"Мечо Пух" - читать интересную книгу автора (Милн Алън А.)

Глава втора,в която Пух отива на гости и попада натясно

Мечето Едуард, известно на приятелите си като Мечо Пух, или само Пух, за по-кратко, се разхождаше един ден из гората и си тананикаше гордо някаква песничка. Беше си я съчинило същия ден по време на Гимнастиката за Отслабване, която правеше всяка сутрин пред огледалото:

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла — като се изпъваше колкото може нагоре и назад и: — тра-ла-ла, тра-ла-ох, помощ! — ла — като се навеждаше да докосне пръстите на задните си лапи… След закуска то си я бе повтаряло толкова пъти, че я научи наизуст, и сега я пееше без грешка:

Като весело си тананикаше и весело се разхождаше наоколо, то си мислеше какво ли правят другите и как би се чувствал някой, ако е друг. Неочаквано стигна до един песъчлив бряг, а в брега видя голяма дупка.

— Аха! (Тра-ла-ла, рум-тум-тум!) Ако зная нещо за нещата, тази дупка значи Зайо — каза Пух. — А Зайо значи Компания. А Компания — значи Похапване и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам, и тям подобни… Рум-тум-тум, тум-ру-рум!

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика:

— Има ли някой в къщи?

Отвътре се чу трополене и после — тишина.

— Питам има ли някой в къщи? — извика силно Пух.

— Не! — обади се един глас и после добави: — Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!

— Жалко! — каза Пух. — Ама съвсем никой ли няма?

— Никой!

Пух си измъкна главата от дупката, замисли се и си каза: „Трябва да има някой, който да каже «никой»!“ Той пъхна отново главата си в дупката и извика:

— Здрасти, Зайо! Ти ли си?

— Не — каза Зайо с променен глас.

— Не е ли това гласът на Зайо?

— Не мисля! — каза Зайо. — Не би трябвало да бъде!

— О! — извика Пух.

Той пак измъкна главата си от дупката, помисли малко, после отново я пъхна в дупката и каза:

— Добре, но бъди така добър и ми кажи къде е Зайо?

— Той отиде да види своя приятел Мечо Пух, който му е голям приятел.

— Но това съм Аз! — каза Пух много изненадан.

— Кой Аз?!

— Пух, мечето!

— Сигурен ли си? — извика Зайо още по-учуден.

— Съвсем! Съвсем сигурен! — каза Пух.

— А, добре! Тогава заповядай вътре!

Пух се провира, провира през дупката и най-после влезе.

— Вярно! — каза Зайо, като го разгледа от главата до петите. — Наистина си ти! Радвам се, че те виждам!

— Ти кой помисли, че съм?

— Не бях сигурен. Знаеш какво е в Гората. Не бива да пускаш всекиго в къщата си. Трябва да се внимава! Какво ще кажеш, нещичко за похапване?

Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: „Мед или кондензирано мляко с хляб?“, Пух толкова се развълнува, че извика: „И двете!“ Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: „Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!“ И дълго след това не продума… Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.

— Трябва ли? — попита Зайо учтиво.

— Е добре — каза Пух, — бих могъл да остана още малко, ако има… ако… ти — говореше той, като усърдно гледаше към долапа.

— Фактически аз трябва да излизам вече — каза Зайо.

— Добре. Тръгвам тогава. Довиждане.

— Довиждане, щом не искаш повече да ядеш!

— Има ли още нещо? — попита бързо Пух.

Зайо надникна в паниците и каза:

— Е, не. Свършило се е всичко.

— Така и предполагах — каза си тихичко мечето. — Довиждане! Трябва вече да си тръгвам.

То започна да се измъква от дупката. С предните си лапи дращеше напред, със задните риташе назад и след малко носът му се показа навън. След още малко… и ушите, и предните лапи се показаха, после раменете и после…

— Ох! Помощ! — извика Пух. — По-добре е да се върна… Ох! Жалко, трябва да продължа напред… Но не мога да направя и това! Ами сега? — изплаши се Пух. — Помощ! Ох! Помощ!

