищен зъб. Малка пътечка води нагоре към източния връх, смело пролазила от реката между сипеите и снежните преспи, но малцина минават по нея. Тя е същинска Голгота за туриста с по-тежка раница.

А самата Попова капа? Тя е отвъд Лопушките върхове и не е заоблена като калимавка, а някак раздвоена, сякаш е част от трите Купена, следващи в строга йерархия подир нея. Малкият, Средният и Големият Купен (2731 м), с Ловница (2695 м) — вдясно от тях и Попова капа (2704 м) — вляво, заковават за дълго погледа и смайват с фантастичните си форми. Техните зъбери просто не се поддават на описание. Навярно на това място билото се е разцепило в онова далечно време, когато е отседнала долината на Черни Искър. Затова тези върхове имат толкова остри контури. Под тях, в стръмните откоси, на циркусите, се гушат няколко прекрасни езера. Най-чудното е Страшното езеро. Те са нови, сравнително млади езера, останали отпреди двадесетина хиляди години, когато в тях са се изцедили и последните ледници по Рила. Споменът за ледниците се крие в огромните каменни реки, в честите речни прагове и моренни наслаги. Те са изваяли алпийския облик на планината. Наистина няма друг кът в цяла Рила с тъй изшилени върхове и негли зарад Купените Вазов я бе нарекъл „този голям къс от Алпите, хвърлен в пъпа на Балканския полуостров!“

Преситени, очите бавно се отместват. Погледът се плъзга нехайно връз билото, по голите чела на няколко други каменни великани и явно жадува за отмора. Ала Мальовица го пресреща. Двуглавият връх с гальовното име се издига величествен и самотен в дъното на дълбока долина с много речни прагове. Неговото северно рамо, отсечено като отвесна стена, тъне в сянка. В пукнатините се белеят няколко преспи. Лека мъгла се вие над острото чело на върха и сякаш подсилва самотата му сред тая каменна пустиня, потънала в мъртвешка тишина. Тъгува ли Мальовица? Само преди година картографите я развенчаха, смъквайки един едничък метър от нейните плещи. Но те придадоха няколко човешки боя на Големия Купен. И чудно, сега Купенът дорасна тъкмо до предишния ръст на Мальовица! Той стана първенец на северозападна Рила. Дали не ще се намерят поклонници на Мальовица, които да струпат двуметрова каменна грамада върху темето на любимия им връх, та той пак да надрасне нахалния Купен? Не би било чудно, ако и това стане някой ден. Защото никой връх по Рила няма толкова ревностни почитатели — никой, нито дори самият първенец.

По красота и разнообразие на повръшните си форми тази част на алпийското било, възправило се като стена в продължение на дълги километри, значително превъзхожда високите части по билото на рилския първенец и сивите грамади между Канарата и Джендема в Средна Рила. Тук, под Мальовица и Додов връх, между Дамга и Кабул, се крият и едни от най-хубавите езера в цялата планина. А те, като някои гъби, са изникнали сякаш в самодивски кръгове. След Еленското и Мальовишките езера е поредицата на шестте Урдини езера, скътани между Додов връх и Дамга в чудната извивка на билото в северозападна посока. На север от Дамга са прочутите Седем рилски езера, разположени терасовидно едно над друго между заострения Отовишки връх и тъмния, винаги влажен Езерник на запад и Арамията на изток, издигнал тризъбия си жезъл между тях и двете Чанакгьолски езера. От тези две езера води началото си Прави Искър, както се нарича Черни Искър в най-горното си течение. А Джерман прибира водите на Седемте рилски езера. Отделят ги два невисоки ръта, ала зад тях Кабул извива дългата си гърбица и още в ранните следобедни часове сянката му ляга над езерата. Той завършва билото откъм запад.

Човек трябва да възлезе на Кабул или дори на Сухия чал под него и оттам да хвърли поглед към алпийското било между Ловница и двата Мечита. Гледката е поразяваща. Един вкаменен гигант се е проснал от запад на изток. Ясно се очертава главата — с високото чело, острия нос и твърдата брадичка под груби, месести устни! Гръдният кош на великана и равният, вече поприбран корем стигат до Лопушките върхове. А дълбоките снежни преспи между тия два върха се издигат нагоре, почти до най-заоблената част на корема. Краката, изопнати и с остри колене, се губят някъде към двата Мечита, гдето са щръкнали втвърдените ходила… Илюзията е пълна! Дъхът не на един планинар е спирал от изума пред вкаменения гигант. Някои го наричат Великана, други — Каменния човек. Спокойно и неподвижно почива той през вековете, особено зиме, когато навлече бялото си наметало…

