"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

Глава 16

Нека не ни се сърдят ония читатели, които в склонността си към чудесата, биха повярвали, че сме имали дързостта да въведем в разказа си призрак — Шико наистина бе същество от плът и кръв. След като изказа под формата на насмешки и шеги цялата истина, която искаше да разкрие пред краля, той напусна двореца.

Ето каква съдба го бе постигнала.

Храбър и безгрижен, той държеше все пак твърде много на живота, който го забавляваше така, както забавлява всички избрани натури. Само глупаците могат да скучаят на този свят и да чакат развлечения в отвъдния.

Ала след забавата, за която споменахме, той реши, че покровителството на краля едва ли ще го спаси от отмъщението на господин дьо Майен. С присъщия му философски практицизъм той предполагаше, че ако на този свят нещо бъде извършено, не може да има връщане назад, затова никакви трибунали на краля на Франция не ще закърпят и най-малката дупчица, пробита в дрехата му от кинжала на господин дьо Майен.

И така, Шико взе решение като човек, на когото освен всичко друго му бе омръзнала ролята на шут, защото имаше амбицията да играе напълно сериозна роля, омръзнало му бе фамилиарното обръщение на краля, заплашващо в ония времена с вярна гибел.

Той започна с това, че се постара, доколкото бе възможно, да увеличи разстоянието между собствената си кожа и шпагата на господин дьо Майен и замина в Бон с тройна цел: да напусне Париж, да прегърне своя приятел Горанфло и да опита от прославеното вино реколта 1550 година.

След като пресуши няколкостотин бутилки от това вино и се натъпка с двадесет и двата тома на манастирската библиотека, откъдето всъщност игуменът бе почерпил латинската мисъл: „Bonum vinum laetificat cor nomini“22, Шико почувствува огромна тежест в стомаха и огромна празнота в главата.

„Може, естествено, да се подстрижа за монах — помисли той. — Расото ще ме скрие завинаги от очите на господин дьо Майен, но, по дяволите, не може да няма и друг изход. Трябва да поразмислим. Бях чел в някаква латинска книжка — вярно, не от библиотеката на Горанфло: «Quaere et invenies.»23.“

Шико се зае да размишлява и ето какво реши накрая.

За ония времена това беше доста нова мисъл.

Той се довери на Горанфло и го помоли да пише до краля; той сам продиктува писмото.

Горанфло, макар и с огромни усилия, написа, че Шико е намерил приют при него в манастира и че е принуден да се раздели със своя повелител, който се е помирил с господин дьо Майен. От мъка Шико се бил разболял, опитал се да се пребори с болестта, но мъката се оказала по-силна и в края на краищата клетникът предал Богу дух.

От своя страна и Шико изпрати на краля писмо.

Това писмо, датирано с 1580 година, включваше пет пасажа.

Трябваше да се създаде впечатлението, че между първия и последния пасаж са изминали не по-малко от пет дни и че всеки от тях свидетелствува за по-нататъшното развитие на болестта.

Първият пасаж бе написан и подписан с доста твърда ръка.

Във втория почеркът бе неуверен и подписът нечетлив.

Под третия стоеше „Шик“… Под четвъртия — „Ши“…

И накрая, под петия — „Ш“ и мастилено петно.

Това петно, поставено от умиращия, направи на краля най-тягостно впечатление.

В отговор на посланието на Горанфло и на прощалните редове на Шико кралят бе отговорил собственоръчно:

Лесно можем да си представим как зяпна от изненада игуменът при получаването на това послание, изцяло написано с ръката на краля, как се възхити от изобретателността на Шико и как стремително се втурна към очакващите го почести.

Всичко стана според желанието на краля, както и на Шико.

Снопче трънки, алегорично представляващо тялото на умрелия, бе погребано в едно слънчево кътче, отрупано с цветя, под разкошна лоза. След това символично погребаният Шико помогна на Горанфло да се прехвърли в Париж.

Недалеч от портите на замъка Бюси той купи за триста екю една скромна къща. Когато трябваше да посети Горанфло, той избираше един от трите пътя: най-краткия — през града, най-романтичния — по брега на реката и накрая, този, който вървеше покрай крепостните стени на Париж и беше най-безопасният.

Ала мечтателят Шико почти винаги избираше пътя покрай брега. По онова време Сена не беше окована в камък, вълните, както казва поетът, целуваха нейните полегати брегове, и жителите на Сите често можеха да видят при лунна светлина високия силует на Шико.

След като се установи на новото си място под променено име, Шико се погрижи да промени и външността си. Наричаше се, както вече знаем, Робер Брике и ходеше прегърбен. Освен това за изминалите пет-шест години, доста тревожни за него, той бе почти оплешивял, така че предишните му черни буйни къдри бяха се отдръпнали, подобно на море по време на отлив, от челото към тила.

Плюс всичко останало, както вече бе станало дума, той усъвършенствуваше присъщото на древните мимове изкуство да променя израза на лицето си.

Ето защо дори при ярка светлина Шико се превръщаше, ако не го мързеше да се потруди, в истинския Робер Брике, тоест в човека, чиято уста се разтягаше до ушите, носът стигаше до брадичката, а очите ставаха кривогледи.

И в заключение той прибягваше до още една предпазна мярка — не завързваше с никого близко познанство.

И така, Робер Брике водеше живот на отшелник, който бе започнал да му харесва. Единственото му развлечение бе да посещава Горанфло и да пие с него знаменитото вино от 1550 година, което достойният игумен се бе погрижил да изнесе от бонските изби.

На промени обаче са подложени не само знаменитите, но и обикновените личности: Горанфло също се бе променил, макар и не физически.

Той бе разбрал, че човекът, определящ по-рано съдбата му, зависи този път от това, доколко Горанфло ще благоволи да държи езика зад зъбите си.

Шико, който идваше да обядва в абатството, бе не повече от пешка и от този миг Горанфло изгради прекалено високо мнение за себе си и недостатъчно високо за Шико.

Шико не се засягаше от тази промяна у приятеля си. Крал Анри го бе научил на всичко и той гледаше философски спокойно на нещата.

Започна внимателно да следи собственото си поведение — това бе всичко.

Отначало посещаваше абатството на всеки два дни, после веднъж седмично, веднъж на две седмици и накрая, веднъж в месеца.

Горанфло бе до такава степен заангажиран със собствената си персона, че дори не забеляза това.

Шико се усмихваше вътрешно на неблагодарността на Горанфло и по обичая си се почесваше по носа и брадичката.

„Водата и времето — мислеше той — са двете най-могъщи сили: едната разяжда камъка, другата — самолюбието. Ще почакаме.“

И той започна да чака.

А докато чакаше, станаха разказаните от нас събития, в които той можа да види предстоящите големи политически бури.

Анри III, когото Шико в ролята си на покойник продължаваше да обича, бе изложен според него на нови опасности. Шико реши да се яви пред краля във вид на призрак и да го предпази от бъдещите беди…

Сега вече, когато всичко, което в нашия разказ можеше да се стори необяснимо, намери своето обяснение, ние, ако читателят не възразява, ще се присъединим към Шико, който излезе от Лувъра, и ще го придружим до неговата къща на пресечката Бюси.