"Четиридесет и петимата" - читать интересную книгу автора (Дюма Александър)

Глава 9

След господин Лоаняк в залата влезе Милитор, поизцапан от падането и морав от злоба.

— Поклон, господа — каза Лоаняк. — А! Младият Милитор май пак се е джавкал с някого и е пострадал носът му.

— Ще ми се плати за това! — избоботи Милитор, показвайки юмрук на Карменж.

— Слагайте масата, господин Фурнишон! — извика господин Лоаняк.

— Виждате ли — оплака се Пенкорне, все още измъчван от присмеха на Сен-Мален, — смяха ми се, че нямам шапка, а никой дума не обели за господин дьо Монкрабо, който седна на масата в доспехи от времето на император Пертинакс! Ето това се казва оръжие за отбрана!

В отговор на което Монкрабо извика с фалцет:

— Господа, свалям бронята си! Това е предупреждение към онези, които искат да ме видят с оръжие за нападение!

И той повика слугата си — побелял дебеланко на около петдесет години.

— Свалете, моля ви, тази броня — каза му Пертинакс.

Дебеланкото свали бронята.

— А аз кога ще обядвам? — попита той стопанина си. — Кажи да ми дадат нещо за ядене, умирам от глад, Пертинакс.

Колкото и фамилиарно да беше това обръщение, то не предизвика ни най-малко учудване у господаря му.

— Нима нищо не ни остана? — попита Пертинакс.

— В Сакс похарчихме и последното екю.

— По дяволите, опитай да продадеш нещо.

Пертинакс още не беше успял да произнесе това, когато от прага на странноприемницата се раздаде силен глас:

— Старо желязо купувам! Кой продава железни отпадъци?

Щом чу това, госпожа Фурнишон се затича към вратата. През това време стопанинът носеше с тържествен вид към масата първите блюда. От всички страни заваляха похвали към кухнята на господин Фурнишон и той потърси с поглед съпругата си, за да сподели радостта си. Но — напразно.

— Къде ли се е запиляла? — попита той помощник-готвача.

— Ах, стопанино, удари тя кьоравото — заменя старото ви желязо за новички парички.

— Надявам се, че не става дума за бойната ми броня! — извика Фурнишон и тръгна към изхода.

— Няма страшно — каза Лоаняк, — изкупуването на оръжие е забранено с кралски указ.

В залата влезе ликуваща госпожа Фурнишон.

— Какво има? — попита тя развълнувания си съпруг.

— Казват, че си продала оръжието ми.

— Е, и?

— Ами аз не искам да го продаваш!

— Но сега няма война и е по-добре да имаме две нови тенджери, отколкото една стара броня.

— Предполагам, че откакто излезе кралският указ, за който спомена господин дьо Лоаняк, в търговията със старо желязо няма голяма сметка — отбеляза Шалабър.

— Търговецът ме увещава от доста време — каза госпожа Фурнишон — и днес не можах да устоя. Десет екю, господине, десет екю са това, а старата броня си остава стара броня.

— Как! Десет екю? — изуми се Шалабър. — Толкова скъпо? По дяволите!

И се замисли.

— Десет екю! — повтори Пертинакс и погледна многозначително слугата си. — Чувате ли, господин Самюел?

Господин Самюел изчезна.

— Но този търговец рискува да увисне на бесилото! — промълви господин дьо Лоаняк.

— Той е славно момче, разбрано и безобидно — продължаваше госпожа Фурнишон.

— И какво прави с това желязо?

— Продава го според теглото му.

— Според теглото? — повтори господин дьо Лоаняк. — И казвате, че ви е дал десет екю? За какво?

— За бронята и шлема.

— Да допуснем, че заедно тежат двадесет фунта, това прави по половин екю за фунт. По дяволите, тук има нещо.

— Жалко, че не мога да заведа този търговец в замъка ми! — каза Шалабър и очите му заблестяха. — Щях да му предам цели три хиляди фунта желязо — и шлемове, и наръчници, и брони.

— Как! Нима бихте продали доспехите на вашите предци? — попита иронично Сен-Мален.

— Ах, господине — каза Есташ дьо Мираду, — би било неблагоразумно от ваша страна — та това са свещени реликви.

— Голяма работа! — възрази Шалабър. — Моите предци! Вече самите те са станали реликви и не се нуждаят от нищо друго, освен от заупокойни молитви.