Алпийското било на Рила завършва източно от Кабул, по извивките на пакостника Джерман към низините и полето. Джерман и малката Сапаревска вада разделят крайната част на билото от Лакатишка Рила, която загражда долината на Черни Искър откъм север. Меките заоблени контури на тоя дял от планината галят окото и са в пълен контраст със зъберите на Прекорека и насрещните Купени. Те някак странно наподобяват хрисимите Родопи. Билото е почти безлесно. На запад то започва с голата Зекирица (1734 м), снишава се в неголяма седловина и пак се надига при Тепанковица току над Говедарци. Това е Зекиришкият дял на Лакатишка Рила. В него, между Борнатица и Тъмния рид, се намират едни от най-хубавите борови гори в цяла Рила. От тях извират потоците, които пълнят реката Лакатица, а тя се влива чрез широк разлив в Черни Искър срещу Говедарци. От нейния тревист дол се издига ридът Симоновци, по-горист от събратята си и със стръмни, припечни склонове почти до Шишманов връх, който затваря долината на Черни Искър откъм изток.

Дългата елипсовидна долина на Черни Искър е всъщност една дълбока оградна, вътрешнопланинска котловина с посока изток-запад като насрещното алпийско било до Мальовица. Върховете по това било се редят един подир друг като кули в ограден зид, дълъг цели единадесет километра и все над изохипса от 2500 метра. Само Купените представляват една шесткилометрова гигантска стена. Няколко едри рида се спускат от билото към реката. Всеки от тях има свое име. И с право, защото дори билото да не беше тъй красиво и да не мамеше планинарите, те пак щяха да бродят по неговите гористи склонове, петимни да прескачат реките, да стануват край езерцата и да се преборят с непроходимия клек. Дълбоки речни долини отделят ридовете. Ала зеленината ги слива. Друг е изгледът привечер, когато човек възлезе на Сухия чал под Кабул и хвърли поглед на изток, към дълбоката котловина. В такъв час, огрени от косите лъчи на слънцето, ридовете се открояват съвсем ясно и приличат на огромни дипли в зелената пола на планината.

В самия западен край, почти в дъното на дълбоката котловина, се издига ридът Бялата вода. Под него протича Прави Искър. Отвъд е дългият Зелени рид, по чието било пълзи старата пътека от заслона „Вада“ до връх Дамга и хижа „Иван Вазов“. Неговите източни скалисти склонове представляват почти отвесни стени, подпрени върху каменни срутища, и се спускат устремно към дълбоко врязаното корито на дългата Урдина река. Подир него следва Калбура, достоен за името си на гърбушко и също тъй стръмен на места. Особено над хижа „Мальовица“. По-нататък следва ридът Плана, доста оголен по билото, а подир него се диплят двата прави рида на Прекорека. Между тях пълзи пътечката към Йончевото езеро и неповторимото Страшно езеро, кръстено тъй от художника Христо Йончев-Крискарец. На изток, вече в далечината, се редят Голия рид и Лопушница, извила дълъг гръб досам едноименните върхове. Последен се спуска ридът на Мечитите. В по-ниската си част той се раздвоява при заравнен тревист прешлен и там се кипри спретнатата скиорска хижа „Самоковска комуна“. От източния край на алпийското било скромният Средонос се спуска на север и почти успоредно на другите ридове, самият той не по-висок от тях. Отвъд неговия зелен гръб ръждавеят отвесните Орлови скали. Но там е Демиркапия…

Всеки от десетината дълги рида, спускащи се на север от алпийското било към долината на Черни Искър, виши снага между дълбоки речни долове. Два такива дола представляват същински проломни долини — тоя на Леви Искър и на Урдина река. Само проломът на Демиркапия сякаш ги превъзхожда. По него през днешната долина на Бели Искър се е придвижвал огромен ледник — челните моренни валове още личат край селото. Ледници са лазили и по другите две проломни долини. Затова те са тъй дълбоки, с изпъкнали скални издатини, чести напречни прагове и едри, съвсем заоблени скални блокове при входа на клисурите. Тая на Леви Искър е особено внушителна. Несравними са и праговете по горното течение на същата река, известни като Плочите. Ала дори Плочите с техните водопади от разтопено сребро бледнеят пред дивата прелест на глухата и безкрайно дълга долина на Урдина река. Цели четири часа пътникът върви по пътеката ту връз единия, ту връз другия бряг на реката — от водослива и с Прави Искър чак до висящия праг отсам най-близкия изумруд от съзвездието на Урдините езера, — върви, възхищава се на скалите и водопадите, на столетните борове и стотиците разновидни горски цветя и се чуди где да дене, как да запази в паметта си тая неподправена красота!