Зайо също искаше да излезе на разходка, но като видя, че предната врата е запушена, излезе през задната, заобиколи и застана пред Пух:

— Хей, ти май се заклещи?

— Ами! Н-не! — отговори Пух безгрижно. — Почивам си, мисля си и си тананикам!

— Я си подай лапата!

Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли… тегли… тегли…

— Ох! — извика Пух. — Боли!

— Никакво съмнение, Пух, заклещен си!

— Това стана — сърдито извика Пух, — защото вратата ти не е достатъчно голяма!

— Това стана — строго каза Зайо — от много ядене! Още тогава си помислих — само че не исках да ти го кажа, — че един от двама ни яде много и това не бях аз! Е… ще отида да доведа Кристофър Робин.

Кристофър Робин живееше на другия край на Гората и когато той дойде със Зайо и видя предната половина на Пух, каза „Глупаво мое мече!“ с такава обич, че всички се обнадеждиха.

— Тъкмо бях започнал да се тревожа — каза Пух, като тихичко подсмърчаше, — че Зайо няма да може вече да използва предната врата. А това никак не бих желал!

— И аз също! — каза Зайо.

— Какво? Няма да може да я използва ли? — каза Кристофър Робин. — Разбира се, че ще може!

— Дано! — каза Зайо.

— Ако не успеем да те издърпаме напред, Пух, ще те избутаме назад.

Угрижен, Зайо си поподръпна мустака и каза, че ако го избутат назад, Пух ще се върне у дома му и разбира се, на Зайо ще му е много приятно да вижда Пух, но нали все пак трябва да се знае: някои животни са създадени да живеят на дърветата, други — под земята и…

— Искаш да кажеш, че аз никога няма да изляза навън? — прекъсна го Пух.

— Искам да кажа, че като си излязъл вече наполовина, ще бъде жалко да се откажем от постигнатото.

Кристофър Робин кимна:

— Тогава ни остава само едно: да чакаме… докато изтънееш отново.

— Колко ще трае това чакане? — попита Пух разтревожен.

— Около една седмица, мисля.

— Но аз не мога да седя тук цяла седмица!

— Много си добре там, глупаво старо Мече! Да не мислиш, че ще бъде лесно да те измъкнем?

— Ще ти четем! — извика Зайо радостно. — Дано само не завали сняг — прибави той. — И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

— Цяла седмица! — каза Пух тъжно. — А за храна?

— Боя се, че няма да има храна — каза Кристофър Робин, — защото трябва по-бързо да изтънееш. Но ние ще ти четем.

Мечето се опита да въздъхне, ала разбра, че не може, защото е много натясно. И една сълза се отрони от окото му, когато каза:

— Тогава, моля ви се, четете ми някоя Ободряваща Книга, която ще бъде помощ и утеха за едно Зазидано Мече в Голямо Притеснение.

Цяла седмица Кристофър Робин чете такава книга на Северния край на Пух, а на Южния Зайо си сушеше прането. Помежду им мечето чувстваше, че става все по-тънко и по-тънко. А в края на седмицата Кристофър Робин каза:

— Хайде сега!

Той хвана Пух за предните лапи, Зайо хвана Кристофър Робин, а всички Зайови роднини и приятели хванаха — един зад друг — Зайо и дружно задърпаха…

Дълго се чуваше само гласът на Пух:

— Ох!

и

— Ах!

и изведнъж се чу: „Пльок!“, като че отхвръкна тапа от бутилка.

И Кристофър Робин, и Зайо, и всички Зайови роднини и приятели се преметнаха презглава и паднаха по гръб един върху друг… а на върха на този куп изскочи Мечо Пух — свободен!

След като благодари с кимване на приятелите си, той, важен-важен, продължи разходката си из Гората, като си тананикаше гордо.

Кристофър Робин погледна след него с обич и си каза: „Мое старо, глупаво Мече!“