На масата ставаше все по-весело благодарение на бургундското, което се лееше неспирно. Гласовете се усилваха, чиниите тракаха, главите се замаяха и вече всеки гасконец виждаше света в розово. Освен Милигор, който не можеше да забрави унижението, и Карменж, който мислеше за пажа си.

— Колко са весели всички — каза Лоаняк на съседа си, който се оказа господин Ернотон, — а защо — не знаят.

— Що се отнася до мен — отговори Карменж, — аз съвсем не съм весел.

— Напразно, господине — продължи Лоаняк, — за такива като вас Париж е златно място, земен рай.

— Не ми се подигравайте, господин дьо Лоаняк — възрази Ернотон. — Явно вие знаете повече от нас и дърпате конците, които ни движат. Направете ми тази услуга — не се дръжте с виконт Ернотон дьо Карменж като с кукла на конци.

— Готов съм да ви направя и други услуги, господин виконт — каза Лоаняк с учтив поклон. — Двама души, ми се харесаха оттук присъствуващите още от пръв поглед — вие, с вашата сдържаност и достойнство, и онзи млад човек с потаен и мрачен вид.

— Как се казва той?

— Дьо Сен-Мален.

— И защо точно нас избрахте, господине?

— Защото ви познавам.

— Мен? — попита удивен Ернотон.

— Вас, него, всички, които са тук, тъй като командирът трябва да познава войниците си.

— Значи всички тези хора…

— Утре ще бъдат мои войници.

— Но аз мислех, че господин д’Епернон…

— Шшшт! Не казвайте това име и въобще — не споменавайте тук никакви имена. Отворете ушите си и затворете устата си — това е съвет, една от услугите, които ви обещах.

— Благодаря, господине.

Лоаняк избърса мустаците си и стана.

— Господа — каза той, — след като случаят е събрал тук четиридесет и петима земляци, да пресушим по чаша испанско вино за здравето на всички тук присъствуващи.

Предложението предизвика бурни ръкопляскания.

— Повечето вече са пияни — каза Лоаняк на Ернотон. — Ако ги подхване човек, ще кажат и майчиното си мляко, но за жалост нямаме време. Господин Фурнишон — извика той, — извадете оттук жените, децата и слугите!

Лардил се надигна с мърморене от мястото си — не беше успяла да дояде десерта си. Милитор не помръдна.

— Ти какво, не чуваш ли? — попита го Лоаняк с тон, нетърпящ възражения. — Хайде, живо в кухнята, господни Милитор!

След малко в залата останаха само четиридесет и петимата сътрапезници и господин дьо Лоаняк.

— Господа — обърна се той към тях, — всички вие знаете кой ви е повикал в Париж или поне се досещате… Добре, добре, няма нужда от имена — достатъчно е, че знаете.

В залата се дочу одобрителен шепот.

— С идването си тук вие изразявате вашата готовност да му се подчините. Така ли е? — попита Лоаняк.

— Да, да! — завикаха всички.

— Сега — продължи Лоаняк — ще напуснем тихо тази странноприемница и ще отидем да се настаните за нощувка. Всички вие сте равни помежду си — такава е волята на вашия повелител.

— Простете, господине — прекъсна го Карменж, — никой не ми е казал, че господин д’Епернон ще бъде мой повелител.

— Бъдете търпелив! — отговори му Лоаняк. — И така, слушайте писмена заповед. Моля ви, господин Ернотон, прочетете я на глас.

Ернотон бавно разгърна пергамента и зачете високо:

Всички — и пияни, и изтрезнели, се поклониха ниско.

— Всички ли чуха? — попита господин дьо Лоаняк. — Тръгваме веднага. Багажът и хората, пристигнали с вас, остават тук, при господин Фурнишон. Стягайте се бързо — лодките ни чакат.

— Лодките? — повториха гасконците. — Значи ще тръгнем по вода?

И започнаха да се споглеждат с любопитство.

— Да, господа — каза Лоаняк. — Трябва да преплуваме реката, за да отидем в Лувъра.

— В Лувъра! — радостно зашепнаха гасконците. — По дяволите, отиваме в Лувъра!

Лоаняк стана, изчака да излязат четиридесет и петимата гасконци, броейки ги като овчар стадото си, и ги поведе към Нелската кула.

Там ги чакаха три големи лодки.

— Какво ли ще правим в Лувъра? — питаха се някои. Почти всички изтрезняха от хладния речен въздух. Стана им хладно, тъй като повечето не бяха добре облечени.

— Ех, сега да ми беше тук бронята! — прошепна Пертинакс дьо Монкрабо.