"Бойно поле Земя II" - читать интересную книгу автора (Хабърд Л. Рон)

2

Робърт Лисицата бе наметнал над антирадиационния костюм старото си наметало. Прошарената му коса беше опърлена от едната страна. Лицето му изглеждаше спокойно, но личеше, че е притеснен. Грабна ръката на Джони и сърдечно я разтърси за добре дошъл.

Джони погледна към опърлената му коса и попита:

— Има ли много жертви?

— Съвсем малко — каза Робърт Лисицата. — Учудващо малко. Не искат да излязат открито срещу нас. Осуетихме целите им. Все едно, че се бием на тъмно. Чакай, не си облякъл антирадиационен костюм…

— Водата веднага отмива радиацията — каза Джони. — Чака ме работа. В онзи бомбардировач няма дихателен газ. Не ми е нужна защита срещу радиацията.

— Джони, не може ли този бомбардировач да почака, докато приключат с мините? Ще стигне отвъд морето чак след осемнайсет часа. Засякохме го от този самолет с устройството за откриване на обекти. Т.е., засякохме придружаващия самолет. Бомбардировачът не излъчва никакви вълни.

Джони отвори вратата на самолета. Всичко бе приготвено. На седалката имаше хляб и месо. Една от възрастните жени се появи отзад и му подаде чаша горещ билков чай, от който се носеше подозрителна миризма на уиски. Той въпросително я погледна, сякаш питаше какво прави в зоната на бойни действия.

— Не могат да ядат куршуми — изкиска се тя.

Робърт го задържа с ръка.

— Все още важи забраната за радиовръзка.

Бяха се разбрали да не се обаждат по предавателите дванайсет часа. Така пилотите, които атакуваха най-отдалечените мини, щяха да нападнат напълно изненадващо, ако изобщо бе възможно.

— Не им трябва толкова много време. Ще използваме радиовръзка по-рано и ще ги насочим към бомбардировача.

— Тръгнал е в посока към Шотландия. Това е първата му цел.

— Знам.

Джони допи горещото питие и понечи да се качи в самолета.

Ръката отново го спря.

— Трябва да ти кажа нещо. — Джони почти не го слушаше, но той продължи. — Може би не сме засегнали Психло.

— Знам — отвърна Джони.

— Това значи, че сигурно ще имаме нужда от всички самолети и оборудване, до които можем да се доберем. Те са в хангарите под нас. Нямаме достатъчно хора, за да ги нападнем и превземем, а не не можем да си позволим да ги унищожим.

— Ще измислите нещо с Гленканън. След около половин час ще имате пилот. Можете да нападнете по въздуха.

Понечи да се качи в самолета, но ръката на Робърт пак сграбчи ръкава му.

— Случи се нещо странно, точно преди залез слънце — каза Робърт. — Един от танковете се предаде!

Джони отстъпи назад. Можеше да използва времето да си сложи топлите дрехи. Без тях щеше да замръзне на голяма височина. Започна да се облича.

— Продължавай.

Робърт пое дълбоко дъх, но преди да започне, до тях дотича куриер и съобщи, че историкът е пратил от Академията нова пратка с амуниции. Робърт му каза да се погрижи да бъдат раздадени. Лъчевите пушки безсмислено продължаваха да стрелят над главите им във вече настъпилата тъмна нощ.

— Танкът е от типа „Да си проправим път към славата“. Намира се на другия край на клисурата. Не бой се, той е в наши ръце. Излезе от портата на гаража и се насочи право към нас. Обстрелвахме го с базуки и те ни най малко не го засегнаха. Но не отвърна на огъня. Стигна до края на клисурата, извади през една атмосферна ключалка вътрешен телефон и каза, че иска да говори с „лидера на Хокнер“. Поискаха гаранция, че няма да им навредим, ако ни сътрудничат.

Джони обу топлите ботуши.

— Да, и после?

— Беше странна гледка. Като получиха гаранция, излязоха от танка. Представиха се като братята Чамко. Разпитахме ги и казаха, че знаят за предателството на Търл. Имало някакъв минен инженер, Чар, техен приятел. След като стрелбата започнала, никъде не го открили. Този Чар им казал, че е станало убийство. Търл убил директора на планетата, за да назначи на негово място някакъв Кер. И този следобед същият Кер им отказал боеприпаси за танка. Чамко твърдят/че Търл и Кер са се продали на някаква раса, наречена „хокнери, от Дюралеб“ и дори са изстреляли бомбардировача, за да унищожат другите мини.

— Предполагам, че повечето неща са верни — каза Джони. — Като изключим частта за хокнерите и бомбардировача. Психлосите имат много врагове, но според техните хроники са победили хокнерите преди два века. Слушай, сър Робърт, наистина е крайно време да тръгвам!

— Има още нещо — каза Робърт Лисицата. — Там няма гориво за танкове и самолети, а ние вече строшихме четири от техните вилазки, за да се доберем до горивото и боеприпасите. Нямаме достатъчно хора, за да атакуваме.

