"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

Глава 15

Шико, все така невидим, се бе изтегнал в креслото; Жоайоз лежеше върху възглавниците, подпрял глава на лакът; Анри уютно се беше завил с одеяло. Започна разговор.

— Е, кажете, Жоайоз — попита го Анри, — доволен ли сте от разходката си из града?

— Да, ваше величество, благодаря ви — разсеяно отвърна херцогът.

— Май бързо си тръгнахте днес от Гревския площад!

— Честно казано, ваше величество, не обичам да гледам как се мъчат хора.

— Знаеш ли какво стана?

— Ако трябва да бъда искрен, не.

— Салсед се отказа от показанията си.

— Да ви призная, ваше величество, бях сигурен в това.

— Но нали отначало си беше признал?

— Толкова повече. Първите му признания заставиха херцозите Гиз да бъдат нащрек. Те започнаха да действуват, докато вие, ваше величество, оставахте напълно спокоен: това беше неизбежно.

— Как така? Предвиждал си всичко и нищо не си ми казал?

— Не съм министър, за да говоря за политика.

— Да минем на друга тема, Жоайоз.

— Ваше величество…

— Трябва ми твоят брат. Искам да му възложа нещо.

— Извън Париж ли?

— Да.

— В такъв случай това е невъзможно, ваше величество.

— Как да го разбирам?

— Дьо Бушаж не може да замине.

Анри се надигна на лакът и зяпна учудено Жоайоз.

— Какво значи това? — попита той.

Жоайоз издържа невъзмутимо погледа на краля.

— Ваше величество — каза той, — дьо Бушаж е влюбен, но бедният момък се е насочил по лъжлив път и затова е започнал да слабее, да бледнее…

— Наистина — съгласи се кралят — това направи впечатление и на мен.

До слуха на събеседниците достигна някакво ръмжене. Жоайоз млъкна и изненадано се огледа наоколо.

— Не се чуди, Ан — засмя се Анри, — това е едно от моите кученца. Заспало е в креслото и ръмжи насън… Та казваш, приятелю, че клетият дьо Бушаж е натъжен?

— Да, ваше величество, мрачен е като самата смърт. Изглежда е срещнал жена, намираща се в угнетено състояние на духа. Няма нищо по-ужасно от такива срещи.

Анри въздъхна.

— Казваш, че тази жена има мрачен характер?

— Така поне твърди дьо Бушаж. Аз не я познавам.

— Горкият! — съчувствено заключи кралят.

— Нали разбирате, ваше величество — продължи Жоайоз, — веднага, щом той ми направи това признание, започнах да го лекувам.

— И какво?…

— Курсът на лечението е започнат.

— И не е вече така влюбен?

— Не това е целта, ваше величество, но у него се появи надежда чувството му да бъде споделено. И така, от днес, вместо да въздиша като своята дама, той ще се помъчи да я развесели. Изпратих при неговата възлюблена тридесет италиански музиканти, които ще изнесат под нейния балкон цял концерт.

— Пфу! — каза кралят. — Що за просташка идея!

— Защо да е простащина? Трийсет музиканти, нямащи равни на себе си.

— И допускаш ли, че музиката ще разтопи леденото сърце на красавицата?

— Естествено е да се надявам на това.

Кралят поклати глава.

— Това не значи още — продължи Жоайоз, — че при първите звуци, изтръгнати от лъка, дамата ще се хвърли в обятията на дьо Бушаж. Но тя не може да не остане поразена от това, че заради нея се вдига целият този шум. Постепенно ще свикне с концертите. В случай, че музикантите не се окажат по вкуса й, ще пуснем в ход актьори, фокусници, вълшебници, разходки на кон — с една дума, всевъзможни развлечения; дори веселието да не се върне в тази скръбна красавица, ще се върне поне в дьо Бушаж.

— Желая му това от все сърце — каза Анри, — но да оставим дьо Бушаж. Не е казано именно той да изпълни поръчението ми. Надявам се, че ти, който даваш такива превъзходни съвети, не си станал също роб на някаква благородна страст?

— Аз? — възкликна Жоайоз. — Никога през живота си не съм бил толкова свободен, колкото съм сега! И ето какво съм намислил, ваше величество! Всеки ден ще карам да ме носят тук с носилката. Докато ваше величество се моли, аз ще преглеждам книгите по алхимия или, още по-добре, по морско дело — нали съм моряк? Ще си намеря кученца, за да си играят с вашите. След това ще ядем крем и ще слушаме разказите на господин д’Епернон. И всичко това, без да помръдна от мястото си, ваше величество: човек се чувствува добре само в седящо положение, а още по-добре — в лежащо… О, каква мека възглавница, ваше величество! Изглежда, вашите тапицери са работили за своя скучаещ крал.

— Пфу, колко противно е това, Ан — въздъхна кралят.

— Защо да е противно?

— Мъж на твоята възраст, с твоето положение — и изведнъж решил да стане ленив и дебел! Почакай, ще ти намеря подходящо занимание.

