"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)


| Станислав Стратиев
| Подробности от Пейзажа



> Слънцето на детството
M> italic
Слънцето на детството ни осветява до последния ни ден.
Поне с мене е така. То грееше над мене, когато бях малък, а светът — огромен, тайнствен и загадъчен и ние, мъничките човеци, едва прохождахме в него. Когато глухарчетата бяха по половин метър високи, в зелените храсти живееше вятърът, а всички цветове на света бяха събрани в малкото килимче, което грееше на стената в малката ни кухничка. Когато крадяхме череши, когато помагахме на бащите си да боядисват мъничките къщи в бедните крайни квартали на София, нахлупили шапки от вестник и с все сила натискайки дръжката на бояджийската помпа, когато ритахме парцалената топка или се отправяхме на далечни пътешествия, скрити в храстите на кварталната градинка.
Лъчите на това слънце осветяваха и беднотията. и дървените налъми, и полуизгнилите тараби, затрупани с есенни храсти, и под тяхната светлина те грееха — скъпи и единствени. Под тази светлина е майка ми, която прави юфка за зимата или пипа горещото ми чело, или ми пее някаква песен, майка ми, с която се чувствувах защитен от всичко на света, сестра ми — завързана с въже за вишната на двора, за да не излиза на улицата да играе с другите деца, а да се грижи за мене, докато родителите ми са на работи, баба ми, която пече чушки на мангала в двора и нещо си говори, баща ми, който се прибира уморен след работа вечер и сяда до мене. да ми помага за задачите... И който все достроява, поправя, кове и реже със бичкията, копае, зида. измазва с маламажката, и все строи и достроява малката ни къщичка, прережда керемидите, сковава врата на бараката и теслата бляска в ръцете му...
Там са и приятелите, игрите, уроците, които кивотът постепенно ни даваше още в тези детски, малко на брой години...
И хората около мене — отрудени, работещи от сутрин до вечер, от тъмно до тъмно — железари, стругари в заводите, железничари по нощните влакове, леяри в леярните, зидари, дърводелци, ковачи...
Човек, става или не става писател в детството си.
Още тогава, там той вече започва да, гледа на света по определен начин, започва да обича и да мрази определени неща, още тогава застава на определена позиция, без да разбира още, без да осъзнава, още тогава в душата му се заражда копнежът за по-справедлив живот, за свобода, за красота, ненавист към униженията и болките човешки, към лъжата и подлостта... И онзи неистов, изконен, неизтребим и неизтриваем стремеж към истината...
Всичко започва от детството, и аз започнах оттам.
Моето детство беше щастливо — бях безкрайно богат, до мене бяха майка ми и баща ми, сестра ми, леля ми и баба ми, грубоватите сърдечни хора на крайния квартал, конто се пребиваха от работа, но никога не губеха надежда и обичаха истината и справедливостта повече от себе си, говореха на висок глас това, което мислеха, и смехът им кънтеше в дворчетата, пълни с люляк и череши, в паянтовите кирпичени къщички... Те често недояждаха, но бяха жилави и силни, и отглеждаха цветя и гълъби, и вървяха храбро през живота...
Естествено, човек се променя, но онова, което е научил в детството си, което е почувствувал и попил в себе си, остава за цял живот. И често то определя целия му живот. Истините, морала, принципите, етиката, държането и отношението към живота аз научих още в детството си — от моите родители, от моя квартал, от хората в него...
„Коньовица" — пролетарския квартал, кварталът, който пълнеше фабриките и заводите, работилниците и строежите, в който живяха Смирненски и Георги Димитров, в който сега през две къщи има паметни плочи на загинали борци за свободата на България, който беше една от крепостите на нелегалната борба — ето моя пръв учител.
Той ме научи да обичам и мразя, да се боря и да не се предавам, той ме закърми и ме отгледа такъв, какъвто съм, той ми предаде първите,и вторите, и много, и много уроци... По всичко. По родолюбие, по класова принадлежност, по етика, по човещина, по солидарност, по приятелство...