— Друго? — попита Джони. — Според мен това е добра новина.

— Е, не съвсем. Изглежда под нас лежат шестнайсет етажа от минния лагер. Всеки етаж се простира на акрове площ. Спални помещения, работилници, гаражи, хангари, офиси, работни зали, библиотеки, складове…

— Не знаех, че лагерът е толкова голям, но това също не е лоша новина.

— Чакай. Ако трябва да поразим с радиация цялата площ, военната техника ще хвръкне във въздуха. Воюваме върху бомба, готова всеки момент да избухне. Трябва ДА СПАСИМ самолетите и оборудването, ако ще защитаваме Земята. А ако все пак сме успели да вдигнем във въздуха Психло, те ще ни трябват за възстановителни работи.

— Не след дълго ще имате подкрепление от въздуха — каза Джони. — Можете да се оттеглите…

— Братята Чамко казват, че знаели какво ще стане там вътре. Казват, че сме щели да напълним всичко с въздух. Знаели как „ние, хокнерите“ сме си възвърнали системата Дюралеб. Нямало достатъчно дихателни маски и газови бутилки, но в циркулиращата система имало много газ. Тези Чамко били инженери по поддръжката. Обещаха да ни помогнат, ако им плащаме. От известно време цялата планета била на половин заплата и не получавали никакви премии. Освен това не искали да загинат при „обгазяване“, както го наричат.

Джони си бе облякъл топлите дрехи и довърваше сандвич от ечемичен хляб и сушено еленово месо.

— Сър Робърт, веднага щом дойде подкрепа от въздуха, можете да измислите нещо…

— Братята Чамко ни казаха, че циркулиращата система за дихателен газ е извън базата и се охлажда от въздуха. Подмамихме ги да признаят, че е нужен само един изстрел от охладителните тръби към тръбите на системата и помпите ще напълнят целият лагер с въздух.

— Значи задачата е решена.

— Да, но изстрелът трябва да се даде високо от въздуха.

— Това може да стане много скоро. Веднага щом Гленканън пристигне…

— Мисля, че ти трябва да свършиш това — каза Робърт. — Не е много опасно и ако стреляш от около една миля…

— Не мога, защото излитам.

— Но трябва да дойдеш да потвърдиш…

Изведнъж Джони разбра какво цели Робърт. Робърт Лисицата искаше да изчака, докато всички самолети стигнат до бомбардировача. А това бе голям риск. Самолетите, тръгнали към другите мини, може би също бяха в беда.

— Сър Робърт, нима се опитваш да ме спреш да не атакувам сам бомбардировача?

Старият боец разпери ръце.

— Джони, момче, направил си прекалено много, за да се оставиш да бъдеш убит точно сега!

Очите му умоляваха.

Джони се обърна към самолета.

— Тогава идвам с теб — каза Робърт.

— Ще останеш тук и ще ръководиш атаката!

Една минна кола навлезе в клисурата и спря. Шофьорът грабна автомат и затича към линията на атаката. Гленканън слезе и закуцука към тях.

— По дяволите! — изруга Робърт Лисицата.

— Какво има? — попита Гленканън, изненадан от посрещането. — Добре съм. Ако някой ми намести ребрата и ми стегне глезена, мога да летя със самолет.

Робърт обгърна с ръка раменете му.

— Нямах пред вид теб. Радвам се, че си жив. Трябва да свършиш нещо. Всъщност, много неща. Снайперите в старите помещения на чинкосите…

— Довиждане, сър Робърт — извика Джони и затвори вратата.

— Успех — тъжно каза Робърт. Знаеше, че ако всичко друго пропадне, Джони ще блъсне своя самолет в бомбардировача, а това бе сигурна смърт. Не очакваше да го види отново. След това се обърна и започна да дава заповеди на двама куриери, които чакаха. Малко трудно ги виждаше.

Самолетът на Джони с рев се издигна над клисурата, прекалено бързо, за да успее някой да се прицели в него и да го улучи. Предстоеше му да направи нещо, в което се бяха провалили обединените военни сили на цялата планета. При това трябваше да действа сам.

Да изчака, докато бомбардировачът е на — какво, на пет часа? — от Шотландия бе твърде рисковано. Ако нападенията все пак се окажеха успешни, имаше вероятност да се взривят контейнери с отровен газ и ако вятърът се случеше да духа натам, с Шотландия, а и с Швеция бе свършено. Джони знаеше много за въздушните атаки, но това в никакъв случай не му гарантираше успех. Досега никой не бе опитвал да атакува челно бомбардировача с психлоски самолет, като лети с максимална скорост и бълва огън от всички оръжия в момента на сблъсъка. Ако се наложи, ще прибегне към тази последна възможност и ще унищожи почти всичко. Нищо не бе споменал за това пред сър Робърт. Вярваше, че той не се е досетил.