— Ако ще е скучно, съгласен съм.

Отново се чу ръмжене. Можеше да се помисли, че Жоайоз бе разсмял с думите си излегналото се в креслото куче.

— Забележи колко умно куче — каза Анри. — Досети се каква дейност съм ти измислил.

— Каква, ваше величество? Горя от нетърпение да разбера.

— Ще нахлузиш ботуши.

Жоайоз се дръпна с ужас назад.

— Не искайте това от мен, ваше величество!

— Ще яхнеш коня.

Жоайоз подскочи.

— На кон? Аз? Не, не, не признавам вече нищо друго освен носилката. Нима ваше величество не е чул?

— Шегите настрана, Жоайоз, нали ме разбра? Ще нахлузиш ботуши и ще яхнеш коня.

— Не, ваше величество — възрази херцогът с най-сериозен тон, — това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — гневно попита кралят.

— Защото… защото… аз съм адмирал.

— И какво от това?

— Адмиралите не яздят.

— Гледай ти работа! — учуди се Анри.

Жоайоз кимна с глава като дете, което упорствува, но е твърде плахо, за да не отвърне съвсем.

— Отлично, господин адмирал, няма да ви дадем кон. Вие сте прав: за един моряк не подхожда да язди кон. Затова пък морякът е призван да плава с кораб или галера. Ето защо ще тръгнете незабавно за Руан по реката. В Руан, където стои вашата флагманска галера, вие незабавно ще се качите на нея и ще отплавате за Антверпен.

— За Антверпен! — простена Жоайоз толкова отчаяно, сякаш бе получил заповед да отплава за Кантон или Валпарайсо.

— Струва ми се, че вече казах — произнесе кралят с леден, недопускащ възражение тон. — Казах и нямам намерение да повтарям.

Без повече да възразява, Жоайоз закопча плаща си, препаса шпагата и взе от стола кадифената си шапчица.

— Колко трудно е да накараш хората да ти се подчиняват, дявол да го вземе! — продължи да мърмори Анри. — Ако самият аз забравям понякога, че съм господар, всички останали би трябвало все пак да го помнят.

Жоайоз се поклони студено и постави, съгласно устава, ръка върху дръжката на шпагата си.

— Какви ще бъдат вашите заповеди, ваше величество? — произнесе той с толкова покорен глас, че сърцето на краля се размекна като восък.

— Ще идеш в Руан — каза той — и ще отплаваш оттам за Антверпен, освен ако не пожелаеш да стигнеш по суша до Брюксел.

Анри очакваше отговор, но Жоайоз само се поклони.

— Може би предпочиташ да пътуваш по суша?

— Аз не мога да имам предпочитания, когато трябва да изпълня заповед, ваше величество — отвърна Жоайоз.

— Е, добре, цупи се, цупи се!… Уф, какъв ужасен характер! — провикна се кралят. — Уви, кралят няма приятели…

— Който дава заповеди, може да разчита само на слуги — тържествено заяви Жоайоз.

— Та ето какво, милостиви господине — възрази обиден кралят, — в Руан ще се качите на своята галера е гарнизоните от Кодебек, Арфлер и Диеп, които ще заменя с други части, ще ги натоварите на шест кораба и с пристигането си на местоназначението ще ги предадете на моя брат, който очаква обещаната му от мен помощ.

— Дайте ми писмени пълномощия, ваше величество — каза Жоайоз.

— А откога — отвърна кралят — престанахте да действувате съгласно своята адмиралска власт?

— Аз имам само едно право, ваше величество — да се подчинявам, и се старая, доколкото ми е възможно, да избягвам отговорността.

— Добре, господин херцог, ще получите писмени пълномощия у дома си преди заминаването.

— Кога именно, ваше величество?

— След един час.

Жоайоз се поклони почтително и тръгна към вратата.

Сърцето на краля едва не се пръсна от огорчение.

— Как! — възкликна той. — Вие не сметнахте дори за нужно да се сбогувате? Не сте много учтив, господин адмирал.

— Благоволете, да ме извините, ваше величество — каза Жоайоз, — ала като придворен съм по-лош, отколкото дори като моряк! Доколкото разбирам, вие съжалявате, ваше величество, за всичко, което сте направили за мен.

И той хлопна силно вратата на излизане.

— Ето как ми се отплащат всички, за които толкова нещо съм направил! — простена кралят. — Ах, Жоайоз, неблагодарен Жоайоз!

— Може би ще го викнеш да се върне? — попита Шико, който отиде до кревата. — Веднъж да проявиш сила на волята и вече се разкайваш!

— Много мило разсъждаваш! — отвърна кралят. — Нима според теб е приятно да тръгнеш по море есен, във вятър и дъжд? Любопитно ми е какво би направил ти на негово място, бездушни човече?

— Това зависи единствено от теб, велики кралю!

— Значи, ако те пратя някъде като Жоайоз, тя ще се съгласиш?

