"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)Глава 15Шико, все така невидим, се бе изтегнал в креслото; Жоайоз лежеше върху възглавниците, подпрял глава на лакът; Анри уютно се беше завил с одеяло. Започна разговор. — Е, кажете, Жоайоз — попита го Анри, — доволен ли сте от разходката си из града? — Да, ваше величество, благодаря ви — разсеяно отвърна херцогът. — Май бързо си тръгнахте днес от Гревския площад! — Честно казано, ваше величество, не обичам да гледам как се мъчат хора. — Знаеш ли какво стана? — Ако трябва да бъда искрен, не. — Салсед се отказа от показанията си. — Да ви призная, ваше величество, бях сигурен в това. — Но нали отначало си беше признал? — Толкова повече. Първите му признания заставиха херцозите Гиз да бъдат нащрек. Те започнаха да действуват, докато вие, ваше величество, оставахте напълно спокоен: това беше неизбежно. — Как така? Предвиждал си всичко и нищо не си ми казал? — Не съм министър, за да говоря за политика. — Да минем на друга тема, Жоайоз. — Ваше величество… — Трябва ми твоят брат. Искам да му възложа нещо. — Извън Париж ли? — Да. — В такъв случай това е невъзможно, ваше величество. — Как да го разбирам? — Дьо Бушаж не може да замине. Анри се надигна на лакът и зяпна учудено Жоайоз. — Какво значи това? — попита той. Жоайоз издържа невъзмутимо погледа на краля. — Ваше величество — каза той, — дьо Бушаж е влюбен, но бедният момък се е насочил по лъжлив път и затова е започнал да слабее, да бледнее… — Наистина — съгласи се кралят — това направи впечатление и на мен. До слуха на събеседниците достигна някакво ръмжене. Жоайоз млъкна и изненадано се огледа наоколо. — Не се чуди, Ан — засмя се Анри, — това е едно от моите кученца. Заспало е в креслото и ръмжи насън… Та казваш, приятелю, че клетият дьо Бушаж е натъжен? — Да, ваше величество, мрачен е като самата смърт. Изглежда е срещнал жена, намираща се в угнетено състояние на духа. Няма нищо по-ужасно от такива срещи. Анри въздъхна. — Казваш, че тази жена има мрачен характер? — Така поне твърди дьо Бушаж. Аз не я познавам. — Горкият! — съчувствено заключи кралят. — Нали разбирате, ваше величество — продължи Жоайоз, — веднага, щом той ми направи това признание, започнах да го лекувам. — И какво?… — Курсът на лечението е започнат. — И не е вече така влюбен? — Не това е целта, ваше величество, но у него се появи надежда чувството му да бъде споделено. И така, от днес, вместо да въздиша като своята дама, той ще се помъчи да я развесели. Изпратих при неговата възлюблена тридесет италиански музиканти, които ще изнесат под нейния балкон цял концерт. — Пфу! — каза кралят. — Що за просташка идея! — Защо да е простащина? Трийсет музиканти, нямащи равни на себе си. — И допускаш ли, че музиката ще разтопи леденото сърце на красавицата? — Естествено е да се надявам на това. Кралят поклати глава. — Това не значи още — продължи Жоайоз, — че при първите звуци, изтръгнати от лъка, дамата ще се хвърли в обятията на дьо Бушаж. Но тя не може да не остане поразена от това, че заради нея се вдига целият този шум. Постепенно ще свикне с концертите. В случай, че музикантите не се окажат по вкуса й, ще пуснем в ход актьори, фокусници, вълшебници, разходки на кон — с една дума, всевъзможни развлечения; дори веселието да не се върне в тази скръбна красавица, ще се върне поне в дьо Бушаж. — Желая му това от все сърце — каза Анри, — но да оставим дьо Бушаж. Не е казано именно той да изпълни поръчението ми. Надявам се, че ти, който даваш такива превъзходни съвети, не си станал също роб на някаква благородна страст? — Аз? — възкликна Жоайоз. — Никога през живота си не съм бил толкова свободен, колкото съм сега! И ето какво съм намислил, ваше величество! Всеки ден ще карам да ме носят тук с носилката. Докато ваше величество се моли, аз ще преглеждам книгите по алхимия или, още по-добре, по морско дело — нали съм моряк? Ще си намеря кученца, за да си играят с вашите. След това ще ядем крем и ще слушаме разказите на господин д’Епернон. И всичко това, без да помръдна от мястото си, ваше величество: човек се чувствува добре само в седящо положение, а още по-добре — в лежащо… О, каква мека възглавница, ваше величество! Изглежда, вашите тапицери са работили за своя скучаещ крал. — Пфу, колко противно е това, Ан — въздъхна кралят. — Защо да е противно? — Мъж на