И досега, до днес, каквото и да правя, каквото и да пиша, където и да съм — в блестящия, Кралски драматичен театър в Стокхолм на премиерата на моя пиеса, в Делхи, на премиера на друга пиеса, в Москва или в заснежена Финландия, или ни позлатения площад в Нанси, Франция, където също се играе пиесата ми в Театъра на нациите, — където и да съм, винаги моят квартал и моето детство за миг или за повече се връщат в съзнанието ми, аз си спомням за тях, те са моят критерий и моят компас... И мислено питам учителя си — учителю, не сбърках ли, не те ли предадох, останах ли верен на тебе, на всичко онова, което беше и което си...
Мисля си, смея да се надявам, че съм все още жител на моя квартал. Че все още той е мой и аз съм негов. И че ще бъде така до края на дните ми, ще бъдем заедно ...
Завърших гимназия, бях в гранични войски, после бях работник, после журналист, после започнах да пиша разкази, пиеси, сценарии за филми. . .
Професията на журналиста ми даде много. Журналист бях десет години — през това време прекосих десетки пъти нашир и надлъж България, срещах, се с различни хора. от села и градове, от партийни комитети и военни поделения, стотици срещи, стотици теми, стотици проблеми... Страната живееше, страната се развиваше с бързи крачки и ние, журналистите, летяхме задъхани в този водовъртеж от събития, героизъм, предателства, страхливост, от пускови срокове, подвизи, язовири, заводи, многодетни майки, опустяващи села и строящи се нови квартали на градовете, есен и лято, пролет и зиме, когато засяваха и когато жънеха, когато се радваха и когато се бореха нашите съвременници, нашите връстници, хората на България, бяхме с тях в правниците им и в делниците им, на ражданията им и на смъртта, поне се мъчехме да бъдем там, да бъдем навреме, да помогнем, да опишем, да разкажем, да зафиксираме за историята, за бъдещите летописци...
И отново борба за истината, за справедливостта, против несправедливостите, против слабостите, против унизяването на хората, незачитането на тяхното човешко „аз", борба за новото, борба със старото — задачите на вестника бяха задачи на партията, на цялото ни общество и ние обикаляхме България с тези поръки...
В нощни влакове и автобуси, с каруци и мотоциклети, пеша и с кораби, в заводи, музеи, училища, театри, детски ясли и болници, на полето, в джамии и манастири, в канцеларии и цехове, в курорти и барове, в затвори и колонии за малолетни нарушители на реда, на празничните площади и в новогодишните нощи, край конвейрите, чертожните маси, бюрата, струга и трактора — ние, журналистите, все бързахме, диктувахме по телефона, все питахме, опъвахме се, плашеха ни понякога с отговорност, но не се изплашихме, а продължавахме да бързаме задъхано, да се намесваме активно, да съобщаваме, да сменяме професията си, за да влезем по-добре в кожите на нашите герои, тези, които описвахме в очерците, да живеем с хората и заедно с тях да строим живота, нашия живот...
От тези десет години близо три бях кореспондент на вестника — най-напред в Северна България, със седалище Видин, а после в Бургас, но със задача да отговарям и за Южна България.
Пътища, хора, срещи, мисли, проверка на силата и издръжливостта, на вярата и на оптимизма, на позицията, на професионализма...
В литературата навлизах бавно — фейлетони, хумористични разкази, след това — „сериозни" разкази, първата книга, първата пиеса, първият филм...
Имах шанса до мене да бъде човек, който ме
разбира, и окуражава, който с добро, но критично
око гледа на всичко, което правя, който споделяше и споделя не толкова успехите, колкото търсенията. мъчителните терзания, неуспехите, умората, колебанията... Майката на моите деца ...
Ето с какво влязох в литературата.
Ако това въобще е изразът, защото може да се влиза само през врата. Може би е по-правилно да се каже — .започнах. Ето така започнах, това бяха събираемите, това беше онова, което имах, всичко, друго нямах.
За мене то беше много. Нямах нужда от повече. Останалото зависеше и зависи от мене. Благодарен съм на детството и на младостта си, покланям им се до земята. Имах щастието да работя работа, която обичам, да живея с хора, които обичам, да попадна в колективи, които ме разбираха, където бяхме приятели, където измисляхме непрекъснато, смеехме се, работехме, мечтаехме...
Много обичам да чета.
