"Острови на течението" - читать интересную книгу автора (Хемингуей Ърнест)6Тази нощ, след като момчетата си легнаха, Томас Хъдсън и Роджър останаха на приказки в голямата стая. Морето беше прекалено развълнувано за подводен риболов, та след вечеря юношите отидоха с Джоузеф да ловят лутианус. Прибраха се изморени и доволни, пожелаха лека нощ на баща си и Роджър и си легнаха. Известно време мъжете ги чуваха как разговарят, после сънят надделя. Андрю се плашеше от тъмнината, братята му знаеха това, ала не го дразнеха. — Защо, според теб, се бои от тъмнината? — запита Роджър. — Не зная — отговори Томас Хъдсън. — Ти никога ли не си се страхувал? — Мисля, че не. — А аз съм се страхувал — призна Томас Хъдсън. — Има ли някакво значение това? — Не зная — каза Роджър. — Аз съм се боял да не умра и да не се случи нещо лошо на брат ми. — Не знаех, че имаш брат. Къде е? — Почина. — Извинявай. — Няма защо да извинявам. Почина, когато бяхме деца. — По-голям ли беше? — С една година по-малък. — Какво се случи? — Обърнахме се с лодка. — На колко години бяхте? — Горе-долу дванайсет. — Не разказвай, ако това те измъчва. — Това ми донесе куп страдания — сподели Роджър. — Наистина ли не знаеше? — Наистина. — Дълго време си въобразявах, че всички на света знаят за нещастието. В момчешките години всичко изглежда другояче. Водата беше много студена и брат ми не издържа. Най-страшното беше, че аз се спасих, а той не. — Злочестият Роджър! — Остави! Сблъсках се твърде рано със смъртта. А толкова обичах брат си и винаги се страхувах да не му се случи нещо. И аз бях премръзнал от студената вода. Но издържах. — Къде стана злополуката? — Горе в Мейн. Струва ми се, че баща ми никога не ми прости, макар да се мъчеше да влезе в положението ми. Оттогава нататък всеки ден си пожелавах аз да бях се удавил. Ала болката преболя. — Как се наричаше брат ти? — Дейв. — Я виж ти! Затова ли не пожела да дойдеш днес на подводен риболов? — Вероятно. Готов съм обаче да дойда кой да е друг ден. Човек не може да се освободи напълно от някои настроения. — Достатъчно зрял си, за да не говориш така. — Опитах се да се гмурна, за да го извадя. Не го намерих. А и водата беше много дълбока и действително студена. — Дейвид Дейвис — провлече Томас Хъдсън. — Да. В нашия род първият син всякога се нарича Роджър, а вторият Дейвид. — Все пак си превъзмогнал изживяното. — Не. Никога няма да го превъзмогна и рано или късно, трябва да изповядам поражението си. Срамувам се от случилото се, както се срамувам от боя на кея. — Няма какво да се срамуваш в случая. — Не, срамувам се. Вече ти го казах. По-добре да не чоплим раната. — Съгласен съм. — Няма повече да се бия. Никога. Ти никога не се биеш, макар да можеш да се биеш толкова добре, колкото и аз. — Не мога. Пък съм се и зарекъл да не се бия. — Няма повече да се бия и ще се посветя на добро, нравствено писателско творчество. — Да чуя една мъдра мисъл от устата ти. — Смяташ ли, че бих могъл да напиша нещо свястно? — Можеш да опиташ. Защо изостави живописта? — Защото не можех повече да се залъгвам. Както и не мога повече да се залъгвам с писателството. — Какво възнамеряваш да предприемеш? — Ще се завея някъде и ще напиша един приличен роман, стига да ми се отдаде. — Защо не, останеш да пишеш тук? Можеш да останеш, след като си заминат момчетата. В твоята колиба е много душно. — Няма ли да ти преча? — Не, Родж. Самотата ме гнети и мене, знаеш. Човек не може да страни от всички непрестанно. Май ме избива на проповед. Ще спра. — Не, продължавай. Думите