твоята възраст, с твоето положение — и изведнъж решил да стане ленив и дебел! Почакай, ще ти намеря подходящо занимание. — Ако ще е скучно, съгласен съм. Отново се чу ръмжене. Можеше да се помисли, че Жоайоз бе разсмял с думите си излегналото се в креслото куче. — Забележи колко умно куче — каза Анри. — Досети се каква дейност съм ти измислил. — Каква, ваше величество? Горя от нетърпение да разбера. — Ще нахлузиш ботуши. Жоайоз се дръпна с ужас назад. — Не искайте това от мен, ваше величество! — Ще яхнеш коня. Жоайоз подскочи. — На кон? Аз? Не, не, не признавам вече нищо друго освен носилката. Нима ваше величество не е чул? — Шегите настрана, Жоайоз, нали ме разбра? Ще нахлузиш ботуши и ще яхнеш коня. — Не, ваше величество — възрази херцогът с най-сериозен тон, — това е невъзможно. — Защо да е невъзможно? — гневно попита кралят. — Защото… защото… аз съм адмирал. — И какво от това? — Адмиралите не яздят. — Гледай ти работа! — учуди се Анри. Жоайоз кимна с глава като дете, което упорствува, но е твърде плахо, за да не отвърне съвсем. — Отлично, господин адмирал, няма да ви дадем кон. Вие сте прав: за един моряк не подхожда да язди кон. Затова пък морякът е призван да плава с кораб или галера. Ето защо ще тръгнете незабавно за Руан по реката. В Руан, където стои вашата флагманска галера, вие незабавно ще се качите на нея и ще отплавате за Антверпен. — За Антверпен! — простена Жоайоз толкова отчаяно, сякаш бе получил заповед да отплава за Кантон или Валпарайсо. — Струва ми се, че вече казах — произнесе кралят с леден, недопускащ възражение тон. — Казах и нямам намерение да повтарям. Без повече да възразява, Жоайоз закопча плаща си, препаса шпагата и взе от стола кадифената си шапчица. — Колко трудно е да накараш хората да ти се подчиняват, дявол да го вземе! — продължи да мърмори Анри. — Ако самият аз забравям понякога, че съм господар, всички останали би трябвало все пак да го помнят. Жоайоз се поклони студено и постави, съгласно устава, ръка върху дръжката на шпагата си. — Какви ще бъдат вашите заповеди, ваше величество? — произнесе той с толкова покорен глас, че сърцето на краля се размекна като восък. — Ще идеш в Руан — каза той — и ще отплаваш оттам за Антверпен, освен ако не пожелаеш да стигнеш по суша до Брюксел. Анри очакваше отговор, но Жоайоз само се поклони. — Може би предпочиташ да пътуваш по суша? — Аз не мога да имам предпочитания, когато трябва да изпълня заповед, ваше величество — отвърна Жоайоз. — Е, добре, цупи се, цупи се!… Уф, какъв ужасен характер! — провикна се кралят. — Уви, кралят няма приятели… — Който дава заповеди, може да разчита само на слуги — тържествено заяви Жоайоз. — Та ето какво, милостиви господине — възрази обиден кралят, — в Руан ще се качите на своята галера е гарнизоните от Кодебек, Арфлер и Диеп, които ще заменя с други части, ще ги натоварите на шест кораба и с пристигането си на местоназначението ще ги предадете на моя брат, който очаква обещаната му от мен помощ. — Дайте ми писмени пълномощия, ваше величество — каза Жоайоз. — А откога — отвърна кралят — престанахте да действувате съгласно своята адмиралска власт? — Аз имам само едно право, ваше величество — да се подчинявам, и се старая, доколкото ми е възможно, да избягвам отговорността. — Добре, господин херцог, ще получите писмени пълномощия у дома си преди заминаването. — Кога именно, ваше величество? — След един час. Жоайоз се поклони почтително и тръгна към вратата. Сърцето на краля едва не се пръсна от огорчение. — Как! — възкликна той. — Вие не сметнахте дори за нужно да се сбогувате? Не сте много учтив, господин адмирал. — Благоволете, да ме извините, ваше величество — каза Жоайоз, — ала като придворен съм по-лош, отколкото дори като моряк! Доколкото разбирам, вие съжалявате, ваше величество, за всичко, което сте направили за мен. И той хлопна силно вратата на излизане. — Ето как ми се отплащат всички, за които толкова нещо съм направил! — простена кралят. — Ах, Жоайоз, неблагодарен Жоайоз! — Може би ще го викнеш да се върне? — попита Шико, който отиде до кревата. — Веднъж да проявиш сила на волята и вече се разкайваш! — Много мило разсъждаваш! — отвърна кралят. — Нима според теб е приятно да тръгнеш по море есен, във вятър и дъжд? Любопитно ми е какво би направил ти на негово място, бездушни човече? — Това зависи единствено