— Не само ще се съглася, но дори те умолявам да ме изпратиш някъде.

— Би ли заминал за Навара?

— Ако ще на края на света, велики кралю!

— Ей, шуте, подиграваш ли се с мен?

— Ваше величество, щом не бях твърде весел, докато бях жив, кълна ви се, че след смъртта си станах още по-тъжен.

— Но нали току-що се отказа да напуснеш Париж?

— Милостиви мой повелителю, аз не бях прав, абсолютно не бях прав и се разкайвам за това.

— Нищо не разбирам — чудеше се кралят.

— Аз, Анри, съм предпазлив човек, а играта ми с господин Майен не е завършила и сметките ни не са уредени. Ако той открие, че съм в Париж, ще пожелае да започне всичко отначало. Славният господин дьо Майен е отчаян играч!

— И какво очакваш от него?

— Ще прибегне до хитър ход и ще ме намушкат с нож.

— Е, познавам моя Шико: няма да му остане длъжен.

— Прав си, така ще го намушкам, че ще пукне.

— Толкова по-добре: играта ще свърши.

— Толкова по-зле, дявол да го вземе, толкова по-зле! Семейството му ще вдигне ужасен шум, срещу теб ще се надигне цялата Лига и един прекрасен ден ти ще ми кажеш: „Шико, приятелю, извини ме, но съм принуден да те разчекна на колелото.“

— Така ли ще кажа?

— Не само ще го кажеш, но и ще го извършиш, велики кралю. Предпочитам нещата да се развият другояче, разбираш ли? Затова ще замина за Навара, стига да благоволиш да ме изпратиш там.

— Разбира се, ще благоволя.

— Чакам заповедите ви, всемилостиви мои повелителю.

И Шико застана в позата на Жоайоз, застинал в очакване.

— Но ти дори не знаеш дали това, за което те изпращам, ще ти допадне — каза кралят.

— Щом моля да ме изпратиш…

— Чуй ме добре, Шико — каза Анри, — искам да скарам Марго с мъжа й.

— Разделяй, за да владееш? — попита Шико. — Прави каквото знаеш, ваше величество. Аз съм само посланик, нищо повече. Стига личността ми да бъде неприкосновена… Виж, на това ще се съгласиш, настоявам.

— Но нали трябва да знаеш в края на краищата, какво да кажеш на моя зет? — каза Анри.

— Аз? Да говоря? Не, не и не!

— Как така не, не и не?

— Ще ида, където и да ме изпратиш, но нищо няма да говоря.

— Значи се отказваш?

— Отказвам се да говоря, но писмо ще отнеса. Който предава възложеното му с думи, винаги носи голяма отговорност. На този, който връчва писмо, не задават много въпроси.

— Така да бъде, ще ти дам писмо. Това напълно съвпада със замисъла ми.

— Колко добре се нарежда всичко. Дайте ми писмото.

И Шико протегна ръка.

— Мислиш ли, че едно такова писмо може да се напише за миг? То трябва да се съчини, да се обмисли, да се претегли!

— Отлично: претегляй, обмисляй, съчинявай. Утре рано сутринта ще дойда да го получа или ще пратя някого за него.

— А защо да не прекараш нощта тук?

— Тук?

— Да, в креслото си.

— Е, не! С това е свършено. Повече не нощувам в Лувъра. Да си привидение и да спиш в креслото. Това вече е най-голямата глупост!

— Но нали трябва да знаеш моите намерения към Марго и мъжа й? — възропта кралят. — Ти си гасконец. В Наварския двор писмото ми ще вдигне шум. Ще започнат да те разпитват — трябва да можеш да отговориш. Дявол да го вземе! Ти ще си мой посланик. Не искам да имаш глупав вид.

— Господи — присви рамене Шико, — колко само си несъобразителен, велики кралю! Как? Ти си въобразяваш, че ще тръгна с някакво писмо на двеста и петдесет левги, без да знам какво пише в него? Бъди спокоен, дявол да го вземе! Още на първия ъгъл, под първото дърво, ще отворя твоето писмо. Десет години вече изпращаш посланици по всички краища на света и още не ги познаваш. Почини си телом и духом, а аз се връщам в своето убежище.

— А къде е твоето убежище?

— На гробището на невинните мъченици, велики мой господарю.

Анри погледна Шико с учудване, което не го напускаше вече два часа, откакто започнаха да говорят.

— Не си очаквал това, нали? — попита Шико и се присегна да вземе плаща и шапката си. — Ето какво значи да влезеш във връзка със същество от задгробния свят! Разбрахме се: чакай утре мен или моя пратеник.

— Но твоят пратеник трябва да има някаква парола.

— Така да бъде: ако вместо мен дойде мой пратеник, то ще бъде от името на Сянката.

И с тези думи той изчезна толкова незабелязано, че суеверният Анри остана в недоумение: а може би и наистина не жив човек, а безплътна сянка се бе измъкнала през вратата на спалнята?