Книгата за мене не е еднозначно понятие, тя ми е скъпа и необходима почти като въздуха. Много преди да започна да пиша, още в детските си години, аз обичах страшно много да чета и библиотекарката от училищната библиотека прикрепящо с кламер картон след картон, изписани със заглавията на книгите и техните автори. После престана да записва, просто ми. даваше книгите и знаете, че ще ги върна — чисти, непокътнати, прочетени.
До днес не мога да живея без книги. Опитвам се да си представя живота без тях и все не мога. Без телевизор ще мога. Ще мога и без още много други работи. Но мисля, че без книга няма да мога.
В тях има всичко, което е нужно на човека, те могат да му дадат и това, което в момента не му достига — надежда, мъдрост, храброст, знания, приятел...
Мисля, че най-важното за литературата и в литературата е човекът. И истината.
Затова и когато пишех първите си разкази, и днес, когато работя, тези две неща са най-важни за мене.
Всеки човек е уникален. Той живее веднъж на тази земя и неговият живот не се повтаря. Човекът и неговият свят — защото всеки има свой, неповторим, известен само нему свят — това е въпросът, който ме занимава, когато работя. И истината за този човек и неговия свят. И как се вмества той в останалия голям, огромен свят, в който живеем всички ние. В какви отношения влиза той с другите хора. И със самият себе си.
Затова започнах най-напред да пиша за хората. които добре познавам, за хората от моето детство, за мене самия, за моя и техния свят. Мъчех се да разкажа истината за тях и за себе си, да покажа и красотата, неподозирана често пъти, в бедните и обикновени хора, деца и възрастни, и грозотата им, мечтите им и част от техните дни.
Някои критици нарекоха това "инфантилна проза", тъй като по онова време отнякъде вятърът беше довял този термин, моден, естествено, от американската, струва ми се, литература, тогава или малко преди това беше преведена книгата „Спасителят в ръжта" и всеки, който посягаше на герои деца или юноши, биваше моментално зачисляван в обоза на инфантилната проза. Разбира се, имаше и хора, силно повлияни от Селинджър, сигурно е имало и инфантилна проза, разбирам освен това, че сега този термин не се употребява с обидно значение, а по-скоро като период, обозначаващ определени години и определени автори, но въпреки всичко мисля, че моето място не е там.
Много далече съм от Селинджър. В литературата аз дойдох не от литературата и от книгата на Селинджър или други литературни герои, а от живота, от Коньовица, един квартал и едни хора твърде далече от Селинджър и от всичко инфантилно. Никога не съм започвал да пиша нещо и не започвам, повлиян от книга или някакво произведение на изкуството. Наричам това вторичен подтик и той, поне засега, ми е чужд.
Живея живота на хората до мене и ако той с нещо ме вълнува, ако ме боли от техните болки и се тревожа с тяхната тревога — тръгвам оттам. И пиша за това. Нещата, които съм написал, в огромната си, съществена, част са преживени или съпреживени, но видени от мене.
Не се хваля с това. Не казвам, че това е хубаво или лошо, просто това е начинът, по който аз работя. Това е пътят — от живота през осмислената идея към изкуството. Ако това, което правя, е изкуство.
Разбира се, в нещата, направени от мене, сигурно може да се открият, видят, припознаят или дешифрират признаци, белези, знаци, характерни за това или онова течение в литературата, за тази или онази литературна класификация или термин. Сигурно. Аз, както всички, не съм избавен от безбройните волни и неволни контакти, задочни и преки, със стотици факти на изкуството, четено, видяно, чуто. разказано, преразказано.
Но не това е моята отправна точка за работа — ето какво исках да кажа с тези редове. И не това е моделът — модел нямам, моделът на едно или друго произведение си се създава сам, в процеса на работата, той извиква една или друга форма, един или друг жанр, една или друга интонация.
Трудно мога да кажа колко много книги, пиеси, картини или песни ми харесват, колко автори обичам. Има толкова хубави книги, от дълбока древност до днес, просто свят да ти се завие. Не бих могъл да отделя три-четири или десетина-петнайсет. Обичам и Ботев, и Захари Стоянов, и Софроний Врачански, и Смирненски, и Вапцаров, и Дебелянов, и Алеко Константинов, и Гогол, и Фитцджералд, и Шекспир, и Толстой, и Чехов, и Марк Твен, и Достоевски, и Иван Вазов, и Булгаков, и Пастернак, и Молиер, и Сервантес... Нямат край, няма да ми стигне мястото...