ти ме ободряват. — Ако възнамеряваш да се заловиш за работа, почни я тук. — Не считаш ли, че на Запад ще бъде по-добре? — Навсякъде е еднакво добре. Важното е да се съсредоточиш. — Не. Не е навсякъде еднакво добре — възрази Роджър. — Зная. Първоначално е добре, но после става зле. — Безспорно. Ала сега за сега тук е добре. Може би няма да бъде непрекъснато добре. Но засега е чудесно. Ще имаш компания, когато свършиш работа, а и аз не ще бъда сам. Няма да си пречим и ти действително ще можеш да стъпиш на краката си. — Смяташ ли, че наистина ще успея да напиша свестен роман? — Никога няма да го напишеш, ако не опиташ. Тая нощ ми разказа дяволски добър сюжет за роман. Защо да не го разработиш. Ще почнеш именно с лодката. — А как ще завърша? — Подир лодката ще продължиш да съчиняваш. — Поврага! — възкликна Роджър. — Дотолкова съм покварен, че ако поставя лодка, в нея ще има хубава млада индианка и при нея ще се спусне Джоунз, тръгнал да предупреди заселниците, че приближава Сесил Б. дьо Мил, като с едната ръка ще се държи увиснал за лозовия гъстак над реката, а с другата ръка ще стиска вярната си кремъклийка «Оулд Бетси». Хубавата индианка ще му каже: «Джоунз, ти ли си? Сега можем да се любим, докато нашата крехка ладия се носи към водопада, който един ден ще бъде Ниагара»… — Не — противопостави се Томас Хъдсън. — Ще опишеш само лодката, студеното езеро и братчето си… — Дейвид Дейвис. Единадесетгодишен. — И нещастието. А оттам нататък до края ще съчиняваш. — Не обичам краищата. — Не очаквам някой от нас да ги обича — съгласи се Томас Хъдсън. — Но без край не може. — По-добре да прекъснем — предложи Роджър. — Ще трябва да помисля върху романа. Томи, защо е приятно да се рисува добре, а е адски мъчително да се пише добре? Никога не съм рисувал добре. И все пак изпитвах удоволствие дори от нескопосаните си картини. — Не зная — каза Томас Хъдсън. — Може би в живописта традицията и линията са по-ясни и много повече хора могат да ти помогнат. Дори да се отклониш от правата линия на голямото изкуство, тя е винаги налице, за да те напъти. — Според мене една от причините е, че живописта се създава от по-съвършени хора. Ако бях достатъчно съвършен, навярно щях да стана добър художник. Кой знае дали не съм твърде безнравствен, за да стана добър писател… — Намирам, че опростяваш нещата до недопустими размери. — Винаги съм ги опростявал до крайност — натърти Роджър. — Това е една от причините, поради които не ме бива за нищо. — Хайде да си лягаме. — Ще остана да почета. Всички спяха дълбоко и Томас Хъдсън не усети Роджър, когато късно през нощта той дойде да си легне на верандата, която служеше за спалня. Когато закусиха, духаше лек повей, небето беше безоблачно и всички се стегнаха за подводен риболов. — Нали ще дойдете, мистър Дейвис? — запита Андрю. — Непременно. — Много хубаво. Радвам се. — Как се чувствуваш, Анди? — закачи го баща му. — Страх ме е — призна Андрю. — Както всякога. Но не се боя толкова, когато съм с мистър Дейвис. — Никога не бива да се страхуваш, Анди — каза Роджър. — Безсмислено е. И баща ти е на същото мнение. — Всички твърдят така. Всякога твърдят едно и също. Но Дейвид е единственият умник, за когото зная, че не се бои. — Трай си — разсърди се Дейвид. — Само си измисляш разни дивотии! — Мистър Дейвис и аз винаги се страхуваме — каза Андрю. — Виновна е може би висшата ни интелигентност. — Ще бъдеш внимателен, Дейви, нали? — предупреди го Томас Хъдсън. — Естествено. Андрю погледна Роджър и сви рамене. |
|
|