от теб, велики кралю! — Значи, ако те пратя някъде като Жоайоз, тя ще се съгласиш? — Не само ще се съглася, но дори те умолявам да ме изпратиш някъде. — Би ли заминал за Навара? — Ако ще на края на света, велики кралю! — Ей, шуте, подиграваш ли се с мен? — Ваше величество, щом не бях твърде весел, докато бях жив, кълна ви се, че след смъртта си станах още по-тъжен. — Но нали току-що се отказа да напуснеш Париж? — Милостиви мой повелителю, аз не бях прав, абсолютно не бях прав и се разкайвам за това. — Нищо не разбирам — чудеше се кралят. — Аз, Анри, съм предпазлив човек, а играта ми с господин Майен не е завършила и сметките ни не са уредени. Ако той открие, че съм в Париж, ще пожелае да започне всичко отначало. Славният господин дьо Майен е отчаян играч! — И какво очакваш от него? — Ще прибегне до хитър ход и ще ме намушкат с нож. — Е, познавам моя Шико: няма да му остане длъжен. — Прав си, така ще го намушкам, че ще пукне. — Толкова по-добре: играта ще свърши. — Толкова по-зле, дявол да го вземе, толкова по-зле! Семейството му ще вдигне ужасен шум, срещу теб ще се надигне цялата Лига и един прекрасен ден ти ще ми кажеш: „Шико, приятелю, извини ме, но съм принуден да те разчекна на колелото.“ — Така ли ще кажа? — Не само ще го кажеш, но и ще го извършиш, велики кралю. Предпочитам нещата да се развият другояче, разбираш ли? Затова ще замина за Навара, стига да благоволиш да ме изпратиш там. — Разбира се, ще благоволя. — Чакам заповедите ви, всемилостиви мои повелителю. И Шико застана в позата на Жоайоз, застинал в очакване. — Но ти дори не знаеш дали това, за което те изпращам, ще ти допадне — каза кралят. — Щом моля да ме изпратиш… — Чуй ме добре, Шико — каза Анри, — искам да скарам Марго с мъжа й. — Разделяй, за да владееш? — попита Шико. — Прави каквото знаеш, ваше величество. Аз съм само посланик, нищо повече. Стига личността ми да бъде неприкосновена… Виж, на това ще се съгласиш, настоявам. — Но нали трябва да знаеш в края на краищата, какво да кажеш на моя зет? — каза Анри. — Аз? Да говоря? Не, не и не! — Как така не, не и не? — Ще ида, където и да ме изпратиш, но нищо няма да говоря. — Значи се отказваш? — Отказвам се да говоря, но писмо ще отнеса. Който предава възложеното му с думи, винаги носи голяма отговорност. На този, който връчва писмо, не задават много въпроси. — Така да бъде, ще ти дам писмо. Това напълно съвпада със замисъла ми. — Колко добре се нарежда всичко. Дайте ми писмото. И Шико протегна ръка. — Мислиш ли, че едно такова писмо може да се напише за миг? То трябва да се съчини, да се обмисли, да се претегли! — Отлично: претегляй, обмисляй, съчинявай. Утре рано сутринта ще дойда да го получа или ще пратя някого за него. — А защо да не прекараш нощта тук? — Тук? — Да, в креслото си. — Е, не! С това е свършено. Повече не нощувам в Лувъра. Да си привидение и да спиш в креслото. Това вече е най-голямата глупост! — Но нали трябва да знаеш моите намерения към Марго и мъжа й? — възропта кралят. — Ти си гасконец. В Наварския двор писмото ми ще вдигне шум. Ще започнат да те разпитват — трябва да можеш да отговориш. Дявол да го вземе! Ти ще си мой посланик. Не искам да имаш глупав вид. — Господи — присви рамене Шико, — колко само си несъобразителен, велики кралю! Как? Ти си въобразяваш, че ще тръгна с някакво писмо на двеста и петдесет левги, без да знам какво пише в него? Бъди спокоен, дявол да го вземе! Още на първия ъгъл, под първото дърво, ще отворя твоето писмо. Десет години вече изпращаш посланици по всички краища на света и още не ги познаваш. Почини си телом и духом, а аз се връщам в своето убежище. — А къде е твоето убежище? — На гробището на невинните мъченици, велики мой господарю. Анри погледна Шико с учудване, което не го напускаше вече два часа, откакто започнаха да говорят. — Не си очаквал това, нали? — попита Шико и се присегна да вземе плаща и шапката си. — Ето какво значи да влезеш във връзка със същество от задгробния свят! Разбрахме се: чакай утре мен или моя пратеник. — Но твоят пратеник трябва да има някаква парола. — Така да бъде: ако вместо мен дойде мой пратеник, то ще бъде от името на Сянката. И с тези думи той изчезна толкова незабелязано, че суеверният Анри остана в недоумение: а може би и наистина не жив човек, а безплътна сянка се бе измъкнала през вратата на спалнята? |
|
|